Доуди Смит
101 далматинци (2)

Появата на кутретата

Вечерята в дома на Злобара Де Мон се състоя в стая, чиито стени бяха покрити с черен мрамор, върху бяла мраморна маса. А храната беше твърде необичайна.

Супата тъмнолилава. И знаете ли какъв вкус имаше? На черен пипер!

Рибата беше яркозелена. А знаете ли тя какъв вкус имаше? На черен пипер!

Месото беше бледосиньо. Сигурно се досещате какъв беше вкусът му. На черен пипер.

Всичко имаше вкус на черен пипер, дори сладоледът, който беше черен.

Други гости, освен Душкингови нямаше. След вечерята те седнаха с изплезени езици в хола с червен мрамор, където в камината лумтеше силен огън. И мистър Де Мон беше изплезил език. Злобара беше в рубиненочервена копринена рокля и със смарагдова огърлица. Тя се приближи колкото се може по-плътно до огъня.

— Раздухай високи пламъци — обърна се тя към мистър Де Мон.

Той така раздуха огъня, че Душкингови се изплашиха да не би коминът да се запали.

— Великолепно! — радваше се Злобара й пляскаше от удоволствие с ръце. — За жалост обаче пламъците са много краткотрайни.

И като позатихнаха, тя потрепери и се уви в крайно семплото си наметало от бял визон.

Мистър и мисис Душкинг си тръгнаха веднага щом приличието позволи и се разходиха покрай парка, за да се разхладят.

— Странно име — Де Мон — рече мистър Душкинг. — Ако се съединят двете части, се получава демон. Да не би Злобара да е истински демон? Може би затова обича все да й е горещо.

Мисис Душкинг се усмихна — тя знаеше, че той се шегува. После рече:

— Щом като вечеряхме у тях, значи и ние трябва да ги поканим. Имаме задължения и към други хора. Най-добре да свършим всичко това преди появата на кученцата. Боже мой! Какво е това?

Нещо пухкаво се търкаше в глезените й.

— Котката на Злобара! — възкликна мистър Душкинг. — Прибери се у дома, котенце. Ще се изгубиш.

Но котката продължи да върви подире им чак докато стигнаха къщата си.

— Може би е гладна — предположи мисис Душкинг.

— Нищо чудно — освен ако черният пипер й допада — рече мистър Душкинг, който все още вдишваше въздух с пълна уста, за да охлади гърлото си.

— Ти я помилвай, а аз ще отида да й донеса нещо за ядене — каза съпругата му и слезе на пръсти в кухнята, за да не събуди Понго и Мисис, мирно сгушени в кошниците си. След малко се върна с мляко и половин консерва риба. Бялата котка ги изяде, а после заслиза по стъпалата към кухнята.

— Да не би да иска да остане да живее при нас? — зачуди се мисис Душкинг.

Изглежда, работата беше точно такава. Но в този миг Понго се събуди и гръмко излая. Бялата котка се обърна и изчезна в нощта.

— Толкоз по-добре — въздъхна облекчено мисис Душкинг.

— Злобара би ни дала под съд за такава ценна котка.

И те слязоха в кухнята, за да дадат възможност на Понго да ги приветства както трябва. Мисис, макар и сънена, също си беше отпочинала чудесно, така че скоро на черджето пред камината се виждаше само вихрушка от хора и кучета, докато мисис Душкинг се сети — твърде късно, — че официалният костюм на мистър Душкинг ще стане целият в бели косми.

След около три седмици Мисис започна да се държи по много странен начин. Взе да изследва всеки сантиметър от къщата, като обръщаше особено внимание на долапите и на кашоните. Най-силно я привличаше големият стенен долап до спалнята на Душкингови. В него лелите държаха разни кофи и метли и вътре нямаше къде игла да падне. Всеки път, когато Мисис успяваше да се завре в него, тя събаряше нещо с гръм и трясък, след което имаше много обиден вид.

— Божичко, та тя иска вътре да роди кученцата си! — възкликна леля Пудинг.

— Мисис, миличка, не може в този мрачен, задушен долап — рече й леля Иконом. — Имаш нужда от светлина и въздух.

Ала когато Душкингови се посъветваха с Великолепния ветеринарен лекар, той им обясни, че Мисис има нужда от малко затворено пространство, в което да се чувства в пълна безопасност и щом като долапът с метлите й допада, най-добре да й го предоставят. При това незабавно — за да има време да привикне към него, макар до появата на кученцата да оставаха още няколко дни.

Така че кофите и метлите бяха изхвърлени от долапа, а Мисис се намести вътре за голямо свое удовлетворение. Понго се засегна леко, че не го пускат и него, но Мисис му обясни, че майките кучета предпочитат да са сами, когато очакват кученцата си, затова той нежно близна жена си по ухото и каза, че много добре я разбира.

— Надявам се, че гостите, които сме поканили, няма да разстроят Мисис — рече мистър Душкинг, когато се върна от работа и завари Мисис, настанена в долапа. — Дано си тръгнат по-рано.

Но взе, че се случи именно през тази нощ! Тъй като бяха поканили доста народ, Душкингови поднесоха нормална храна, обаче предвидливата мисис Душкинг постави пред Де Монови мелнички за черен пипер. Злобара си сложи толкоз много, че повечето гости се разхихикаха, но мистър Де Мон изобщо не си сложи черен пипер. И яде много повече, отколкото в собствената си къща.

Злобара задълбочено ръсеше с черен пипер плодовата си салата, когато в трапезарията влезе леля Иконом и прошепна нещо на мисис Душкинг. Мисис Душкинг сякаш се стресна, помоли гостите да я извинят за малко и излезе забързано. След няколко минути леля Иконом отново влезе и зашепна нещо на ухото на мистър Душкинг. Той също се стресна, извини се пред гостите и бързо напусна стаята. Гостите, които не кихаха, разговаряха учтиво. Леля Иконом влезе за трети път.

— Дами и господа — обяви тя драматично, — кученцата се появиха по-рано, отколкото ги очаквахме. Мистър и мисис Душкинг ви молят да имате предвид, че Мисис за пръв път става майка и има нужда от абсолютно спокойствие.

Настъпи пълна тишина, нарушена от приглушено кихане. След това гостите станаха, тихо вдигнаха наздравица за младата майка и напуснаха на пръсти къщата.

Всички, освен Злобара Де Мон. Когато излезе в коридора, тя се приближи до леля Иконом, която изпращаше гостите на вратата, и я попита:

— Къде са кученцата?

На леля Иконом и през ум не й мина да я осведоми, ала Злобара чу гласовете на Душкингови и хукна нагоре по стълбите. Този път беше облечена в черна копринена рокля с огърлица от перли и се бе наметнала със същото крайно семпло наметало от бял визон. По време на вечерята нито за миг не го бе свалила, макар че в стаята беше много топло (а пиперът — страшно лют).

— Толкова искам да видя малките кученца! — извика тя.

Вратата на долапа беше открехната. Душкингови бяха вътре и успокояваха Мисис. Три кутренца се бяха появили, преди леля Иконом да разбере какво става, когато занесла на Мисис питателна вечеря с пилешко месо.

Злобара разтвори рязко вратата и се вторачи в трите кученца.

— Та те са мелези! — възкликна тя разочаровано. — Нямат петна! Трябва да ги удавите — незабавно!

— Далматинците винаги се раждат чисто бели — поясни мистър Душкинг, като изпепели Злобара с поглед. — Петната избиват по-късно.

— Но дори и да бяха мелези, пак не бихме ги издавили — възмутено додаде мисис Душкинг.

— Много е лесно — каза Злобара. — Аз съм издавила не знам колко дузини от котенцата на моята котка. Тя вечно избира за баща някой жалък уличен котарак, та не си заслужава да ги оставя.

— Надявам се, че си й оставяла поне по едно котенце — рече мисис Душкинг.

— В такъв случай къщата ми досега да се е напълнила с котки. А вие сигурни ли сте, че тези отвратителни бели плъхове са чисти далматинци?

— Напълно сме сигурни — сряза я мистър Душкинг. — А сега ще ви помоля да си отидете. Мисис се разстройва от присъствието ви.

Мисис действително се бе разстроила. Макар Душкингови да бяха там, за да закрилят и нея, и дечицата й, тя се боеше от тази жена с черно-бяла коса, която я разглеждаше тъй втренчено. Горката котка, изгубила всичките си котенца! Тя никога, никога няма да забрави това! (И един ден щеше да е много доволна, че наистина не го забрави.)

— След колко време кутретата ще могат да оставят майка си? — продължи да разпитва Злобара. — В случай че реша да си купя едно!

— След седем-осем седмици — отвърна мистър Душкинг. — Но ние няма да продадем нито едно!

И той тръшна вратата на долапа под носа на Злобара, а леля Иконом я изпроводи до външната врата.

В това време леля Пудинг се опитваше да се свърже по телефона с Великолепния ветеринарен лекар, но той беше излязъл по друга работа. Жена му обеща да му предаде, щом се върне, и им заръча да не се притесняват — по всичко личало, че Мисис се справя много добре.

И така си беше. Вече и четвърто кутре се беше появило. Мисис изкъпа с език, мистър Душкинг го изсуши, а мисис Душкинг даде на Мисис да си пийне топло млекце. Кутрето сложиха при другите три в една плетена кошница, където Мисис можеше да ги държи под око. Скоро се показа петото, а след него и шестото, и седмото.

Нощта напредваше. Осем кутрета! Може би няма да има повече? Далматинците рядко имат повече от девет деца първия път. Десет! Единадесет!

Дванадесетото не приличаше на братята и сестрите си. Цветът, който прозираше през бялата козинка, не беше розов като на здравите кученца, а болезнено жълтеникав. И вместо да започне да подритва с краченца, то лежеше неподвижно. Лелите, които стояха пред вратата на долапа, казаха на Душкингови, че се е родило мъртво.

— Майката няма да тъгува обаче, защото си има толкова много други дечица — утеши ги леля Пудинг.

Мистър Душкинг положи мъничкото същество в дланта си и тъжно го загледа.

— Не е справедливо изобщо да не си поживее — рече мисис Душкинг със сълзи на очи.

Нещо изплува в съзнанието на мистър Душкинг — нещо, което бе чел преди време. Той започна да разтрива кученцето, после внимателно го разтърка с един пешкир. Изведнъж около нослето му се появи малко розовато кръгче, а след това цялото телце порозовя под снежнобялата козинка. Крачетата му зашаваха! Беше живо!

Мистър Душкинг побърза да го сложи до Мисис, за да може тя веднага да го накърми, и то си остана там да суче до появата на следващото кутре — защото наистина се появи още едно. Така станаха тринадесет!

Призори на вратата се позвъни. Беше Великолепният ветеринарен лекар, който цяла нощ беше спасявал живота на едно премазано от лека кола куче. До пристигането му всички кученца се бяха родили и Мисис кърмеше осем — повече от осем не можеше да храни наведнъж.

— Отлично! — зарадва се лекарят. — Прекрасна челяд. А как понася всичко това бащата?

Душкингови се почувстваха виновни. От момента, в който започнаха да се появяват кученцата, изобщо не се бяха сетили за Понго. Той стоеше затворен в кухнята. Цяла нощ беше крачил напред-назад и само веднъж чу новини за семейството си — когато леля Пудинг слезе в кухнята да приготви кафе и сандвичи. Тя го осведоми, че Мисис е добре — но му го каза на шега, защото не допускаше, че той я разбира.

— Горкият Понго, трябва да го пуснем тук, горе — рече мисис Душкинг.

Великолепният ветеринарен лекар обаче им обясни, че обикновено майките кучета не обичат бащите да се навъртат много-много около новородените кутрета. В този миг се чу топуркане по лъснатия под на коридора и Понго се появи на стълбите, като вземаше по четири стъпала наведнъж. Леля Пудинг беше слязла да свари чай за Великолепния ветеринарен лекар и притесненият татко се бе измъкнал, щом тя открехна вратата.

— Внимавай, Понго — предупреди го лекарят. — Тя може да не те иска.

Ала Мисис уморено тупаше с опашка по дъното на долапа.

— Слез да закусиш и хубаво се наспи — каза тя на мъжа си, но само Понго я чу. По очите и бясно махащата му опашка майката разбра какво чувства той в момента — разбра колко обича нея и осемте чудесни кученца, които се наслаждаваха на първата си закуска. А колко ли още имаше в кошницата — онези, които чакаха своя ред, за да се нахранят?

— Жалко, че Понго не знае да брои — обади се мисис Душкинг.

Понго обаче много добре умееше да брои. Той слезе долу с гордо вдигната глава и с нов блясък в хубавите си черни очи. Защото знаеше, че е баща на петнадесет дечица.