Христо Калчев
Белия дявол — Синове (19)

19

— Добър ден, Алика — каза княз Константин Авалов.

— Добър ден, Константине.

— Доведох Вангел. Искаш ли да го видиш?

— Господи… Къде е той?

— Спи. Морето беше бурно, капнал е от умора.

— Къде е синът ми, Константине?

— Казах ти, спи. Ако искаш да го видиш, ела в хотел „Тре капитани“. Довечера.

— Аз имам къща… Никъде няма да починете по-добре.

Константин поклати глава.

— Знаеш къде да ни намериш… Това е всичко.

— Къде отиваш?

— Имам работа във Венеция. Ще кажа на Вангел, че след осем ще дойдеш в хотела.

— Константине?

— Кажи?

— Нищо друго ли нямаш да ми казваш?

Князът се усмихна тъжно.

— Не ми остави възможност за друг разговор, Алика.

— Това е жестоко?

— Знаеш, че не е така… Аз не съм в състояние дори да се сърдя!

— Тогава трябва да ме изслушаш? — умолително, но и с надежда възкликна тя.

— Можеш ли да ми кажеш нещо, което няма да ме наскърби. Вече не издържам на унижения… Остарявам.

Алика се пресегна и хвана ръката му. Константин не я издърпа, макар че го побиха тръпки.

— От погнуса ли трепериш? — агресивно, с искрящи очи попита тя.

— От студ — отговори княз Авалов. — Довечера те чакаме в „Тре капитани“.

Константин прекоси площад „Санти иноченти“, скочи в първата гондола, каза на френски „Обиколка на града!“ и затвори очи. Алика му подейства точно така, както навремето, когато я видя в колата на баща й на площад „Галан“. „Аз обичам тази жена! Обичам я безумно! Ако в България можех да се заблуждавам, че тя е само майка на сина ми, сега това е невъзможно! Какво ще правиш, Константине? Виждаш ли някакъв изход, сине на Белия дявол?“

Изход, разбира се, нямаше. Алика беше унизила чувствата му, беше му изневерила с най-близкия му човек, родния му брат, дори беше родила поразен от бога плод на греховната си връзка. Константин беше скрил истината от сина си, но Вангел ставаше мъж и той с ужас си мислеше, че един ден ще трябва да отговаря на въпросите му. Да прости и да забрави? Дори да простеше, никога не можеше и нямаше право да забрави! Срещу всеотдайната си любов беше получил само прекомерни претенции, незачитане на личността си и накрая тази смъртоносна обида. „Защо, Алика? Какво ти донесе прелюбодеянието?“ Господ я наказа безмилостно… да, провидението прати този урод на греховната им любов!

Константин отвори очи. Гондолата се плъзгаше по каналите на този прекрасен град, но той нямаше сетива за него. Един ден щеше да се пита, наистина ли е бил във Венеция, и ужасен щеше да си даде сметка, че не помни нищо от него, нито една сграда, нито един детайл, който недвусмислено да му потвърждава, че е бил в Града-република.

— Хотел „Тре капитани“ — сухо заповяда Константин и отново се отдаде на мрачните си мисли.

Когато влезе във фоайето на хотела, от софата за гости скочи Алика и тръгна към него.

— Къде е Вангел? — ударен от лоши предчувствия, попита той.

— Спи. Не посмях да го събудя.

Константин хукна по стълбите и нахлу в апартамента. Вангел наистина спеше. Пъхнал ръце под плюшените възглавници, сплескал носа си, зачервил бузи, той спеше дълбоко, спокойно и като че ли щастливо. От отвличането си за първи път спеше в нормално легло, в нормален град, без кошмара на бойните еничарски рогове, без фанатичното преследване на моаджира. Константин остана безмълвен до вратата, прекръсти се набожно и слезе в салона.

— Спи ли?

— Спи.

— Не издържах — виновно каза Алика. — Не мога да чакам до довечера… Ще полудея!

Княз Авалов се отпусна в зелените плюшени канапета.

— Вангел преживя тежки години… Той е още дете, Алика.

— Пораснал е — отчаяно възкликна тя. — Моля те, нека го погледам спящ?

Константин се взря във виолетовите й очи, стана и я поведе…

— Господи, колко е голям… и колко е красив, господи!

Алика тръгна към леглото като в транс, надвеси се над Вангел, оправи с пръсти кичур руси коси, наведе се и целуна челото му с благоговението на поклонник, целуващ иконата на своя покровител. От очите й шурнаха сълзи, брадичката й трепереше, скоро нямаше да контролира състоянието си. Константин затвори вратата, хвана я за лакътя и внимателна я въведе в просторния салон на апартамента.

— Има нужда от сън. Още се чудя как издържа преследването.

Алика кимна през сълзи, но въпреки пороите очите й се усмихваха щастливо.

— Ти спаси сина ни… Благодаря! Ще ти бъда благодарна до гроб, както и да постъпиш с мен.

Константин не отговори. Очите му рееха в сивата повърхност на залива, но продължаваха да не виждат нищо. Спомените му натрапваха други картини, от друг свят, който сега му изглеждаше толкова далечен, че сърцето му се съмняваше в съществуването му. Виждаше жена си в бял воал да пристъпва в яшката катедрала, виждаше я в напреднала бременност да бере диви маргарити в двора на Скендера, виждаше я да кърми новородения си младенец слаба, изнурена до смърт, но с щастлива усмивка, замръзнала на красивото… господи, на любимото лице!

— Константине?

— Да, Алика.

— Няма да ми отнемеш сина, нали?

— Не — без да мисли, отговори той и изтръпна. „Какво значи това?“

— Благодаря… Зная, че не мога да бъда твоя жена. Не ме прекъсвай. Извърших престъпление… Господ ме наказа по-жестоко, отколкото… някой наказва кучетата си. Не мога да си ида у дома, не мога да дойда в Яш, в Скендера…

Константин чуваше отчаянието й, но мислеше за своето. Пред вътрешното му око се нижеха други картини, виждаше се да я търси в Търговище, в Яш, в Скендера, да разпраща наемници във Виена, в Прага, в Краков. Чуваше гласа на майка си: „Алика се отдаваше на Филип още тук, в Скендера!“ Виждаше Спайдер яхнал Атаман, взрял мътните си очи в него, да му разказва с детска жестокост за престъпната си връзка с жена му.

— Константине?

— Да, Алика, чувам те. Ако искаш да не ти отнема Вангел, ще трябва да живееш с него.

— Къде?

— В неговия дом… В Яш, на площад „Галан“.

— А ти?

— Аз? Какво аз?

— Къде ще живееш ти, скъпи?

Константин чу обръщението, но вместо чувства или поне радост то възбуди в него недрата на дълго трупана горчилка.

— Моят живот свърши, Алика. Без значение е къде ще живея. Сигурно ще се върна в Скендера… Първоначално. Имам нужда от време и спокойствие. Баща ни ни завеща война с Отомания. Ако почувствам сили, ще се опитам да изпълня завета му, ако не — ще го финансирам и ще се оттегля в някой манастир.

— Манастир? За бога, Константине — извика тя, когато бос, гол до кръста, Вангел застана на вратата.

* * *

Войната за Кандия беше най-позорната битка, в която Спидер беше участвал. Турците изчакаха галерите да влязат в обсега на артилерията им и започнаха да ги разстрелват като престъпници, изправени на бялата стена. Дон Корадо опита да обходи острова, но се натъкна на непристъпните му брегове, галерата му заседна и когато го измъкнаха от прибоите на Крит, побърза да отплава за Венеция. Обсадата, ако можеше да се нарече така тази безсмислица, продължи още два месеца, въпреки че капитаните предупреждаваха дожа, че започва сезонът на бурите. Когато задуха от Африка и тежките облаци плъзнаха по небето, пред Кандия бяха останали половината от съдовете, с които започна войната, а беше крайно време и те да потърсят спасителен завет в пристанищата. „През нощта ще заповядам да вдигнат ветрилата!“ — реши Спидер и се прибра в каютата. Събуди го буря. Средиземно море вреше, духаше остър, горещ вятър, скоро щеше да рукне и дъжда.

— Викнете капитан Москин! — заповяда Спидер и седна зад махагоненото си бюро с бордовия дневник в ръце. Така го завари капитанът.

— Викали сте ме, княз?

— Да, капитане, седнете. Как мислите, ще издържим ли на бурята?

Енцо Москин кимна.

— Фрегатата е строена в Бристол, княз. С такива кораби англичаните покориха океаните.

Спидер му предложи вино, холандска пура.

— Искате ли да притежавате този кораб, капитане?

Младият неаполитанец се усмихна.

— Фрегатата струва двеста и петдесет хиляди дуката?

— Има начин да стане ваша… Ако проявите кураж да плувате в силно време… като това?

— Къде трябва да ви отведа, княз?

— Далече… На северозападния бряг на Понт.

— Кога?

— Искам тази нощ да вдигнете платната!

Москин мислеше трескаво.

— И какво ще стане там, княз?

— Аз ще сляза на пристана, който ви посоча, а вие ще откарате собствената си фрегата там, където ще я държите на порт.

— Ще ми дадете ли документ… Че ако ви откарам невредим… там, на северозапад, фрегатата ще бъде моя?

— Ето го — Спидер му подаде предварително подготвения договор, скрепен с печата на кораба и с неговия подпис.

Неаполитанецът прочете документа, сгъна го и го скри във вътрешните джобове на куртката си.

— Отивам да подготвя фрегатата, княз. След два часа вдигаме котва!

Спидер кимна. Поредната безплодна война беше свършила за него, време беше да й обърне гръб и да се втурне в паническо бягство.

* * *

Когато Марс пристигна в Молдова, Зоя вече беше в Скендера, но Лазар Шкодер беше отпътувал някъде на север, в Русия. До ушите му стигнаха още два слуха, че Бриджит е починала от сърдечен удар, и другият, че майка му, Мана слугинята, е отказала да тръгне с Лазар и се върнала в Браила при роднините си… но не стигнала в Браила и не се върнала в Килия. В града предполагаха, че е попаднала на спахийски разезд и завинаги е потънала в дебрите на Империята. Както биха се изразили херметиците, беше преминала от видимо в невидимо поле на астралния си полет. Марс се задоволи да констатира, че никога вече няма да срещне нито едната, нито другата, и потъна в своите мисли. Там, на два часа конски пробег, в дома на баща му живееше Зоя и цялото му същество се стремеше натам, макар да знаеше, че няма да стъпи в Скендера, а ако случайно мозъкът му се размъти дотолкова, че да пристъпи прага на кръглата къща, старата княгиня отново щеше да го нарече куче и да му покаже вратата. Ако, стремейки се към баща си, той го беше понесъл веднъж, пред Зоя не би могъл да си го позволи, ако иска да продължи да живее. А той искаше, въпреки твърдението на херметиците, че тленното тяло е временно наказание за духа по пътя към усъвършенстването му.

Първата нощ Марс спа на голия под, ползвайки седлото за възглавница, но на сутринта осъмна с мисълта, че трябва да обзаведе къщата, да купи коне и да започне набор на кавалерия. Когато поръчваше мебели в Татарбунари, той си даде сметка, че пред очите му непрекъснато е била Зоя, че я е виждал в различните кътове на празния Шкодеров дом и че поръчвайки столове, маси, канапета, той е мислил преди всичко какво би харесало на нея.

Марс опита да пропъди мечтите, яхна коня и на кариер се върна в Килия. „Нямам право да желая жената на брат си! — крещеше вътрешният му глас. — Аз, копелето на Белия дявол, нямам право на нищо, освен на войната му с Отомания, но в тази война никой не може да ме спре… Никой!“

Майстори боядисаха къщата и оградата тъмночервени, варосаха стаите, изчистиха и измиха конюшнята и двора. Преди дъждовете къщата беше мебелирана, дървата нацепени и подредени на сухо, хамбарите пращяха от зимнина… „А сега?“ От Скендера към Килия не течаха новини, а и той не се опитваше да проникне в света на жената, която го обичаше и която би превърнала тази огромна къща в рая на земята. Неведнъж беше стигал до чокоята Кобадин, но се отказваше да посети стария лаз, щом се увереше, че единствената причина за посещението е някоя изпусната дума за Скендера и… Зоя. Дъждовете се бавеха. Скитайки на кон, Марс навлезе в чифлика на Котленеца. Случайността го беше довела тук, същата случайност можеше да го отведе във всяка друга точка на Буджак. Слезе от седлото и тръгна към къщата, водейки жребеца за поводите. Когато заобиколи постройката и излезе срещу входа, видя първо бялата кобила на Сокон Мехия, а после и него, седнал на пруста, взел главата си в две ръце, като заспал или като връхлетян от внезапна немощ.

— Вода?

Сокон вдигна глава.

— Ти ли си, Марс? Как попадна тук?

— Готвех се да ви задам същия въпрос?

Сянка на усмивка мина по грузинското лице, но бързо потъна в бръчките му.

— Търся миналото, Марс.

— Намирате ли го?

— Когато остарее човек, миналото е навсякъде, като тъгата.

Сокон се изправи и му подаде ръка.

— Не знаех, че си в Буджак.

— Отскоро съм тук.

— Бриджит умря.

Марс кимна.

— Царство й небесно, вода. Приемете съчувствията ми.

Сокон го потупа по рамото и взе поводите на кобилата.

— Нещо задържа ли те тук?

— Скитам.

— Ела с мен, Горам ще ти се радва.

* * *

— Защо се върна, момче? Авалови ще посрещнат първия удар… Чакаме нахлуването на турците. Или смяташ да умреш като Вангел дон?

— Отомания няма да влезе в Буджак, вода. Някой и друг наказателен налет, да, но заробване на нови земи — никога.

— Султанът ли ти го обеща?

— Помисли, вода. Падишахът едва се оправя с поданиците си. Спахийството уседна, хвана се за земята и няма никакво желание с голи ръце да вади картофи от огъня. Във всеки случай не за да бъдат сервирани в Долма бахче.

Младият Горам не се зарадва на Марс, напротив, лицето му пламна, измънка някакво несръчно извинение и побърза да се оттегли в стаята си. Сокон се смути от поведението на сина си и дълго затиска с вино внезапно избухналите си подозрения. Марс чувстваше вътрешния дискомфорт на събеседника си и мълчаливо го изчакваше да дойде на себе си.

— Мислех, че Горам и ти… сте приятели? — с очи, плувнали в червена пиянска мътилка, попита грузинецът.

— Отдавна не сме се виждали — кротко отговори Марс. — Когато заминавах, той беше малко момче. Сега е станал мъж.

— Как мислиш, защо се смути така? Горам е особено момче, затворено, но в никакъв случай срамежливо?

— Не зная, вода, хората се менят. Когато идвах на уроци при госпожата, той прекарваше цялото си време с нас. Учих го да язди, да плува, да стреля с мускет и пищови…

— Помня — Сокон кимна усмихнат. Думите на младия бастърд му припомниха щастливите години, когато живееше със заблудата, че има истинско семейство, че е спечелил завинаги любовта на Бриджит, че е годен да направи от сина си истински мъж. Тогава Сокон наблюдаваше с възхищение дивия, самостоятелен нрав на младия Марс, надяваше се да се сближат с Горам, с тайната мечта хилавият, саможив хлапак да се приобщи към вълчия маниер на живот, което правеше от детето Марс същата взривна заплаха, която направи от баща му — Белия дявол. — Тогава защо не ти се зарадва?

— Не знам, вода. Трябва да питате него.

— Да… — Сокон беше загубил и подозренията си, и интереса към тази тема. Пиеше много и много скоро разговорът с него щеше да се превърне в бреме. — Да, така беше… Ще ти призная нещо, Марс. Горам излъга надеждите ми. Исках да го видя как израства като търговец, мореплавател, воин… А той лежи по цял ден с книга в ръка, очите му отслабват непрекъснато, тялото му е тлъсто, ръцете меки… Плаче ми се, като го гледам!

— Има такива хора, вода. Клод Ньобур беше от тях…

— Не споменавай името на този луд! — изкрещя лазът. — Ако ми се мерне, ще откъсна празната му глава! Той внуши на Бриджит неуважение и към мен, и към брака ни!

Марс мълчеше.

— Той беше луд, момче. Всичките му бръщолевения за някакъв си Хермес от Египет и безбожното му учение бяха чисти идиотщини! Ти как мислиш?

— Не знам, вода. Бях много млад, почти нищо не остана в главата ми.

— С пълно право! Никой не е прокопсал от еретици, гадатели, шамани и всякакви каналии от този вид. Виж Бриджит… Докъде я докара свободомислието? До гроба! — Сокон пресуши чашата си. — Първо си внуши, че духовно е надраснала мъжа си, после надрасна свещените закони на брака… И какво спечели? Отровата на София Авалова!

Марс изтръпна. Сокон беше загубил поглед, спомените връхлитаха пияната му глава, бунтуваха мрачните утайки на душата му. После стана и залитайки, излезе от салона, напълно забравил за него. Марс го чу да повръща в двора, надвесен от прозореца на спалнята си, след това къщата утихна.

Спусна се по стълбите, отвърза коня, яхна го и потегли ходом. „Отровата на София? Но тогава и майка му беше покосена от ръката на княгинята? Спахийски набези?“ — Глупости. Просто разчиствайки старите си, натрупани сметки, вдовицата на баща му най-после беше стигнала и до Мана. Марс сви рамене, навлезе в полето, смушка коня и наслаждавайки се на светлата, тиха нощ, препусна към дома си. Разсъмването го завари на пазара в Килия. Беше време да наеме слуги и да започне да търси ездитни коне.

* * *

Белия дявол беше направил казармата си в дома на Котленеца, Марс реши да постъпи по същия начин. Чифликът беше отделен от градовете, южните му граници опираха в блатата пред Дунава, а в тръстиките можеха да се укрият десетина гребни лодки, с които щеше да прехвърля конниците си в България. Марс нае пазач за казармата и тръгна да купува коне. За едномесечно скитане от град на град успя да купи двадесетина млади животни. За разлика от Белия дявол той щеше да избере тактиката на малобройния, елитен отряд, годен да маневрира бързо, да се разтваря незабелязано сред населението на Отомания и отново да се събира за война с рязаните. Последовател на Хермес, надраснал детинските догми на православната църква, той знаеше, че в този момент религията е единственото упование на българина, че въоръжената съпротива трябва да бъде осветена от божи служител и че без истински свещеник отрядът му ще изглежда разбойнически в очите на българите.

Прекоси Дунава с тескерето на Марс Шкодер и тръгна да събира хора по селата. Три бяха местата, където се събираха младите мъже — вечер в кръчмата, в неделя на обяд в църква и в неделя надвечер на хорото, което виеха на тревните селски мегдани. Добруджа беше необятна, безводна и бедна, затова и малко привлекателна за турците. Марс безпрепятствено обходи селата, спазари и капарира четници и тръгна да търси поп. Намери го в Добрич, на другия край на равнината, но откри идеалния човек за целта, която преследваше. Поп Анастас разбра мисията му от половин дума, закова с цигански клинове църквицата си, пъхна един кавал в пояса и пешком тръгна до коня му. Връщаха се в Килия да чакат сбора на четата.

— Турците са чурук племе, Марс — говореше попът. — Като кюмюр се ронят, стига да се намери кой да ги удари… А българинът това чака, да се намери кой да вдигне ръка на падишаха. Екнат ли ерихонските тръби, като пилци ще изтребим читаците.

Марс не противоречеше на божия служител, макар да не споделяше оптимизма му. Достатъчно беше скитал из България, за да знае от личен опит какво наплашено, безволево стадо тъпче тази обетована земя и колко време ще трябва да мине, за да се отърси от парализиращия страх и да надигне глава… Дори тези българи, които беше наел и които щеше да чака в чифлика на Котленеца, имаха слаба представа какво им предстои да извършат. Повечето мислеха, че се цанят в хайдушка шайка и че им предстои да причакват керванджии по друмищата.

Настани попа в чифлика, заповяда на иконома да го викне, когато момчетата започнат да се стичат в Буджак, и се върна в Килия. От Белия дявол бяха останали няколко сандъка с мускети, двеста конски седла и сбруи, каци с барут, саби, униформи от някаква неизвестна армия, по всяка вероятност европейска. Пушките бяха доста стари, трудно зареждащи се и късобойни, но на първо време и те щяха да свършат работа. Марс избра тридесет комплекта снаряжение, натовари една каруца и когато отваряше тежката порта, за да я изпрати, пред дома му спря ландото на Авалови и княгинята слезе от него.

— Добър ден, княз Авалов — каза тя. — Дойдох да говоря с тебе!

С навирена глава и изправено тяло, княгиня София тръгна към къщата. Марс даде знак на коняря да тръгва и я последва. Старата фурия седна на масата под ореха, извади тънко, сгъваемо ветрило и започна да се бори с огъня си.

— Стара съм, княз. Това е последното пътуване, което предприемам. Ако се върна жива и здрава в Скендера, ще отслужа молебен.

— Мога ли да ви предложа нещо, госпожо княгиньо?

— Вода, Марс. Студена вода и седни да поговорим.

Когато засити жаждата си и си пое солука, София се облегна на стола и затвори очи.

— Чух, че се готвиш да воюваш на юг?

Марс изтръпна.

— Госпожо, ако това стане известно, читаците ще ме посрещнат с артилерия?

— Бъди спокоен, княз! Дойдох да ти предложа помощта си. Всичко е на твое разположение, злато, слуги, връзките ни в Яш, а и по̀ на запад! Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да го поискаш!

— Благодаря, княгиньо…

— Не ми благодари, моля те! Тези дни при теб ще дойдат Константин, Вангел и… майка му — София го погледна за първи път. — Константин замина за Яш, но ме помоли да ти кажа: „Аз ще воювам под твоята команда, брат!“… Това са точните му думи.

Марс наведе глава.

— Къде е Филип, госпожо княгиньо?

— Това никой не знае! Крие се някъде… Венеция? Може дори в Британия да се е върнал — отново срещнаха очите си. — Знам всичко, Марс! Ти си достоен син на баща си, моето момче! Не трови сърцето си с омраза към този нещастник… В Скендера имаш брат, племенник… а аз никога няма да забравя кой спаси от плен внука на Белия дявол!

Тези думи Марс пропусна покрай ушите си.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос, госпожо княгиньо?

— Аз убих майка ти и Бриджит, Марс! Това ли е въпросът? — Марс кимна. — Сокон умира от пиене, но синът му Горам трябва да порасне с обожание към родителите си. Ако Бриджит беше останала жива, леглото й щеше да внуши на малкия, че приживе е презирала баща му… Разбираш ли ме? — Марс кимна отново. — А Мана… Изглежда закъсняло отмъщение, но не е, княз, честна дума! Тази жена не можеше да остане с нас… Скоро всички ще последваме Лазар, а където и да иде, щеше да се държи… недискретно… Аз не убих жената, аз затворих една уста. Трудно ли е за разбиране?

— Не — отговори Марс и наистина го мислеше. — Ценя откровеността ви, госпожо княгиньо. Нямам повече въпроси.

— Но аз имам, моето момче. Искам да ми отговориш като на вдовицата на покойния си баща. Трябва да разтвориш сърцето си и да ми кажеш светата истина!

— И каква е тя, княгиньо?

— Обичаш ли Зоя, Марс?

Незаконороденият мълча дълго, търсейки и отговор, и прикритие на смущението си.

— Ще ми отговориш ли?

— Зоя е жена на Филип, княгиньо.

— Това са глупости и ти го знаеш не по-зле от мен! Някаква си клетва, произнесена насилствено в Африка, не може да е валидна тук! Зоя презира и двамата си съпрузи. Нито моаджира, нито Филип имат някаква власт над сърцето й.

— А аз?

— Не така, Марс! Аз съм с единия крак в гроба, това ми дава право първа да чуя отговора?

— Ще ви отговоря така, княгиньо. Не съм срещал жена, която желая по-силно от Зоя!

— Ако имаш такава възможност, би ли я направил своя законна съпруга, майка на децата ти?

Марс кимна.

— Да, госпожо, но тя е…

София го прекъсна.

— Иди й го кажи! Зоя чака в ландото.

* * *

Два месеца по-късно, в началото на декември, Марс чакаше първия сняг, за да поведе отряда си в България. Валеше ситен, студен дъжд. Край огнището пиеха вино и печаха мръвки бъдещите освободители на България. Поп Анастас свиреше къдри на кавала, момчетата му пригласяха дрезгаво, някои, ударени от вино и стоплени от огъня, спяха на пода. Марс едва-едва преглъщаше залците си. И тялом, и духом той беше на пет левги оттук, в дома си край Килия, където беше оставил Зоя и тя му беше казала, че ще го чака до гроб. Вече девет дни чакаха този проклет сняг, а за това време сигурно и последните й съмнения са се разсеяли. „Падне ли нощта, ще отскоча до вкъщи — мислеше той, с поглед блуждаещ в дъжда. — Още тази нощ трябва да знам ще ставам ли баща, или не!“

В къщата влезе стражата, свали качулката на ямурлука, потърси го с очи, приближи и каза:

— Идва конник от Килия, княз.

Марс излезе да посрещне ездача. „Това е Константин“ — помисли той, но първо разпозна Атаман, а после и Паяка. Филип скочи на подгизналата земя, върза жребеца за оградата и тръгна към него.

— Здравей, Марс Авалов! — високо каза той.

— Какво искаш? — попита незаконороденият.

— Да говорим… Ти и аз, синовете на Белия дявол.

— Говори — каза Марс.

— Покани ме на сухо, предложи чаша вино, заповядай да се погрижат за коня ми… Брат ти е дошъл, по дяволите!

— Брат ми стреля в коня ми!

— Не бъди злопаметен! — Паяка вдигна ръка. — Ти отне жена му. Нека не мерим вините!

Марс влезе в къщата, но остави вратата отворена, сигурен, че Филип ще го последва. Седнаха в усойната спалня на Котленеца, слугите донесоха месо, вино и отидоха да се погрижат за Атаман.

— Минах през Килия — започна Паяка. — Видях Зоя… Ще ставаш баща, Марс?

Внезапно лумнала тревога не му позволи да се зарадва.

— Сигурен ли си, че е жива и здрава?

— О, да… — Спидер го погледна и едва сега разбра въпроса. — Прав си да се страхуваш… Оставих я на прага на дома ти… по-красива отвсякога! — усмихна се злобно. — И по-щастлива!

Мълчаха дълго.

— Защо се върна, Филипе? Доколкото знам, имаш къде да идеш?

— Пътувах насам с чувството, че се връщам в бащиния си дом. Измамно чувство! — Спидер изпусна ехидния си смях. — Утре тръгвам за Венеция… При Менон.

— За главата му?

— Черните овце на фамилията се събират под един покрив за размисъл и разкаяние… — отново лаещ смях и мътни, играещи очи. После настъпи тишина, чуваше се единствено кавалът на попа.

— Защо си тук? — попита Марс.

— По пътя и аз си задавах този въпрос.

— Отговори ли си?

— От страх… От страх да не би някой да помисли, че ме е страх да застана пред тебе… Понятно ли ти е това чувство?

— Не — отново млъкнаха за дълго.

— Започваш войната на баща ни? — но това не беше въпрос и Марс не си направи труда да отговори. — Това е чужда война, Марс. И безсмислена. Човек може да освободи само онзи, който иска да бъде свободен. Българинът е роб и роб ще пукне! — Незаконороденият предпочете да мълчи. — Майка ми ти изпрати Наум Белиот. Оставих го да пази Зоя. — Отново никаква реакция. — Много ли ме мразиш, брат?

— Не. Това мислех, докато говореше… Никой не е успял да обясни живота.

— Не те разбирам?

— И аз не разбирам. Вие пораснахте с презрение към копелето на баща ви, аз с вина и бог знае какво още… Ти унищожи живота на родния си брат, стреля в коня ми… Аз ти отнех жената…

— Но освободи Вангел от плен и се готвиш да следваш заветите на Белия дявол. Тази война беше завещана на нас.

— Без значение — Марс вдигна очи. — Защо става така, Филипе, имаш ли някакво обяснение?

— Да… Ние разтроихме баща си. Константин наследи благородството му, аз страстта му към пътищата, но и вероломството на вуйчо си Менон, ти… — Спидер се усмихна. — Останалото го знаеш! Това е всичко. Кажи им да оседлаят Атаман.

Когато копитата на жребеца заглъхнаха, Марс потегли за Килия. Вдигна лек галоп, но колкото наближаваше, толкова се усилваше тревогата му. Когато скочи в двора, и от устата, и от стомаха на коня капеше кървава пяна.

— Зоя! — изкрещя той.

Зоя се появи с ужасено лице и ръце, полепнали в тесто.

— Какво има? — с разтреперан глас попита тя. — Случило ли се е нещо?

Марс прекоси двора с олекнала душа и обви ръце около раменете й. Зоя разбра, надигна се на пръсти и го целуна жадно, благодарно.

— Филип си отиде завинаги, скъпи.

— Докато е в Буджак, не мога да бъда спокоен! — каза той, взрян в очите й. Тогава чу гласа на Наум Белиот.

— Бъди спокоен, Марс! — каза наемникът. — Старата княгиня ми заповяда, появи ли се втори път в Килия, да го застрелям!

— Добре дошъл, Науме — Марс подаде ръка на бившия слуга на Паяка. — Тук си в своя дом… До края на живота си не мога да ти се отблагодаря за живота на Зоя!

Наум се усмихна.

— Отнасяш ли се човешки с мен, сметката ни ще е чиста.