Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Histoire de l’œil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Жорж Батай

История на окото

 

Френска. Първо издание

 

Georges Bataille

Histoire de l’œil

 

© Георги Н. Ангелов, превод от френски, 1992

© Петя Брайкова, художник, 1992

 

Издателска къща „Петриков“, 1992

 

Художник: Петя Брайкова

Коректор: Ваня Петрова

 

Предпечатна подготовка: ЕТ „Илко Ничовски“

Печат: ДФ „Абагар“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Изповедта на Симон и службата на сър Едмонд

Лесно можете да си представите моето изумление. Симон коленичи зад пердето. Докато шепнеше, аз очаквах с нетърпение резултата от това лукавство. Представях си как отвратителното същество ще изскочи от сандъка си и ще се хвърли върху нечестивата. Нищо подобно не се случи. Симон говореше с тих глас без да спира на малкото прозорче с решетка.

Вече си разменяхме въпросителни погледи със сър Едмонд, когато най-накрая нещата се изясниха. Симон малко по малко разтваряше крака, галеше се по бедрото. Помръдна и остана само с едното коляно върху скамейката. Докато продължаваше изповедта свали напълно роклята си. Дори ми се стори, че мастурбира.

Пристъпих на пръсти.

Прилепена до решетката, съвсем близо до свещеника, Симон действително мастурбираше с изпънато тяло, разтворени крака, пръстите й заровени в космите. Можех да я докосна — ръката ми в дупето й достигна дупката. В този момент я чух да произнася ясно:

— Отче, не съм ви казала най-големия грях.

Последва мълчание.

— Най-големия грах, отче, е, че мастурбирам докато ви говоря.

Този път, няколко секунди шушукане. Накрая, почти на висок глас:

— Ако не вярваш, мога да ти покажа.

И Симон се изправи пред самото прозорче, като продължи да мастурбира с уверени движения, примряла от удоволствие.

— Е, отче — извика Симон и заблъска по преградата — какво правиш в твоята барака? И ти ли онанираш?

Но изповедалнята оставаше няма.

— Тогава отварям.

Мечтателят, седнал вътре с наведена глава, бършеше обилно изпотеното си чело. Момичето бръкна под расото му: той не помръдна. Тя запретна гадните черни поли и извади един дълъг, розов и твърд член: той успя само да отметне глава назад с ужасна гримаса и да изпусне въздуха си през зъби. Остави се на Симон, която налапа с уста зверчето.

Сър Едмонд и аз застинахме от изумление. Възхищението ме закова на място. Не можех да си представя какво мога да направя, когато загадъчният англичанин се приближи. Деликатно отстрани Симон. После измъкна ларвата от дупката й, като го хвана за китката и го просна на камъните в краката ни: недостойното същество лежеше като мъртво, а от устата му потече слюнка. Заедно с англичанина го отнесохме в мощницата.

Разкопчан, с висящ член и мъртвешкобледо лице той не се съпротивляваше, а само дишаше тежко; поставихме го на висок резбован трон.

— Сеньорес, — промълви нещастникът — мислите ме за лицемер!

— Не — отговори сър Едмонд с категоричен тон.

Симон го попита:

— Как се казваш?

— Дон Аминадо.

Симон плесна свещеническата мърша. От плесницата мършата отново се възбуди. Съблякохме го; Симон клекна и се изпика върху дрехите като кучка. След това мастурбира свещеника и го засмука. Аз я чуках в задника.

Сър Едмонд наблюдаваше сцената с характерно изражение за hard labour. Огледа внимателно помещението, в което се бяхме озовали. На един пирон забеляза малък ключ.

— Какъв е този ключ? — попита той Дон Аминадо.

По ужаса, който изкриви лицето на проповедника, той разбра, че това бе ключът от дарохранителницата.

Не след дълго англичанинът се върна, носейки потир, украсен с голи като амурчета ангели.

Дон Аминадо гледаше втренчено Божия съд, оставен на земята; красивото му глупаво лице, потръпващо от захапванията, с които Симон дразнеше члена му, изглеждаше съвсем обезумяло.

Англичанинът бе барикадирал вратата. Разрови се из шкафовете и откри голяма чаша за причастие. Помоли ни за момент да оставим нещастника.

— Виждаш ли просфората в потира и чашата за причастие, в която се слага виното — обърна се към Симон.

— Мирише на сперма — подуши тя неподквасения хляб.

— Точно така — продължи англичанинът. — Просфората, която виждаш, е спермата на Христос във формата на малки сладки. А за виното свещениците казват, че е кръвта. Те ни заблуждават. Ако наистина беше кръвта, щяха да пият червено вино, а те пият бяло, защото много добре знаят, че това е урината.

Демонстрацията беше убедителна. Симон се въоръжи с чашата за причастие, а аз взех потира: Дон Аминадо потръпна в трона си.

Най-напред Симон го халоса по главата с основата на чашата, което го разтърси, но и съвсем го замая. Отново започна да го смуче. Той издаваше отвратителни хрипове. Докара го до върха на чувственото дразнение и му каза:

— Това не е всичко, трябва да пикаеш.

Удари го още веднъж по лицето, както беше гола пред него, започнах да я мастурбирам.

Англичанинът бе впил толкова твърд поглед в очите на младия глупак, че всичко стана без трудности. Дон Аминадо шумно напълни с урина чашата за причастие, която Симон държеше под члена му.

— А сега пий — каза сър Едмонд.

Нещастникът пи с безсрамен екстаз.

Симон отново го засмука; той извика покъртително от удоволствие. С жест на умопобъркан запрати свещеното цукало в стената. Четири здрави ръце го сграбчиха и с разтворени крака, прекършено тяло, квичейки като прасе, той изхвърли спермата си върху просфората, докато Симон го мастурбираше и придържаше потира под него.