Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Histoire de l’œil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Жорж Батай

История на окото

 

Френска. Първо издание

 

Georges Bataille

Histoire de l’œil

 

© Георги Н. Ангелов, превод от френски, 1992

© Петя Брайкова, художник, 1992

 

Издателска къща „Петриков“, 1992

 

Художник: Петя Брайкова

Коректор: Ваня Петрова

 

Предпечатна подготовка: ЕТ „Илко Ничовски“

Печат: ДФ „Абагар“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Под слънцето на Севиля

Две кълба с еднаква големина и плътност бяха поели едновременно в различни посоки. Един бял тестис бе проникнал „розовата и черна“ плът на Симон; едно око бе излязло от главата на младия мъж. Това съвпадение, свързано както със смъртта, така и със своеобразното втечняване на небето в урина, за момент ми върна Марсел. Стори ми се, че в тази неуловима секунда я докосвам. Отново ни налегна обичайната скука. Симон, изпаднала в лошо настроение отказа да остане и ден повече в Мадрид. Влечеше я към Севиля, известен като град на удоволствията.

Сър Едмонд искаше да удовлетвори капризите на своята „приятелка-ангелче“. На юг ни посрещна светлина и още по-разлагаща топлина, отколкото в Мадрид. Изобилието от цветя по улиците съвсем раздразни сетивата ни.

Симон ходеше гола под леката бяла рокля и през коприната прозираха жартиерите й, а в определени положения дори и окосмяването й. Всичко в този град предразполагаше, за да я превърне в изгаряща наслада. Често по улиците, при нейното преминаване виждах някой член да изпъва панталона.

Любихме се почти без прекъсване. Избягвахме оргазма и обикаляхме града. Тръгвахме от едно подходящо място в търсене на друго: музейна зала, градинска алея, църковна сянка или, вечер, някоя пуста уличка. Разтварях тялото на моята приятелка и пронизвах с члена си вулвата й. Но скоро изкарвах жребеца от обора и отново тръгвахме напосоки. Сър Едмонд ни следваше отдалеч и ни изненадваше. Изчервяваше се целият, без да ни приближава. Ако онанираше, то го правеше дискретно, от разстояние.

— Ето нещо интересно — каза ни веднъж, посочвайки една църква — това е църквата на Дон Жуан.

— И тази ли? — попита Симон.

— Искате ли да влезете сама в църквата? — предложи сър Едмонд.

— Що за идея?

Абсурдна идея или не, Симон влезе вътре, а ние я зачакахме на входа.

Появата й съвсем ни обърка: заливаше се от смях, без да може да проговори. Бе толкова заразително, а и слънцето предразполагаше, че на свой ред и аз започнах да се смея, а на края дори и сър Едмонд.

— Bloody girl! — възкликна англичанинът — не можете ли да ни обясните? На гроба на Дон Жуан ли се смеем?

И избухвайки отново в смях показа под краката ни широка медна плоча; тя покриваше гроба на основателя на църквата, за който се твърдеше, че е Дон Жуан. Разкайвайки се, той пожелал да бъде погребан под входния портал, за да бъде тъпкан от краката и на най-нисшите същества.

Избухнахме в още по-луд смях. Урината се стичаше по краката на Симон: една струйка потече по плочата.

Инцидентът имаше страничен ефект: платът на роклята, мокър и прилепнал о тялото, бе станал прозрачен: виждаше се черната вулва.

Най-накрая Симон се успокои.

— Влизам да се изсуша — каза тя.

Озовахме се в зала, където не видяхме нищо, което би могло да предизвика смеха на Симон; вътре бе сравнително хладно и светлината проникваше през червени кретонени завеси. Таванът бе покрит с гравирани греди, стените бяха бели, но декорирани със статуи и изображения; позлатен олтар заемаше стената в дъното чак до гредите на тавана. Това феерично съоръжение, като че ли натоварено с всички съкровища на Индия, с украшенията, спиралите в орнамента, напомняше със своите сенки и златисти отблясъци за парфюмираните тайни на човешкото тяло. От лявата и от дясната страна на портала две прочути картини на Валдес Леал изобразяваха разлагащи се трупове: в очната орбита на някакъв епископ влизаше огромен плъх…

Чувственият и пищен декор, играта на сенките и червената светлина на завесите, свежестта и ароматът на олеандрите и в същото време безсрамието на Симон ме подтикваха към крайности.

Изпод една изповедалня видях да се подават обутите в копринени чорапи нозе на каеща се жена.

— Искам да ги видя как вървят — каза Симон.

Седна пред мен до изповедалнята.

Исках да й подам члена си в ръката й, но тя отказа, като ме заплаши, че ще го лъска до сперма.

Трябваше и аз да седна; под мократа коприна виждах космите й.

— Ще видиш — каза ми тя.

След доста време от изповедалнята излезе много красива жена, с молитвено скръстени ръце и бледи, изразяващи екстаз черти: с отметната назад глава и невиждащи очи, тя прекоси залата с бавни стъпки, като призрак от операта. Стиснах зъби, за да не се изсмея. В този момент вратата на изповедалнята се отвори.

Отвътре се показа рус свещеник, все още млад и много красив, с хлътнали бузи и безцветни като на светец очи. Той застина със скръстени ръце на прага на изповедалнята, вдигнал поглед към някаква точка на тавана: като че ли някое небесно видение щеше да го изтръгне от Земята.

Сигурно и той щеше да си тръгне, но за мое изумление Симон го спря. Тя поздрави мечтателя и поиска да се изповяда…

Безучастен и потънал в собствения си екстаз, свещеникът посочи мястото на каещата се: молитвена пейка зад завеса; след това влезе безмълвен от другата страна и затвори зад себе си вратичката.