Карел Чапек
Голяма котешка приказка (5)

5. Как магьосникът лежал в затвора

Когато знаменитият Сидни Хол докарал магьосника арестуван, както вече знаете, било заведено съдебно дело за откраднатата котка.

Зад една висока маса седял като на трон съдията Доктор Корпус Юрис — колкото дебел, толкова и строг. На подсъдимата скамейка седял магьосникът със завързани ръце.

— Стани, негоднико! — викнал гръмогласно Доктор Корпус. — Обвиняваш се в кражба на кралската котка Юра, родена в нашата страна, на възраст една година. Признаваш ли вината си, мерзавецо?!

— Да — отговорил тихо магьосникът.

— Лъжеш, разбойнико! — гръмнал гласът на съдията. — Не вярвам нито на една твоя дума! Това трябва да се докаже! Моля, доведете свидетелката, нашата най-прекрасна принцеса!

Довели малката принцеса, за да даде показания.

— Принцеске — зачуруликал любезно Корпус, — вярно ли е, че този подлец е откраднал благородната ви котка Юра?

— Да — казала принцесата.

— Виждаш ли, престъпнико?! — креснал съдията на магьосника. — Ето ти и доказателствата. Кажи сега как я открадна!

— Ами така — отговорил магьосникът, — тя сама падна на главата ми.

— Лъжеш, нещастнико! — развикал се съдията и се обърнал към принцесата с най-нежен гласец:

— Принцеске, как този злодей открадна нейна светлост вашата котка?

— Точно така — отговорила принцесата, — както каза.

— Видя ли, крадецо?! — извикал съдията. — Сега вече знаем как си я откраднал! А защо я открадна, вагабонтино?!

— Защото при падането си счупи крачето. Взех я под палтото си, за да й наместя крачето и да го превържа.

— Изрод такъв! — закрещял пак Доктор Корпус. — Всичко, което казваш, е лъжа! Доведете свидетеля, кръчмаря от Страшнице!

Довели и свидетеля.

— Ей, кръчмарю — викнал съдията — какво знаеш за тоя престъпник тука?

— Само това — казал плахо кръчмарят, — че дойде в кръчмата ми, извади изпод палтото си някаква черна котка и й превърза крачето.

— Хм — изръмжал Доктор Корпус. — И ти май лъжеш нещо. А какво направи с високопоставеното животинче след това?

— След това — рекъл кръчмарят, — той я пусна и котката избяга.

— Ах, ти, зверомъчителю!!! — нахвърлил се съдията срещу магьосника. — Значи си я пуснал, за да избяга?! Къде е сега кралската котка?!

— Навярно — казал магьосникът — се е върнала там, където се е родила. Както знаете, котките имат тоя навик.

— Гледай го ти какъв безсрамник! — развилнял се съдията. — Той ще ме учи мене! Принцеске — отново се обърнал към принцесата с най-нежен гласец, — на колко оценявате високоуважаемата си котка Юра?

— Не я давам и за половината царство! — заявила принцесата.

— Виждаш ли, нищожество?! — викнал отново съдията гръмогласно. — Откраднал си половината царство! За такова престъпление, клетнико, се предвижда смъртна присъда!

На принцесата й дожаляло за магьосника.

— Може пък — побързала да каже, — може да я дам за едно парче торта.

— А колко струва едно парче торта, принцесо?

— Ами — отговорила принцесата, — ако е орехова — едно петаче. Ягодовата струва две, а сметановата — три петачета.

— За каква торта бихте дала Юра принцеске?

— Ами, да кажем, за сметанова — реклла принцесата.

— Ах, ти, убиецо — креснал съдията на магьосника, — все едно, че си откраднал три петака! Затова според закона ти се пада три дни затвор! Марш в затвора, негодник с негодник такъв, три дни в затвора, злосторнико, крадецо, разбойнико! Скъпа принцеске — обърнал се пак към принцесата, — имам честта да ни благодаря за вашите мъдри и необикновено проникновени показания! Моля, предайте на господин татко си най-преданите поздрави на неговия най-послушен, най-верен и най-справедлив съдия Доктор Корпус Юрис!

Когато завели магьосника в затвора, дали му къшей плесенясал хляб и кана с вмирисана вода. Нашият магьосник само седял и се усмихвал, а очите му все повече и повече блестели. В полунощ станал и махнал с ръка — зазвучала прекрасна музика и във въздуха се разнесло ухание на хиляди цветя. И наистина — в пустия двор на затвора изведнъж израснали храсти от цъфтящи рози, многобройни лилии надигнали чашките си към белия месец, разцъфтели лехи от теменужки и момини сълзи, божури залюлели тежките си цветове, червените и белите пъпки на глога се развили и в короната му запял славей.

Събудил се тогава осъденият убиец, а подпалвачът започнал да трие очите си и седнал на твърдия си одър; побойникът, който излежавал наказанието си, се надигнал удивен, крадецът извикал от смайване, а измамникът, който изкупвал тук вината си, събрал Молитвено ръце в недоумение. Защото студените и влажни стени на затвора се разтворили и открили пред погледа на затворниците стройни и прекрасни колонади, мръсните им легла се покрили с белоснежен лен; нямало вече ключалки и решетки — няколко мраморни стъпала водели направо към цъфналата градина.

— Франта — промърморил убиецът на подпалвача, спиш ли?

— Не спя, братче — казал подпалвачът, — но сънувам, че вече не съм в дранголника!

— Абе хора — извикал побойникът, — все едно че току-що съм умрял и сега съм в рая!

— В рая! — викнал измамникът. — Нима може да има рай за мене?! Но и аз сънувам хубав сън — като че ли наистина съм в рая!

— Това не е сън — рекъл крадецът. — Ами че то всичко може да се пипне! Точно сега се докосвам до една лилия! Ах, да можех само да я откъсна!

— Откъсни си я, откъсни — прозвучал мощен и ласкав глас и между затворниците се появил магьосникът в бяла туника. — Тя е за тебе, приятелю!

— Господине — попитал подпалвачът стеснително, — вие тъмничар ли сте тука?

— Аз съм затворник като вас, другари — отговорил магьосникът. — Осъден като вас. Тази градина е за всички ни. За нас е приготвена трапезата под дърветата. За нас пее славеят, за нас цъфтят розите. Елате да вечеряме!

Всички насядали на богатата трапеза и пирът започнал. Магьосникът прислужвал на всички и им предлагал редки ястия и напитки. Когато наливал вино на измамника, той склопил очи и рекъл тихо:

— Не, господине, на мен не!

— Защо не искаш вино? — попитал магьосникът. — Защото не го заслужавам, господине. Да знаете колко хора съм ограбил! Нима мога сега да се радвам на виното, господине?!

Очите на магьосника засияли, но той не казал нищо и продължил да обслужва останалите. Когато наливал вино в чашата на убиеца, ръката на убиеца трепнала и няколко капки червено вино паднали върху покривката.

— Господине — извикал убиецът отчаяно, — защо това вино ми напомня кръв?… Ах, то е само затова, че съм пролял толкова невинна кръв! Горко ми, горко на мен, най-клетият между клетите!

Магьосникът не казал нищо, но очите му засияли още повече. Когато наливал вино на побойника, последният извикал:

— Не, господине, нима съм заслужил това вино?! Та аз съм пребивал хора от невъздържаност и най-безтговорно съм осакатявал други; аз ударих ръката, която ми предлагаше приятелство, и съм тормозил тези, които ме обичаха най-много.

По лицето на магьосника се разляла светлина, но той не казал нито дума, обърнал се към крадеца и му подал фруктиера с най-прекрасни плодове.

— Вземи, приятелю — казал му сърдечно, — за тебе са.

— Господине — извикал крадецът, — толкова пъти съм вземал неща, които не са ми принадлежали! Позволеете ми сега да не взема това, което може би е предназначено за мен!

Магьосникът се усмихнал широко и светло и се приближил към подпалвача.

— Вземи си, моля те — казал му той, — това ще те подкрепи.

— Господине — стъписал се подпалвачът, — та аз запалих покрива над главите на хора, от които бях видял само добро… И ги докарах до просяшка тояга. Ах, ако можех да ги подкрепя с нещо!

Тогава очите на магьосника засияли като звезди, и той самият се изправил високо и рекъл:

— Момчета, дълго време вие гладувахте и бяхте жадни, от години не сте усетили сладост на езика и радост в сърцето. Защо не си хапнете и пийнете сега, защо да не се насладите и да не се повеселите? Вземете си от всичко, то е ваше.

Но в тоя миг в градината нахлул шум от много стъпки и към затворниците се приближила тълпа от бедняци, просяци и сакати.

— Боже мой — викнал измамникът, — ето тези, които доведох до просяшка тояга!

— Кого виждам — извикал убиецът, смаян и възрадван едновременно. — Та това е този, когото убих!

— Майчице — обадил се тихо побойникът, — ето ги сакатите и ранените, към които проявих такава коравосърдечност!

— О, ето ги всичките! — извикал крадецът слисан. — Всички, които съм ограбил!

— Горко ми! — възкликнал подпалвачът. — Ето просяците, чиято стряха бях подпалил!

В този миг измамникът скочил и се заел да разнася храна и вино на тези, които някога измамил; убиецът разкъсал покривката, клекнал до този, когото някога убил, измил раните му със сълзите си и ги превързал; побойникът полял с вино и зехтин раните на своите жертви; крадецът събрал златните и сребърните прибори за ядене и взел да ги тика в ръцете на тези, които някога обрал. Когато подпалвачът видял всичко това, заплакал и рекъл на просяците:

— Уви, какво мога да ви дам аз, след като съм ви отнел всичко?!

След това бързо обрал всички цветя от градината и ги изсипал в ръцете на просяците.

След като измамникът нахранил и напоил тези, които някога измамил, след като убиецът превързал раните на убития и побойникът се погрижил за ранените, след като крадецът дарил ограбените и подпалвачът окичил с цветя дрипите на просяците, всички те въвели гостите си в палата, сложили ги да спят на снежнобелите легла, а сами легнали край тях, върху коравата земя.

Само магьосникът останал в градината с молитвено събрани ръце и очите му сияели като звезди.

Затворът се унесъл в сладък, спокоен сън.

Изведнъж загърмели силни удари и тъмничарят се втурнал в затвора.

— Ставайте, разбойници! — викнал той. — Три дни става, откак сте заспали и не можем да ви събудим.

Затворниците изведнъж се събудили. Видели, че лежат на земята, край своите корави и мръсни легла. Леките колони се превърнали отново във влажни затворнически зидове и от пустия двор изчезнало всичко, което напомняло цвете или разцъфтяло дърво. Само по пода били разпилени няколко розови и лилиеви листенца.

— Три дни ли сме спали?! — учудил се убиецът.

— Какво? — извикал подпалвачът. — Нима това е било само на сън?

— Господин тъмничарю — попитал крадецът, — нямаше ли тук и някой друг освен нас?

— Имаше един измърморил тъмничарят. — Оня, дето откраднал кралската котка. Три дни седя в килията си, без да помръдне, а очите му блестяха като звезди. Тая сутрин, след като си излежа наказанието, изчезна. Съмнителен тип. Преди да изчезне, омагьосал многоуважаемия ни съдия Доктор Корпус, и той сега има, горкият, магарешки уши! Хайде размърдайте се вече! Ставайте!

И тъй, в затвора започнал отново старият живот. И все пак нещо се променило зеленясалата вода в каната придобила за затворниците вкуса на най-хубаво вино, плесенясалият хляб станал от вкусен по-вкусен, из тъмницата се носел приятният аромат на цветя, а нощем, когато си лягали, одърът им се покривал с белоснежни постилки. И всяка нощ затворниците заспивали мирен сън, без угризения на съвестта и без страдания.