Жорж Батай
История на окото (5)

Струйка кръв

Урината ми напомня за мухлясала стена, а гръмотевицата, не знам защо, за антично нощно гърне от шуплеста глина, изоставено в дъждовен есенен ден върху ламаринен покрив на някоя провинциална пералня. От първата нощ в санаториума тези печални представи останаха свързани, в тъмната част на моето съзнание, с влажния полов орган и покрусеното лице на Марсел. При това, видението изведнъж се обливаше в струя светлина и кръв. Действително, Марсел не можеше да се задоволи, без да изпусне не кръв, а фонтан светла (в моите очи искряща) урина. Тази струя, първоначално силна, накъсана като хълцане, а след това освободена на воля, съвпадаше с пропадането в нечовешко удоволствие. Не е учудващо, че най-отдалечените и прокажени кътчета на нашите фантазии, в този смисъл, са само подтик; те са резултат на настойчивото очакване за просветление — аналогично на представата за осветената дупка на празния прозорец, точно когато Марсел се е свлякла на пода и го облива безспир.

Тогава двамата със Симон трябваше да се измъкваме от замъка сред сухата буря и враждебната тъмнина, да бягаме като зверове, без дрехи, преследвани от душевните терзания, които несъмнено отново щяха да обземат Марсел. Нещастната затворничка въплъщаваше тъгата и яростта, които неумолимо тласкаха телата ни към разврат. Малко по-късно (бяхме открили велосипедите) нямахме никаква възможност да се насладим на възбуждащата гледка, теоретично мръсна, която представляваше голото тяло с чорапи върху колело.

Въртяхме бързо педалите, без да се смеем или говорим, и двамата изолирани в безсрамието, умората, абсурда.

Умирахме от умора. Насред едно нагорнище Симон спря, обзета от тръпки. Бяхме плувнали в пот, а Симон зъзнеше и зъбите й тракаха. Събух й единия чорап и попих тялото й — то имаше горещия мирис на болнично легло и легло на разврат. Малко по малко тя се съвзе и ми предложи устните си в знак на благодарност.

Все още изпитвах силно безпокойство. Намирахме се на цели десет километра от X…, а в състоянието, в което бяхме, трябваше на всяка цена да стигнем преди изгрев-слънце. Едва се държах на краката си, отчаян, че това пътуване в невъзможното свършваше.

Толкова отдавна бяхме напуснали реалния свят, съставен от облечени хора, че той изглеждаше недостижим. Този път моята собствена халюцинация не срещна никакви прегради, точно както, например, всеобщият кошмар на човешкото общество обхваща земя, атмосфера и небе.

Кожената седалка прилепваше на голо в дупето на Симон, и тя неизбежно мастурбираше, докато въртеше педалите. През погледа ми задната гума чезнеше в цепнатината на голата задница на колоездачката. Бързото въртене на колелото напълно отговаряше на жаждата ми, на възбудата, надигаща се от прилепения за седалката орган. Вятърът бе стихнал, част от небето се проясняваше; хрумна ми, че ако двамата със Симон бяхме убити, тъй като смъртта бе единственият изход от възбудата, светът на нашите представи щеше да бъде заменен от чисти звезди, осъществяващи студено това, което ми изглеждаше като крайност в порока — геометричен и мълниеносен изблик (съвпадение, между другото, на живота и смъртта, на битието и нищото).

Но тези картини оставаха свързани с противоречивото състояние на продължителното изтощение и абсурдно втвърдяване на мъжкия член, Симон трудно можеше да забележи това втвърдяване заради тъмнината, още повече, че при всяко повдигане левият ми крак го скриваше. Въпреки това имах чувството, че очите й се извръщаха в нощта към тази превратна точка на тялото ми. Все по-яростно мастурбираше със седалката. Значи и тя като мен не бе изчерпала бурята, предизвикана от голотата на тялото й. Дочувах приглушените й стенания; насладата буквално я изтръгна от седалката и захвърли голото й тяло в тревата сред стържещия шум от желязо в чакъл.

Открих я неподвижна, с отметната глава. От ъгълчето на устата й се бе проточила тънка струйка кръв. Повдигнах ръката й, но тя безжизнено падна отново. Изтръпнал от ужас се хвърлих върху отпуснатото тяло и както я прегръщах, неволно бях обзет от прилив на кръв, а горната устна разкриваше зъбите ми в идиотска гримаса.

Възвръщайки се бавно към живота Симон мръдна и ме разбуди. Излязох от полусънното състояние, в което бях изпаднал, потиснат от мисълта, че ще омърся трупа й. По тялото й, все още облечено само с жартиери и чорап, нямаше никаква рана, нито дори синина.

Взех я на ръце и я отнесох до пътя, без да обръщам внимание на умората; вървях колкото се може по-бързо (вече се съмваше). Само свръхчовешко усилие ми позволи да стигна до къщата и да положа моята прекрасна жива приятелка в леглото й.

Лицето ми лепнеше от пот. Очите ми бяха кървясали и подути, ушите ми пищяха, зъбите ми тракаха, но бях спасил тази, която обичах и мислех, че скоро отново ще видим Марсел; и така, потънал в пот и изсъхнала на ивици прах, се отпуснах до тялото на Симон и без да изстена се отдадох на продължителни кошмари.