Карел Чапек
Голяма котешка приказка (6)

6. Край на приказката

И тъй, когато принцесата научила в съда, че нейната котка Юра може би се е върнала там, където се е родила, изпратила веднага вестоносец до къщурката на бабата.

Вестоносецът полетял на коня си, лети, лети, та чак искри хвърчат изпод копитата му, и по едно време вижда пред една къщурка бабиното внуче Вашек с черна котка в ръцете.

— Вашек — викнал вестоносецът, — принцесата си иска котката.

На Вашек му домъчняло, че ще трябва да се раздели с Юра, но казал:

— Аз, господин вестоносец, сам ще я занеса на принцесата.

Припнал Вашек към замъка с Юра в един чувал и — право при принцесата.

— Ето, принцесо — рекъл, — донесох ви котката. Ако това е вашата Юра, вземете си я.

Развързал Вашек чувала, но Юра не изскочила така пъргаво, както изскочила някога от кошницата на бабата — куцала с едното си краче, горката.

— Не знам — рекла принцесата — дали това е нашата Юра. Юра изобщо не куцаше. Но знаеш ли какво? Да извикаме Буфино!

Когато Буфино видял Юра, така си завъртял опашката от радост, че тя засвистяла; но какво й казал той и какво му отговорила Юра — това вече никой от присъствуващите не могъл да разбере.

— Юра е! — провикнала се принцесата. — Буфино я позна. Вашек, ами аз какво да ти дам, загдето ми я донесе? Искаш ли пари?

Вашек се изчервил и побързал да каже:

— Не искам, принцесо. Баба има толкова много пари, че не знае какво да ги прави.

— Или пък… искаш ли едно парче торта? — попитала принцесата.

— Тц — казал Вашек. — У дома понички, колкото щеш.

— Или пък… — замислила се принцесата. — И си избери някоя от моите играчки.

— Ами — махнал с ръка Вашек, — гледай каква чекийка имам, с нея мога да си изрежа каквато играчка поискам.

Принцесата наистина вече не знаела какво да предложи на Вашек.

— Е, тогава — казала тя накрая — кажи сам какво искаш да ти дам.

— Амче, принцесо — рекъл Вашек и се изчервил като мак.

— Кажи де, Вашек — настоявала принцесата.

— Не си струва — дърпал се Вашек и целият се изчервил.

Сега пък принцесата се изчервила като божур.

— Че защо да не си струва? — попитала тя.

— Защото — рекъл отчаяно Вашек — и бездруго няма да ми го дадеш.

Принцесата поруменяла още повече.

— Ами ако ти го дам? — казала тя смутено.

Вашек поклатил глава:

— Да сте жива и здрава, принцесо — рекъл той, — а сега аз да си ходя.

— Вашек — пошепнала принцесата, — това ли беше, което искаше?

— Това, принцесо — потвърдил Вашек.

В този миг в стаята влезли придворните дами и Вашек побързал да изчезне.

Затичал се той весело към къщи. Спрял се в гората само колкото да си издялка с чекийката една хубава лодка от борова кора и с лодката в джоба отново продължил към къщи.

Когато стигнал у дома, какво да види — Юра седи на прага и оправя козината си със сакатото краченце.

— Бабо — надал вик Вашек, — аз нали току-що занесох Юра в замъка?!

— Тъй е то, момчето ми — казала бабичката, — такава е тя природата на котките — винаги се връщат там, където са родили, колкото и да е далече. Я вземи утре заран да изтичаш пак до замъка, че да им я занесеш.

На сутринта Вашек отново изтичал с Юра до замъка.

— Принцесо — рекъл той задъхан, — аз пак ви донесох Юра. Избягала калпазанката и — право у нас.

— И-и-и, какъв си бърз — казала принцесата. — Също като вятъра.

— Принцесо — забъбрил Вашек, — искате ли тая лодчица?

— Дай я — рекла принцесата. — Ами аз какво да ти дам днес, загдето ми донесе Юра?

— Не знам — отвърнал Вашек и веднага се изчервил целият.

— Кажи де — прошепнала принцесата и поруменяла повече и от него.

— Няма да кажа.

— Кажи!

— Няма да кажа.

Принцесата навела глава и взела да чопли с пръст лодката.

— Искаш ли — казала тя най-сетне, — да речем, пак онова, вчерашното?

— Да — възкликнал Вашек, а когато го получил, запътил се радостен към къщи. Само при върбалаците се поспрял за малко и измайсторил една хубава, сладкогласна свирка.

Когато стигнал в къщи, какво да види — Юра седи на прага и засуква с лапичка мустаците си.

— Бабо — развикал се отново Вашек, — Юра пак е тука!

— Ами хвани я — казала баба му — и тичай утре да я занесеш пак в замъка. Дано свикне вече и да остане там.

И тъй, на сутринта Вашек метнал на гърба си чувала с Юра и изтичал пак в замъка.

— Принцесо — викнал той още от вратата, — Юра пак се върна у дома.

Но принцесата се мръщела и не казала нито дума.

— Гледай, принцесо — бърборел Вашек, — каква свирка направих вчера.

— Дай я — рекла принцесата и продължила да се цупи.

Вашек пристъпвал от крак на крак и не можел да разбере защо се сърди принцесата.

Принцесата духнала в свирката и когато чула хубавия й глас, рекла:

— Ей, слушай какво ще ти кажа. Тия номера с котката ти ги правиш нарочно, за да те… за да… за да ти дам пак онова.

Вашек се натъжил, взел си шапката и казал:

— Щом мислите така, принцесо, добре, но аз никога вече няма да дойда тук.

С мъка на сърцето напуснал замъка Вашек и бавно се отправил към къщи. Но едва се завърнал, какво да види — Юра пак седи на прага и сладко-сладко се облизва — току-що си била излочила млякото. Седнал Вашек до нея, сложил я в скута си и се умълчал.

По едно време: чат-чатчат, чатчатчат — долетял на кон кралският вестоносец.

— Вашек — извикал той, — кралят поръча да донесеш Юра в замъка.

— Няма смисъл — рекъл Вашек. — Котката винаги се връща там, където се е родила.

— Но принцесата, Вашек — казал вестоносецът, — принцесата заръча да я занасяш всеки ден, ако трябва.

Вашек завъртял глава:

— Аз й казах, че няма да ходя вече при нея.

В тоя миг бабичката излязла на пруста и рекла:

— Господин вестоносец, кучето се привързва към човека, а котката — към къщата. Юра ще си остане завинаги вярна на тая къщурка.

Вестоносецът обърнал коня си и препуснал към замъка.

На другия ден пред къщурката спряла голяма кола, в която били впрегнати сто коня. Кочияшът слязъл и извикал бабичката.

— Бабке — казал той. — Щом котката е толкова привързана към къщурката, кралят поръча да я закарам в двореца заедно с къщурката и с тебе, и с Вашек. Къщурката преспокойно щяла да се вмести в кралската градина.

Стекли се много хора и помогнали да натоварят на колата цялата къщурка. Кочияшът заплющял с камшика и извикал „диий“, стоте коня се напънали и колата с къщурката потеглила към замъка. В колата, на прага на къщурката, седели бабичката, Вашек и Юра. Тогава бабичката си спомнила за съня на кралската майка — как Юра щяла да доведе в замъка бъдещия крал, който щял да пристигне с цялата си къща. Спомнила си бабичката за това, но не казала нищо.

В замъка посрещнали колата с голяма радост, наместили къщурката в градината, а тъй като Юра била привързана към родния си дом, вече дори и не помислила да бяга. Заживяла там с бабичката и с Вашек като у дома си. Когато пожелавала да си поиграе с нея, принцесата трябвало да ходи в къщурката, а тъй като по всичко личало, че много обича Юра, тя ходела там всеки ден и извънредно много се сприятелила с Вашек.

Какво станало по-нататък — това вече е друга приказка. И ако Вашек станал наистина крал на тази страна, когато пораснал, това, деца, не било нито благодарение на котката, нито благодарение на приятелството му с принцесата, а само заради благородните и храбри подвизи, които великият Вашек извършил за цялата страна.