Ан Мари Дюкет
Опасен полет (3)

Трета глава

— Добре ли си, Лиса? Не си докоснала обяда! — рече загрижено Маргарет. Внучката й бе останала последна на масата.

— Всичко е наред, бабо! Малко се притеснявам за следващия урок! — погледна Лиса часовника си. След няколко минути трябваше да тръгне за срещата си в два часа.

Маргарет седна до нея и старателно приглади престилката си.

— Лиса, ако не искаш да летиш, не трябва да се насилваш! Другите може и да не са забелязали, но аз видях колко угрижена бе вчера след урока. И днес си кълбо от нерви. Сама трябва да решиш дали ще станеш пилот! Знаеш, че можеш да разчиташ на подкрепата ми пред дядо ти.

Лиса погледна с любов баба си. Зад нежното деликатно лице на възрастната жена се криеше непоколебима безкомпромисна лоялност.

— Благодаря, бабо, но искам да докажа, че мога да се справя! Ей Джей Корбет като че ли не вярва! — и тя си представи неодобрението му — поучителния глас, присмехулния поглед, увереността, с която очакваше да се провали.

— Трябва да си изясниш защо точно го правиш, Лиса — погледна я изпитателно баба й. — Не е необходимо да доказваш нищо нито на мен, нито на дядо ти, а още по-малко на онзи инструктор. Но пред себе си трябва да бъдеш честна. А сега си изяж сандвича като добро момиче! — и разроши нежно косата й, като мигновено се превърна от мъдра старица в любяща баба.

Докато размишляваше над думите й, Лиса отхапа още няколко залъка, за да й достави удоволствие. Дали наистина не се опитваше да впечатли Ей Джей?

Точно така беше! Трябваше да си го признае честно и почтено! Въпреки че не го познаваше добре, напоследък мнението му бе придобило изключителна тежест. Неусетно той бе завладял мислите й, дори сънищата й. Цялата й нощ бе наситена с кошмари — представяше си как се разбива със самолета и убива не себе си, а Е. Дж. Корбет.

Тя изскочи навън да потърси Лео, изгаряща от нетърпение за новия урок. Но въодушевлението й се дължеше не само на мисълта за семейния бизнес, а и на предстоящата среща с Непокорника. Знаеше, че това няма да му хареса. Щеше да я обвини, че не е степенувала нещата по важност, че отново е проявила неправилно отношение. Лиса се намръщи. Ето че вече преценяваше собствените си действия от негова гледна точка! По време на полет беше добре, но в личния й живот едва ли бе разумно! Внезапно я разтърси споменът за целувката му. Не, никак не е разумно, реши тя, като се качваше в новия самолет.

Този път пристигна половин час по-рано и зачака нетърпеливо в салона. Ей Джей се появи точно в два. Беше в обичайните джинси и спортна риза, с навити до лактите ръкави, с папка и куфарче в ръце.

— Здравей, Лиса! Днес си съвсем точна! — отбеляза той спокойно.

— О, да, дори подраних! Не бих изпуснала този урок за нищо на света!

— Може да промениш мнението си, преди да се стъмни — отвърна той и Лиса усети как сърцето й замря. Какво ли й е подготвил днес?

Издигна се плавно, в хармония със спокойния ден и чистото небе — прекрасно време за полет. За нещастие бе прекалено напрегната в очакване на следващия изправящ на нокти експеримент и не можа да се наслади на пейзажа. Летяха на юг и след около час Ей Джей предложи:

— Ще поема управлението за малко. Струва ми се, че имаш нужда от почивка.

— Не, не, добре съм — изгледа го подозрително Лиса. Какво ли бе решил?

— Не се безпокой, не съм замислил нищо! — добави той непринудено. Очевидно бе прочел мълчаливия въпрос на лицето й… и се забавляваше с объркването й. — Степента на опасност винаги зависи от това как ще подходиш към ситуацията. Но днешният урок е теоретичен.

— Искаш да кажеш, че няма да се измъчвам с повредени маслени индикатори или зашеметяващи лупинги, или нещо друго от специалитетите ти? — тя му отстъпи управлението.

— Радвам се, че си започнала да схващаш някои от възможностите — той не изглеждаше засегнат от сарказма й. — Добър знак, че отношението ти се подобрява. А сега, моля те, извади пакета с дъвки от чантата и ми обели една!

Лиса веднага изпълни молбата и му поднесе дъвката, така че да не му се налага да вдига ръка от лостовете. Устните му докоснаха пръстите й и тя рязко дръпна ръка.

— За твое сведение — не хапя! — повдигна вежда Ей Джей. — Вземи си и ти, ако искаш.

— Не, благодаря, не ми е необходима! — имаше предвид пристрастеността на пилотите към дъвката. Помагаше против заглъхване на ушите, като изравняваше налягането по-добре от прозяване или силно духане при запушен нос.

— Аз също не я използвах — рече Ей Джей и Лиса внезапно си спомни думите на предишния си инструктор.

— Чух за ушите ти.

— Наистина имах късмет — сви рамене той. — Отървах се със съвсем незначителна загуба на слуха. Но на голяма височина имам проблеми с налягането — в очите му се появи тъга и Лиса се намеси спонтанно:

— Армията ти липсва, нали?

— И да, и не — отвърна той след кратко мълчание. — Животът там бе доста суров, а и не бях господар на себе си. Нещо, което доста трудно понасях!

— Така ли получи прозвището си? Непокорника?

— Да — отвърна той изненадано. — А ти как разбра?

— О, някой ми спомена! Кой ти го измисли?

— Първият ми пилот — инструктор.

— Заслужаваше ли го? — Ей Джей се усмихна и не отговори. — Какво направи? Наруши всички неотменими забрани ли?

Усмивката му разцъфна и очите му весело проблеснаха.

— Не, не всички! Но когато чувствах, че съм прав, особено за летенето… — той сви рамене. — Е, бях длъжен да изкажа мнение.

— Представям си! Но сега си цивилен. Можеш да създаваш свои правила.

— Вярно, но трябваше да си платя. Най-добрата страна на армията — това, което наистина ми липсва — е голямото летене. Само аз и самолетът — изследователи на нови територии! Всеки път, когато се издигах, виждах нещо ново. Можех да отида навсякъде…

— Но и сега можеш да го правиш… — припомни му Лиса.

— Не е същото! Военните самолети са прецизно изработени машини, с всички преимущества на съвременните технологии. А скоростта, Лиса… — той разтърси възторжено глава. — Неповторимата грация и скорост на тези изтребители е невероятна! Мога да прелитам от континент на континент и пак да се връщам у дома за вечеря! — очите му горяха с ентусиазъм, който постепенно угасна. — Но всичко това е минало. Никога вече няма да премина слуховия тест — добави той спокойно.

— Съжалявам… — започна Лиса, но Ей Джей рязко я прекъсна.

— Няма смисъл. Станалото — станало. Не обичам да живея в миналото.

Лиса леко се извърна, за да може да го наблюдава. Учуди се, че толкова бързо бе успял да пренасочи вниманието й от уроците към личните му проблеми. Но в сравнение с летателните инструкции Ей Джей представляваше неимоверно по-интересна тема!

— Има ли военни в семейството ти? — попита тя с любопитство.

— Не. Баща ми беше миньор, а майка ми домакинстваше и се грижеше за мен. Бях единствено дете, но й създавах доста проблеми, защото бях болнав и непохватен. Все ми се случваше нещо.

— Не мога да повярвам! — изгледа Лиса жизнения мускулест мъж до себе си.

— О, самата истина е! Бях неповторима четирийсет и пет килограмова беля — вечно в лепенки и бинтове. Едно лято си нараних окото в яростна битка със съученик, на следващата година си счупих крака, като се плъзнах на леда. Нямаше настинка или вирус, който да ме отмине. Мама казваше, че не знае как изобщо съм оживял — гласът му бе наситен с обич.

— Родителите ти живи ли са?

— Да. Преместиха се в Аризона, след като завърших колеж. Зимите на север бяха много тежки. Често летя до Финикс да ги посетя.

— Сигурно си им липсвал ужасно, когато си постъпил в армията.

— Наистина. Но трябваше да се махна от нашия град. Не исках да стана миньор. Слава Богу, баща ми престана да работи, докато бе все още здрав! — и като се усмихна нежно, продължи: — За успокоение на родителите ми получих стипендия по математика от много добър колеж. Родителите ми мислеха, че ще стана добър счетоводител.

— Не мога да си те представя затворен в някой офис с разпръсната наоколо компютърна документация.

— Аз също!

— И как се озова в армията?

— Съдба, предполагам! Тъкмо завърших колежа и един приятел ми показа обява във вестника. Военновъздушните сили търсеха математици и физици, което щяха да бъдат обучавани за пилоти. Помоли ме да го закарам в деня на изпита. Колкото повече разучавах рекламата, толкова повече ме заинтригуваше. Стори ми се доста привлекателно да станеш пилот! Приятелят ми се отказа, но аз се записах.

— Очевидно си постъпил правилно!

— Така се получи! С математическите ми способности навигацията се оказа играчка. А също и усвояването на всички цифрови измервателни уреди. Някъде в детството си бях развил необходимите при пилотаж рефлекси. Никога не погледнах назад. Въпреки, че не одобрявах суровия живот, армията ме научи на много неща.

Лиса се поколеба и тихо попита:

— А сега?

— Имам самолетите си, състезанията и курсистите.

Не си ли самотен, искаше й се да го попита. Не искаш ли да се ожениш, да създадеш семейство? Някъде дълбоко, едва доловимо и почти непризнато, покълна въпросът дали Ей Джей би харесал жена като нея. Но на глас рече:

— Това достатъчно ли ти е?

— Не мога да се оплача. Нали оживях след катастрофата, която сложи край на военната ми кариера преди две години! Не всички имат такъв късмет! — и като се обърна към нея попита: — Искаш ли да ти разкажа?

— Не, ако не желаеш да говориш за това — отвърна тя бързо.

— Смятай, че това е днешният ти урок и слушай внимателно!

Лиса прехапа устни. След гибелта на родителите й, разказите за катастрофи й причиняваха голяма болка.

— По онова време се намирах във военновъздушната база „Люк“ в Аризона — започна Ей Джей. — Един от летците изпадна в критична ситуация над планините. Беше мой студент и получи повреда в самолета. Поддържах радиовръзка, като се опитвах да го окуражавам, но той не отговаряше. Наредих му да катапултира, но при възникналите технически проблеми, това бе невъзможно. Накрая той изгуби контрол и се разби в хълмовете. Внезапно и ние започнахме да губим мощност — той разтърси глава при спомена. — Можеш ли да си представиш останките на два самолета, които се разбиват почти едновременно? Абсолютен кошмар!

— Ей Джей — въздъхна дълбоко Лиса, — струва ми се, че не искам да чуя края на тази история!

Той й отправи поглед, в който се четеше „Страх ли те е?“ и продължи:

— Започнахме бързо да губим височина, а аз не бях в състояние да направя нищо. Студентът летеше сам, но с мен бе и един радист. Казах му, че трябва да катапултираме. По време на тази процедура получих перфорация на тъпанчетата, която сложи край на кариерата ми като военен пилот.

— А какво стана с радиста? — вероятно човекът бе добре, но тя не можеше да си представи как ще попита за студента.

За миг ръцете на Ей Джей се вкопчиха в лостовете.

— Напомних му много пъти, но той не присви достатъчно глава между раменете си по време на скока. Това е рутинна процедура и трябваше да я знае. Счупи си врата.

— О, не! — Лиса бе ужасена.

— Да, това е истината. Бяхме завършили заедно военновъздушното училище — гласът му прегракна.

— Аз… — нещо я стискаше за гърлото. По-добре от всички знаеше какво значи да загубиш близки в небето. — А студентът? — трябваше да разбере.

— Оживя. Радистът ми бе погребан с всички военни почести. Жертвата оцеля, а спасителят загина — когато Ей Джей отново я погледна, в гърлото й бе заседнала горчива буца. — Това, Лиса, е още едно доказателство, че всичко зависи от правилното отношение, дори в най-тежката ситуация!

Мълчание. След миг тя прошепна:

— Мога да поема управлението.

Ей Джей не възрази. Разтърсена до дъното на душата си, Лиса седеше тихо и опитваше да се съсредоточи върху полета. Реши, че предпочита да бъде обучавана чрез повредени индикатори, отколкото чрез истории. Постепенно започна да се успокоява. Планините бяха далеч на запад, но Ей Джей й каза да набере височина и след малко тя оглеждаше вълнистите им хребети. Трепетликите, издокарани в краткотрайните си летни премени, съперничеха на пищните вечнозелени борови гори, изправили горда снага срещу зимните ветрове. След малко Ей Джей наруши мълчанието:

— Искаш ли да видиш древни индиански руини?

— Моля? — погледна го учудена Лиса.

— Възнамерявам да се насочим към Меса Верде. Няма удобно място за кацане, но ще направим няколко кръгчета над развалините. После ще те отведа у вас!

Заля я топла вълна.

— Предлагаш ми истинско пътешествие и изпращане до вкъщи? Господин Корбет, да не се опитвате да бъдете любезен с мен?

— Съжалявам, няма такова нещо! Трябва да поддържам репутацията си — продължи той сериозно. — Никога не съм любезен с курсистите си. Запомни го добре! А сега ми прехвърли управлението.

Тя се подчини, но забеляза, че Ей Джей изпитва неудобство заради благодарността й. Лиса се усмихна едва забележимо. Ако му се искаше да прикрие доброто си сърце, не го правеше много успешно! Тя обаче възнамеряваше да продължи играта.

— Мога да понеса всичко, което ми сервираш! Няма да се разплача на рамото ти!

— Виждам, че забележката ми те е засегнала — в гласа му се прокрадна учудване. — Извинете ме, госпожице Хенъли!

— Доскоро бях Лиса — напомни му тя. — И с удоволствие бих разгледала развалините!

— Е, тогава гледай внимателно, защото почти пристигнахме. Търси ги между гънките на скалите — наричат ги „Скалния замък“. Не мога да се снижа много, но все пак ще успееш да ги мернеш — самолетът направи широк елегантен завой. — Дръж се здраво и не се тревожи! Само гледай!

— Ето ги! — тя впери поглед в оранжевите развалини от изпечена глина — Виждам ги! — Ръцете й възторжено се притиснаха към илюминатора.

— Не са ли великолепни? Най-добре запазените антични руини в Щатите. Почти не е за вярване, че тук преди две хиляди години са живели хора!

— О, скриха се! — не успя да потисне разочарованието си тя.

— Няма проблеми! Ще направим още един кръг!

— Може ли? — гласът й трептеше от нетърпение. Ей Джей кимна и зави обратно към Меса Верде. Името — „Зеленото плато“ — се дължеше на дебелата покривка от хвойна и пинии, която застилаше билото. След миг пред погледа на Лиса отново се разстлаха порутените скални жилища от червеникава глина. — Виж! Вероятно има стотина стаи!

— Всъщност в „Скалния замък“ са около двеста. Наоколо има и по-малки постройки, но не е лесно да се видят от въздуха.

Лиса продължи да се взира през стъклото, дори след като Ей Джей зави и се отправи на североизток към Хенъли.

— Благодаря ти — промълви тя с искрящо от щастие лице. — Беше прекрасно!

— Е, не мога да те обучавам, когато си свръхнапрегната и очакваш някое ново кошмарно изпитание! Трябва да ти дам възможност да се отпуснеш!

— Значи това беше само учебно — психологически похват? — Лиса се разкъсваше между разочарованието и съмнението. — Помислих, че се опитваш да бъдеш внимателен!

— Опазил ме Бог! Още една дума за моята доброта и ще бъда принуден да увелича таксата ти двойно!

— Но нали не плащам нищо? — усмихна се весело тя.

— Готова ли си да поемеш управлението? — бързо смени темата Ей Джей. — Тъкмо избрах курса.

През останалото време разговаряха само за полета, но Лиса положи неимоверни усилия да се съсредоточи. Присъствието на Ей Джей все повече и повече я разсейваше. В уютната кабина, откъснати от целия свят, ги деляха само няколко сантиметра разстояние. Тя се опитваше да вникне в прецизните му напътствия, но близостта му я объркваше. Смущаваха я силните му ловки ръце, дълбоките сини очи, решителната брадичка, ароматът му. Борбата с тези усещания й създаваше повече трудности, от който и да е въздушен урок досега. Въпреки емоционалната буря, бушуваща в гърдите й, тя успя да се добере до Хенъли без произшествия.

— Трябва да заредя — каза Ей Джей, като погледна бензиновия индикатор. — Може ли да купя гориво от вас?

— Тъкмо там отиваме — Лиса като че ли бе предчувствала. — Но бензинът ще бъде за наша сметка! Нали ми даваш уроци безплатно!

— Не, ще си платя! Мога ли да си налея сам?

Лиса кимна и го проследи с поглед. Беше й доставил такова удоволствие с разходката до Меса Верде, а сега отказваше безплатното гориво. Нима не можеше да я остави да му се отблагодари? Е, щеше да му се издължи по друг начин. А сега никак не й се искаше той да си тръгне.

— Можеш ли да останеш за вечеря? — попита тя, като го последва.

— Става късно — отвърна Ей Джей доста неохотно и Лиса настоя.

— Имаш автопилот. Можеш да пътуваш и на тъмно! Ще се радвам да се запознаеш с баба! Тук сме толкова изолирани, че за нея всеки гост е празник! — а аз ще мога да те наблюдавам, без да се тревожа за урока, добави наум. — Моля те!

— Е, в такъв случай, за мен ще бъде удоволствие да остана! Може би ще ме разведеш наоколо. Искам да разгледам самолетите ви.

— Мога да ти ги покажа още сега. Всъщност те изобщо не могат да се сравняват с твоя! — предупреди го Лиса. — Въпреки, че превозват доста тежки товари и осем пътника.

— Звучи внушително! Да тръгваме!

Прекосиха затревената площ между къщата и малкия хангар.

— Ето ги! — посочи Лиса. — Нашият механик ги поддържа в доста добро състояние.

Той огледа бляскавата повърхност на единия самолет и прокара ръка по крилото.

— Искаш ли да ритнеш гумите? — попита весело тя. Ей Джей като че ли не чу шегата и продължи проверката.

— Изглежда доста стар — заключи той. — Ако летя с него при лошо време, бих бил доста напрегнат.

— Тогава използваме новия самолет. Старият е само за къси и по-спокойни отсечки!

Ей Джей доближи другия самолет.

— Този е по-добре! — Гласът му отекна в хангара. — На колко години е всъщност? Три, четири?

— На седем! — отвърна Лиса гордо, защото знаеше, че благодарение на грижите на Лео, истинската му възраст не личи. — Лети като мечта!

Ей Джей прехвърли поглед от новия към стария самолет и отсече:

— Този трябва да го пенсионирате!

— Ех, да можеше! Но ако останем само с един самолет, ще провалим договора с базата на рейнджърите. Длъжни сме да разполагаме с два самолета и двама пилоти.

Ей Джей тръсна глава, а лицето му помръкна.

— Но как си позволявате да летите със скапани машини?! По-старият си е изпял песента! Ето още един пример за неправилно отношение!

— Не искам да чувам нищо повече за неправилното си отношение! — гласът и затрепери, а очите й гневно засвяткаха.

— Но ще ти се наложи! Добрите пилоти не излагат на риск себе си или пътниците са. Да летиш с такава антикварна техника е все едно да си търсиш белята! За нищо на света не бих се качил в това ведро с болтове!

При тази обида Лиса пое дълбоко въздух.

— Зная, че самолетът е стар! Съгласна съм, че вероятно ще се наложи да го спрем! Но едва ли е… летящ ковчег!

— Напротив! На ваше място бих отишъл, не, бих изтичал, до най-близкия търговец на самолети и веднага бих купил нов! — изгледа с укор Ей Джей старата машина.

— Освен това и двата самолета са преминали задължителните проверки. Не всички можем да спечелим достатъчно пари чрез въздушна акробатика, за да си позволим нови самолети! — жегна го тя.

— Има такива учреждения, които се наричат банки — той приближи и спря само на няколко сантиметра от нея. — Както виждам, снабдили сте се с един нов самолет. Платен ли е?

— Да.

— Ипотекирайте го и вземете заем за друг!

— Дядо опита, но не успя.

— Не мога да повярвам! — погледът му бе скептичен. — Как се сдобихте с новия самолет?

— Не искам да говоря за това! — тя му обърна гръб, като възнамеряваше да се отдалечи, но Ей Джей я сграбчи за ръката и рязко я извъртя.

— Как се снабдихте с новия самолет? — повтори той.

Лиса прехапа устни и промълви:

— От застраховката на предишния е.

— Какъв предишен?

— Личните ми работи не те интересуват! — изшептя Лиса, като опитваше да се освободи.

— Ще ми кажеш, Лиса! Веднага! Няма да си тръгна, докато не разбера! — заплаши я той. — Какъв предишен самолет?

— Този, на който летяха родителите ми! — очите й се наляха със сълзи, но тя стисна зъби и опита да ги възпре.

На лицето му се изписа мрачна решителност, а ръцете му конвулсивно стиснаха раменете й.

— Какво се случи с този самолет? — тя не отговори, но мълчанието й бе достатъчно красноречиво. — Разби ли се?

— Да — преглътна с усилие Лиса. — Родителите ми бяха единствените на борда.

— Съжалявам! Не знаех — той замълча за миг, а после тихо попита: — Можеш ли да ми кажеш дали самолетът им бе на същата възраст като този тук? — Лиса отново кимна едва забележимо. Нямаше да позволи да се разплаче! Ей Джей въздъхна тежко. — Предполагам, катастрофата е била причинена от механична повреда — звучеше като заключение, а не като въпрос.

— Не зная — в очите й бе стаена нескрита мъка и внезапно потоците сълзи рукнаха, въпреки усилията й да ги задържи. — Не успяхме да открием и следа — нито от тях, нито от самолета — Ей Джей я придърпа към себе си и тя не се възпротиви. Отпусна глава на гърдите му. — Не исках да се разплача! — тя нервно потърка лицето си, като опитваше да потисне чувствата си.

— Всичко е наред — разроши косата й той.

— Не, не е! Всъщност зная, че са мъртви. Приела съм го. Просто ми се искаше да ги намерим… — думите й замряха, изтласкани от мисълта за вечния сняг по високите върхове, който заличаваше всякакви следи.

Стояха леко прегърнати и Лиса почувства как той си спомня за своя радист, загинал в Аризона. Знаеше, че Ей Джей често мисли за него, както и тя — за родителите си. Той бе единственият човек, с изключение на баба й, който напълно я разбираше.

— Мисля, че моментът не е подходящ да оставам за вечеря — промълви той. И като се отдръпна внимателно, добави: — Ще ме изпратиш ли?

— Разбира се — и на Лиса не й се вечеряше. От сумрака на хангара, те се озоваха под ярките лъчи на слънцето и заедно се отправиха към „Чесна“-та. Той направи предстартовата проверка под мълчаливия й поглед. Когато приключи, отбеляза датата в дневника и се подписа.

— Кога е следващият ми урок? — попита тя.

Ей Джей отвори вратата, метна вътре куфарчето и отговори:

— Не искам да те обучавам повече!

— Моля? — Лиса зяпна от учудване. — Мислех, че напредвам. Защо ме изоставяш?

— Заради родителите ти, Лиса! Защото са загинали при самолетна катастрофа.

— Нищо не разбирам! — промълви тя объркано. — Какво общо има това с уроците ми?

— Не ти ли е ясно? Те са потеглили със самолет, който заедно със своя побратим тук, е трябвало да бъде спрян преди векове! Трябвало е да преценят, че се излагат на огромен риск!

— Но те не са предполагали, че нещо ще се случи!

— Точно там е въпросът! — натърти той. — Че не са предполагали! Ето го отново семейство Хенъли с розовите си очила! Явно се предават по наследство! Механикът ви може и да е добър, но не е магьосник. Ще продължа уроците само ако проумееш, че старият самолет трябва незабавно да бъде спрян. Но съм уверен, че няма да го сториш! Предпочиташ да изчакаш!

— Но в него има още няколко години живот! Дядо има документ за това! — заекна Лиса, внезапно почувствала в гърдите си непоносима тежест. Ако Ей Джей се откажеше от уроците, каква причина щеше да измисли, за да го вижда?

— Тези хартийки няма да го държат във въздуха! По дяволите, Лиса, не искам да прочета във вестника, че си загинала при самолетна катастрофа и да знам, че нося отговорност за това! — Лиса изумено се втренчи в него. — Тръгвам!

— Ей Джей, почакай!

— Защо? За да ми кажеш колко много се нуждаеш от разрешителното? Забрави го! Ти си последният човек, който трябва да го получи! А ако мислиш, че с молба и пазарлък ще успееш, не си познала!

— Няма да моля за разрешително! — Лиса решително вирна брадичка. — Аз… Аз от известно време се притеснявам за този самолет и за дядо — изплю тя камъчето. Изведнъж почувства странно усещане за лекота — най-после бе успяла да признае опасението, което я измъчваше от толкова време, въпреки че се опитваше да го потисне. Думите продължиха да се леят от устата й и вече не мажеше да се овладее: — Не ми се искаше да повярвам, че… че те загинаха заради повреда в самолета. А и не разбирам почти нищо, за да преценя дали този е годен за летене, но зная, че не трябва да бездействам! Не искам никой друг да умира! Ще ми помогнеш ли?

Ей Джей рязко спря и се взря в очите й.

— Лиса, наистина ли го мислиш?

— Да, наистина! Ако не искаш да ме учиш повече — добре. Но ако си прав за този стар самолет… — гласът й сякаш всеки момент щеше да се прекърши. — Не мога просто да седя и да чакам всичко да се повтори!

— И аз не мога! — прокара той ръка през косата си. — Тръпки ме побиват, като си помисля за дядо ти и риска, на което излага живота на други хора, включително и твоя! Трябва да докладвам на Авиационната комисия, за да дойдат на инспекция. Не вярвам дядо ти да ме послуша.

— Но може би ще повярва на мен, Ей Джей! Ако ме убедиш, обещавам да се заема с него. Искам аз да му кажа, че греши! Заслужава да го научи от член на семейството, а не от непознат!

— Значи аз съм непознат, така ли, Лиса? — едва чуто промълви той.

— За дядо — да! — но не и за мен, искаше й се да добави. — Моля те, Ей Джей, дай му шанс! И без това рядко използва стария самолет. А може… може и да грешиш!

— Вероятността да греша, е нищожна!

— Ще ми помогнеш, нали? Моля те!

Дълго време двамата не откъсваха очи един от друг. Накрая той въздъхна и поклати глава:

— Ще си помисля, докато отсъствам!

— Ще отсъстваш?

— Да, този уикенд заминавам на тренировки — Лиса не успя да скрие разочарованието си, че няма да го види цели два дни.

— Кога се връщаш?

— Вероятно в понеделник. Ще ти съобщя какво съм решил — Лиса го проследи с поглед, докато се качваше на самолета, но преди да затвори вратата, той се провиква: — Междувременно искам да ми обещаеш нещо!

— Какво?

— Стой по-далеч от тази бричка! Поне докато проверя сигурността му!

— Не е ли малко преждевременно?

— Обещай ми! — гласът му прозвуча остро. — Веднага!

— Няма да се возя на него! Честна дума!

— Довиждане, Лиса! — кимна той, а част от напрежението, изписано на лицето му, се бе разсеяло. Затвори вратата, а след миг машината изръмжа и потегли.

Едва когато самолетът се превърна в малка точка в небето, устните й отровиха:

— Върни се бързо!