Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Злобара Де Мон идва два пъти на гости

101-dalmatians-8.png

На другия ден дадоха на Пердита да храни още пет кученца и тя прекрасно се справи. Така че мистър Душкинг можа да отиде на работа. Побърза да се върне по-рано, за да помогне, но завари мисис Душкинг да храни горните кутрета, а лелите — да се редуват в храненето на останалите в кухнята. Малко му домъчня, че нямат нужда от него, но скоро му мина — знаеше, че най-важното е малките да получат достатъчно мляко, без да изтощят прекалено Мисис и горката слаба Пердита.

Леглото на Пердита беше преместено в кухненския бюфет, за да не се дразнят очите на кученцата от светлината. Те започнаха да проглеждат след осмия ден. А след още една седмица и петната им взеха да избиват.

Леле, каква радост беше, когато мистър Душкинг забеляза първото петънце! След това се появяваха едно след друго, при това много бързо, макар че трябва да изминат месеци, за да проличат всичките. Много скоро по формата на петната можеха да разпознават кученцата. Бяха седем момиченца и осем момченца. Най-сладкото момиченце беше онова, което мистър Душкинг спаси след раждането му, но то беше твърде мъничко и крехко. Нарекоха го Изтърсачето — така казват на децата, които се раждат последни.

Черноушко — кутрето, което се роди с черно ушенце — беше най-едрото и най-силното от всички. И все се случваше така, че се оказваше до Изтърсачето — сякаш знаеха, че ще бъдат много верни приятели. Имаше и едно дебело, забавно момченце, което нарекоха Дунди — то вечно вършеше някаква беля. А най-забележителното кутре имаше на гърба си изписана конска подкова от петна и затова го нарекоха Късметчето. То преливаше от енергия и от самото начало даде да се разбере, че ще бъде предводителят на всичките си братя и сестри.

Няколко дни след като избиха всички петна, се случи нещо твърде неприятно: секна млякото на Пердита. Тя се почувства много нещастна, защото бе обикнала от все сърце седемте кученца, които хранеше — все едно, че си бяха нейни. Освен това много, много се изплаши. След като вече не можеше да бъде от никаква полза, за какво им е на Душкингови да я държат в тази удобна, топла къща, където — за пръв път, откак се помнеше — й даваха да яде до насита. Ала тя не държеше най-много на храната и топлината, а на обичта. Към нея се отнасяха като към член на семейството. И не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се лиши от това.

Какво става с ненужните кучета? В сърцето й се промъкнаха какви ли не страхове.

Сутринта, когато разбра, че няма мляко, тя се измъкна нещастна от долапа и видя мисис Душкинг да пие чай с лелите. Тя й предложи бисквита, но Пердита не я взе. Само опря глава о коляното на мисис Душкинг и тихо изстена. Добрата жена я поглади и рече:

— Горката Пердита! Как да й обясним, че ние ще помогнем в храненето на седемте кученца, така че няма за какво да се безпокои? Мила Пердита, ти така хубаво ги миеш и топлиш нощем, когато спят. Без тебе закъде сме?

Не че се надяваше кучето да я разбере: просто си мислеше, че нежният й тон ще успокои Пердита. Ала Пердита с всеки изминат ден научаваше все повече човешки думи, така че много добре я разбра. И направо обезумя от облекчение. За пръв път се показа в истински добро настроение, подскочи, целуна мисис Душкинг и се втурна обратно в долапа да измие наново всички кученца.

Няколко дни по-късно кученцата вече умееха сами да си лочат млекце, да ядат млечен пудинг и хляб, накиснат в сос от месо. Освен това израснаха и вече не можеха да живеят в долапите. Мисис и нейните осем кутрета се преместиха долу в пералното помещение, а Пердита и другите седем имаха на разположение цялата кухня — където непрекъснато се пречкаха из краката на лелите.

— Жалко, че не можем и тях да прехвърлим в пералнята, при братята и сестрите им — рече една сутрин леля Пудинг.

— Мисис може да им направи нещо — няма да разбере, че са си нейни — съгласи се леля Иконом. — Пък и двете с Пердита току-виж се сбили.

Понго чу този разговор и реши, че нещо трябва да се направи. Защото знаеше, че независимо как биха постъпили в такъв случай разни обикновени кучета, неговата Мисис ще си познае дечицата и двете с Пердита няма да се сбият. Така че поговори с жена си през долната пролука на вратата на пералнята и още същия следобед, докато лелите бяха на горния етаж, той подскочи високо, успя да натисне дръжката и отвори вратата. Мисис веднага изхвърча навън заедно с осемте си кученца и когато лелите слязоха, завариха Понго, Мисис и Пердита да си играят щастливи с петнадесет кутрета — които така се бяха смесили, че лелите изгубиха сума време да установяват кои деца от коя майка се гледат.

След този случай всички кученца заживяха в пералнята. Вратата стоеше отворена, препречена с една летва, достатъчно високо, за да не могат малките да излизат, и достатъчно ниско, за да могат Мисис и Пердита да я прескочат, когато им се отиваше в кухнята.

Вече беше месец декември, ала времето все още беше хубаво и удивително топло, така че малките можеха да си играят на двора по няколко пъти на ден. Там бяха в пълна безопасност, тъй като на вратата в горния край на стъпалата, които извеждаха на улицата, бяха поставили здрава заключалка. Една сутрин, когато трите кучета и петнадесетте кутрета бяха излезли на въздух, Понго видя, че някаква висока жена наднича през оградата на двора.

101-dalmatians-9.png

Веднага я позна — това бе Злобара Де Мон.

Беше облечена, както винаги, в съвършено семплото си наметало от бял визон, но под него имаше и палто от кафяв визон. Шапката й също бе от пухкава кожа, ботушите й бяха подплатени с кожа, а на ръцете си имаше огромни ръкавици — също кожени.

„Какво ли ще облече, когато настъпят истинските студове?“ — запита се леля Иконом, която тъкмо излезе на двора.

Злобара отвори вратата и слезе по стъпалата.

— Какви сладки кученца! — рече тя.

Късметчето, както винаги пръв, дотича до нея и заръфа кожата около кончовете на ботушите й. Злобара го вдигна на ръце и го притисна до наметалото си, сякаш беше част от дрехата.

— Каква прелестна подкова! — възкликна тя, като се загледа в петната по гърба му. — До едно са с много хубави петна. Пораснаха ли достатъчно, за да се отделят от майка си?

— Почти — отвърна леля Иконом. — Но няма да им се наложи. Мистър и мисис Душкинг ще си ги запазят всички — до едно!

Понякога лелите се питаха как ли ще се справят с това.

— Колко мило! — продължи Злобара и се заизкачва по стъпалата, все така притиснала Късметчето до наметалото си. Понго, Мисис и Пердита излаяха остро, всички едновременно, а Късметчето се пресегна и захапа ухото на Злобара. Тя изпищя и го изтърва. Леля Иконом едва свари да го подхване в престилката си.

— Ама че жена! — промърмори сърдито леля Пудинг, която тъкмо бе излязла на двора. — Може така да изуми кученцата, та чак петната им да избледнеят! Какво има, Късметче? — попита тя, защото кутрето се бе втурнало към пералнята и сега жадно лочеше вода: ухото на Злобара имаше вкус на чер пипер.

С всеки изминат ден кученцата ставаха все по-силни и по-самостоятелни. Вече се хранеха изцяло сами, като освен попара с мляко и млечен пудинг ядяха и накълцано месо. Мисис и Пердита вече спокойно можеха да ги оставят сами за час, че и за повече, така че трите големи кучета всяка сутрин извеждаха мисис Душкинг и леля Иконом на разходка в парка, докато леля Пудинг готвеше обяда и наглеждаше кученцата. Една сутрин, тъкмо ги беше пуснала на двора, и на вратата се позвъни.

Беше Злобара Де Мон. Като чу, че мисис Душкинг я няма, тя заяви, че ще влезе вътре да почака. Задаваше безброй въпроси за Душкингови и кутретата и така се разприказва, че по едно време леля Пудинг й рече, че трябва да я остави, за да слезе долу и да пусне кученцата вътре в къщата, защото задуха студен вятър. Злобара каза, че ще се поразходи и тя из парка — може би ще срещне там мисис Душкинг.

— Дали няма да я зърна оттук? — додаде тя и отиде до прозореца.

Леля Пудинг също се приближи до прозореца, за да й покаже най-краткия път до парка. И като надникна навън, видя пред къщата малка черна камионетка, която в същия миг много бързо потегли.

Изведнъж Злобара се разбърза. Почти тичешком излезе от къщата и препусна по стъпалата, които извеждаха на улицата.

„Чудно как успява да се движи с такава скорост — помисли си леля Пудинг, като затвори входната врата подире й. — Както се е увила цялата в кожи… Горките кученца, сигурно са измръзнали до смърт в тънките си кожички!“

И тя забърза надолу към кухнята, за да отвори вратата към вътрешния двор.

От кученцата нямаше и следа.

— Сигурно ми погаждат някакъв номер. Скрили са се — рече сама на себе си леля Пудинг, макар много добре да знаеше, че петнадесет кученца няма къде да се скрият.

Въпреки това прерови и зад най-малкото храстче, където дори и мишле не би могло да се скрие. Вратата в горния край беше залостена и в никакъв случай не би могла да бъде отворена от кученце. Все пак тя изтича на улицата и ги затърси и там като обезумяла.

— Откраднати са, знам! — завайка се тя и избухна в сълзи. — Сигурно са ги отмъкнали с онази черна камионетка, която видях да потегля.

Злобара Де Мон очевидно се бе отказала от намерението си да ходи в парка. Вече бе изминала половината път до собствената си къща, при това наистина много бързаше.