Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Velká kočičí pohádka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Spellweaver (2012)

Издание:

Карел Чапек. Девет приказки и две в повече

Преведе от чешки — Мария Беязова-Войтова

Илюстрации: Румен Скорчев

„Народна младеж“ — Издателство на ДКМС, София, 1972

История

  1. — Добавяне

1. Как кралят купил котка

В страната на шмекерите царувал един крал и може да се каже, че царувал честито, защото всички негови поданици му се подчинявали с готовност и любов, както му е редът. Между тях имало само един, който от време на време не го слушал, и това била дъщеря му, малката принцеса.

Добре й казвал той да не си играе с топка на дворцовото стълбище, ама кой ти чува?! Веднъж бавачката й задрямала само за минутка и принцесата веднага се намерила на стълбището с топката си. Не знам дали провидението я наказало, или дяволът е спънал, но в следващия миг тя паднала и си разбила коляното. Седнала на стълбите и заплакала. Ако не беше принцеса, щяхме да кажем направо, че се разревала. То се знае, придворните дами веднага долетели с кристални мивки и копринени бинтове, притичали и десетте придворни лекари, и тримата придворни капелани[1], но никой от тях не успял да премахне болките на принцесата.

В това време по улицата минавала някаква бабичка и като видяла принцесата да плаче на стълбите, приклекнала до нея и започнала да я утешава:

— Я не плачи, принцеске! Има едно животно — очите му — смарагдови, да ги открадне никой не може, мустаците му ей такиива, да е мъж, не е мъж, кожухчето му искри хвърля, не изгаря, лапичките му копринени, не се протриват, шестнайсет ножа в джобчетата прие, месо да си отреже не умее — ако ти го донеса, нали няма да плачеш?

Принцесата погледнала бабичката. Едното й синьо око все още ронело сълзи, но другото вече се усмихвало радостно.

— Ех, бабке — казала тя, — такова животно няма ни света.

— Ами, няма! — рекла бабичката. — Ако кралят, твоят баща, ми даде това, което съм си наумила, веднага ще ти го донеса.

Като казала това, бабичката бавно отминала по-нататък.

Принцесата останала да седи на стълбите, но вече не плачела. Замислила се — какво ли ще е това животно? Домъчняло й, че си няма такова животно, че бабичката няма да й донесе нищо, и отново започнала да плаче тихичко. Случило се така, че кралят точно по това време бил погледнал през прозореца, за да разбере защо принцесата вдига толкова шум, и тъй видял и чул всичко. Като видял как бабичката усмирила принцесата, седнал пак на трона, заобиколен от министрите и съветниците си, но мисълта за животното не му излизала от главата. „Очите му — смарагдови, повтарял си той постоянно, да ги открадне никой не може, мустаците му ей такиива, да е мъж, не е мъж, кожухчето му искри хвърля, не изгаря, лапичките му копринени, не се протриват, шестнайсет ножа в джобчетата крие, месо да си отреже не умее — що е то?“

Когато министрите видели, че кралят все си шепне нещо, върти глава и суче под носа си великански мустаци, зачудили се и замаяли какво става с него. Най-после старият канцлер[2] го попитал направо какво значи всичко това.

— Мисля — отговорил кралят — какво може да бъде това животно: очите му — смарагдови, да ги открадне никой не може, мустаците му ей такиива, да е мъж, не е мъж, кожухчето му искри хвърля, не изгаря, лапичките му копринени, не се протриват, шестнайсет ножа в джобчетата крие, месо да си отреже не умее.

Сега пък министрите и съветниците започнали да въртят глава и да сучат великански мустаци под носа си, но никой не могъл да се досети какво ще да е това животно. Най-после старият канцлер казал от името на всички това, което казала и принцесата на бабичката:

— Такова животно, кралю честити, няма на света!

Кралят не се задоволил с това и пратил най-бързия си вестоносец да потърси бабичката. Вестоносецът полетял на коня си, лети, лети, та чак искри хвърчат изпод копитата и по едно време гледа — ето я бабичката, седнала пред къщурката си.

— Бабке — викнал вестоносецът от коня, — негово величество кралят иска да му дадеш онуй животно.

— Ще го има — рекла бабичката, — ще получи каквото иска, стига да ми даде толкова талера[3] колкото най-чисто сребро се събере под шапката на майка му.

Полетял вестоносецът назад, към кралския палат, прах се вдигнал до небесата.

— Кралю честити — доложил той, — бабичката ще докара животното, ако й дадеш толкова талера, колкото най-чисто сребро се събере под шапката на майка ти.

— Няма да е много — помислил си кралят и се заклел тържествено, че ще даде на бабичката точно толкова талера, колкото поискала, и веднага отишел при майка си.

— Мамо — рекъл, — ще ни дойдат гости. Сложи си хубавата малка шапчица, най-малката от всички шапки, които имаш. Оная, дето покрива само кока ти.

Старата му майка така и направила.

Бабичката пристигнала в двореца с кошница, превързана с кърпа. В голямата зала я очаквали не само кралят, майка му и принцесата, но и всички министри, тайни съветници, военачалници и председатели. Всички чакали и едва си поемали дъх от любопитство. Бабичката се заловила бавно-бавно да развързва къртим. Сам кралят слязъл от трона, за да види животното отблизо. Най-после бабичката дръпнала кърпата, и кошницата изскочила черна котка и с един скок се настанила на трона.

— Хубаво ни изигра ти, бабке! — казал кралят разочарован. — Че това е най-обикновена котка!

Бабичката опряла ръце на хълбоците си.

— Кой, аз ли съм ви изиграла?! Я погледнете! — рекла тя и посочила котката.

Както си седяла на трона, зелените й очи светели като истински смарагди.

— Хубаво я погледнете! — настоявала бабичката. — Очите й не са ли смарагдови? И никой, кралю честити, никой не може да ги открадне. И мустаци си има, а не е мъж.

— Е, да — възразил кралят, — но кожухчето й е черно и не хвърля искри.

— Чакайте, чакайте — не се предавала бабичката и погалила котката по гърба срещу козината и наметна, чуло се пращене на електрически искрички. — А лапичките й — продължила бабичката — са от коприна. Даже и малката принцеса, ако тръгне боса на пръсти, няма да се движи толкова тихо.

— Хубаво — съгласил се кралят, — но котката няма нито едно джобче, а не виждам и шестнайсетте ножа.

— На всяка лапичка — казала старицата — им по четири джобчета, а във всяко от тях има остро ножче — нокътче. Пребройте ги да видим дали не са шестнайсет.

Кралят дал знак на стария канцлер да преброи ноктите на котката. Канцлерът се навел над котката и я хванал за крака, за да почне да брои, но тя изсъскала; и го одраскала до самото око. Канцлерът се изправил хванал се за окото и казал:

— Кралю честити, аз вече не виждам добре, но мисля, че ноктите са много. За четирите от тях съм съвсем сигурен.

Тогава кралят дал знак на първия си камериер да преброи ноктите на котката. Камериерът хванал котката с намерение да преброи ноктите й, но миг след това отскочил почервенял, заопипвал носа си и рекъл:

— Трябва да са дванайсет, ваше величество. Аз преброих осем — по четири от всяка страна.

Като чул това, кралят дал знак на върховния председател да преброи ноктите на котката, но последният едва се навел над нея и веднага се изправил, започнал да глади одрасканата си брада и провъзгласил:

— Наистина се шестнайсет, ваше величество. Току-що преброих последните четири.

— Е, няма как — въздъхнал кралят, — то се видя, че ще трябва да купя котката. Ама ти, бабке, си голяма шмекерка, така да знаеш.

Не оставало нищо друго, освен кралят да изсипе на масата сребърните талери. След това свалил от главата на майка си най-малката от нейните шапчици и я захлупил върху талерите. Шапчицата била толкова малка, че под нея се събрали само пет талера.

— Хайде, бабо, вземи си петте талера и си иди със здраве — казал кралят и се зарадвал, че котката му излязла толкова евтино.

Но бабичката поклатила глава и рекла:

— Така няма да се разберем, кралю честити. Бяхме се договорили да ми дадеш толкова талера, колкото най-чисто сребро се събере под шапката на майка ти.

— Ами нали видя — заоправдавал се кралят, — че под шапката се събраха точно пет талера от най-чистото сребро.

Бабичката взела шапчицата, започнала да я гали, позавъртяла я на дланта си и казала бавно:

— Аз мисля, кралю честити, че на тоя свят няма по-чисто сребро от сребърните коси на майка ти.

Кралят погледнал бабичката, погледнал майка си, па казал тихо:

— Имаш право, бабке!

Бабичката сложила шапчицата върху главата на майка му, погалила белите й коси и рекла:

— А сега, кралю честити, ще ми дадеш толкова талера, колкото сребърни косъма има под шапката на майка ти.

Кралят се видял в чудо, кралят се намръщил, най-сетне кралят се усмихнал и казал:

— Ама ти, бабке, си била много голяма шмекерка, ей!

Само че клетвата си е клетва, деца, та кралят трябвало да плати на бабичката толкова, колкото искала. Помолил майка си да седне и наредил на своя най-главен счетоводител да преброи всеки сребърен косъм под шапката й. Счетоводителят се хванал на работа и брои ли, брои, майката на краля седи мирно, не помръдва, по едно време заспала — всеки знае колко му трябва на стар човек да задреме.

Докато спяла, счетоводителят броил косъм по косъм и като стигнал до хиляда, май дръпнал по-силно един от сребърните косми, защото майката на краля се събудила.

— Ау! — извикала тя. — Защо ме будите?! Тъкмо сънувах, че бъдещият ни крал минава границата на държавата ни.

Бабичката трепнала.

— Чудна работа! — промълвила тя. — Точно днес чакам да пристигне внучето ми от съседното кралство.

Но кралят не й обърнал никакво внимание и се навел над майка си.

— Откъде, майко, откъде ще дойде бъдещият крал? От кой кралски двор?

— Не знам — отговорила майка му, — понеже точно на това място ме събудихте.

Докато най-главният счетоводител броял, майката на краля пак заспала. Счетоводителят брои ли, брои и като стигнал до две хиляди, ръката му пак дръпнала малко по-силно един от сребърните косми.

— Ей, че хора! — ядосала се майката на краля. — Защо ме будите? Тъкмо сънувах, че не някой друг, а мишо тази черна котка ще доведе бъдещия крал.

— Ех, пък майко и ти! — отвърнал кралят. — Къде се е чуло и видяло котка някого да води?

— Така ще бъде — казала майка му. — Оставете ме сега да спя.

Майката на краля пак заспала и счетоводителят продължил да брои. Като преброил трихилядния и последен косъм, ръката му потреперала и той, без да иска, пак дръпнал по-силно.

— Негодници такива! — развикала се майката на краля. — Не оставяте човек да си подремне! Тъкмо сънувах, че бъдещият крал ще докара със себе си и цялата си къща.

— Е, сега вече ще прощаваш, мамо — казал кралят, — но това едва ли ще е истина. Кой може да понесе със себе си цял дворец?

— Не казвай голяма дума, момчето ми! — смъмрала го майката. — Човек никога не знае какво може да се случи.

— Тъй, тъй — завъртяла глава бабичката. — Право казва майка ти, кралю честити! Веднъж една циганка предрече на покойния ми мъж, лека му пръст, че някаква хала щяла да опустоши цялото стопанство. Той, клетият, прихна да се смее и рече: „Хайде де, това едва ли ще е истина. Халите останаха в приказките“. Също като тебе, кралю честити.

— Е, и? — попитал нетърпеливо кралят. — Нали не излезе истина?

Бабичката започнала да си бърше сълзите.

— Ох… От пожара по-голяма хала има ли, кралю честити? Една нощ пламна пожар и опустоши всичко до шушка. Мъжът ми се отпусна, главата му клюмна и все повтаряше: „Право каза циганката. Право каза циганката.“ Двайсет години стана, откак гние в гроба, горкият.

Бабичката се просълзила, а майката на краля я прегърнала през раменете, погалила я по лицето и казала:

— Не плачи, бабке, че и аз ще се разплача!

Кралят се уплашил и започнал веднага да брои талерите. Слагал ги на масата един по един, докато станали три хиляди — точно толкова, колкото сребърни косъма имало под шапката на майка му.

— Ето, бабке — рекъл той, — със здраве да ги харчиш, ама да ти кажа, човек покрай тебе може да осиромашее като нищо.

Бабичката се засмяла, а след нея и всички останали и започнала да пъха талерите в джоба си, ама къде ще ти стигне един джоб! Напълнила цялата кошница с талери и тя станала толкова тежка, че бабичката не могла да я вдигне. Двама военачалници и самият крал й помогнали да вдигне и закрепи кошницата на гърба си, а след това бабичката се поклонила на всички, сбогувала се с майката на краля и се обърнала няколко пъти да види за последен път своята черна котка Юра. Ала котката я няма никъде. Бабичката се обръща на всички страни, вика „писписпис, мац, мяу-мяу“ — Юра я няма никаква. Само че иззад трона се подават две крачета. Бабичката се приближила на пръсти и какво да види — принцесата заспала в ъгъла, а в полата й спи и мърка скъпоценната Юра. Бръкнала бабичката в джоба си и сложила в ръката на принцесата един талер. Може би искала да й го остави за спомен, но в такъв случай много се излъгала, защото, като се събудила и малко след това намерила в полата си котката, а в шепата си талера, принцесата взела котката в прегръдките си и тозчас отишла да го похарчи. Може пък бабичката и това да е знаела. Докато принцесата още спяла, бабичката си била отдавна в къщи и била доволна, че донесла толкова пари, че оставила Юра в добри ръце и най-вече че каруцарят току-що докарал внучето й Вашек от съседното кралство.

Бележки

[1] Капелан — свещеник, който служи в параклис или домашна църква. — Б.р.

[2] Канцлер — председател на Министерския съвет. — Б.р.

[3] Талер — стара немска сребърна монета, равна на 3 марки. — Б.р.