Дона Карлайл
В ролята на съпруг (5)

Пета глава

Кендра се сети, че от много време насам не беше вечеряла сама с приятели. Вярно, имаше достатъчно срещи и вечери, но те бяха с клиенти или колеги и на тях се говореше главно за работа. Накрая някой плащаше сметката и после си я приспадаше от фонда за делови разходи.

Сега беше различно. Тя беше развълнувана, и макар че не можеше да си обясни защо, с нетърпение чакаше вечерята с Майкъл.

Кендра набързо си взе душ. После застана пред гардероба и дълго се чуди какво да облече. Измъкна къса тясна пола с висока талия. Никога не се беше решавала да я сложи, но сметна, че точно сега е моментът да покаже на Майкъл колко се заблуждава, като я мисли за жена, която не се храни рационално. След това се спря на стилна рокля в прасковенорозов цвят с прозрачни шифонени ръкави и дълга широка пола, но й се стори прекалено официална за случая. Отхвърли и идеята за джинси, не се чувстваше удобно в тях, а и гърдите й бяха твърде момичешки, за да му направи впечатление с фланелка. Тя се ядоса. Как можеше да се притеснява от това, дали Майкъл Дрейк ще хареса гърдите й, или не! Реши да прати всичко по дяволите. В края на краищата това не беше среща.

Накрая избра къса ленена рокля с паднали ръкави и дълбоко деколте. Много й отиваше. Кендра приглади с пръсти тъмните си къдрици и си сложи светло червило. Изразителните й очи не се нуждаеха от грим. Когато влезе в кухнята, възхитеният поглед на Майкъл й подсказа, че не беше стояла напразно пред огледалото. Внезапно стомахът й се сви от пристъп на глад.

— Мирише чудесно! Какво ще вечеряме? — полюбопитства тя.

— „Бьоф Строганов“ — той постави изпускаща пара чиния пред нея и я покани да седне. — Ей сега ще ти налея вино.

Масата беше сервирана само за един и Кендра бързо попита:

— Ти няма ли да вечеряш?

— Не. Ще започна да подреждам квитанциите и ще се опитам да приключа с тях тази вечер. Ще хапна у дома.

— Още не си погледнал в кутията, затова не знаеш какво те очаква. Най-добре вечеряй сега.

Майкъл й предложи чаша бургундско.

— Ще издържа.

Кендра беше разочарована. Нещата не се развиваха според очакванията й. Тя все още стоеше права до масата.

— Ще бъде нелюбезно да ме оставиш да вечерям сама.

Той за момент се поколеба, но бързо рече:

— Казвал съм ти, че не се сближавам с клиентите си, нали?

— За Бога! — нетърпеливо извика тя. — Аз не те каня на среща! Това е само вечеря.

Дълбоко в съзнанието й проехтя подигравателен глас: „Само вечеря ли? Тогава защо цели двадесет минути не можа да решиш какво да облечеш? Защо си сложи червило и високи обувки?“ Кендра се постара да не му обръща внимание.

Майкъл за момент се замисли.

— Добре. Надявам се, че докато вечеряме, ще можем да обсъдим някои делови въпроси.

Тя благоразумно замълча. Докато той се суетеше край печката, Кендра намери кутия кибрит, запали свещите и загаси осветлението. Майкъл вдигна вежди.

— Виждам, че си пълна с изненади.

— Така няма да виждаме бъркотията наоколо — обясни тя и зае мястото си.

Лицето му обаче остана непроницаемо. Накрая каза:

— Разбира се — и добави: — наистина трябва да си купиш мебели за трапезарията. Тогава никога няма да ти се налага да се храниш в кухнята.

— А може би ще е добре да взема и градинска мебел — кротко се съгласи тя. — Ще бъде чудесно да вечеряме навън.

— Мога да свърша тази работа.

— Наистина ли? — възкликна Кендра ентусиазирано.

— Още утре, ако искаш. Трябва само да избереш мебелите.

Лицето й помръкна.

— Не можеш ли да направиш и това?

— Аз не съм декоратор. Трябва да ми кажеш какво искаш. В края на краищата този дом е твой и ти трябва да поемеш инициативата.

Кендра с недоволно изражение разстла салфетка в скута си.

— Не виждам какво толкова сложно има в това. Достатъчно е да отидеш до някой магазин, да харесаш нещо и да го платиш.

— Точно така.

Тя отпи от виното и твърдо посрещна погледа му.

— Добре. Искам мебели на розово-червени райета за градината.

Майкъл не отговори. След това кимна примирено с глава и взе вилицата си. Кендра насочи цялото си внимание към храната.

— Чудесно е — констатира тя. После колебливо продължи: — Всичко, което правиш, е чудесно. Как си се научил да готвиш така?

— Необходимост. Просто обичам да ям.

Тя сви рамене.

— Аз също. Но това не ме е накарало да се науча да готвя.

— Забелязах — отговори той сухо.

Кендра не можа да се въздържи и отбеляза.

— Яденето има един недостатък. Забравил си маслото и хляба.

— Не съм ги забравил. Юфката замества хляба, а от излишни мазнини никой няма нужда.

Кендра трябваше да се досети, че темата „хранене“ е доста опасна, но вече беше отишла твърде далеч, за да спре. Освен това беше крайно време да се разберат по този въпрос. Тя остави вилицата си, избърса устни със салфетка и каза:

— Майкъл, погледни ме.

Той вдигна поглед. Тя продължи.

— Мислиш ли, че съм с наднормено тегло?

Изненадата му изглеждаше искрена.

— Не, напротив. Имаш чудесна фигура. Или поне това, което мога да видя от нея — той плъзна поглед по тялото й. Удоволствието от комплимента и от възхитения му поглед беше на път да я откаже от намеренията й и тя побърза да каже:

— Тогава защо ме принуждаваш да гладувам и ме храниш с такива малки порции?

— Това няма нищо общо с калориите — обясни той. — Свързано е с хранителните качества и понеже отговарям за здравето ти.

— Зная — нетърпеливо махна Кендра с ръка. — Мляко, пресни плодове — все нискокалорични храни. Но аз не мога да карам на това. Понякога се случва на закуска да пия само кафе — тя леко преувеличаваше, но не я беше грижа. — Освен това никога не обядвам.

— Защо? — загрижено я прекъсна той.

— Просто не обядвам.

— Можеш да се връщаш в къщи за обяд.

— Не искам да се прибирам за обяд — прекалено сериозното му отношение към темата беше започнало да я изнервя. — Разсейвам се, а и нямам време. Във всеки случай…

— Ти наистина трябва да обядваш. Нередовното хранене е вредно.

— Във всеки случай не това е главното — остро го прекъсна тя. — Опитвам се да ти кажа, че имам нужда от истинска храна — мазнини, захар, калории. За Бога! Твърде много ли искам?

— Ако караш на такъв режим, само след пет години ще съжаляваш за това. Женското тяло се влияе твърде много от храненето и тъй като наближаваш тридесетте.

— Още не съм на тридесет! — възкликна тя почти изгубила търпение. — А и какво знаеш ти за женското тяло?!

— Достатъчно — измърмори той и се опита да прикрие закачливата искра, просветнала в погледа му.

Обзе я смътно подозрение, което само след миг прерасна в увереност.

— Ти се подиграваш с мен! Правил си това и преди. Държиш се като най-арогантния тип и непрекъснато ми се присмиваш. Всичко това не ми харесва!

Кендра втренчено го изгледа. Майкъл вдигна чаша, за да прикрие усмивката си.

— Съжалявам, но понякога е много трудно да се въздържа. Толкова лесно е да те ядоса човек!

Смехът в очите му й хареса и поуспокои наранената й гордост. Изглеждаше толкова мъжествен, че я обзе вълнение, съвсем неподходящо за момента. Тя недоволно попита:

— Винаги ли се държиш така сервилно, когато искаш да подразниш някой?

Той се замисли:

— Не. Когато тази вечер те посрещнах на вратата, не исках да те дразня.

— Какъв пропуск! — промърмори Кендра и с удоволствие се заслуша в смеха му. Отново взе вилицата си и заяви: — Зная защо прие тази работа. За да ме тормозиш! Твоят собствен живот е скучен и може би си помислил, че ще го разнообразиш, като направиш ужасен моя. Нали?

— Не. Не е това — Майкъл я гледаше със спокойно изражение, което я накара да настръхне.

— Тогава сигурно Пати е измислила тази шега и те е придумала да се включиш в нея.

— Отново грешка! — поклати глава той.

— Тогава какво? — тя беше истински озадачена. — Можеше да изпратиш някой от служителите си. Защо трябваше лично да се ангажираш с тази работа?

Майкъл я погледна. Тя почувства как гърлото й пресъхва и топла вълна плъзна по тялото й. Затаи дъх.

Тогава той каза:

— Не мисля, че е дошъл моментът да ти отговоря.

Думите му още повече изостриха любопитството й, заедно с тайнствения вълнуващ начин, по който я гледаше. Тя бавно остави вилицата си.

— Не, ще го направиш. Сега! Няма да хапна нищо повече, докато не ми кажеш защо прие тази работа.

В очите му отново просветна усмивка. Моментът беше настъпил. Той леко наклони чашата си към нея и отговори:

— Защото е много забавно да те дразни човек.

Кендра усети леко превъзходство. „Харесваш ми Майкъл Дрейк! Ти ме вбесяваш, но преобърна целия ми живот и аз свикнах с това да бъдеш винаги край мен.“

Майкъл избърса масата. Кендра седеше и с удоволствие наблюдаваше движенията му.

— Къде живееш? — попита след малко тя.

— В Плезънт Хийлз. На около осем километра оттук.

— В апартамент или в къща?

Той долови намека и сви устни.

— В апартамент.

Тя кимна с достолепието на съдебен заседател.

— Обзалагам се, че не закусваш с мляко.

— Не, но работя на открито, играя тенис и плувам по пет километра всеки ден.

— Няма нищо по-досадно от физическите упражнения.

Той затвори вратата на хладилника и примирено каза:

— Добре, какво искаш да ти направя за закуска?

— Яйца с масло — беше незабавният отговор.

Веселото му настроение помръкна.

— Опитай отново.

— Плодов пай.

Харесваше й да си приказва с него, да гледа как се променя изражението му, да слуша гласа му. Не познаваше друг мъж, с когото да й бе така приятно да разговаря.

— Какво наистина правиш по цял ден? Цялото си време ли прекарваш в моята къща?

Той започна да зарежда машината за миене на съдове.

— Разбира се, че не. Достатъчни са ми само два часа, за да се справя с всичко тук.

— А през останалото време?

— Имам офис, който трябва да ръководя — напомни й той.

— И работа на открито, и тенис, и плуване — завърши вместо него тя. — Имаш ли приятелка?

— Задаваш твърде много въпроси.

— Как иначе да те опозная?

— Не е необходимо да ме опознаваш — Майкъл отнесе чинията й на мивката. — Аз съм само една незабележима фигура в твоя живот. Като пощальона или инкасатора. Някой, за който дори не се сещаш, докато не се случи нещо.

— Така. Значи част от работата ти е да стоиш в сянка?

— Не точно в сянка — той сложи чинията й в машината. — Просто за лична безопасност. Не е разумно да се сближаваш с клиентите си.

Тя замислено вдигна глава.

— Това политика на компанията ли е или твоя лична политика?

Той се обърна и предупредително я изгледа.

— И двете, може би.

— Разбирам — мъдро кимна тя. — Страхуваш се да не би клиентките ти да се влюбят в теб?

Той неочаквано се засмя, доближи се към нея и взе празната чаша от ръцете й.

— Нима биха могли да ми устоят? — наведе се той.

Кендра срещна погледа му и въпреки, че тонът й беше закачлив, близостта му накара сърцето й да забие учестено.

— Може би е по-лесно, отколкото си мислите, господин Прекрасни!

Той се засмя и се изправи.

— Много си добра.

— В какво?

— Във флиртуването — той й хвърли бърз поглед. — Но не си хаби таланта с мен, разбрахме ли се? Аз наистина смятам, че си възхитителна.

Възхитителна! Той мислеше, че е възхитителна! Кендра искаше този момент да продължи, колкото може по-дълго, но едва успя да каже:

— Дали да не си сипя още малко вино?

Майкъл затвори миялната машина.

— Не тази вечер. Имаме да решаваме делови въпроси.

Тя се намръщи и стана от стола си.

— Трябваше да се досетя. Добре. Да приключваме с това.

Той избърса ръце в кърпата.

— Наистина не мога да си свърша работата, докато не получа малко помощ от теб.

Тя изглеждаше разочарована.

— Не започвай отново с това.

Майкъл настоятелно каза:

— Погледни това място. Не мислиш ли, че е време да вложиш парите си в нещо по-добро? В кристал и порцелан например? Телевизорът и касетофонът ти едва ли ще издържат дълго. Да не говорим, че ще бъде жалко чудесната библиотека и солариума да стоят празни. Колко време смяташ да живееш тук без завеси на прозорците? Това никак не е безопасно. И като говорим за безопасност, смятам, че имаш нужда от алармена инсталация. Мога още дълго да изброявам, но всичко се свежда до следното: докато не ми позволиш наистина да управлявам къщата, ти просто губиш моето време и твоите пари.

Кендра промърмори от неудобство:

— Обещавам да помисля над това.

— Кога? — настоя той. — Защо все протакаш?

Тя въздъхна и обходи с поглед стаята, сякаш търсеше отговор.

— Не знам. Кристал, порцелан, завеси. Всичко изглежда като нещо, за което би могла да се погрижи майка ми.

Майкъл се усмихна състрадателно.

— Май е дошло време да пораснеш.

— Предполагам — Кендра сви рамене.

— Всички по някое време се сблъскват с това.

— Защо тогава ти самият все още живееш в апартамент? — предизвикателно го погледна тя и въздъхна. — Добре. Купи кристал, порцелан и всичко необходимо за обзавеждането, щом така и така си се заел с тази работа.

Лицето му беше спокойно.

— Трябва да ги избереш.

Кендра отново се намръщи.

— Това е по-лошо, отколкото да се омъжиш!

— Зависи от гледната точка — засмя се той.

Тя примирено разтвори ръце.

— Добре, ще избера моделите.

— Това вече е нещо друго — доволно отбеляза Майкъл. — Хайде, започвай. Ще ти донеса кафе и десерт във всекидневната.

Кендра прегледа каталозите набързо и напосоки отбеляза мебелите, които да покаже на Майкъл. Помисли си, че ако се отнася така нехайно към обзавеждането на жилищата на клиентите си, не би се задържала в бизнеса дори и ден. Когато демонстративно му показа какво е избрала, по лицето му ясно пролича, че той е предполагал какво ще направи. Единственият благоразумен коментар, който си позволи да направи, беше:

— Е, не е толкова страшно, нали?

Кендра трябваше да признае, че не беше.

 

 

Майкъл не яде шоколадов крем, но си сипа кафе и веднага се зае с кутията от обувки. Кендра го гледаше и ставаше все по-нервна. До този момент вечерта беше протекла съвсем гладко и сега се страхуваше, че безредието, в което се намираха документите й, щеше да подложи на изпитание търпението му. Тя колебливо каза:

— Не ми харесва да се ровиш из личните ми документи. Може би ще успея да се справя и сама.

Той й хвърли поглед през рамо и сухо отвърна:

— Кендра Филипс, аз пера бельото ти. Не виждам защо се притесняваш от това, което мога да открия в тази кутия.

Въпреки това тя едва дояде крема си. После взе чашата кафе, застана до бюрото и започна да наднича през рамото му. Всеки път, когато Майкъл откриеше някоя незначителна хартийка, Кендра трепваше, а когато в ръцете му попаднеше някое лично писмо, тя го издърпваше с нервен смях. Често се опитваше да му дава съвети и да прави предположения къде може да бъде едно или друго нещо, ала така само му пречеше. Накрая Майкъл я погледна и избухна:

— Нямаш ли какво друго да правиш?

Кендра разбра, че излишно му досажда и отиде да си потърси друго занимание. Разлисти разсеяно няколко списания, после взе една книга, но захвърли и нея. Отиде до телевизора и го превключи на няколко програми. Не можеше да се концентрира върху нищо. Вниманието й постоянно отскачаше към Майкъл. Тя гледаше как джинсите му се опъват на бедрата, как косата му се къдри по врата, как тъмните му вежди се сключват замислено, как мургавата му ръка движи молива върху хартията. Имаше силни ръце. Запита се, дали ако я докосне, ще усети колко са загрубели, или може би ще бъдат нежни.

Майкъл намираше, че е възхитителна. Какво ли влагаше в това? Защо я изпълни такова глупаво удоволствие при тази мисъл? Кендра твърдо си каза „Това може да означава само неприятности, ето какво! Ако не престанеш да фантазираш, ще си навлечеш много неприятности. Спомни си кой е той, защо е при теб и запомни, че всичко започва и свършва до тук.“

Това я накара да се опомни. Тя взе чантата си от шкафа, разчисти масата и разстла скиците си. Първите няколко опита да започне завършиха с неуспех. Веднъж отмести Морис, който се настани върху листата, после на два-три пъти погледна към Майкъл. Накрая седна на пода, извади моливите си и най-накрая се потопи в скиците.

Кендра не предполагаше, че вечерните часове вкъщи могат да бъдат толкова приятни. Майкъл тихо работеше в съседство с нея и само веднъж спря, за да каже по-скоро на себе си:

— Ако ръководиш офиса си така, както личните си дела, ще фалираш по средата на годината.

Кендра се усмихна. Имаше нещо успокояващо във факта, че той беше до нея, седеше на бюрото й и слагаше ред в живота й. Това изглеждаше толкова естествено. Беше хубаво да не е сама.

Кендра беше започнала проектите си, без да влага кой знае какви амбиции, но с течение на времето сериозно се бе запалила. Повечето от клиентите на фирмата избираха или традиционни, или свръхмодерни решения за обзавеждане на домовете си. В момента Кендра работеше над един съвършено различен проект, никакви компилации, никакви евтини имитации — автентичност. Водещата тема беше викторианската епоха, но всяка стая отразяваше различен аспект от нея. Фоайето, в което трябваше да бъде поставен само голям часовник, беше сдържано елегантно. То преминаваше в просторна стая, обзаведена като викториански салон: с тежка мебел, тапицирани в брокат столове и няколко резбовани масички, украсени с изящни порцеланови фигурки. Видеото, касетофонът и телевизорът бяха скрити в един специално проектиран шкаф. На тежкия салон контрастираше „Слънчевата стая“, потънала в зеленина и обзаведена с ратанова мебел, библиотеката, наподобяваща джентълменски клуб със своите виненочервени кожени кресла и трапезарията, декорирана в ориенталски стил. Кухнята напомняше за кухня на ирландски земевладелец и беше издържана в светли пастелни тонове. Банята за гости беше в египетски стил. Спалнята отразяваше темата „Колониална Индия“: на тавана й бавно се въртеше огромен вентилатор, а високото легло беше драпирано с воал. Цялата обстановка напомняше за края на миналия век.

Кендра работи, докато очите й започнаха да парят и ръката й се схвана. Тъкмо решаваше, че трябва вече да приключва и пред очите й изплуваше нов детайл, който непременно трябваше да бъде скициран. Трудно щеше да дочака сутринта, нетърпението й да отиде в офиса беше огромно. Щеше да извади справочниците и каталозите за обзавеждане, и сигурно щеше да й се наложи да се порови доста в библиотеката за някои исторически сведения. Но всичко това нямаше да бъде напразно, то щеше да вдъхне живот на нейните идеи.

Кендра беше така увлечена в работата си, че дори не чу, когато Майкъл я повика:

— Кендра?

Тя вдигна очи и с изненада откри, че се е надвесил над нея.

— Казах, че вече съм свършил. Не пипай нищо. Сутринта ще се върна и ще занеса всичко на твоя счетоводител.

— Благодаря ти — разсеяно отговори тя и отново заби поглед в скиците си. — Лека нощ.

Той се поколеба.

— Минава полунощ. Не си ли изморена?

— Наистина ли? — Кендра погледна часовника си. Беше дванадесет и двадесет, а тя никога не си лягаше по-късно от десет и половина. — Трябва да съм се увлякла.

Протегна се и лицето й се сгърчи от внезапната болка, която прониза рамото й. Кендра изохка и се опита да разтрие с пръсти схванатото място, но не успя да го достигне.

— Нищо чудно, че те боли — с укор каза Майкъл. Той отмести ръката й и енергично започна да масажира рамото.

— Не знам как можеш цели часове да стоиш на пода и да работиш в тази мъчителна поза! Наведи си главата. Отпусни се. Защо не си поставила чертожна дъска тук?

— Нямам време, а и светлината не е достатъчна.

Пръстите му се движеха по раменете й. Кендра отпусна глава на гърдите му и мускулите на врата й се обтегнаха.

— В солариума светлината е достатъчно — отбеляза той и продължи да я масажира. — Боли ли те така?

— Да!

— Не се стягай — нареди й Майкъл.

Кендра се опита да се отпусне, но близостта му не й позволяваше да го направи. Върховете на пръстите му бяха твърди, но допирът им мек и приятен. Майкъл енергично я разтриваше, а тя чувстваше как се люлее под натиска му.

— Би трябвало аз да направя това за теб. Ти работи повече от мен.

— Да, но пък за сметка на това съм по-издръжлив.

— Всъщност това ти е работата — Кендра въздъхна от удоволствие.

— Не. Заслужавам допълнително възнаграждение — тя по-скоро усети, отколкото видя самоуверената усмивка, която се появи върху устните му.

Почти бе забравила колко приятно може да бъде усещането от допира на мъжки ръце. Кожата й потръпваше от все по-нежното, почти хипнотизиращо движение на пръстите му, мускулите й инстинктивно се свиваха и отпускаха в отговор. Дланите му се плъзгаха към талията й и бавно се връщаха нагоре. Кендра усети как у него също настъпи промяна, как го изпълни вълнение и напрегнатост. Тя почувства топлината му и дъхът й секна. Всеки неин нерв тръпнеше в очакване. Сърцето й учестено заби. Пръстите му погалиха врата й и нежно очертаха извивката на ухото й. Тя знаеше, че ако сега обърне лицето си, ще срещне неговото, надвесено над нея. Знаеше, че в очите му ще открие нещо, което до този момент беше й липсвало… същото, което би могъл да прочете в нейните.

Той отново сложи ръце на раменете й и попита:

— Върху какво работиш сега?

Очарованието изчезна, сякаш никога не го бе имало. Майкъл беше успял да възвърне самообладанието си и само леката дрезгавина в гласа му издаваше това, което беше изпитал.

Кендра бавно си пое въздух. Посегна към една от скиците си и му я показа, като се опитваше гласът й да прозвучи спокойно.

— Един нов проект. Във викториански стил. Наистина съм погълната от него.

Майкъл се протегна да вземе листа и гърдите му докоснаха раменете й. Кендра се почувства като в плен. Лицето й пламна. Тя започна да събира моливите си и предложи:

— Останало е малко кафе. Искаш ли да ти сипя?

— Не, благодаря — той вдигна една скица, след нея още една и внимателно ги разгледа.

— Сама ли купуваш всички мебели, когато обзавеждаш дома на някой клиент?

— Вече не. Имаме специална служба, която се занимава с това. Макар че бях свикнала и ми беше приятно. Ако не може да се открие нещо, поръчвам да го изработят и дори един-два пъти сама довършвах някои работи. Бих искала да имам достатъчно време, за да се занимавам отново лично с тези неща. Особено когато се отнася за къща като тази — тя махна с ръка към скиците. — Наистина ще ми бъде забавно.

Майкъл отново прегледа скиците. На устните му се появи загадъчна усмивка. Той я погледна.

— Знаеш какво си направила, нали?

Тя изглеждаше озадачена. Той сложи пръст върху купчината скици.

— Проектирала си обзавеждането на твоята къща.

Кендра го изгледа недоумяващо. Майкъл разпръсна листовете около нея.

— Погледни. Фоайето със сводести прозорци и огромен часовник. Голямата стая. Солариумът, който си нарекла „Слънчева стая“. Дори кухнята. Може да не искаш да се занимаваш с тази къща, но подсъзнанието ти го прави.

Кендра седна до него и учудено пое скиците.

— Защо не? Може наистина да е така — призна накрая тя.

— Разбира се, че е така — засмя се той. — Това е твоята къща, Кендра. Сега, когато вече имаме изходна точка, няма да бъде трудно да се справим.

Кендра поклати глава.

— Ще бъде цяло престъпление да изхабим такава хубава идея.

Той изненадано я погледна.

— Не мислиш ли, че заслужаваш това?

Кендра избегна погледа му.

— Предполагам, че би ми харесало да живея в къща като тази. Искам да кажа, сигурна съм — призна тя, внезапно заразена от ентусиазма му. — Мисля, че този проект обединява всичко, което някога съм искала да притежавам, но… — Кендра въздъхна и остави листовете настрана. — Нямаш представа каква работа и колко време изисква това. Трябва да се избират мостри, да се поръчват мебели, да се говори часове наред по телефона с разни търговци на едро и на дребно. Просто не си струва да се върши всичко това, ако няма да донесе някаква печалба.

Майкъл замислено попита:

— Каква ще бъде процедурата за изпълнението на този проект?

— Първо ще занеса скиците на някой от моите асистенти и ще го накарам да направи списък на всичко, който да одобря. След това списъкът ще бъде изпратен в службите по покупките и отново ще трябва да одобря онова, което купят. После започва работата с бояджиите, дърводелците и така нататък, като всичко това също трябва да получи одобрението ми. Освен това не мога да използвам служителите на компанията за тази работа, много е скъпо и Пати направо ще ме убие.

Майкъл кимна.

— Особено след като ми плащаш да правя точно това. Аз ще поговоря с твоята съдружничка, и с търговците на едро и дребно, и с дърводелците, и с бояджиите, като междувременно ще се грижа за всичко. Ти съвсем няма да бъдеш ангажирана с работа, или поне не на първия етап. Обзалагам се, че още следващата седмица ще имаш завесите, като за начало — добави той.

Отново изкушение! Дали Майкъл съзнаваше колко е трудно да му устои човек?

— Мисля, че ако се съобразяваме със скиците и не бързаме много, може нещо да се получи — съгласи се Кендра накрая.

Той леко я прегърна през раменете.

— Това се казва сговорчиво момиче! Обещавам ти, че чудесно ще се справим с всичко.

Кендра се усмихна, вдигна поглед към него и потъна в дълбочината на очите му. За миг двамата застинаха неподвижно, затаили дъх. Майкъл пръв дойде на себе си и се изправи.

— Струва ми се, че свършихме добра работа за тази вечер — рече той и се отправи към вратата.

— Да — измърмори уж между другото и Кендра. После посочи към бюрото. — Данъци, обзавеждане! Независимо от нежеланието ми си на път да ме превърнеш в нормален човек.

— Не искам да правя това — в усмивката му се прокрадна едва доловима нежност. — Харесвам те такава, каквато си.

Преди Кендра да успее да реагира, той отвори вратата и се сбогува:

— Лека нощ. И не забравяй да заключиш след мен.