Христо Калчев
Белия дявол — Синове (13)

13

Зоя избягваше да си припомня миналото, много болка имаше в него, въпреки това обаче имаше няколко епизода от детството, които не би искала да забрави. В родната й Сибона имаше езеро с лебеди, над водата се извисяваше връх, чието могъщо чело се отразяваше в него, а там, в сянката му, се гушеше ловната хижа на баща й. Къщата беше малка, имаше само едно помещение с миндери и огнище, но никога и никъде Зоя не беше се чувствала повече „в своя дом“ и никога нямаше да забрави какъв божи дар е да имаш млад, весел и добър баща… Никога! Както никога нямаше да забрави как го донесоха в Сибона, проснат на циганска талига, с отворени очи и глава, отметната назад, като прекършена. Този ден беше последниятт от детството й, а все още не беше навършила дванадесет години. С града ставаше нещо — червени куртки с пера на шапките, яхнали високи червени коне с рязани опашки, напускаха града, следвани по петите от турци с чалми и криви саби, или турците напускаха и се връщаха австрийските гренадири… Един ден майка й изчезна. Отиде да купи риба и не се върна. Дядо й Зоран и баба й Зоя й забраниха да излиза от сибонската къща, подстригаха я като момче, или ако я пускаха да подиша въздух в двора, мажеха лицето й със сажди и изливаха в косата й някаква течност, от чиято миризма й се повдигаше.

Една нощ Сибона пламна от четири страни. Зоя помнеше колоната от бежанци, която тръгна към залез-слънце и спря едва като опря в морето. Баба Зоя почина по пътя. Погребаха я на края на една нива, поплакаха с дядо й, после той й подаде ръка и отново тръгнаха на път. Пътуваха в затворена кола, теглена от четири коня, а още четири крачеха свободни зад нея. Дядо Зоран беше богат мъж, не им липсваше храна, спяха по ханове, имаха нови дрехи, кожени завивки, възглавници, пълни с гъша перушина, така че поне за нея пътуването беше интересно и вълнуващо. По пътя към далматинския бряг жената узря в Зоя, но когато видя кръв по краката си, помисли, че е болна, и легна да мре. Дядо Зоран бързо разгада болестта й, смя се със звънливия си гърлен глас, подари й златен пръстен, наниз пендари и я заведе в Каолинови бани, местност с горски извори, скрита в дол, обрасъл с гора. Когато отново тръгнаха на път, бежанците от Сибона се бяха изтеглили на запад и шосето беше пусто. Дядо й престана да се озърта за крадци, позволи й да разпусне косата си, да облече бяла блуза с червена бродерия, да седне до него на капрата. Пътуваха още дълго. Веднъж на ден спираха да разменят местата на конете и така до брега на морето. Зоя никога нямаше да забрави безумието, което я обзе, когато очите й плъзнаха по морската шир… Започна да плаче, да се смее, да тича вихрено без посока, да пада, да скача отново още по-възбудена… Когато отвори очи, дядо й Зоран бдеше над нея. Беше й пуснал кръв, древен метод за прогонване на бесовете, и когато неговата Зуи протегна слабите си ръчици и ги обви около врата му, старецът, който всъщност още нямаше петдесет години, изпусна сълзите си.

— Зуи, чедо… Край на мъките, дъще. Ще си построим къща на брега и ще живеем весело дядо и внуче. Аз ще те отгледам, Зуи! Мома прелест ще стане от тебе… само да бъдеш здрава и весела.

Дядо Зоран удържа на думата си. Вдигна къща на два ката, с решетки по прозорците, с шипове по оградата и кучета зверове в двора… Три години живяха в любов и съгласие, после дойдоха моаджирите…

Хасан Али беше третият син на Айваз паша, известен в цяла Босна като Домузоглу, синът на Свинята. По общо мнение на агите от Сараевския санджак Хасан Али беше одрал кожата на дядо си, същия, който беше спечелил това прозвище за рода си.

Дядо Зоран залости портите, извади всички пушки и пищови, с които разполагаше, и започна отбрана на честта си. Два месеца удържа обсадата, застреля сума моаджири и ако имаше достатъчно провизии, кой знае колко време щеше да води войната си, но храната взе да свършва. От време на време някоя птица прелиташе над двора и намираше края си в казана му, но скоро гладът стана непоносим. Едно след друго изядоха кучетата и котките. Разбира се, дядо й не й казваше какво месо й поднася, но години по-късно Зоя си даде сметка, че в края на обсадата в двора не беше останало нито едно животно. Една сутрин Зоран разлости портите и излезе да посрещне моаджирите. Зоя беше до него. Когато Айваз Домузоглу слезе от коня и тръгна към него, дядо й се наведе, целуна я по косата, каза „Бог да те пази, Зуи!“, застреля Домузоглу с единия пищов, лапна другия и рухна с пробит череп в краката й.

Заведоха я в харем, заключиха я и започнаха оплакването на сина на Свинята. Три дни виха под прозореца, после стихнаха и Хасан Али влезе при нея. Зоя почти не разбра какво беше станало с баща й и майка й, дядо Зоран направи всичко внучката му да не се чувства сираче, но с неговата смърт свърши нейният свят. Свита на топка върху харемските дамаски, Зоя плачеше тихо и горко, докато сънят не я повалеше, но тогава сънуваше веселото, добро и любимо лице на дядо Зоран, чувстваше устните му върху косата си, чуваше гласа му: „Бог да те пази, Зуи!“… „Не! — станеше шестнадесетгодишната Зоя. — Няма да остана при враговете на дядо! Ще избягам, дори да ме убият!“

Хасан Али я направи жена насила, но след това я затрупа с подаръци, ласки, любовни думи. Зоя търпеше всичко и чакаше своя ден. Този ден закъсня две години, но все пак дойде. По Коледа Зоя роди син, Хасан Али го кръсти Айваз, закла вол и покани моаджирските първенци от цяла Босна. Когато все пак й дадоха детето и Зоя се надвеси над люлката му, почувства остра омраза към това червено, сгърчено бебе, което поразително приличаше на баща си. „Няма да живееш, изчадие! — мислеше тя, загледана в хилавото му телце. — Не те искам, потомък на Свинята! Аз те родих, аз ще те убия!“

И го уби със студ и недохранване. Хасан Али плака като дете. Колкото Зоя мразеше мъжа си, толкова той я обичаше. Хасан Али беше единственият моаджир в Сараево, който имаше само една жена, макар да имаше и власт, и злато да си купи колкото иска.

— Обичам те, Зоя ханъм — ласкаво казваше той. — Аллах ми е свидетел, уважавах дядо ти… Заповядах да го погребат с почести.

— Искам да ида на гроба му — казваше тя, сигурна, че ще й откаже.

— Не бива, Зоя ханъм. Ти ще раждаш синовете на правоверен. Не бива да се скверниш на гяурски гробища.

— Той беше моят дядо, аз съм християнка.

— Беше християнка, Зоя ханъм. Мюезин ага е болен. Оздравее ли, ще влезеш в правата вяра.

Зоя не противоречеше, приемаше ласките му, но пестеше своите. Мразеше го от дъното на душата си, мразеше ръцете му, очите му, миризмата му. Мразеше го, когато е буден, когато влиза в двора върху белия си жребец, напет и красив, с натрапчивата, пресолена красота на ориенталеца, мразеше го, когато спи, когато се приближава към нея…, но посегнеше ли, задушаваше се от омраза. Някакво вродено чувство, някакъв инстинкт за самосъхранение прикриваше чувствата й, така че когато успя да се качи на галерата „Лакрима Кристи“, Хасан Али полудя от мъка, сигурен, че любимата му жена е отвлечена против волята й.

Зоя замисли и подготви бягството си бавно, внимателно, затова и достатъчно прецизно. Снабди се с мъжки дрехи, купи ботуши, уши си плащ от кадифе за завеси и използвайки сезонния лов на глигани, който Хасан Али предвождаше, разби вратата на харема, изкачи се по бръшляна на дувара, скочи на улицата, забули се с плаща и тръгна към пристанището. Между много рибарски лодки в порта се клатеха два венециански кораба, които търгуваха с овце от Ориента. Един от тях беше „Лакрима Кристи“…

Великият дож дон Корадо Орлани държеше няколко хиляди глави овце в Южна Ломбардия, но те бяха малко, за да задоволят нуждите от мляко, камо ли от месо за вечно гуляещата Венеция. Капитанът на „Лакрима Кристи“, етрусецът Рудолф Феро, беше главният снабдител на Републиката. За Зоино щастие той знаеше, че стадата на Босна са ударени от шап и побърза да се отправи на юг, към пристанищата на Солун и Пирея. Зоя се укри в празните трюмове и едва когато устните й се напукаха от жажда, излезе на палубата. Дон Рудолфо беше на квартердека, когато хърватката разпусна косите си и падна на колене с молба за милост и протекция. Етрусецът беше петдесетгодишен, но все още в цялата Република, а и в останалите морски полиси на Италия нямаше кой да го бие на боли, на дърпане на копие или във високо хвърляне на камък. Коремът му беше започнал да виси, зъбите оредяваха, но силата му беше исполинска и както не знаеше истинския брой на кредиторите си, така не беше в състояние да преброи децата, които беше създал от остров Мадейра до Хайфа, в източния край на Леванта. Когато видя Зоя, Рудолфо Феро слезе от мостика, хвана я за ръка, заведе я в каютата си и я хвърли на леглото. Един час по-късно, плувнал в пот и сладострастна немощ, етрусецът взе да я разпитва. Зоя не скри нищо, но вместо съчувствието, което очакваше, че пълната й със смърт и сълзи история ще предизвика, видя, че капитанът гледа на появяването й като на особено благоразположение на съдбата и че докато плува на галерата, ще трябва да задоволява прищевките му. Едва срещайки Рудолф Феро, Зоя започна да разгадава истинското отношение на мъжа към жената. Дядо, баща, съпруг, братя — това бяха единствените мъже, защитници на родената в немощ жена, всички останали, а те бяха огромното мнозинство, бяха насилници, сладострастници, мръсници, а това естествено ги правеше и врагове. Зоя нито за миг, никога не съжали, че е избягала от моаджирите, но и никога не се примири с мъжете, в чиито ръце я хвърляме случайността. Нейното оръжие беше бягството, целта й обаче бе, бягайки от мъжа, да срещне онзи мъж, който ще я брани от унижения и ще я превърне в жената, която подсъзнателно искаше да бъде — съпруга и майка. Рудолфо Феро лягаше върху нея до деня, в който хвърлиха котва в Пирея. Зоя се възползва от заплесията на вахтата и скочи в зелените води на залива. Плува дълго, измивайки от себе си спомените за принудителните мъжки ласки… Излезе от водата и тръгна към вътрешността. Вървя дълго… до къщата на Ана и Мексис.

Животът на Зоя се промени напълно. Ана беше българка, Мексис грък, но живееха дълги години в любов и разбирателство и всички около тях, пастири, овчари, млекари, имитираха суровото им благородство. Ана я прие като своя дъщеря, даде й дрехи, легло и най-важното, закрилата си. Когато Рудолфо Феро и „Лакрима Кристи“ натовариха стоката си и отпътуваха, Зоя се почувства в пълна безопасност. С охота работеше около овцете, помагаше на Ана в кухнята. Започна да се усмихва, един ден се улови, че е започнала да тананика онази песен, с която някога майка й я приспиваше… Дните се редяха един след друг спокойни и ведри, докато една вечер Мексис се върна разтревожен. Хасан Али и един отряд моаджири бяха влезли в града, следвайки по суша галерата на етрусеца. На пристана се говореше, че хърватката Зоя, руса до бяло, е избягала от борда и се крие в околностите на града. Същата нощ Зоя и Мексис потеглиха за Солун.

— Качи я на християнски кораб! — заповяда Ана. — Нека я свалят някъде на запад… Да търси късмета си сред католиците.

Корабът беше генуезката фрегата „Мизерикордия“, която превозваше богомолци от цяла Италия на поклонение на Божи гроб в Ерусалим. Капитанът й беше възрастен, богобоязлив мъж, Зоя отдавна беше забравила името му, но сред екипажа, както навсякъде, където се събираха професионални авантюристи, имаше и мръсни типове, от които й се наложи да се брани веднага. Тогава в тълпата се открои Бернардо Кавур. Береардо беше дребен, но сърцат рицар от Парма, който с гол нож в ръка прекара до койката й първата нощ на борда. На следващия ден изчезна. Ужасена, Зоя претърси цялата фрегата и като не го откри никъде, почука на кабината на капитана.

— Търся Бернардо Кавур — започна тя. — Няма го никъде? Къде може да бъде?

— Сигурно е паднал зад борда — разсеяно отговори старият моряк.

Следващата нощ беше ад. Нападнаха я след залез. Зоя опита да се бори, но силите й се изчерпала и се остави на съдбата. До някое време брои мъжете, после престана, а после и припадна… Когато се свести, лежеше в койката. Богомолците спяха около нея, по-бедните направо на дъските в трюма. Моряците ги нямаше. Получили своето, те бяха излезли на палубата да изпълняват задълженията си. „Ще се самоубия — мислеше Зоя, разтривайки изтръпналите си нозе. — Още една такава нощ и ще се хвърля в морето!“

На разсъмване либийски сарацини нападнаха „Мизерикордия“. Екипажът поведе бой, но не издържа пиратския абордаж и се предаде. Всички, които дръзнаха да се защищават с оръжие в ръка, паднаха под сарацинския топор, всички богомолци бяха изведени за продан на пазара на робите в Сидра.

Преди да падне в нозете на своя господар халифа Исмаил паша, Зоя вече знаеше всичко за него. Велможата беше започнал живота си като претендент за византийския престол, родът Погонат беше дал няколко от най-значителните василевси на империята, а самият Исак беше воювал дълги години със султана. Остарял и уморен от битки, той беше предпочел да сътрудничи с поробителите си, вместо да загине под ударите на дивата им азиатска ярост. Исмаил паша беше приел исляма, беше се обрязал в преддверието на джамията „Султан Мурад“ и за награда беше получил генералско звание, титлата халиф, която отговаряше на византийското „архонт“, и пожизнено управление на либийска Сидра заедно с пристанището и двадесет и двата шебека, с който сарацините нападаха християнските кораби в Средиземно море. Исмаил имаше стотици слуги, но Зоя попадна в свитата на жена му, мавританката Дарма, тъмна като суданска негърка, но с тънък нос и устни, като у белите жени. Трудно беше да се определи възрастта на мавританката, но на око тя беше между четиридесет и пет и шестдесет, тънка, стройна, готова да помогне всекиму, готова да застане срещу внезапния гняв на мъжа си, а и срещу ферманите на Падишаха. Зоя прекара при Дарма две години. За това време я видя да спасява мъже от въже и дръвник, да освобождава роби и бели пленници. Исак прекарваше времето си в писане на хроника на византийските императори, а когато почиваше, излизаше във вътрешния двор на двореца си, сядаше пред статива и рисуваше плодове, вази и свещници, докато светлината му позволяваше. С външния свят общуваше само чрез жена си, в която беше нежно, Зоя би казала, трогателно влюбен. Когато Дарма влизаше в покоите му, острото му лице се смекчаваше, очите му ставаха ласкави, изправяше сухото си, жилаво тяло и я посрещаше с протегнати ръце. Исак я целуваше по делото, полагаше я да седне до него и дълго, тихо разговаряха, без да изпускат ръцете си.

— Животът е поражение, моето момиче. Ако не съществуваше любовта, бих казал — животът е пълна безсмислица!

Когато Дарма се появи на търга на робите, Зоя беше припаднала от непоносимата прашна горещина на площада. Свести се в хладна, каменна стая. Беше гола, изкъпана, намазана с благовония, покрита с чаршаф. Нямаше сили да стане от леглото. Някой я беше купил. За Зоя нямаше съмнение, че е притежание на богат мъж, още по-малко за ролята, която й е отредено да играе в дома му. Заспа отново. Събуди се с чувството, че не е сама в стаята. До леглото й седеше Дарма.

— Край на мъките, моето момиче — каза на лингва франка мавританката. — Красавицата трябва да владее живота!

— Вие ли ме купихте, госпожо?

Дарма кимна.

— Аз нямам роби. При мен живеят няколко момичета… докато се омъжат. Как се казваш?

— Зоя — хърватката пусна нозете си на пода и седна в леглото. — Къде се намирам, госпожо?

— В един прокълнат от всички богове град, моето момиче!

Зоя заживя в дивата, кървава Сидра, както на беше живяла и в мечтите си. Под закрилата на Дарма и по-мрачна натура от нейната би повярвала в прелестите на света, а Зоя беше склонна да забравя злото. Не мина месец, а те знаеха една за друга всичко, с подробности, които една жена трудно споделя и със сестра си. Дарма се беше родила в двора на мавритански воин, но селото й беше превзето от кабирците на Ибн Мобарак и на шестнадесет години се беше озовала из бардаците на Агадир. Беше пътувала на борда на английски бриг, беше проституирала сред сарацините по мароканския бряг, докато не беше се появил Вангел Аваля, русото момче от Македония. Вангел беше наследил Ибн Мобарак Урода, но след нападението на пустинните племена бяха избягали в открито море. Любимец на съдбата, Вангел беше станал дон де мар в Средно море, но заварил Дарма да се люби с един от пиратите, вместо да я убие, беше я подарил на своя враг архонта Исак Погонат, нейния съпруг, настоящия халиф на Сидра. Тогава Зоя чу за пръв път името Аваля или Авалов, което една година по-късно щеше да се превърне в нейна съдба.

— Вярваш ли в прераждането? — попита Дарма един ден.

— Вярвам в бога — смирено отговори Зоя.

— Всички вярваме в боговете си… Погледни Исак. Разгледай го внимателно… по-дръзко. На какво ти прилича?

Зоя не разбра въпроса и не намери отговор.

— Знае се, че всеки човек прилича на някакво животно — продължи Дарма. Ядяха пресни плодове и наблюдаваха работата на халифа, средоточен над картината си. — Виж раменете му как се свързват с врата, виждаш ли каква дъга образуват, като у орлите? Сега погледни профила. Орлов нос, малки очи близко до носа… Виждала ли си грифон? Сега няма такава птица, но някога тя е владеела небето. Това е Исак, прероден грифон. Ако видиш императорските знамена на Византия, ще ти стане ясно защо са украсени с орли. — Дарма я погледна усмихната. — И аз съм някаква птица… Прелетна. Долетяла съм от черна Африка. Вангел беше тигър, затова не можах да живея с него. Птиците живеят с птици, рибите с риби, пълзящите с пълзящи… Инак ще настане хаос!

— Аз на какво животно приличам? — развеселена попита Зоя.

Мавританката дълго не отговори.

— Един ден, преди много години в Сидра спря фелука на великия везир Мехмед Кюпрюлю паша. В поканата до халифа пишеше: „Да доведеш мъдрата, милостива валия Дарма ханъм да се поклони на наместника на Падишаха!“ Отидохме на борда. Пашата лежеше на възглавница, а в ръцете му спеше котка. Бяла до синьо, със сини очи, на вид мързелива и отпусната, но всъщност бърза като вятъра и жестока като древна фурия. Два пъти скочи в съня си… Единия път улови сигал във въздуха, втория — плъх, минаващ по палубата. Беше сита котка, убиваше за удоволствие и се връщаше в скута на везира. Слугите хвърляха жертвите й в морето… Когато те видях да се бориш с припадъка на пазара на робите, казах си: „Ето я твоята котка… Вземи я, ще ти спи в скута, но не й пречи да убива, ако не искаш един ден да скочи върху теб!“

Зоя се обиди.

— Говориш така, защото знаеш, че убих сина на Хасан Али!

— Това е само началото, Зоя. Ти ще убиеш много хора, докато не срещнеш по-силна котка, докато срещнеш тигъра! Тогава ще му се подчиниш, ще стихнеш в сянката му, ще прибереш нокти и ще се оставиш на висшата му воля!

* * *

В Сидра достигна слуха, че моаджирският паша Хасан Али търси жена си Зоя по всички пристанища, над които се вее полумесецът. Разказваха, че моаджирът пресрещнал галерата „Лакрима Кристи“ в Галиполи и въпреки забраната на шефа на бреговата артилерия Кристоф паша изклал до крак всички, които заварил на борда, а етрусецът скопил и обесил надолу с главата за омърсяване честа и постелята на правоверен. Дожът Корадо Орлани беше изпратил гневна нота до султана, но в отговор беше получил копринен шнур. Високата порта одобряваше отмъщението на своя генерал и предупреждаваше Венеция, че ако предприеме наказателна акция срещу бреговете на Босна и дожът, и доновете му ще увиснат по безбройните фенери на Републиката.

— Какво ще правим, Дарма? — попита хърватката. — Султанът ще принуди халифа да ме върне на мъжа ми?

— Сидра е далече, Хасан Али не е моряк. Докато стигне до Африка, ще минат години.

— Но един ден ще стигне?

— Тогава ще мислим — усмихната, обелила безбройните си бели зъби, отговори мавританката.

В сарая връхлетя бимбашията Юмер. Халифът беше починал внезапно. Работейки над хрониката си, той беше въздъхнал дълбоко, положил глава на масата, затворил очи и умрял.

Печалната слава на княз Филип Авалов пристигна в Сидра много преди него самия. Халифът беше изгорен и оплакан, Дарма беше свалила белия траур, когато турците доведоха в града ранен, окован във вериги пират от борда на онзи флойт, който нападаше търговските кораби из Додеканезите и Средно море. Преди да са изтръгнали ноктите на едната му ръка, морякът проговори. Пиратският капитан се казваше княз Филип Авалов. Не мина много време и името княз Авалов се чу отново. Този път ферманът до гарнизоните, съобщаваше, че млад мъж с това име се е появил в Битолския санджак. В Сидра се появи още едно противоречиво сведение. Княз Авалов беше преплувал Понт и Босфора на път за Царския град. От писмата на Филип Ткон Македонец до покойния й съпруг Дарма знаеше, че Вангел е купил княжеска титла и че живее с жена си и синовете им на север от Отомания. „Синовете са тръгнали по пътя на баща си!“ — помисли мавританката и зачака появата на княз Филип в Сидра. Рано или късно буря или безветрие щяха да го изхвърлят на нейния бряг.

— Зоя — започна вдовицата на халифа една вечер. Бяха седнали да чакат бреговия бриз на горната веранда на двореца. Пристанището беше пусто, дори рибарските лодки бяха в морето. — Там някъде се рее Филип Авалов, синът на княз Вангел. Акостира ли в Сидра, ще те оженя за него. Ако е истински син на Белия дявол, той ще бъде истински мъж за котка като тебе!

— Подиграваш ли ми се, Дарма?

— Говоря напълно сериозно.

— Християнски княз? — Зоя се изчерви от вълнение. — Може да има жена, деца… Може да не ме хареса?

— Остави това на мен — разсеяно отговори мавританката. — Моли се съдбата да го изхвърли в Сидра!