Боян Калинов
Игра на разум (12)

Епилог

Жул влетя в стаята на Моник и когато я видя, се хвърли към нея. Прегърна я с такава сила, че момичето тежко изпъшка.

— Татко! И аз се радвам да те видя, но ще ми счупиш ребрата.

Петен я пусна и погледна лицето й. Изглеждаше уморена, но щастлива.

— Какво ти става? Не сме се виждали само няколко часа.

Жул се усмихна, но не отговори.

— Отвън те чака цяла тълпа журналисти. Ти си момичето, което първо говори с изкуствен интелект.

— Видяхме го! Говорихме с него. Даже се бихме с армията му. Представяш ли си? Изкуствен интелект!

Моник замълча. Вече не се усмихваше.

— Остави журналистите, татко. Ти не ми разказа всичко. Шефът ти може да повярва, че са те отвлекли по погрешка, държали са те на тъмно няколко дни и после са те пуснали, но не и аз. Знаеш твърде много за това, което се случва, за да е вярно, че си стоял някъде затворен през цялото време.

Жул въздъхна. Понякога се плашеше от това колко умна беше дъщеря му. Сякаш нищо не можеше да убегне от погледа на невинните й детски очи. Седна на мекото канапе с кадифена тапицерия и потупа с ръка мястото до себе си. Моник се сви до него и зачака.

Жул заразказва леко редактирана версия на историята с отвличането, разкриването на истината за изкуствения интелект и взривяването на сървърите. Пропусна да спомене за ритуалното убийство, станало пред очите му, за Фатима и за своето участие в акцията срещу сървъра в Кьопеник. Всъщност това си беше половината история, но Моник не го прекъсна въпреки дребните несъответствия в разказа му. Спести на дъщеря си и още нещо — договорката, която имаше с шефа си, лейтенант Асад. След като се върна, Жул бе провел малко вътрешно разследване — никога не бе излишно да си осигуриш достъп до комуникациите на шефа си. Ей така, като застраховка. Оказа се, че Асад е получил солидна сумичка от парижкия дилър на „Сони-Филипс“ срещу обещанието набързо да потули случая с шлема J1001. Петен нямаше нищо против да си трае, стига никой да не решеше да се рови в неговата собствена не особено убедителна история. Когато приключи доста съкратения си разказ, двамата с Моник помълчаха, сгушени един до друг.

— А какво стана с тъмната половина? — през последните дни, след като сензацията за изкуствения интелект беше гръмнала в пресата, всички наричаха двете личности на шизофреничния разум „тъмна и светла половина“.

— Криминалните сега разследват всичко. Имало е цяла мрежа за нетдрога, от онази, която върви и на нормални шлемове, не само на кракнати. Добре, че никой не знае как да я прави. Асад даже ми обеща повишение заради информацията за убийствата, която дадох на криминалните, като се върнах. Сега е твой ред да разказваш. Чух вече за двете момчета, които са били с теб. Кажи обаче за изкуствения интелект. Вярно ли е, че не искал да говори с никой друг, освен с вас тримата?

Моник се сви на кравайче и се притисна плътно до баща си.

— Страх ме е, татко. Страх ме е, че ще го убият. Видях новините в нета — терористите му се заканват. А ако не го убият, може да полудее. Щом веднъж е станало, може пак да се случи. И него го е страх. Затова само с нас говори. Но няма винаги да е така. Някой ден ще се покаже. От нас зависи дали когато този ден дойде, той ще ни е приятел или враг.

Жул прегърна дъщеря си и я притисна към гърдите си. Прекрасно разбираше каква тежест лежи на нежните рамене на Моник. Възпитанието никак не бе лесна работа. Но той беше уверен, че тя може да се справи. В крайна сметка щом той бе успял да възпита едно дете, с което да се гордее, защо то да не може да го направи с един срамежлив изкуствен разум?