Греъм Макюън
Морски змейове, моряци и скептици (1)

ПЪРВА ГЛАВА
В ЗАЩИТА НА МОРСКИТЕ ЗМЕЙОВЕ

Преди няколкостотин години много животни, за които днес се знае с положителност, че съществуват, били само легенда, но с течение на времето, макар и бавно и почти винаги с нежелание, различни чудновати и невероятни създания бяха признати от официалната наука. Много от тези същества обитават моретата; едно от най-впечатляващите между тях е гигантският калмар, който до средата на XIX век в повечето случаи бил смятан за митично животно. Тази книга се основава на шестстотин случая от последните двеста години, в които били забелязвани и наблюдавани непознати морски животни, известни на много хора просто като морски змейове. Като се изключат измислиците и мистификациите (те се разпознават лесно), а също — грешките и съмнителните описания, остават почти четиристотин очевидно достоверни съобщения. Те заслужават доверие не само заради явната добросъвестност и благонадеждност на очевидците, а и поради постоянството при описанието на събитията, в които едни и същи подробности се повтарят година след година и век след век. Често пъти животните били наблюдавани едновременно от много хора; така е в случаите с екипажи на отделни кораби или пътници на борда на големи параходи, чиито разкази съвпадат в общи линии.

Продължителността на наблюденията била различна — от няколко минути до половин час, а понякога и повече. Очевидците не могат да бъдат обвинени в склонност към сензации, тъй като много от тях премълчавали за срещите си с морски змейове в продължение на години, опасявайки се, и то с пълно право, че могат да бъдат осмени. Наистина, разказите на онези, които споделяли своите преживелици, често пъти били посрещани с насмешка.

Дори тези, които не оспорвали съществуването на морски змейове, нерядко обърквали нещата, като противно на доказателствата поддържали, че има само един вид от тези чудовища и обикновено настоявали, че това е оцеляло гигантско влечуго от по-стара епоха. Както ще видим, фактите говорят за съществуването на няколко вида морски змейове, характерните черти на повечето от които ги определят като бозайници. В същност привържениците на първата теза отслабвали собствените си позиции, тъй като търсели опора в една биологична, научно неиздържана основа.

Повечето хора не знаят за множеството срещи с морски змейове, както не знаех и аз, преди да изследвам въпроса. Голяма част от разказите на очевидците се намират из стари книги, малки областни вестници и някогашни списания по естествена история: за жалост, най-съмнителните от тях — между които и някои досадни измислици — често пъти се радвали на най-широка известност.

Правени са и опити за отминаване на описаните случаи — като вече познати явления. Читателят скоро ще вникне сам в несъстоятелността на подобни обяснения, но за предпочитане е да сме предупредени още от самото начало. Има предположения, че животното, описано като морски змей, е в същност голяма сухоземна змия, отдалечила се с плуване от сушата. Змиите са наистина добри плувци и се знае, че някои от по-големите видове правят недалечни пътешествия в крайбрежните води. Един деветметров питон сред морето е наистина внушителна гледка, а дължината му лесно може да бъде преувеличена. Независимо дали са на сушата, или във водата обаче, змиите могат да се движат само като извиват тялото си в хоризонтална плоскост. Това странично придвижване е характерно за студенокръвни същества като рибите и влечугите. А всички морски чудовища, забелязани да плуват чрез извивания на тялото, са правили тези движения във вертикална плоскост — нещо, характерно за бозайниците. Двата различни начина на придвижване се определят от основните отличителни белези в анатомичния строеж на студенокръвните и на топлокръвните животни, но важността на този факт често не се отчита. Освен това твърде невероятно е сухоземни змии да успеят да стигнат до средата на океаните, където са били забелязани много от чудовищата.

Според едно друго предположение за морски змей може да бъде взето по погрешка и стадо морски свини (вид делфини), които плуват в редица. Много очевидци казват, че именно такава мисъл им хрумвала в първия миг, но те я отхвърляли веднага след като забелязвали дългата шия, проточена на около 4,5 метра над водата, или редица свързани помежду си гърбици.

Според една от най-разпространените теории морският змей е в същност риба-ремък. Това е голяма змиеобразна риба с две дълги гръдни перки, оформени като гребла. Тя е слабо позната, тъй като излиза рядко на повърхността, и повечето сведения за нея са получени благодарение на екземпляри, изхвърлени на брега по време на буря. Най-голямата досега риба-ремък била изхвърлена в Нюпорт Бийч, Калифорния, през 1901 година; тя е била дълга 6,3 метра, а това се случва рядко. Подобно на всички риби тя се движи, като извива тялото си наляво и надясно и следователно не спада към морските змейове.

Това са най-смислените идеи, предложени за обяснение на забелязаните морски чудовища. В едно или друго време почти всяко голямо морско животно, независимо от неговата форма, е било предлагано като обяснение на загадката. Според някои теории става дума за полет на птици в близост до повърхността на водата и дори за купища водорасли с удължена форма. И все пак всички тези теории, които биха могли да обяснят някои от по-съмнителните случаи, не хвърлят никаква светлина върху неведнъж описвани факти — дълги вратове, щръкнали високо над водата, вълнообразно движение на тялото във вертикална плоскост, низ от гърбици, а не на последно място и бързото придвижване на животните, оставящи след себе си диря, която се забелязва отдалече.

Класическият довод на скептиците е: „Ние ще приемем съществуването на морския змей тогава, когато разполагаме с тялото му.“ А в действителност, с течение на времето са се натрупали множество случаи, при които били улавяни непознати животни или труповете им били изхвърляни на брега; и макар че повечето се оказали останки от вече познати същества, някои са неидентифицирани и до днес.

Нещо повече. Много обитатели на моретата станали известни само чрез един или два забелязани екземпляра от техния вид, а някои (предимно от разред Китообразни) са познати само от разкази на очевидци, но това не е пречка да бъдат признати от науката. Ето подробности за няколко такива случая:

В началото на XIX век естественикът Самюел Константин Рафинеск публикува сведение за непознат представител на разред Китообразни с два гръбни плавника. Този твърде странен случай бил наблюдаван от естествоизпитателя Антонино Монгиторе. По-късно сведението било потвърдено от Гемар и Кой, които забелязали цяло стадо такива китове между Сандвичевите острови и Нови Южен Уелс. Никой не успял да улови екземпляр от тях; не са виждани и изхвърлени останки, но учените приели, че това е делфин от вида Delphinus rhinoceros.

Постепенно се натрупали сведения и за непознат на науката вид кит с много висок гръбен плавник, забелязан около Шетландските острови. Един от очевидците бил Робърт Сиболд, познавач на китовете. Животното било определено като кит от семейство Кашалотови (Physefer tursio), дълъг около 18 метра, и досега никой не е успял да се сдобие дори с късче от него.

Прочутият естественик Филип Гос наблюдавал в продължение на часове непознат вид китове в северната част на Атлантическия океан. Животните били дълги почти по 9 метра и имали розови муцуни. И от тях няма уловен екземпляр, но Гос не бил наречен лъжец или глупак, навярно защото китовете са „уважавано“ семейство за разлика от морските змейове.

Позицията на много правоверни учени се променила през 1939 година, когато бил уловен жив представител на вида Coelacanth; това е голяма хищна риба, за която се смятало, че е изчезнала преди 70 милиона години, тъй като не са намерени нейни вкаменени останки от по-късен период. Много учени изразили открито недоверието си към професор Дж.Л.Б. Смит, който огледал рибата и установил нейната принадлежност; те дори не си направили труда да отидат и да видят останките, а един от тях направо заявил, че става въпрос за обикновена треска с обезобразена опашка. Оттогава са уловени много риби от този вид; една от тях била хваната с обикновена въдица на дълбочина от 15 метра, а това опровергало общоприетата заблуда, че неизвестните същества живеят само в дълбините. След като тази риба успяла да оцелее през толкова ери, защо същото да не е станало и с други същества от тази или от следващите епохи; при това знае се, че морето е една от най-благоприятните жизнени среди, променила се така малко в течение на милиони години.

В някои от разказите на очевидци се говори за морски змейове с дължина до 75 метра и макар че цифрата сигурно е преувеличена, подобни размери не са невъзможни. Най-големите китове са дълги трийсетина метра и тежат около 160 тона. Морско същество с по-тънко тяло, чиято дължина е от порядъка на 75 метра, трябва да тежи по-малко, а морето е подходяща среда за гигантите. Много от най-големите морски животни са открити сравнително скоро и са все още загадка.

Най-голямата известна риба — китовата акула — достига 18-метрова дължина и била открита едва през 1829 година.

Най-големият скат не бил познат до 1830 година; широчината му достига 7,2 метра.

Кашалотът-джудже от семейство Кашалотови бил описан по скелетни останки през 1846 година. Дължината на тялото му е 3 метра. От него не е срещан нито един жив екземпляр.

Независимо от името си, малкият кит (пигмей) може да стигне до 18 метра на дължина. Той се среща много рядко и не бил познат до 1864 година.

Слабо познати са и клюномуцунестите китове (Ziphiidae).

През 1937 година се наложило да бъде въведен нов техен род, когато три екземпляра от непознат дотогава вид били изхвърлени на новозеландския бряг. Дължината им била по около 9 метра. През 1851 година бил описан за пръв път и китът на Арну от семейството на клюномуцунестите, а китът на Беърд се споменава едва през 1883 година. Тези два вида са дълги по около 12 метра. Китът на Беърд има щръкнали зъби, разположени в хрущялни торбички, което е съвсем неприсъщо за бозайниците. Един от най-рядко срещаните в тази група китове е китът на Жерве, от който са намерени само шест екземпляра.

Независимо от големия напредък във всички клонове на науката, все още се знае относително малко за морето, чиято средна дълбочина е 3300 метра, но на места дъното се спуска до 9–9,5 километра. То покрива 3/5 от земната повърхност, а корабите посещават малка част от Световния океан, тъй като се движат по определени морски пътища. В същото време почти всички риболовни флотилии се намират в северното полукълбо, а уловът на риба в южното полукълбо, където е разположена по-голямата част от Световния океан, е почти незначителен. Самият характер на този огромен воден котел затруднява изследванията и дори ги прави невъзможни, което неминуемо ограничава нашето познание върху съвсем малка част от неговата фауна.