Карел Чапек
Голяма котешка приказка (4)

4. Как знаменитият Сидни Хол хванал магьосника

Знаменитият Сидни Хол, американски детектив, прочел всичко това във вестника, замислил се дълбоко и решил, че ще се опита сам да хване магьосника. Предрешил се като милионер, сложил револвера в джоба си и тръгнал на път за Европа.

Когато пристигнал, представил се веднага на полицейския началник. Той му разказал подробно как преследвали магьосника и заключил:

— От всичко това става ясно, че няма начин този злосторник да бъде заловен и изправен пред съда.

Сидни Хол се усмихнал.

— Най-късно след четирсет дни ще ви го доведа арестуван.

— Изключено! — извикал началникът.

— Да се обзаложим на една чиния круши — предложил Сидни Хол. Трябва да споменем, че Сидни Хол много обичал круши и не по-малко обичал да се обзалага.

— Съгласен — извикал началникът. — Но как ще направите това, моля ви се?

— Преди всичко — отговорил Сидни Хол — ще предприема околосветско пътуване, само че за това ще ми трябват сума пари.

Началникът му дал сума пари и за да покаже колко е умен, рекъл:

— Да, да, сещам се какъв е планът ви, но всичко трябва да се запази в тайна, за да не стигне до ушите на магьосника.

— Напротив — отвърнал детективът, — още утре публикувайте във всички световни вестници съобщението, че знаменитият Сидни Хол се е наел да залови магьосника в срок от четирсет дни. Засега позволете ми да се сбогувам с вас.

Сидни Хол се запътил право към един прочут пътешественик, който вече бил обиколил света за петдесет дни и му казал:

— Да се обзаложим, че ще обиколя света само за четирсет дни!

— Невъзможно! — казал пътешественикът. — Господин Фокс обиколи света за осемдесет дни, аз — за петдесет. За по-малко време е невъзможно.

— Да се хванем на бас — настоявал Сидни Хол. — Да се обзаложим на хиляда долара, че ще успея!

Ти значи обзаложили се.

Сидни Хол заминал още същата нощ.

След една седмица се получила телеграма от Александрия, Египет: „По следите съм Сидни Хол“.

След седем дни пристигнала втора телеграма от Бомбай, Индия: „Затягам примката всичко върви отлично следва писмо Сидни Хол“.

Малко по-късно пристигнало и писмо от Бомбай, но било шифровано и никой не могъл да го разчете.

След нови осем дни от Нагазаки, Япония, долетял пощенски гълъб с писъмце в човката и в него пишело: „Близо съм до целта. Чакайте ме. Сидни Хол“.

След това пристигнала телеграма от Сан Франциско, Америка: „Имам хрема иначе всичко наред пригответе крушите Сидни Хол“.

На трийсет и деветия ден от заминаването се получила най-после телеграма от Амстердам, Холандия: „Пристигам утре вечер седем часа петнайсет минути пригответе крушите предпочитам масловки Сидни Хол“.

На четиридесетия ден, в седем часа и петнайсет минути вечерта, влакът пристигнал шумно на гарата. От влака изскочил господин Сидни Хол, а след него слязъл магьосникът — сериозен, бледен и със сведени към земята очи. Всички детективи чакали на гарата и много е учудили, като видели, че магьосникът дори не е вързан. Сидни Хол им махнал с ръка и казал:

— Момчета, чакайте ме тази вечер в „Синьото куче“ Трябва да закарам господина в затвора.

След това се качил с магьосника в един файтон, но последния момент се сетил за нещо, та викнал от файтона:

— Да не забравите крушитее!

Вечерта значи една фруктиера с великолепни круши очаквала Сидни Хол. Детективите, които седели наоколо, вече започнали да се съмняват, че знаменитият им колега ще дойде, когато вратата се отворила и в кръчмата влязъл немощен, одърпан старец, един от тези, които продават риба и краставички по кръчмите.

— Дядо — казали детективите, — хайде, върви си ние нищо няма да купим.

— Жалко — казал старецът и изведнъж целият се разтресъл и захъркал, започнал да се дави, да се задушава и се отпуснал на един стол ни жив, ни умрял.

— Хай да му се не види — извикал един от детективите. — Само това ни липсваше — да вземе да умре тук!

— Не — задушавал се старецът, — не мога повече.

Едва тогава всички забелязали, че старецът всъщност се смее, и то така, че не може да спре. От очите му потекли сълзи, говорел на пресекулки, бузите му посинели и той едва-едва стенел:

— Деца, деца, не мога повече.

— Дядо — попитали го детективите, — какво търсиш тук?

Тогава старецът станал, дотътрил се до масата, избрал си най-хубавата круша, обелил я и я лапнал цялата. Чак след това смъкнал изкуствената си брада, изкуствения нос, изкуствените бели коси и сините очила и се показало гладко обръснатото, усмихнато лице на Сидни Хол.

— Момчета — извинил се Сидни Хол, — не ми се сърдете, но аз цели четиридесет дни едва сдържах смеха си.

— Кога заловихте магьосника? — попитали го детективите в един глас.

— Едва вчера — отвърнал знаменитият Сидни Хол, — но още от самото начало ме избиваше на смях при мисълта как ще го изиграя.

— И все пак — настояли детективите — как го пипнахте?

— Ехее — казал Сидни Хол, — това е много дълга история и аз всичко ще ви разправя, момчета, само нека изям още една круша.

Когато я изял, започнал приблизително така:

— Вижте какво, колеги, преди всичко и на първо място трябва да ви кажа, че истинският детектив в никой случай не трябва да бъде магаре.

При това той огледал всеки един от присъствуващите, сякаш между тях можело да има някакво магаре.

— По-нататък? — попитали детективите.

— По-нататък ли? — рекъл Сидни Хол. — На второ място — трябва да бъде отракан, и на трето… — продължавал той, като започнал да бели нова круша — на трето място, той трябва да има поне малко ум в главата си. Знаете ли с какво се ловят мишки?

— Със сланина — казали детективите.

— А знаете ли с какво се лови риба?

— С червеи или дъждовници.

— Ами знаете ли с какво се лови магьосник?

— Не знаем.

— Магьосникът — казал наставнически Сидни Нил — се залавя като всеки друг човек — с други думи, като се възползуваме от собствената му слабост. Най-напред трябва да се разбере каква му е слабостта. И знаете ли, момчета, каква беше слабостта на магьосника?

— Не знаем.

— Любопитството! — заявил тържествено господин Сидни Хол. — Магьосникът можеше всичко, но беше много любопитен. Страшно любопитен. Само че неин ги изям сега ей тая крушка.

След като я изял, той продължил:

— Вий всички си мислехте, че преследвате магьосника, докато всъщност магьосникът е преследвал вас. Следвал ви е неотстъпно и не ви е изпускал от погледа си. Бил е страшно любопитен и е искал да знае всичко, което предприемате срещу него. Непрекъснато се е въртял около вас. Точно върху това негово любопитство изградих целия си план.

— Какъв беше планът ви? — завикали нетърпеливо детективите.

— Ами ето какъв. Пътуването около света, момчета, това беше само разходка за собствено удоволствие. Отдавна мечтаех да предприема околосветско пътуване, но все не ми се удаваше случай. Когато дойдох тук, веднага разбрах, че магьосникът ще ме последва, че нито за миг няма да ме изостави, за да види как ще се опитам да го хвана. Толкова е любопитен. Няма как, рекох си, ще го помъкна след себе си — хем ще видя малко свят, хем няма да го изтърва от очите си. По-право — той няма да ме изтърве от очите си. И за да раздразня още повече любопитството му, аз се обзаложих, че ще свърша цялата работа в срок от четирсет дни. Я да изям сега ей тая хубава крушка!

Като я изял, казал:

— На този свят няма нищо по-хубаво от крушите. И тъй, взех револвера, взех и парите, преоблякох се като шведски търговец и тръгнах на път. Най-напред — за Генуа. Както знаете, момчета, Генуа се намира в Италия и докато стигне дотам, човек вижда целите Алпи. Страшно висока планина са това Алпите! Когато от най-високия връх на Алпите се отрони камък, той толкова дълго се търкаля, че докато стигне до долу, целият обраства с мъх. Бях решил от Генуа да замина с кораб за Александрия, Египет.

Генуа е извънредно красив пристанищен град — толкова красив, че корабите сами се запътват към него, още щом го зърнат. На сто мили от Генуа корабните огняри престават да хвърлят въглища в пещите, кормилата спират да се въртят и платната се събират, но корабите така ламтят да видят отблизо Генуа, че сами стигат дотам.

Моят кораб трябваше да тръгне точно в четири часа следобед. В три часа и петдесет минути се запътих към пристанището, но не щеш ли — по пътя срещам едно малко момиченце, което плаче.

— Защо плачеш, дребосъче? — викам му аз.

— Аааа — хълца момиченцето, — аз не съм длебосъче, аз съм се загубилаа.

— Като си се загубила — викам, — защо не се потърсиш?

— Ама аз съм загубила мама — хленчи дребосъчето и не знам къде да я тълсяаа.

— Това е друго нещо — казвам аз, хващам момиченцето за ръка и тръгвам да търся майка му. Може да не вярвате, момчета, ама цял час съм тичал из Генуа, докато намеря майката. Ами сега? Беше четири часа и петдесет минути. Корабът отдавна трябва да е заминал. „Заради това хлапенце, рекох си, ми пропадна мелият ден“. Мрачен и унил, тръгнах към пристанището и — какво мислите? — моят кораб все още си мои на мястото. Веднага се качвам, а капитанът ми казва: „Ей, шведе, ти много си подранил! Отдавна да ме отплували, ако котвата не беше се заклещила на дъното — чудна работа, знаеш! Цял час не можахме да я измъкнем.“ Аз, разбира се, можех само да се радвам от това. Я да взема още една круша.

Когато я изял, казал:

— Тая беше много сладка, братлета. Заплувахме значи по Средиземно море. Нямате си представа колко е синьо. Човек просто не може да разбере кое е море, кое небе. Ето защо навсякъде — на корабите и по брега — има табелки и на тях е написано къде е горе и къде — долу. Иначе човек може да сбърка. Както ни разправи капитанът, един кораб се объркал и вместо по морето тръгнал по небето и понеже небето е безкрайно, корабът и до днес не се е върнал и никой не знае къде е. По това море стигнахме до Александрия. Александрия е велик град, защото е основан от Александър Велики.

От Александрия ви изпратих телеграма, колкото да създам у магьосника впечатлението, че само той ме занимава. Но аз хич и не мислех за него само чувствувах непрекъснато, че е близо до мен. Когато чайки или гларуси прелитаха над кораба или в далечината албатрос пореше небето с бързите си криле, аз знаех, че магьосникът може да е между тях и да ме следва. Когато някоя риба ме поглеждаше от морските дълбочини, аз чувствувах, че може би ме гледат неговите очи. А когато веднъж лястовичките през време на своя полет над морето накацаха по мачтите на нашия кораб, бях почти сигурен, че най-хубавата от тях, бялата, това е той.

Тъй и тъй бях вече в Александрия, та реших да потегля за Кайро по свещената река Нил. Кайро е толкова голям град, че човек не би се оправил из безкрайните улици, ако нямаше на всяка крачка високи-превисоки минарета и джамии. Те се виждат толкова отдалеч, че и най-отдалечените къщи разбират по тях къде се намират.

Веднъж рекох да се окъпя в Нил, защото в Кайро е много горещо. Бях само по гащета и револвер — другите дрехи си оставих на брега. По едно време на брега излезе огромен крокодил и налапа дрехите ми заедно с всичко, което беше в тях, с часовника и парите. Отивам аз при него и изстрелвам шест куршума, само че куршумите рикошираха, сякаш бронята му беше от стомана. И крокодилът ми се изсмя шумно в очите. Я да си хапна още една крушка.

Когато я изял, господин Сидни Хол продължил своя разказ:

— Както знаете, колеги, всеки крокодил може да плаче и да се смее като малко дете. С това подлъгва хората да влязат във водата. Човек си мисли, че се дави дете, и хуква да му помогне и тогава крокодилът го хваща и го изяжда. Този крокодил обаче беше толкова стар и мъдър, че се беше научил не само да плаче като дете, по и да ругае като моряк, да пее като оперна певица ни и изобщо да говори като човек. Разправяха дори, че бил приел турската вяра.

Само че мен ми беше малко неловко. Какво ще правя без дрехи и без пари?! По едно време отнякъде изникна един черен арапин, застана до мене и каза на чудовището:

— Абе, крокодиле, ти дрехите заедно с часовника ли ги излапа?

— Да — призна си крокодилът.

— Гледай колко си глупав! — рече арапинът. — Че той не беше навит! За какво ти е часовник, който не върви?

Крокодилът се замисли и после ми каза:

— Виж какво, аз ще си поотворя устата, а ти ми бръкни в стомаха, извади часовника, навий го и го върни пак на мястото му!

— Да не съм луд? — рекох аз. — Да ми отхапеш ръката. Знаеш ли какво? Ще взема да препреча ей този кол отвесно между челюстите ти, че да не можеш да си затвориш отвратителната муцуна.

— Муцуната ми не е отвратителна — каза крокодилът, — но щом толкова настояваш, пъхни кола между уважаемите ми челюсти. Хайде, какво чакаш?

Аз, разбира се, така и направих. Извадих от стомаха му не само часовника, но и дрехите, обувките и шапката си и рекох:

— Тоя кол, драги, ще го оставя да стърчи между ченетата ти за спомен.

Крокодилът поиска да ме нахока, но не можа, защото муцуната му беше широко разтворена и в нея беше заклещен колът. Искаше му се да ме налапа, но не можеше, искаше да ме помоли; но не можеше… Аз се облякох спокойно и му казах:

— Муцуната ти е грозна, противна и глупава, така да знаеш! — и се изплюх в нея.

Крокодилът се просълзи от яд. Когато потърсих арапина, който така хитро ми помогна, от него нямаше и следа. Колкото за крокодила — той и досега плува в Нил с разчекната муцуна.

От Александрия потеглих за Бомбай, облечен ката индуски махараджа. Да знаете само как ми отиваше! Най-напред плавахме по Червено море. То се казва така, защото все се срамува, че не е по-голямо. Когато всички морета били малки, съвсем мънички и им предстояло тепърва да растат, Червено море си играело на брега с арабските деца и времето му изтекло толкова бързо, че забравило да порасне. Наоколо в пустинята имало прекрасен пясък, създаден специално за дъно. Когато се сетило, обаче било вече късно, та могло да порасте само на дължина и въпреки това оставило една ивица суша между себе си и Средиземно море, с което трябвало да се съедини. Това толкова го измъчвало, че хората се смилили и съединили двете морета с канал. Оттогава Червено море не се изчервява толкова много.

Червено море беше останало вече зад нас, когато една нощ спях в каютата си. Изведнъж чувам — някой чука на вратата. Отивам да отворя — няма никой. Почаках малко и чух как към каютата ми се приближават двама моряци.

— Хайде да утрепем тоя махараджа — шепне единият — и да му вземем перлите и диамантите, които носи по дрехите си.

Всичките ми перли и диаманти, момчета, бяха стъклени, честна дума!

— Чакай малко! — прошепна вторият моряк — Забравил съм си ножа горе.

Докато изтича за ножа, аз хванах другия за гушата, запуших му устата, облякох го като махараджа и го проснах завързан на моето легло. После облякох дрехите му и застанах на неговото място, пред вратата. Когато се върна оня с ножа, аз му казах:

— Няма защо да убиваш махараджата. Аз успях да го удуша, докато те нямаше. Иди да му вземеш перлите и диамантите, а аз ще пазя тук.

Щом влезе в каютата, веднага заключих отвън и — право при капитана.

— Капитане — викам, — така и така, дойдоха ми едни много особени гости.

Когато научи какво е станало, капитанът заповяда да наложат хубаво двамата моряци, а аз събрах всички останали, показах им перлите и диамантите си и казах:

— Скъпи деца и разбойници, за да разберете, че за мъдрия човек перлите и диамантите нямат никакво значение, ето какво ще направя…

И хвърлих цялата тая стъклария в морето. Тогава всички започнаха да ми се кланят и да викат:

— О, колко мъдър е махараджата, колко е възвишен!

Едно не ми е ясно и до днес — кой почука на вратата и кой ми спаси по тоя начин живота. А сега ще изям ей тая голяма круша.

Преди още да я дояде, той продължил с пълна уста:

— И така, пристигнахме благополучно в Бомбай Индия. Индия, момчета, е голяма и особена страна. Понякога там е толкова горещо, че и водата става суха и трябва да я поливат, за да не се изпари. Горите са толкова гъсти, че в тях няма място дори за дърветата. Викат им джунгли. Когато завали дъжд, всичко за почва да расте изумително бързо. Цели църкви израстват от земята, както у нас никнат гъбите, и затова Бенарес например има толкова много църкви. А пък маймуните са като врабчетата у нас и са толкова кротки, че влизат и в стаята ви. Понякога човек се събуди и вместо себе си намира в своето легло маймуна. Толкова кротки са тези гадинки. Змиите пък са толкова дълги, че когато някоя змия се извърне да види опашката си, не може да я познае и си мисли, че това не е нейната опашка, че я е подгонила някоя друга змия, по-голяма. И от нея самата, и хуква да бяга и бяга, докато й се пукне сърцето от преумора. Да не говорим за слоновете, които там са си у дома. С две думи, момчета, Индия е голяма страна. От Бомбай ви изпратих още една телеграма и шифрованото писмо, за да смята магьосникът, че съм намислил кой знае какво.

— Какво беше писано в писмото? — попитали детективите.

— Аз — побързал да се похвали един от тях — успях да разчета половината.

— Значи сте по-умен от мен — рекъл знаменитият Сидни Хол, — защото самият аз не съм в състояние да го разчета. Това бяха най-обикновени заврънкулки, които трябваше да наподобяват тайнопис. От Бомбай заминах с влак за Калкута. В Индия във влаковете вместо пейки има вани, за да не им е горещо на пътниците. Пътувахме през пустини и джунгли. В гъсталаците виждах да святкат страшни тигрови очи, а по речните плитчини срещах мъдрия поглед на величествения бял слон. Един скален орел се надпреварваше с нашия влак, дъгоцветна пеперуда лъкатушеше край прозорците на влака. Във всичко това, момчета, аз чувствувах присъствието на магьосника.

Когато приближихме Калкута, видях за първи път свещената река Ганг. Тази река е толкова широка, че ако хвърлите камък от единия бряг към другия, камъкът ще лети точно час и половина. Когато влакът се движеше непосредствено край реката, видях от прозореца как една жена пере на брега. По едно време — много ли се наведе, какво стана, не знам, но тя падна във водата и започна да се дави. Аз веднага изскочих от препускащия влак и измъкнах несръчната индийка на брега. Ако не се лъжа, на мое място всеки от вас би направил същото.

Детективите кимнали в знак на съгласие.

— Да — продължил Сидни Хол, — но да си кажа право, всичко това по-късно ми излезе през носа. Докато дърпах жената към сушата, връхлетя ме един отвратителен алигатор и страшно ми изпохапа ръката. Все пак успях да извадя жената на брега. Самият аз обаче паднах и не станах. Цели четири дни се грижеха за мен индийските женоря и ето — дадоха ми за спомен този златен пръстен. С една дума, братлета, признателни хора се срещат навсякъде по света — дори и между черните езичници, и да ви кажа, голтакът в Индия с нищо не е по-лош, отколкото всеки един от нас — това е твърдото ми убеждение.

Добре, ама каква полза от това, като загубих цели пет дни, а с тях — и облога. Седнах на брега и си мисля: сега и светът да се преобърне, пак няма да мога да си свърша работата за четирсет дни. Пропаднаха ми хилядата долара. Че и крушите. Както си мисля така, гледам — приближава се някаква джонка — такава една глупава лодчица с ликови рогозки вместо платна. В нея седят трима смугли екземпляри-малайци, и ми се зъбят, сякаш ставам за ядене.

— Ниананиа пхехем Нагазаки — избръщолеви единият от тях.

— Абе палячо — викам, — да не мислиш, че ти разбирам нещо?!

— Ниа наниа пхе хем Нагазаки — плещи пак оня и ми се хили насреща. Сигурно си мисли, че проявява кой знае каква любезност.

Колкото за Нагазаки — това го разбрах. Нагазаки е пристанище в Япония, където точно исках да отида.

— До Нагазаки — викам му аз, — с тая бъчонка?! За нищо на света!

— Най — отговаря ми той и продължава да бъбри, като сочи към джонката, към небето, към сърцето си — с една дума: увещава ме да тръгна с тях.

— И кошница круши да ми давате, пак не тръгвам — казвам им аз.

Тогава тримата смугли дяволи скочиха върху мен, събориха ме на земята, увиха ме в една рогозка и ме хвърлиха в джонката като багаж. Какви ли не мисли МП минаха през главата, но накрая съм заспал между рогозките. Когато се събудих, не бях в джонката, а на морския бряг. Над главата ми вместо слънце висеше грамадна хризантема, дърветата наоколо бяха красиво лакирани, всяко зрънце пясък на брега беше хубаво измито и огладено и по тая чистота разбрах, че съм в Япония. Когато срещнах първия жълт индивид с плитка на главата, попитах го:

— Гражданино, къде се намирам аз?

Оня се засмя и ми вика:

— Нагазаки.

— Казват — продължил господин Сидни Хол замислено, — че не съм глупав. Може и така да е, въпреки че никога няма да разбера как сме могли да стигнем от Калкута до Нагазаки само за една нощ с тая мизерна джонка. Най-бързоходният кораб изминава същото разстояние за десет дни. А сега да взема ей тая круша!

След като грижливо я обелил и изял, той продължил по-нататък:

Япония е голяма и чудна страна, а хората там са весели и много сръчни. Умеят да правят толкова тънки порцеланови чашки за чай, че за направата им вече не е нужен никакъв порцелан. Чисто и просто и взема се един палец, завърта се във въздуха, после това нещо се изпъстря с красиви рисунки и чашата е готова. Ако пък ви кажа колко майсторски рисуват художниците, сигурно няма да ми повярвате. Видях един художник, който изтърва четката си върху бял лист и докато се търкаляше по хартията, четката нарисува пейзаж с къщички и дървета, с хора по улиците и диви гъски по небето. Като видя колко се учудих, художникът рече:

— Това не е нищо в сравнение с онова, което умееше моят покоен учител. Веднъж изкаля достопочтените си пантофи. Когато калта позасъхна, той ни ги показа. Върху единия пантоф калта беше изрисувала как ловци и кучета гонят заек, а върху другия — как деца си играят на учители и ученици.

От Нагазаки отплавах с кораб за Сан Франциско, Америка. По пътя не се случи нищо особено, ако не се смята това, че по време на буря претърпяхме корабокрушение и корабът ни започна да потъва. Наскачахме веднага в спасителните лодки, а когато те се бяха вече препълнили, двама моряци от потъващия кораб извикаха:

— Ехеееей, тука има една женица. Няма ли малко място в лодката за нея?

— Няма — обадиха се някои, но аз ги надвиках:

— Има! Има! Дайте я насам!

Тогава останалите от лодката ме бутнаха във водата, за да направят място за жената. Право да ви кажа, момчета, много-много не се и съпротивявах. „Жените, помислих си, винаги имат предимство.“ Когато корабът потъна и лодките отплуваха, останах сам-самичък в открито море. Седнах на една дъска и започнах да се люлея върху вълните и всичко щеше да бъде наред, ако не беше толкова мокро. Плавах така един ден и една нощ и започнах да си мисля, че всичко това ще свърши лошо. Не щеш ли — точно тогава при мен доплува една тенекиена кутия, пълна с ракети. „За какво ми се тези ракети? рекох си. Да бяха круши, разбирам.“ Но след това ми дойде друг ум в главата. Когато настъпи нощта и стана тъмно като в рог, запалих една от ракетите. Тя излетя високо-високо и блесна като метеор. Втората ракета се пръсна на всички страни като звезда, а третата изгря като слънце; четвъртата ракета изпълни някаква мелодия, а петата изхвръкна толкова високо, че заседна между звездите и досега свети там. Докато се забавлявах така, доплува един голям кораб и ме взе на палубата си.

— Знаете ли, драги — казва ми капитанът, — че ако не бяха ракетите, щяхте да се удавите като нищо. Още от десет мили разстояние ние видяхме ракетите и разбрахме, че някой вика за помощ.

— Сега ще изям ей тая круша за здравето на капитана! — заключил Сидни Хол.

След като изял крушата, продължил весело по-нататък:

— В Сан Франциско стъпих значи на американска земя. Америка, момчета, е моята родина и, с две думи, Америка си е Америка. Няма смисъл да ви разправям за нея, защото и без това няма да ми повярвате — толкова е голяма и странна. Ще ви кажа само това, че се качих на Трансамериканската железница и заминах за Ню Йорк. Там къщите са толкова високи, че никога не могат да ги довършат. Докато майсторите се накичат по стълбите догоре, вече е обед и те изяждат горе храната, която са си донесли, и веднага тръгват надолу, за да стигнат вечерта до леглата си, и така ден след ден. Изобщо няма по-хубаво нещо от Америка, и който не харесва отечеството си тъй, както аз харесвам Америка, е магаре и нищо повече.

От Америка заминах пак с кораб За Амстердам, Холандия. По пътя… по пътя… хм, да, по пътя ми се мучи най-хубавото и най-приятното нещо. Дявол да го вземе, момчета, това всъщност е най-важното нещо, което имам да ви кажа!

— Какво? Какво е то? — попитали жадно детективите.

— Ами такова, — казал Сидни Хол и се изчервил, — аз се сгодих. С кораба пътуваше една девойка, ама много хубава, с една дума — казваше се Алиса и никой на света, нито дори някой от вас, не може да се сравни с нея. Не, наистина… — добавил господин Сидни Хол, след като се замислил дълбоко. — Но да не мислите, че съм й казал колко много я харесвам? И последния ден от нашето пътуване аз все още не й бях казал нищо. Чакайте сега да изям ей тая круша.

След като се насладил на поредната круша, той продължил, както следва:

— Разхождам се аз последната вечер нагоре-надолу по палубата и не щеш ли — госпожица Алиса сама дойде при мен.

— Господин Сидни Хол — казва, — бил ли сте някога в Генуа?

— Бил съм, госпожице — казвам аз.

— Ами да сте виждал там едно момиченце, което загубило майка си?

— Да, госпожице — викам, — виждал съм го. Един стар глупак го водеше за ръчичка.

Алиса помълча малко и след това попита:

— А в Индия бил ли сте, господин Сидни Хол?

— Бил съм, госпожице — казвам аз.

— Да сте видял там как един храбър момък скочил в движение от влака в реката Ганг, за да спаси една перачка?

— Да, видях нещо подобно — отговорих смутено. — Това беше някакъв побъркан младеж, госпожице. Ако беше нормален, едва ли щеше да го направи.

Алиса помълча известно време, а после някак странно и мило ме погледна в очите.

— Ами какво ще кажете, господин Сидни Хол — поде тя отново, — вярно ли е, че един благороден човек се пожертвувал в открито море и отстъпил мястото си в лодката на една жена, която щяла да се удави?

На мен, момчета, започна да ми става горещо.

— Е да, госпожице — смотолевих, — ако не се лъжа, имаше един такъв перушан, който се окъпа в морето.

Алиса ми подаде двете си ръце, поруменя цялата и каза:

— Господин Сидни Хол, знаете ли, че вие сте страшно добър човек? И че това, което сте направил за момиченцето от Генуа, индийската перачка и непознатата жена е предостатъчно, за да ви обича всеки?

В тоя миг, момчета, сякаш някой ме бутна отзад и аз прегърнах Алиса. А след като се сгодихме по този начин, аз й рекох:

— Слушай, Алиса, кой успя да ти издрънка всички тези глупости за мен?

— Виж какво — каза ми Алиса, — тази вечер гледах към морските ширини и си мислех мъничко и за теб. Тогава при мен дойде една дребничка черна жена и ми разказа всичко за теб.

Потърсихме черната жена, за да й благодарим, на не можахме да я намерим. Ето значи как се сгодих аз на кораба, момчета — довършил господин Сидни Хол и изтрил блесналите си очи.

— Ами магьосника? — извикали детективите.

— Какво магьосника? — попитал знаменитият Сидни Хол. — Той стана жертва на собственото си любопитство, както и очаквах. След като пренощувах в Амстердам, на сутринта някой почука на вратата ми и влезе. Беше самият магьосник, блед и неспокоен.

— Господин Сидни Хол — казва, — не мога да издържам повече. Моля ви се, кажете ми как сте решил да ме заловите.

— Господин магьосник — отговорих аз сериозно, — няма да ви кажа. Ако ви кажа как и какво, ще ги издам целия план и вие ще ми избягате.

— Ах — завайка се магьосникът, — смилете се най-сетне! Та мен вече сън не ме хваща от нетърпение да разбера какъв е вашият план!

— Знаете ли какво — рекох, — ще взема да ви кажа, но преди това трябва да се закълнете, че от този миг ставате мой пленник и че няма да правите опит за бягство.

— Заклевам се! — извика магьосникът.

— Магьоснико — заявих аз, като станах на крака, — ето че моят план се изпълни. Трябва да ти кажа, стари клепоухи чудако, че разчитах единствено на твоето любопитство. Знаех, че ще ме последваш по море и по суша, за да разбереш какво ще предприема срещу теб. Знаех, че в края на краищата ще дойдеш при мен, както и наистина дойде, и че ще бъдеш готов да се откажеш от свободата си, само и само да задоволиш своето любопитство. Току-що стана и това.

Магьосникът пребледня, посърна и каза:

— Вие сте голям шмекер, господин Сидни Хол. Дори и мен, магьосника, успяхте да измамите.

Това е то цялата история, момчета.

След като Сидни Хол приключил по този начин разказа си, всички детективи прихнали да се смеят лудешки и честитили успеха на щастливия американец. Господин Сидни Хол се усмихнал доволно и посегнал да вземе още една круша. Изведнъж напипал една, увита в хартия. Разгънал хартията и видял, че на нея било написано: „За спомен на господин Хол. Дребосъчето от Генуа.“

Сидни Хол посегнал веднага към фруктиерата и попаднал на втора круша, увита в хартия. Разгънал хартията и прочел: „Перачката от реката Ганг ви желае добър апетит.“

Сидни Хол развил и трета круша и прочел: „Непознатата от морето изказва гореща благодарност на благородния си спасител.“

Сидни Хол посегнал за четвърти път към фруктиерата, развил четвъртата круша и прочел: „Мисля за теб. Алиса.“

В чинията останала последната и най-хубава круша. Сидни Хол я разрязал и намерил в сърцевината й сгънато писмо. На плика имало надпис: „За господин Сидни Хол“. Хол отворил нетърпеливо плика и прочел следното:

„Човек, който крие някаква тайна, трябва да се низи от треската. При бълнуването раненият детектив издаде тайния си план край брега на Ганг. Това беше план на един стар клепоух чудак. Вашият приятел не искаше да ви лиши от наградата, обявена за главата му, и затова доброволно се остави да го арестувате. Нека наградата; която ще получите, бъде за вас сватбен подарък от него.“

Сидни Хол се изумил безкрайно и казал:

— Момчета, сега разбирам всичко. Аз съм бил голямо магаре. Магьосникът е този, който е задържал корабната котва на дъното, докато аз скитах из Генуа със загубилото се момиченце. Магьосникът, в лицето на арапина, ми помогна да се оправя с крокодила. Магьосникът ме е събудил, когато двамата моряци искаха ди ме убият. Магьосникът е чул моя план, когато съм бълнувал край реката Ганг. Магьосникът ми е изпратил тайнствената джонка, за да ме отведе навреме в Нагазаки. Магьосникът ми е подхвърлил кутията с ракетите, които ми спасиха живота в морето. Магьосникът, превърнат в дребничка черна жена, е спечелил за мен сърцето на Алиса. И най-после — магьосникът нарочно се е представял за глупав и любопитен, за да ми помогне да получа наградата, обявена за главата му. Аз исках да изляза по-умен от магьосника, но магьосникът е по-умен от мен, а освен това е и по-благороден. Няма нищо по-велико от магьосника. Момчета, извикайте заедно с мен: „Да живее магьосникът!“

— Слава на магьосника! — извикали детективите, и то така, че прозорците в целия град издрънчали.