Греъм Макюън
Морски змейове, моряци и скептици (3)

ТРЕТА ГЛАВА
ДЕВЕТНАЙСТИ ВЕК — II ЧАСТ

Той бе дълъг най-малко деветстотин метра; една трета от туловището му се показваше над водата при всеки удар на огромната, ветрилообразна опашка, с чиято помощ той се движеше напред, издигайки я високо над вълните, при което гърбът му се извиваше като тялото на сухоземна змия или гъсеница. По форма и пропорции той приличаше твърде много на кобра, дори се виждаше същата възлеста, разширена издутина на врата, непосредствено зад главата. Вратът бе най-дебелата част от тялото на змея. Главата му приличаше на глава на бик, очите бяха големи и светещи, а ушите бяха заоблени: главата му бе заобиколена от роговидна грива, която той за собствено удоволствие караше да щръква и да се сляга. Плуваше много бързо и разсичаше пенестата вода така, както големите вълни се разбиват в назъбени скали. Слънцето го осветяваше ярко и със силен далекоглед аз видях застъпващите се люспи, които се отваряха и затваряха при всяка извивка на змиеподобния гръб, изшарен с цветовете на дъгата.

 

Без съмнение читателят ще разпознае очевидната измислица. Неин автор е господин Дж. Кобин от Дърбън, който твърди, че видял животното от борда на „Силвъри Уейв“ недалеч от Южна Африка през декември 1871 година. Разказите за морски змейове гъмжат от подобни измислици, допринесли да се гледа на тях с лошо око. Тези измислици си приличат твърде много и се разпознават лесно сред достоверните съобщения. Животните имат винаги невъзможно големи размери, разказът е претрупан от излишни подробности, а тонът е прекалено драматичен. Повечето описания са неправдоподобни, тъй като целта е била да се спечелят пари и известност, а за това са нужни сензации. Възможно е измислиците да са публикувани с цел да осмеят даден човек, а в определени случаи — дори да докажат несъстоятелността на самия въпрос за морските змейове; но независимо от целта, те рядко остават неизобличени дълго време. Познати са около петдесет подобни мистификации.

Те се посрещат с голямо задоволство от скептиците, но следващият разказ не може да се отхвърли с лека ръка. Очевидно случаят е описан с нужната обективност и чувство за мярка от техни преподобия Джон Макрей и Дейвид Тупъни, които изпратили съобщението на списанието „Ленд енд Уотър“.

 

На 20 август 1872 година ние тръгнахме от Гленелг с малкия катер „Леда“ на разходка до Лох Хоурн. Освен нас двамата в групата ни имаше две дами, Ф. и К., един господин на име Г.Б. и едно момче от планините. (По-късно се разбрало, че Ф., К. и Г.Б. били дъщерите и внукът на негово преподобие Джон Макрей). Пътят ни слизаше надолу по тесния проток Слийт, който отделя остров Скай от сушата; средната широчина на канала по тези места е две мили. Времето беше тихо и слънчево, нямаше никакъв вятър и морето бе съвсем спокойно. Ние се движехме на гребла, когато забелязахме някаква тъмна купчина на около сто и осемдесет метра от нас в северна посока. Докато се взирахме с далекогледите (на борда имаше три далекогледа), на известно разстояние вляво от първата купчина се появи друга, подобна на нея; след нея се появи още една, а после и четвърта. Не се усъмнихме дори за миг, че това бе живо същество. То пресече бавно нашия килватер и изчезна. След известно време се появи отново първата купчина, която очевидно бе главата, последвана от останалите черни гърбици в същия ред, както първия път. От време на време се появяваха три, четири, пет или шест гърбици и потъваха отново. Винаги главата се появяваше най-напред, следвана от гърбиците в споменатия ред, и винаги най-напред се издигаше гърбицата, която бе най-близо до главата, а след нея се подаваха и останалите. Когато обаче тялото се скриваше, всички гърбици потъваха изведнъж и само главата се виждаше понякога.

Стори ни се, че животното извива гърба си нагоре към слънцето. Не забелязахме вълнообразно движение — когато гърбиците потъваха, не се показваха други между тях. Имаше седем гърбици, а главата бе осмата… Една от друга отделните части бяха на разстояния почти колкото дължините им; главата бе по-малка и по-сплесната от останалите дялове, а носът се виждаше съвсем леко над водата; все пак нито през този, нито през следващия ден успяхме да видим цялата глава или поне очите над водата. Бе невъзможно да измерим съвсем точно дължината, но като приехме, че разстоянието между средите на две съседни гърбици е 1,8 метра — не можеше да бъде по-малко — дължината на видимата част, включително и потопените междини посред гърбиците, бе навярно 13,5 метра. Ние наблюдавахме животното, когато то започна да се приближава бързо към нас, разплисквайки мощно водата. Почти цялото тяло се скри под повърхността; напредваше сякаш само главата всред облак от ситни капчици, изхвърлен наглед от бързото движение (без да разберем точно по какъв начин), а не от дихателен отвор. Ф. се изплаши и се скри в кабината, викайки, че съществото ще се нахвърли върху нас. Когато приближи на стотина метра, то потъна и се отклони към Скай: движеше се непосредствено под повърхността на водата и ние можахме да проследим повече от миля курса му по вълните, които вдигаше по спокойното море. След това продължи да се показва от време на време, отдалечавайки се бързо…, като само главата и малка част от тялото му се подаваха над повърхността; през този ден не успяхме да го видим толкова близко и така добре, както първия път. По едно време Ф., К. и Б. видяха едновременно някакъв плавник да щръква на известно разстояние от главата, но в този миг никой от нас, мъжете, не наблюдаваше. На следващия ден попаднахме отново в безветрие в северната част на канала Лох Хоурн, където широчината е около три мили; денят бе топъл и слънчев като предния. Следобед напредвахме бавно и ето: в южна посока отново се появи същото животно, само че по-надалеч, отколкото вчера. Този път то се появи три-четири пъти и изглеждаше значително по-голямо; дължината му, доколкото успяхме да пресметнем, бе поне осемнайсет метра. Не след дълго то се понесе бързо, очевидно нагоре по Лох Хоурн, пак показвайки само малка част от тялото си. Късно следобед, когато ние все още бяхме в плен на безветрието в устието на Лох Хоурн и бяхме стигнали с гребане почти до остров Сандейг, то премина бързо на около сто и трийсет метра южно от нас, връщайки се от Лох Хоурн. Движеше се с голяма скорост, а в спокойното море се виждаше само черната му глава, следвана от дълга ивица разлюляна вода.

 

По-късно очевидците от лодката разказали на свой ред за случката и всички били на едно мнение и по най-малките подробности. На 22 и 23 август животното било забелязано в Лох Хоурн от лорд Макдонълд и гостите му от борда на неговата яхта с парен двигател.

На 8 юли 1875 година капитан Древар и екипажът на тримачтовия ветроход „Полийн“ наблюдавали на около двайсет мили от нос Сан Роке титанична битка между един кашалот и някакво животно, което взели за огромен морски змей. Капитан Древар записал в корабния дневник съобщението, което по-късно било публикувано.

 

Времето беше хубаво и ясно, с умерен вятър и сравнително спокойно море. Видяхме някакви черни петна по водата и белезникав стълб, издигащ се на около девет метра над тях. В началото помислих, че това са големи разбиващи се вълни, тъй като там морето внезапно се надигаше; взех стълба за островърха скала, блеснала срещу слънцето. Но след малко стълбът се стовари с плясък, след което се издигна друг, подобен на него. Това се повтори няколко пъти и през силния далекоглед аз забелязах гигантски морски змей, увит два пъти около голям кашалот. Двата дяла — към главата и към опашката — дълги по около девет метра всеки, действуваха подобно на лостове, като се огъваха около жертвата с голяма бързина. Всеки две минути те изчезваха от погледа, за да се появят отново на повърхността от неистовите напъни на кита и на двама негови събратя, застанали наблизо, морето наоколо вреше като в казан; долавяше се отчетливо висок, макар и неясен шум. Странната случка продължи около петнайсет минути. На края задната половина на кита се издигна право нагоре във въздуха, разлюля се напред и назад и разцепи водата в последно предсмъртно усилие, след което тялото му изчезна напълно, завлечено с главата надолу, където змеят го е погълнал, без да бърза: навярно това чудовище на чудовищата е прекарало няколко месеца в кома, преди да може да смеле огромната хапка… Мисля, че змеят бе дълъг около 48–50 метра, а обиколката на тялото му стигаше до 2,5 метра. Цветът му напомняше окраската на голяма морска змиорка; главата с непрекъснато раззината уста сякаш бе най-широката част от тялото.

 

Няколко дни по-късно капитан Древар отново видял животното, за което казва:

 

Бях изненадан да видя отново същото или подобно на него чудовище в 7 ч. сутринта на 13 юли на същата ширина и на осемдесет мили източно от нос Сан Роке. Главата му и около 12 метра от тялото бяха над водата, в хоризонтално положение, когато то премина покрай кърмата на кораба.

 

Предполага се, че капитанът е видял гигантски калмар, чиито пипала били увити около кита, но това не обяснява разтворената уста и окраската, типична за змиорка. Освен това би могло да се очаква, че калмарът ще разкрие някои от типичните си белези като огромни очи, глава или тяло, а животното, което капитанът видял след няколко дни, няма нищо общо с калмарите. Може би това не е било съществото, видяно от борда на „Полийн“, но изглежда доста неправдоподобно един и същ човек да види при толкова съвпадения друг морски змей. Гигантската змиорка отговаря най-пълно на описаното чудовище, а освен това тя е достатъчно гъвкава и силна, за да се бие с кит, както в разказа. Капитан Древар бил подложен на много подигравки във вестниците, някои от които публикували сензационни съобщения за случая. Естествено, това го разгневило твърде много и когато корабът се върнал в Ливърпул, той и хората му отишли при мировия съдия Т.С. Рафълс и направили клетвени декларации за онова, което били видели.

1875 година донася още две съобщения от Нова Англия. Първото е направено от негово преподобие Артър Лорънс пред негово преподобие Дж.Г. Ууд, който бил естественик и събирал данни за морските змейове.

 

На 30 юли 1875 година бях с група приятели на борда на яхтата „Принсес“ и тогава видяхме много странно същество между Суомпскот и остров Ег. Доколкото можахме да преценим от разстояние около 130 метра, главата му напомняше главата на костенурка или змия — черна отгоре и бяла отдолу. От време на време то я повдигаше на 2–2,5 метра от водата и я задържаше така в продължение на 5–10 секунди. Отзад на врата му имаше перка, подобна на перката на гриндата, а отдолу, на известно разстояние от гърлото, се виждаше израстък, който с вида си напомняше донякъде за чифта перки на тюлена. Все пак не сме сигурни за израстъка, тъй като съществото не се показа нито веднъж от водата толкова, че да го разгледаме добре. Главата му бе с диаметър около 75 сантиметра. За дължината му не можем да кажем нищо, тъй като се виждаха само главата и вратът.

 

По същото време животното било забелязано и от неколцина рибари, които потвърждават описанието, направено от свещеника. Няколко дни по-късно капитан Гартън от парахода „Нормън“ праща писмо до един вестник в Бриджтуан, в което разказва за подобно животно, срещнато от него четиринайсет дни по-рано на около трийсет мили южно от залива Суомпскот.

 

Главата на чудовището се издигаше най-малко на три метра над океана, но оставаше неподвижна само за миг, тъй като животното ту се гмуркаше, ту заставаше отново в същата поза. Подводният гигант бе на черни и бели ивици, които минаваха по дължината на тялото му, от главата към опашката. Гърлото му бе чисто бяло, а главата, която бе изключително голяма, бе съвсем черна; по форма тя приличаше на главата на гущер; от нея изпъкваха по на няколко сантиметра две смолисточерни очи с големината на обикновени чинии. Тялото му беше кръгло, подобно на буре за риба, а дължината му надхвърляше трийсет метра.

 

Единственото съобщение от 1876 година е твърде странно и идва от Индийския океан. Животното било видяно от борда на „Нестор“, а капитан Уебстър и корабният лекар Андерсън дали клетвени показания пред Донълд Спенс, секретар по правните въпроси във Върховния британски съд в Шанхай.

 

В 10 ч. 30 мин. на 11 септември на 15 мили северозападно от фара Норт Сандз в Малакския проток при хубаво време и спокойно море капитанът видя някакъв обект, посочен му от третия помощник като „плитчина“. Аз наблюдавах обекта изненадан (плитчина по един толкова познат маршрут?) и забелязах, че той се движи със скоростта на кораба, но без да се приближава към нас. По форма животното ми напомняше гигантска жаба (навярно той иска да каже гигантска попова лъжичка.)

 

Главата с бледожълтеникава окраска бе дълга около шест метра, а около 2 метра от горната й част се виждаха над водата. Напразно се опитах да различа очи и уста; може би са били потопени. Главата бе свързана непосредствено с тялото, без помен от врат. Самото тяло бе дълго между 13,5 и 15 метра, съвсем гладко и с овална форма; стори ми се, че по дължината на гръбначния стълб се вижда някаква изпъкнала ивица. Гърбът се издигаше на около 1,5 метра над водата. На десетина сантиметра над повърхността се виждаше и огромна опашка, дълга цели 45 метра. Аз различавах съвсем ясно тази опашка — от тялото до самия й край. Тя изглеждаше цилиндрична, краят й бе съвсем леко заострен и по моя преценка диаметърът й бе около 1,2 метра. Тялото и опашката бяха нашарени с черни и бледожълти ивици. Те се виждаха съвсем ясно до самия край на опашката. Не мога да кажа дали тя завършваше с плавник. По животното не видяхме нито плавник, нито перки.

 

По-нататък капитанът разказва как животното плувало около кораба в продължение на близо половин час, така че всички на борда го видели съвсем ясно. Случаят бил изнесен в „Ливърпул екоу“ от Ричърд Проктър. Надали е необходимо да се споменава, че много хора се опитали да определят вида на животното, като едно от предположенията било, че то е китова акула, чиито напречно разположени петна, погледнати отстрани, напомнят ивици. Най-едрите китови акули обаче не превишават 18 метра, а това е значително по-малко от дължината на животното, видяно от борда на „Нестор“. А, както ще видим по-нататък, има и други сведения за „гигантска попова лъжичка“, чиито подробности изключват подобна възможност. От своя страна и господин Проктър направил разумно предположение, в смисъл, че чудовището е може би неизвестен член на семейството на скатовете (скатове — подразред акулови риби. — Б. пр.).

 

На 30 юли 1877 година Джон Харт, кормчия на „Сакраментоу“, забелязал посред Атлантика огромно животно, което плувало във водата. Той извикал капитан У.Х. Нелсън, който също видял непознатото същество, и му направил рисунка, публикувана по-късно в „Острейлиън Скечър“ заедно със следното описание на случая:

 

Това е точна скица на морски змей, направена от мен на борда на „Сакраментоу“ по време на курс от Ню Йорк за Мелбърн. В този момент аз бях на щурвала. Животното приличаше на огромна змия; стори ми се, че дължината му е между петнайсет и осемнайсет метра. Главата му беше също като на алигатор с чифт перки, разположени на около 3 метра от нея. Цветът бе червеникавокафяв. Видяхме животното в момент, когато то лежеше съвсем спокойно, а главата му бе вдигната на около метър над повърхността на водата. Когато остана на десетина метра зад нас, то я отпусна.

 

Това същество прилича на срещнатото от „Немисис“ в Индийския океан и след като види рисунката, човек веднага си представя крокодил. Все пак единственият крокодил-мореплавател е двугривестият крокодил, който обитава Източна Индия и Тихия океан и се среща на разстояния до 800 километра от сушата, а „Сакраментоу“ е срещнал своя екземпляр на 16000 километра от зоната, която крокодил би могъл да обитава. Освен това дължината на двугривестия крокодил е само 6 метра, тоест само половината от дължината на животното, видяно от Джон Харт. Но ако си спомним, че през Мезозойската ера живели няколко вида морски крокодили, можем да си зададем въпроса дали те не са оцелели до наши дни подобно на древната риба от вида Coelacanth. За това ще стане дума в една от следващите глави на тази книга.

През същата година се появил отново и морският змей от Глостърския залив. Видели го Джордж С. Уосън и приятелят му Б.Л. Фърнълд от борда на яхтата „Гълнар“, собственост на Уосън. Те съобщили следното на негово преподобие Дж.Г. Ууд:

 

Денят беше мъглив, с лек югозападен вятър. Когато по моя преценка бяхме на около две мили от входа на Глостърското пристанище, чудовището се появи на повърхността, на не повече от 200 метра откъм подветрената ни страна. Тъй като гледах в същата посока, аз го забелязах пръв. Когато чу шума, господин Фърнълд се обърна веднага и възкликна: „Какъв беше този риф?“ Звукът бе наистина като от силно мъртво вълнение, което се стоварва върху скрит под водата риф; самото същество приличаше по форма, а и по цвят на риф, покрит с кафяви водорасли; поне ние не можахме да намерим по-подходящо сравнение, макар че обърнахме внимание на изключително грубата му кожа, която извика у нас представата за някакъв гигантски алигатор. Дори е недостатъчно да се каже, че кожата бе груба, тъй като цялата повърхност бе грапава, осеяна с огромни, макар и различни по размер издутини, някои от които бяха колкото седемдесеткилограмови кошове. в единия край на тялото се виждаше ясно изразено отъняване, което взехме за шия. Пред нея от водата се издигаше глава (?), превишаваща с 1/2 височината на тялото, но ние не видяхме нищо подобно на очи, уста, плавници или опашка. Съществото изглеждаше безформено и с огромни размери. То стърчеше най-малко на 3 метра от водата, а когато изчезна, тя се затвори над него със силен рев, вълнение и пръски, полетели високо във въздуха. За известно време голяма водна площ наоколо побеля, гъсто разпенена. Начинът, по който тя се затвори над животното и силното вълнение, последвало потапянето му, бяха достатъчно потвърждение за огромните му размери. Според нас то се спусна отвесно надолу; очевидно е, че и изплуването е било отвесно нагоре.

 

По-късно Уосън допълва, че дължината на животното била между 12 и 18 метра; окраската му била тъмнокафява и то се движело със скорост от шест възла. Били изказани множество предположения за самоличността на този морски змей, от които най-правдоподобна е идеята на негово преподобие Ууд. Той счита, че животното е потомък на изчезнал вид древни китове (Zeuglodon) и посочва някои общи характерни белези. Подобно на всички китове видът Zeuglodon потъва и се издига отвесно във водата, както постъпило и съществото, видяно от Уосън; дължината е почти еднаква — между 18 и 21 метра; устройството на скелета дава възможност за изваждане на предната част на тялото от водата, както постъпил морският змей, и на края, този вид древни китове и забелязаното животно имат черно-бяла окраска, типична за много представители на китообразните. Все още тази теория е най-правдоподобната, а би могла да се приложи и за други морски змейове и поточно — за скандинавския вид. Без да се навлиза в повече подробности по този въпрос, може да се каже, че морското чудовище на Ханс Егеде, нарисувано от пастор Бинг, прилича много на реконструираното изображение на древния кит Zeuglodon.

През 1880 година капитан Брокълхърст срещнал необикновено същество в северната част на Тихия океан.

 

11 август 1880. Спокойно море. Температура 15 градуса Целзий, топло слънце по обед. 48 градуса 37 минути сев. шир. и 180 градуса дълж. по пътя от Япония за Сан Франциско. По обед бях сам на горната палуба на парахода „Оушианик“ и наблюдавах летящи риби, когато видях на около половин метър под повърхността на водата огромна змия; тя мина покрай нас и аз мисля, че беше дълга 12 метра; обиколка — между 0,5 и 1,2 метра; бледожълта на цвят, с тъмна линия по гърба и отстрани; главата — малко по-широка от тялото; не забелязах плавници; наблюдавах я 5–6 минути, след което казах на няколко приятели от кораба.

 

Никой не би обвинил капитан Брокълхърст в прекомерно драматизиране на случката. Неговото немногословно съобщение се отнася по всяка вероятност за същия вид морско чудовище, което било видяно през 1876 година от борда на „Нестор“.

На 31 май 1882 година параходът „Кейти“ се връщал от Ню Йорк в Нюкасъл и на около 8 мили от Хебридските острови във водата бил забелязан дълъг тъмен предмет. В началото капитан Вайц помислил, че е видял корпуса на потънал съд, но когато се приближил, той разбрал, че греши. За това говори и съобщението, предадено от него на в. „Нюкасъл Уйкли Кроникъл“:

 

Най-напред помислих, че това са останки от корабокрушение, тъй като най-високият край приличаше на нос и предница на кораб, а останалата безформена част напомняше разбито тяло на плавателен съд, пълен с вода. Когато се приближихме, видях с далекоглед как вляво от обекта водата се раздвижва така, сякаш на това място той продължава под водата. Движението се забелязваше в отрязък, който бе равен на дължината на видимата част. Това ни накара да не се приближаваме твърде много, защото някое парче от пострадалия кораб можеше да повреди нашия винт. Когато приближихме, разбрахме, че не става дума за корабокрушение и само пълната ни сигурност в липсата на каквито и да е плитчини покрай брега по тези места не ни позволяваше да вземем за скали редицата от тъмни и свързани една с друга изпъкнали части.

Но ето че когато се отклонихме от обекта, който бе неподвижен през цялото време, за наше най-голямо удивление видяхме как на около 24 метра от видимия му край над водата се показа плавник, висок три метра; той промени няколко пъти местоположението си, а в това време тялото потъваше постепенно, вследствие на което най-високата част се издигна и ние видяхме съвсем ясно, че това бе опашката на риба с огромни размери.

Дължината на видимата част на съществото, което не приличаше с нищо на кит, бе по наша преценка около 45 метра, а гърбиците, високи 1–1,2 метра и разположени на по около два метра една от друга, бяха по-малки към опашката, отколкото към главата, макар че глава така и не успяхме да видим. След като стигнахме в Нюкасъл, аз научих, че преди няколко дни същото или подобно животно е било наблюдавано от неколцина рибари от Луис.

 

Капитан Вайц накарал художника на животни Андрю Шулц да направи гравюра по негови указания.

През есента на 1883 година китоловният кораб „Хоуп он“ срещнал морски змей недалеч от архипелага Лае Перлас, южно от Панама. Капитан Сиймор и целият екипаж видели животното, за което се появило съобщение в „Нюкасъл Уйкли Кроникъл“:

 

От водата се показа нещо като конска глава и се скри отново. Целият екипаж видя животното. Според капитан Сиймор то е дълго почти шест метра, има хубава глава, която напомня главата на кон, и от нея се подават два рога, оформени като рогата на еднорога. Съществото има четири крака или сдвоени плавници, кафеникава кожа, белязана дълбоко с големи черни петна, и опашка, която сякаш е разделена на две отделни части.

 

Това доста странно описание се отнася навярно за дълговратия морски змей с четири крака. За рога се споменава и в други описания на същото животно, но навярно става дума за месести израстъци, а не за същински рога. Споменатата опашка могат да се окажат два задни плавника, свързани по средата като плавниците на морския лъв.

През 1885 г. в залива Морууд, Умлали, Южна Африка, се появила гигантска жълтеникава морска змия. Описание на този случай бе открито в изрезка от неизвестен вестник, намерена в архивите на доктор Аудманс, биолог, който събрал търпеливо цяло богатство от сведения за морски змейове.

 

Според разказите на очевидци чудовището се движело със скорост от около осем мили в час, като от време на време се гмуркало във водата и вдигало шум, който напомнял за удара на голяма вълна върху открит бряг, а пяната се разстилала на по двайсетина метра от двете му страни. То се виждало на 4,5–6 метра над повърхността на водата, а според свидетелите цялата му дължина била не по-малко от 27–30 метра. От двете му страни имало перки, които биели във водата като огромни гребла. По дължината на тялото му се виждала широка ивица, а останалата част имала мръсно-жълтеникав цвят.

 

Ако това описание бе единствено, то можеше да се подложи на оспорване, но изненадващо подобни са и разказите за „гигантската попова лъжичка“, видяна от „Нестор“, и чудовището, видяно от „Оушианик“.

 

1889 година ни носи вест от Средиземно море. Очевидец е някакъв капитан, предпочел да остане анонимен, което не винаги е за предпочитане, но неговото съобщение, изпратено в английското списание „Ансърс“, е сдържано и звучи убедително:

 

Преди около три години, когато пътувах из Средиземно море и се намирах по средата на пътя между Гибралтар и Алжир на двайсетина мили от сушата, стори ми се, че виждам над водата… две мачти или останки от потънал кораб; скоро обаче забелязах, че те се движат и очевидно принадлежат на живо същество, поради което ги наблюдавах с голямо любопитство. Те се приближаваха и стигнаха на половин миля от мен.

Тогава видях, че това са огромни змии или морски змейове. В течение на половин час те се движеха успоредно с кораба, който пътуваше със скорост от осем и половина възла. След това поеха в друга посока.

Виждах ги добре и с просто око, но с помощта на далекогледа ги разгледах така добре, че все едно се намираха на палубата. Едното животно беше по-дълго от другото. По моя преценка по-голямото беше цели девет метра, а другото — с около метър и половина по-късо. Главата на по-голямото се виждаше на около метър и половина над водата, а на другото бе с трийсетина сантиметра по-ниско. По форма главите им напомняха глави на хрътки без уши.

 

Двете същества навярно принадлежат към оня вид морски змейове, за който е характерен дълъг врат.

Досега много малко учени са се осмелили да пишат за морските змейове; въпросът е затлачен с всевъзможни измислици, противоречия и ожесточени научни препирни. И все пак през 1892 година бе публикуван един изключително важен труд. Нарича се „Големият морски змей“, има цели 592 страници и е написан от Антоон Корнелис Аудманс, който е един от най-големите учени, проучвали проблема за морските змейове.

Антоон Корнелис Аудманс е роден в Батавия на 12 ноември 1858 година в семейство със стари академични традиции. Още от дете той проявил интерес към естествената история и на двайсет години започва да учи биология в университета в Утрехт. През 1885 година се появила докторската му дисертация върху немертините (низши плоски червеи, у които за пръв път в животинския свят се появява кръвоносна система. — Б. пр.), но няколко години преди това той публикува в „Албум пьо Натур“ статия за морските змейове и вероятния им произход.

По това време той не познавал добре въпроса, тъй като бил чел съвсем малко описания на очевидци и подобно на повечето хора вярвал, че съществува само един вид морски змейове. Той не възприел идеята за влечугоподобните морски змейове, макар че негово преподобие Дж.Г. Ууд бил вече предложил теорията за произхода на морските змейове от Zeuglodon или от изчезнал вид древни китове (Archaeoceti).

По това време някои учени мислели, че китовете трябва да се класифицират заедно с перконогите — група, състояща се от тюлените, морските лъвове и моржове — като видът Zeuglodon бил представян за преходна група и дори за общ предшественик. Аудманс се присъединил към това схващане и дори отишъл по-далече, като поставил без никакво съмнение споменатия вид древни китове между перконогите. Той предложил за предшественик на тази сборна група едно първично перконого животно с дълга опашка, което се отделило и само образувало групата, станала по-късно известна като „морски змейове“.

Днес ние знаем, че обединяването на китообразните и перконогите в една група е неправилно и че видът (Zeuglodon) е чист кит. Но идеята, че едни видове морски змеиове могат да се отнесат към перконогите, а други — към Zeuglodon, и въобще — към древните китове, остава все още в сила.

Аудманс се заел упорито със своята работа и в резултат на това стигнал до идеята за същество, подобно на огромен дълговрат тюлен. Той предложил да се запази името Megophias (голяма змия), дадено на морското чудовище от водите на Нова Англия от естественика Рафинеск, който го сметнал за влечуго.

Теорията на Аудманс представлява голяма крачка напред, но тя има и много недостатъци, най-големият от които е неговата увереност в съществуването на един-единствен вид морски змейове. По всяка вероятност има повече видове, един от които почти сигурно представлява влечуго, подобно на гигантски крокодил, а друг — същество, което напомня гигантска змиорка. Аудманс отстоявал твърде догматични позиции в своите становища, а това опорочило неговия подход към въпроса. Той отхвърлил множество факти, които не съвпадали с неговия възглед, и приел немалко други — в тон с него. Въпреки всичко неговата книга, критикувана и нападана безпощадно от някои, разтърсила научния свят и допринесла много за каузата в защита на морските змейове.

Шейсет и петгодишният Аудманс се оттеглил от активна дейност през 1923 година и се посветил на своята обширна монография за някои видове кърлежи, които също го занимавали през целия му живот. Той продължил да попълва своя архив за морските змейове и написал няколко статии и научни съчинения за чудовището от Лох Нес, станало известно през 30-те години на нашия век. Аудманс починал на осемдесет и пет годишна възраст през 1943 година, оставяйки след себе си значителен брой безценни материали за произхода на морските змейове.

През 1893 година параходът „Умфули“ срещнал морски змей недалеч от бреговете на Мавритания. Капитан Крингъл е отбелязал следното:

 

Когато го видяхме за пръв път, то се намираше според мен на близо 360 метра от нас. Пореше водата с голяма скорост и я отхвърляше с гърдите си така, както кораб отхвърля водата с носа си. Три пъти аз можах да видя цели 4,5 метра от главата и шията му… Виждаше се и тялото. Мястото, откъдето се отделяше вратът, бе много по-широко от самия врат, поради което аз не мога да нарека това животно „змия“. Щях да изпитвам някакви колебания за външния му вид в случай, че времето бе ветровито или мъгливо, но тъй като морето бе съвсем гладко, аз не се съмнявам ни най-малко, че това беше морско чудовище… Каквото и да бе, ние го наблюдавахме повече от час и всъщност го загубихме от погледите си едва когато падна мрак.

 

Горкият капитан станал обект на толкова подигравки, че по-късно писал:

 

Присмиваха ми се толкова много, че бих желал да го бе срещнал някой друг, а не аз. Казваха ми, че съм видял стадо делфини, остров от водорасли и какво ли още не. Да, но ако остров от водорасли може да плува със скорост от петнайсет възла или наредени един зад друг делфини са в състояние да стърчат на 4,5 метра над водата, аз съм готов да отстъпя и да призная, че съм се излъгал. Това обаче е невъзможно.

 

През 1897 и 1898 година станала изключително интересна серия от срещи на морски змейове с френски военни кораби по крайбрежието на Индокитай. Първите сведения от 1897 година дава лейтенант Лагрезий, командир на „Аваланш“, но той описва случаите една година по-късно, когато отново вижда животното. Съобщението се появява в „Курие д’Айфон“.

 

През месец юли екипажът на „Аваланш“ забеляза за пръв път недалече от залива Алонг две животни с необикновена форма и големи размери; преценихме дължината им на по около 19,5 метра и диаметрите — от 2 до 3 метра. Най-характерното при тези животни бе, че тялото им не беше изправено, както е при познатите китообразни, а правеше вълнообразни движения, подобно на тялото на змия, само че във вертикална плоскост. Заредихме едно барабанно оръдие и стреляхме от около 550 метра, но попадението бе малко по-късо от необходимото. Те се потопиха веднага, като дишаха тежко, а след тях на повърхността останаха големи вълни. Не се появиха отново, но аз мисля, че видяхме главите им. Те бяха малки. На 15 февруари, когато прекосявахме залива Файцилонг, видях отново подобни животни. Започнах преследването веднага и заповядах да заредят барабанните оръдия. Дадохме няколко залпа от разстояние между 270 и 360 метра; най-малко две попадения бяха точни, но очевидно те не им сториха никаква вреда, тъй като снарядите се пръснаха на повърхността. Опитах се да ги ударя с носа на „Аваланш“, но те плуваха по-бързо от нашия кораб. Всеки път, когато някое от животните стигаше до плиткото, то се връщаше обратно, така че аз успявах да го настигна и да се убедя още веднъж във внушителните му размери. Гигантите излизаха често на повърхността на водата и всеки път ние забелязвахме вълнообразните им движения. Всяко появяване бе предшествувано от появата на водна струя, или по-скоро парообразна струя, предизвикана от шумно издишване; не приличаше на струята от обикновена помпа, която засмуква вода и я изхвърля високо. Животното бе сиво на цвят и имаше няколко черни перки.

 

На 25 февруари лейтенант Лагрезий е поканен на прием, даден от адмирал дьо ла Боделиер в чест на Пол Доме, генерален губернатор на Индокитай. Тогава Лагрезий разказва за своята среща пред една твърде скептична публика, но неговият разказ скоро е потвърден. На следващия ден Лагрезий поканва капитан трети ранг Жоане и неколцина офицери от военния кораб „Байяр“ на обед на борда на „Аваланш“ по време на рейса му през архипелага Файцилонг. По средата на обеда член на екипажа вика всички на палубата, за да видят две от описаните от Лагрезий чудовища, които плуват на стотина метра от кораба. Лагрезий съобщава следното:

 

Ние гонихме едното в продължение на трийсет и пет минути и по едно време го видяхме съвсем ясно встрани от нас, застанало в хоризонтално положение. Виждаха се три извивки на тялото и глава, която приличаше много на главата на тюлен, но беше два пъти по-голяма. Не видяхме врат, който да свързва тялото с главата; този път само забелязахме вълнообразни движения без прекъсване. Дотогава ние считахме, че по всяка вероятност това са последователно появяващи се гърбици, но сега не остана място за съмнения, тъй като животното се показа над водата достатъчно, за да могат всички очевидци да го огледат по цялата дължина на тялото му. Двама от присъствуващите офицери имаха фотоапарати; трябваше да ги използуват веднага, но те бяха така изненадани от видяното, че когато се сетиха да ги насочат, животните се гмурнаха само за да се появят значително по-далече, където снимка вече бе невъзможна. В заключение: животните, срещнати от „Аваланш“, са непознати. Дължината им е около 19,5 метра (най-малко), цветът им е сивочерен, в главите приличат на тюлен, тялото им се извива вълнообразно, като понякога тези движения са съвсем отчетливи, и най-сетне гърбът им е покрит с нещо подобно на зъбите на трион. Ето какво ги отличава напълно от познатите китообразни, макар че дишат шумно като тях и това ги издава…

 

Напълно естествена била възбудата на посетителите; те разказали за срещата на адмирал дьо ла Боделиер, който не само се извинил на Лагрезий, задето се усъмнил в думите му, но веднага изготвил планове за залавяне на едно от животните в плитчините. Плановете му обаче били осуетени от Квантунската криза (Квантунската криза започва през март 1898 г., когато с конвенция полуостров Квантун се дава на Русия под аренда за срок от 25 години. В 1905 г. островът преминава във властта на Япония, която още в 1915 г. обявява, че няма да го върне на Китай след изтичането на договорения с Русия срок. Така избухва Квантунската криза след просрочената 1923 г. — Б. ред.).

Митовете и легендите от източните морета приличат поразително на съвременните съобщения за срещи с морски змейове. В един сборник с виетнамски митове, наречен „Шиш-Куай“, се разказва за огромна извиваща се морска змия с много перки или крака, която се срещала във водите на Тонкинския залив. И тук, както при Елиан и Ронделе, е използвано сравнението със стоножката, която не само има много крака, но и тялото й се състои от отделни сегменти. Подобно е и животното от мадагаскарската легенда, наречено „Господарят на морето“. Доктор Пети от Парижкия музей събрал за него подробности от местните жители на Мадагаскар и ги включил в своята книга „Риболовът в Мадагаскар“, публикувана през 1930 година:

 

Господарят на морето се появява рядко и независимо от времето — винаги срещу вятъра. Дължината му е между 21 и 24 метра, а неговото широко, плоско тяло е покрито с твърди плочки, подобни на костната броня по гърба на крокодила, само че по-големи. Опашката му е като на скарида, а краят й е увиснал. Устата е разположена на корема и животното трябва да се обърне по гръб, за да може да нападне. Очите му гледат напред, но са разположени доста встрани и животното вдига и спуска над тях нещо като качулка, която ги предпазва. Когато то излиза на повърхността, главата му свети и излъчва светлина. Движи се с вертикални вълнообразни движения. Някои от жителите на Мадагаскар казват, че животното няма крака. А според други то има предни плавници подобно на кита.

 

Разбира се, тези фолклорни легенди и разкази на местни жители не доказват нищо, но в същото време потвърждават почти напълно подробностите, посочени в съвременните съобщения за това същество. Има и друго, още по-сигурно доказателство. Едно съобщение от 1883 година посочва, че някакъв необикновен труп бил изхвърлен на брега в Хонгай, около залива Алонг. Видял го и един от местните жители, Тран Ван Кон, който описал останките едва през 1921 година на доктор Кремпф от Службата по океанография и риболов в Индокитай. Той казал, че гниещото тяло без глава, дълго почти 18 метра, се състояло от дялове, всеки от които имал чифт големи, странично разположени плавници. Отгоре цветът бил тъмнокафяв, а отдолу — жълтеникав. Това описание съвпада както с местните легенди, така и със съобщенията на французите.

Всички посочени дотук данни позволяват да се направи предположение за семейството, към което спада това същество.

Във френските съобщения се посочва, че то се движи с вертикални вълнообразни движения и изхвърля фонтан като кит, а според описанията от Мадагаскар то има чифт предни плавници, също като при китовете. Или, с други думи, напълно възможно е морският змей с множество плавници да е член на семейството на китовете.

Освен това се предполага, че и състоящата се от множество парчета костна броня, за която споменават жителите на Мадагаскар и Тран Ван Кон, била един от характерните белези на древните китове (Archaeoceti), вид, от който е и посоченият вече Zeuglodon.

Големият брой странични плавници, на които се основава традиционното описание на някаква „стоножка“, не са истински плавници с костна система, а по всяка вероятност са месести израстъци, които може би се придържат с помощта на удължения в костно-кожната защитна обвивка на животното.

Вече е познато предположението на негово преподобие Дж.Г. Ууд, че морският змей с множество гърбици е по всяка вероятност потомък на древните китове (Archaeoceti); изглежда правдоподобно и предположението, че морският змей с множество плавници също има връзка с тази група.

Към края на XIX век морските змейове получиха известно признание. За тях се споменава дори в „Енциклопедия Британика“ от 1886 година, където е дадено едно скептично, но доста отстъпчиво изложение, чийто автор приема, че някои факти не могат да бъдат обяснени с познатите до момента явления. Много учени започнаха да гледат съвсем сериозно на въпроса, особено след като през 1892 година бе публикувана книгата на доктор Аудманс „Големият морски змей“; тази година е изключително важна за развитието на теорията за морските змейове, тъй като тогава умира нейният най-непримирим враг — сър Ричърд Оуън.