Христо Калчев
Белия дявол — Синове (9)

9

„Посланикът на Републиката при Високата порта е направил постъпки за откупването на младия княз Вангел Авалов — започваше писмото на Менон. — Предложил е теглото му в злато. Отговорът е бил: «Пророкът е завещал на правоверните смирение, въздържание и бедност!», а това е отрицателен отговор. Известих София да търси други начини за освобождаването на племенника ти. Чувствам се задължен да ти кажа, че княгиня Алика се премести в една къща на площад «Санти иноченти», настоя да я купи, нае слуги и поведе свой личен живот, до който аз нямам достъп. В двореца на дожите се говори, че предприемаш пиратски нападения под венециански флаг. Ако това е истина, въздържай се да ангажираш Републиката в личните си дела, ако е слух, постарай се опровержението му да получи широка известност. Не знам дали това има някакво отношение към теб, но брат ти Марс е повел война срещу Високата порта. Четите му действат между Томор и Пелистера, главата му, подобно на бащината ти, е оценена, а от Солун срещу бунтовника е изпратен редовен аскер.“

Менон Скодели

 

 

„П. П. Днес научих нещо тревожно. Начело на смесената войска от конни спахии и еничари е прочутият моаджирски ага Хасан Али паша, който като глава на еничарския секбам в Сараево потопи в кръв въстанието на Босна, същият, който издави в плитчините на Блет корпуса на дон Корадо Орлани.“

Филип не завари живия Погонат, но жена му Дарма разтвори дома си в Сидра за него и екипажа му.

Исак Погонат, претендентът за диадемата на василевсите, потомъкът на десетки императори, творили славната история на Византия, беше завършил живота си под името Исмаил и с почетната титла „халиф на Сидра“, която беше получил лично от Мехмед Султан, бащата на властващия Падишах, и златен медал „Осман“ за мъдро и справедливо управление на халифата. Останал без потомство, сега властта беше минала в ръцете на началника на крепостта, бимбашията Юмер, но Дарма, ползваща престижа на покойния архонт, все още беше най-могъщата личност на южния бряг на Средно море.

Спидер настани екипажа в просторната прохладна резиденция на халифа, но още на първата сутрин се принуди да ги върне на борда. За една нощ и зимната градина, и салоните замирисаха на палуба, а това значеше на повръщано, пот и урина. Пиратите бяха изпочупили китайски вази, откъснали и откраднали копринените завеси, но когато предложи да заплати щетите, Дарма махна с ръка.

— Не се безпокойте, княз — каза побелялата, но още красива мавританка. — Моят народ заравя жената в гроба на съпруга й. Жива, представете си! За мен всеки нов ден е кражба от съдбата.

Слугите бяха почистили помещенията и благовонията бяха изтласкали миризмата на много мъже, която от ранно утро се опитваше да обърне червата му. „Интересно защо не я чувствам на борда“ — мислеше той, загледан във финото лице на черната дама.

— Срещали ли сте баща ми, госпожо? — попита Спидер, сигурен в положителния отговор, но това, което чу, надхвърли очакванията му.

— Вангел ме преотстъпи на Исак, княз… — След като му бях омръзнала.

„Заслужаваше си да преплувам морето! — развеселен помисли той. — Най-после ще чуя истината!“ — но Дарма като че ли беше казала всичко. Лицето й изглеждаше любезно и приветливо, прекрасните й, непоразени от възрастта ръце лежаха спокойно в скута й, мощната й бяла коса, видимо изправяна с огън, се спускаше на раменете й като снегопад, правеше лицето й да изглежда рисувано с масло.

— Баща ми е бил близък с вас?

Дарма отмести поглед и зарея в хилавата портокалова гора, която съхнеше в просторния й, заграден с масивен зид двор.

— Вангел уби Шабан сводника и ме задържа при себе си. Още беше момче. После ме окова във вериги и накрая ме подари на Исак, но преди това стана емир на Мобарак, свърза се с англичаните и се върна в Средиземно море.

— Къде се намира Мобарак?

— В пустинята. Оазис на изток от Агадир, княз. Баща ви беше законният му владетел.

Спидер не можеше да се отърве от чувството, че слуша приказка. Никой никога не беше му говорил нито за Африка, нито за Мобарак. Единственото, което знаеше от Сокон, бе, че Погонат се заселил с жена си в либийска Сидра.

— Познавате ли Сокон Мехия, госпожо?

— Лазът? — подредените й като перли зъби блеснаха в усмивка. — Вярното куче на Вангел! Жив ли е още? — Спидер кимна. — Кръвожадно куче! Някой ден вашият бог ще му представи страшна сметка за изплащане!

— Защо, госпожо? Той е бил на борда на баща ми, сметката им е обща.

— Сокон обичаше да убива!

— А Белия дявол?

Дарма внимателно обмисли отговора си.

— Той беше принуден да убива, княз. Като момче, да се увери, че в този кървав свят има място за него, като почувства любовта да я запази… По-късно откри народността си и се превърна в Белия дявол… Когато баща ви откри, че Отомания избива неговия народ, той престана да бъде емир, пират, престана да се рее по моретата и слезе на брега. Дори Исак, който не го обичаше, каза: „Аз не разбирах този мъж!“

Мавританката не довърши, но и Спидер вече мислеше за друго.

— Целта им е била възкресяване на Византия? Филип Ткон наричаше баща ми Велизарий на злощастния кръст!

— Филип беше лунатик, княз.

— Същото може да се каже за Погонат… Извинете, госпожо, но при Лепанто Белия дявол е водил византийската флота, която архонтите са въоръжили с имперското злато! Това не е ли доказателство, че и Исак Погонат е вярвал във възраждането на Византия?

Дарма поклати глава, по тъмното й лице мина тъжна усмивка.

— Не, моето момче — Дарма чу обръщението, неволно излязло от устата й, погледна го, затвори очи и продължи. — Исак страдаше от накърнената си гордост. Той беше потомък на велик род и схващаше упадъка му като лична обида, но разбра, че няма сили за борба, оттегли се тук и завърши живота си като халиф и васал на султана. Ткон гледаше на Отомания като на проклятие свише, той разговаряше с бога, но не познаваше хората, и ако Вангел не го пазеше, Исак щеше да го убие още в Киркира. Наричаше го „лудия самозванец“ и го мразеше повече, отколкото мразеше Османовия род, отнел личното му величие. Те бяха благородници, архонти, наследници на Константиновия престол, но враг на Отомания беше баща ти и само той заслужи величие в тази битка, макар че днес и тримата са мъртви…

Дарма отвори очи.

— Уморих се, княз… Слугите са на твое разположение — мавританката се вдигна пъргаво. — Ще заповядам да доведат жени. Забавлявай се и почивай, животът е толкова кратък!

„София трябваше да чуе това — злорадо мислеше той, загледан след бившата любовница на баща си. — Дарма? Никой не беше споменавал това име!“ Сега той знаеше повече от майка си, знаеше, че някога Дарма е била изключително красива, че Белия дявол е започнал да убива заради нея… Знаеше също, че това, което майка му наричаше християнски морал, е невалидно в дома на мавританката… И слава богу!

Спидер чу шум и извърна глава. От дъното на портокаловата градина се зададоха четири момичета, водени от снажен негър, облечен като сарацин с бял бурнуз, бяло боне и сандали… „С Дарма говорехме лингва франка, а с тях?“ Филип изгледа алчно появяването на жените, но погледът му веднага различи една от тях. Това бе Зоя…

* * *

Не беше минала седмица, откакто излезе на синьо дъно, и Спидер разбра, че е предприел най-безсмислената авантюра в живота си и най-скучната. На борда пиеха двадесет и двама главореза в очакване на плячка. Разбираше ги, но все още не разбираше какво очаква самият той от това плаване. Когато излязоха от Венецианския залив и флойта литна по водите на Адрианово море, капитан Неарос вдигна знамето на Републиката и изнесе бурета с ром на палубата.

— Капитане, кого попитахте да дадете пиене на тази сган?

— Опитът, княз — без сянка на раболепие отговори гъркът. — Такива мъже се управляват трудно, повярвайте ми!

— Веднага спрете пиянството! — безстрастно и сухо заповяда Спидер.

— Вие го спрете — Неарос се поклони и излезе от каютата.

Тогава гневът го връхлетя като епидемия и той излезе на палубата.

— Капитан Неарос! — извика Спидер. — Заповядах ви да спрете рома! Искам да видя как ще изпълните нарежданията ми!

Гъркът се появи на квартердека.

— Казах ви, княз, налудничави заповеди не изпълнявам…

Преди да довърши фразата, Спидер измъкна пищова и стреля. Оловото попадна в гърлото на капитана и прекърши живота му в кървава агония. Пиратите се спогледаха, лицата им изразяваха по-скоро учудване, отколкото гняв, ярост или нещо свързано с чувства.

— Изхвърлете трупа в морето! — заповяда Спидер. — Изберете капитан! Чакам го в каютата!

Филип седна на масата си и зачака. След половин час на вратата почука Зигфрид Нери, рус швейцарец със стъклено сини очи и врат на бик от долината на Рейн.

— Екселенц, аз съм капитан, ако нямате други решения!

— Нямам, Нери, седни! — Швейцарецът обаче остана до вратата. — Застрелях Неарос, защото така исках! Разбираш ли? — кимна. — Ще застрелям всеки, който ме попита защо! — Спидер стана. — Ние сме каперски кораб, но нападаме само враговете на Венеция. Кои са те в Средно море и малките морета до Проливите?

— Отоманската империя… Или не?

— Да, Нери. Ние ще нападаме фелуци и кочерми. Прибери рома! Ще го вадиш само с мое разрешение! Върви!

Когато остана сам, Спидер си каза, че е клоун, че малко го е еня за дисциплината на борда, че никой по-малко от него не се интересува пияни или трезви са ония свини на палубата…

На свечеряване налетяха първия турски кораб. Беше търговски съд и плуваше от Измир за Мароко. Зигфрид хвърли куките и без бой се качи на борда му. Плячката беше жалка, но все отнякъде трябваше да се започне. Спидер издави турците, остави жив единствено един готвач арменец, който трябваше да храни сбирщината на флойта и пряко да се подчинява на Наум Белиот. Повече от месец се рееха из морето, а още не беше преодолял нито морската болест, нито ужаса на сухоземния човек от вода без бряг. „Ще свикна!“ — мислеше Спидер и стискаше очи в каютата си. Виеше му се свят, повръщаше му се, раздираше го диария… На разсъмване ги подгониха два военни фелука, но флойтът беше с класи по-добрия кораб и без да пуска допълнителни платна, бързо се откъсна по вятъра. Спидер обаче не обичаше да бяга, макар че цял живот му се налагаше да обръща гръб на полесражението. Когато флаговете с полумесеца изчезнаха под хоризонта, той удари камбаната и събра екипажа на фалшборда.

— Капитан Нери — провикна се Филип. — Опънете ветрилата. Ще ударим втория кораб. Това е заповед!

Маневрата им отне близо шест часа и не донесе нищо. Атакуваха срещу слънцето. Заслепените артилеристи стреляха лошо, на борда им попаднаха три гюлета и когато отново го удариха на бягство, екипажът беше намалял наполовина. С него и Белиот сега на борда имаше общо единадесет души. До вечерта още двама умряха от раните си.

На следващия ден унищожиха с артилерията си един търговски платноход, който плуваше тромаво като гемия и едва когато морето блесна оранжево от хилядите плуващи портокали, Спидер си даде сметка, че се държи като луд. Питейната вода беше на свършване, екипажът жалък, гюлетата преполовени. Безсмислено беше да се шляе на синьо дъно. Трябваше да потърси пристанище, да възкреси силата на флойта и отново да опита късмета си.

— Неапол — каза Зигфрид. — В Италия няма по-удобно пристанище за кораб като нашия.

— С какъв флаг ще влезем в залива?

— Няма значение, стига да не е отоманският.

Неапол беше кралство, но повече приличаше на казан за расо смешение. По хълмовете му блестяха ослепителни дворци, но из пристанищните кръчми беше сбрана изметта на света и Белиот с лекота подбра петнадесетина наемни моряци. Десетина дни по-късно отново бяха в Източното Средиземноморие. Започваше майската смяна на времето. Заваляха дъждове, излезе вълна, а когато духна от Африка и започнаха бурите, Зигфрид Нери нагази в Егейско море и потърси завет между островите. Докато времето се стабилизира, флойтът се въртеше из южните Додеканези, но когато излязоха в открито море, малшансът ги затисна отново. Зигфрид хвърли куките на един тумбест кочерм, но в сутрешната мъгла нито той, нито Спидер бяха забелязали военния му ескорт. Отрязаха абордажните куки и побягнаха панически, но екипажът наброяваше шест души по-малко. Три дни по-късно Фортуна отново наклони везните в полза на Отомания. Поддал се на суетата си, Спидер свали Зигфрид от квартердека и сам пое командването. „Щом Белия дявол е могъл да бъде пиратски капитан, значи пиратът в мен е наследствен!“

Освен добра наследственост обаче в морето се искаше и нещо друго, което, изглежда, никой не притежаваше на този борд. Спидер нападна една гемия край сирийския бряг, но срещна такава съпротива, че след третия опит за абордаж и след като загуби още петима моряци, обърна носа към либийска Сидра. Зигфрид Нери отново пое командването, а Филип Авалов легна в каютата си болен и от ярост, и от нарастващото като лавина чувство за малоценност. Нещо ставаше с него. Би се на страната на Чарлс Стюард, но Кромуел принуди всички, които искаха да запазят главите си, да търсят спасение на Континента. При Валенщайн съдбата му беше същата. Преди да се влее в конните му корпуси, старият авантюрист беше завладял половината Европа, беше спечелил стотици битки, беше преминал през стените на десетки, считани за непревземаеми градове. С появата на Спидер започна и залезът на принца. Густав Адолф го разби при Кил, преследва го до стените на Прага, където Спидер смъкна хералдическия му знак и побягна при шведите… Сега завършваше с бягство четвъртата си война… „Не! — скърцаше вътрешният му глас. — Когато екипажът забрави неудачите и раните заздравеят, отново ще вдигна ръка срещу султана!“

Застанал на квартердека, загледан в приближаващия се африкански бряг, княз Филип Авалов намери начин да оправдае налудничавото си поведение из затворените морета. „Аз воювам с Отомания!“ — произнесе гласно той. Обърна се бързо. Никой не беше чул тази глупост, дори Наум Белиот, който, застанал на няколко крачки от него, пикаеше през левия борд в древното море на елините.

* * *

Зоя беше двадесетгодишна хърватка и вече втора година робиня в дома на халифа. Беше руса, синеока, бяла като англичанка, но за разлика от островните блондинки тенът й не напомняше парче лед, напротив, в него имаше някакъв особен мат, който го омекотяваше. Имаше го и в очите й, които никога не ставаха сиви като на англичанките, каквато и светлина да паднеше в тях, нито добиваха теменужения нюанс на Алика, цвят толкова ненаситен и бездънен, колкото ненаситни и бездънни бяха слабините на снаха му.

Спидер се изправи и посрещна Зоя. Безцеремонният му нрав не го задължаваше да крие възхищението си, напротив, когато застана очи в очи с нея и протегна ръка за ръката й, с другата даде знак на сарацина да отведе останалите, Зоя го гледаше спокойно, дишането й беше равно и кротко, макар че лицето му се жареше от горещ дъх, примесен с аромат на мента.

— Аз съм Зоя, княз — без следа от смущение каза тя. — Изпраща ме господарката Дарма.

Спидер престана да слуша напевната й лингва франка, прехвърли пръстите си на лакътя й и я поведе към спалнята. Зоя успяваше да следва широката му крачка, без да подтичва и без да се задъхва по стълбите. Под широкия бял хитон се подаваха красиви, малки стъпала с дълги, боядисани в синьо нокти, пазвата й се люлееше бавно като суроган след тежко вълнение.

— Зоя?

— Да, господарю.

— Колко мъже си имала?

— Княз…

— Колко! — гласът, му скърцаше като разсъхната врата, над очите му се стелеше потна пелена, мозъкът се спускаше по гръбнака като по водопровод и се събираше в слабините.

Зоя го погледна кротко и отговори:

— Колкото съм била принудена да имам, господарю!

Спидер затвори вратата, с длан тръшна резето, грабна хърватката и я хвърли върху коприната. Хитонът литна и отдолу се показа тяло с цвят на слонова кост, извито с напрежението на лъка и, по дяволите, обезкосмено и гладко като мраморния лъв, посрещащ гостите на халифа върху фронтона на стълбището. Това, което му предложи Зоя, не приличаше на нищо преживяно досега. Спидер получи букет от наслади, поднесени деликатно, с кротост, но и с вътрешен жар. Тялото й беше съвършен инструмент, но единствено ласкавият допир можеше да го принуди да зазвучи. Алика го изкушаваше да й причинява болка, да гледа на отдаването й като на еротично изстъпление. Спидер едва се сдържаше да не я разкъса с голи ръце. Зоя обаче беше единствената жена, която изпитваше желание да целува, след като я е любил, държеше я с часове в прегръдките си, шепнеше й ласки на ромъно-молдовски, език, който тя не разбираше, но чувстваше интонацията и изглеждаше благодарна.

Спидер забрави и флойта, и екипа си, и войната с Отомания. Шест дни, на седмия Зоя го върна на земята. Събуди се и не я завари до себе си. Скочи, без паниката на предчувствана загуба, по-скоро движеше го нетърпението да я види. Бос и гол, Филип изтича по стълбите в подземието, но Зоя не беше в басейна от розов мрамор, който Дарма й беше позволила да ползва едва като негова любовница. „Къде ли е?“ Спидер се върна в спалнята, облече се, слезе в салона и зачака. Все някой щеше да се появи. Ако не Зоя, поне нейната господарка. На сребърната табла, поставена в патиото срещу портокаловата гора, имаше сушени фурми, няколко полугнили банана и все още дигащо пара кафе, което значеше, че някой го е сервирал току-що. Спидер се настани на възглавниците, изяде един банан и взе филджана с кафето… Тогава се зададе Дарма.

— Добро утро, княз — приветливо поздрави мавританката.

— Къде е Зоя, госпожо?

Дарма се приближи, но не седна, въпреки че Спидер й намести възглавниците.

— Времето се обърна, княз — Дарма го гледаше в очите. Погледът й носеше смирението на бившата робиня, но и хищната спотаеност на пантерата. — Време е да вдигате котва?

— Пъдите ли ме, госпожо?

— Пази боже, не, княз, но след няколко дни ще започнат пясъчните бури. Сахара ще ви задържи в залива до края на септември.

Спидер мислеше за хърватката и предупрежденията й не стигаха до ушите му.

— Къде е Зоя, госпожо? Пратете слугите да я викнат… Ще ви платя престоя си в злато… Аз съм княз Авалов, дявол да ви вземе! Веднага Зоя!

— Зоя няма да дойде, княз! Тя направи за вас всичко, което можеше. Позволих й да се оттегли за почивка.

Филип скочи.

— Искам тази жена, госпожо, веднага! Зоя ще замине с мен!

Дарма поклати глава, учтиво, но категорично.

— Не, княз! Саад ще ви придружи до пристанището!

Мавританката се обърна и излезе. Преди Спидер да намери думи за молба и заплаха, от сенките на портокаловите дървета изплуваха белите бурнузи на Саад и двама сарацини, запасали криви ятагани в червените си пояси.

— Княз — обади се Саад на лингва франка, а това можеше да значи само едно „Саад беше пират?“ — Това писмо е за вас!

— Къде е Зоя? — Спидер пристъпи и сложи ръце на раменете му. Сред английските рицари този жест означаваше, че говорещият няма намерение да напада, но сарацините го изтълкуваха превратно и подпряха лезвиетата в слабините му. — Саад, искам Зоя! Къде е? Аз ще се оженя за тази жена… По дяволите, защо ме наказва госпожата? С какво се провиних пред нея?

— Добре ли чух, княз Авалов? — зад пердетата звучеше гласът на Дарма. — Ще вземете ли Зоя за съпруга?

— Да! — отчаяно извика Спидер. — Да, да, да… И ще ви платя откуп за нея! За бога, госпожо, с какво наруших законите на гостоприемството?

Дарма се подаде между тежките копринени завеси, но отново не приближи софрата.

— Обмислихте ли думите си, княз?

— Ще направя Зоя моя съпруга, госпожо! Тя ще ражда внуците на Вангел дон… Полудявам, госпожо, не мога да живея без нея!

— Имате писмо от Менон, княз. Прочетете го, преспете с мисълта за брак. Ако утре със същата сила желаете тази жена, пишете на майка си. — Дарма затвори очи и млъкна отново. — Намеря ли писмото ви на тази маса, Зоя ще бъде ваша съпруга. Слезте в градината. При портата ще ви чака кон и придружител. Далече оттук, на изток живеят християни негри. В манастира им ще положите брачната клетва пред вашия бог… Това е!

Дарма понечи да тръгне.

— Госпожо?

— Отказвате ли се, княз Авалов?

— За бога, не, госпожо… На борда е моят слуга. Наричат го Наум Белиот…

— И той ще бъде в кервана ви, княз — каза Дарма и излезе.

Филип мълча онемял, докато гласът на сарацина не го върна на земята.

— Писмото, княз — Саад му подаваше посланието на Менон.

* * *

Късно през нощта Спидер написа няколко реда на майка си. Съобщаваше й, че е намерил жената на живота си, че се казва Зоя и че е хърватка. В писмото нямаше ред за Алика, за Менон Шкодер или някакво обяснение за внезапното си заминаване. Две сведения обаче се чувстваше длъжен да й даде, още повече че в този момент това не му струваше нищо. Спидер съобщи за отказа на Високата порта да обсъжда откупа на Вангел и че Марс копелето мъти имперската вода някъде из западните планини на Империята. После се качи в стаята си, облече се за път, обу ботфортите и легна до гръб. Откакто беше стъпил на африканския бряг, живееше като пушач на хашиш. Дни и нощи се сливаха, разделяха ги плувналото в пот ложе и прохладните води на басейна… И отново в транс, и отново в нирвана, и обратно в транс… Зоя! Ако можеше да я има само с цената на брака, щеше да заплати тази цена. Трябваше да я има, ако не искаше да полудее. Амок? Да, Зоя беше амок. Както болните от треска се нуждаеха от хининовите зърна, както малокръвните се поддържаха с говежди черен дроб, така той се нуждаеше от нея и щеше да си я достави на всяка цена… А ако един ден му омръзне… Спидер не за пръв път обръщаше гръб на това, което майка му наричаше „свещен дълг на мъжа“.

* * *

Шестнадесет денонощия конете си пробиваха път от оазис на оазис. Слънцето изгряваше в очите и залязваше в тила им. През деня плуваха в пот, нощем камилските бурнузи бяха слаба защита срещу хапливия студ на пустинята. На дванадесетия ден Саад съобщи, че са отминали Египет и навлизат в Судан, страната на черните хора. На шестнадесетия ден застанаха под стените на св. Йосиф и Мария Боготворци. На сутринта на седемнадесетия ден вратата на килията се отвори и Спидер видя Дарма. Не халюцинираше. Самата мавританка беше пред него, а в ръцете й бяха дрехите, които трябваше да облече за церемонията. Оказа се, че има и по-лек път до Судан. По море до Луксор и после нагоре по Нил с папирусовите лодки на египтяните, но Дарма му беше дала възможност в ужасното изпитание на пустинята да провери желанието си да се ожени за робинята й.

— Добре дошъл, княз — приветливо каза тя. — Изкъпете се, облечете тези дрехи и чакайте знак!

— Къде е Зоя?

— Ще се срещнете пред олтара — отговори неумолимата мавританка.

Обратният път беше приказен. Саад и керванът тръгнаха през пустинята. Филип, жена му Зоя и Наум Белиот бяха поканени в ескорта на Дарма. Плуваха по течението на свещения Нил, минаха покрай свят, за чието описание дори Библията не беше намерила достойни думи. После се качиха в тримачтов шебек и плувайки покрай африканския бряг, обърнаха гръб на изгрева. Филип и Зоя получиха каюта и се затвориха в нея, Наум Белиот увеличаваше златото си, играейки табла с мавританката.

Когато шебекът влезе в залива на Сидра, флойтът го нямаше вече. Никой не знаеше кога се е измъкнал в открито море. Спидер остана без пари и с млада жена на врата. Никога не беше чувствал нужда от злато, още по-малко ужаса на липсата му.

— Госпожо — започна той. — Аз съм един от най-богатите мъже във Венеция. Много по-богат от Менон Шкодер… Помогнете ми да се добера до Републиката?

Дарма поклати глава.

— Не, княз! На Вангел дължа Исак и живота си. Чрез вас аз плащам този дълг. Главата ви е на раменете, Зоя е до вас. Не искайте повече от мен!

Мавританката даде знак и ескортът потегли към разлюляния от маранята град.

Филип остана със Зоя и Наум Белиот. Мълчаха. Погледна жена си. От очите й шуртяха тихо отчаяни сълзи. „Върни ме в християнския свят, Филипе — беше молила тя в първата им брачна нощ. — Там, където няма зима, белият човек не е пригоден да живее.“

— Ще потърся кораб, княз! — каза Белиот и бързо се отдалечи по пристанището.