Боян Калинов
Игра на разум (10)

9

Жул стоеше прилепен до стената и се опитваше да се слее със сенките. Студената мазилка беше доста грапава и дереше притиснатата към нея буза. Тази нощ небето като че ли бе на тяхна страна — след чудния слънчев ден на смрачаване вятърът довя отнякъде плътни сиви облаци, които закриха луната и звездите.

— Аллах е с нас! — беше казал Омар точно след инструктажа.

Жул не се беше чувствал толкова уплашен през целия си живот. Предстоеше му да участва в терористична акция заедно с човека, убил Едит. И не само това, ами го правеше с пълното съзнание, че върши нещо правилно и добро за всички. Кога стана тази метаморфоза? Кога се превърна в терорист, готов да мине и през трупове, за да постигне своето? Доброволно бе поел по пътя на насилието. Канеше се да помогне за унищожаването на нещо, което не разбира. Сякаш можеше да се види отстрани и да анализира себе си. Неразбирането поражда страх, а страхът носи омраза. А омразата е по-малката сестра на разрушението. И все пак друг изход нямаше. Оставеха ли врага си, той щеше да стане по-силен. Толкова силен, че съвсем скоро нямаше да могат да му навредят. Нямаше никаква гаранция, че дори и сега ще успеят. Но трябваше да опитат, просто трябваше.

Но не компютърният разум бе предизвикал омразата на Жул. О, не! Щеше да помогне за взривяването на сървъра така, както се изтрива файл. Омар беше този, който днес щеше да плати най-високата цена. Петен мечтаеше за мига, когато мисията им е изпълнена и арабинът ликува. Тогава отмъщението щеше да е най-сладко.

Безшумно докосна двата пистолета, затъкнати в колана му — огнестрелен и електрически. Електрическият трябваше да е основното му оръжие — беше почти безшумен и изстрелваше тънка жица на няколко метра разстояние, след което пускаше по нея електричество с напрежение десет хиляди волта. Колкото до огнестрелния, надяваше се да не се наложи да го използва срещу друг, освен Омар, но ако трябваше, бе готов да го направи без капка колебание.

Нападението беше планирано и подготвено доста набързо, но с вещина, от Омар и хората му. Всъщност те бяха всичко на всичко трима, освен самия Омар и Фатима — Саид, турчинът Али и онзи, на когото Жул беше разбил носа, Ибрахим. Всички останали бяха заети другаде — деветте главни сървъра трябваше да бъдат ударени едновременно, а охраната на повечето от тях беше далеч по-сериозна от тази на техния. В крайна сметка Германия беше ислямска държава и нямаше защо да се притеснява от терористи. Е, в последно време се бяха появили няколко християнски групировки, но те нямаха нито опита, нито ресурсите, необходими, за да ги взима някой насериозно. Така или иначе щяха да ударят само петимата.

Сървърът беше разположен в сградата на старото кметство — масивна постройка от началото на двадесети век. Омар се беше добрал до стар план на сградата, но той едва ли беше актуален. Въпреки това можеше да им даде известна представа за вътрешното разположение.

Планът не беше сложен. Охраната се състоеше от двама въоръжени пазачи и един полуавтономен охранителен робот. Сървърът трябваше да е в помещение с ограничен достъп на втория етаж. Първият пък беше музей, снабден със собствена охрана — невъоръжен пазач. Цялата охранителна система на сградата беше свързана с полицията, затова всичко трябваше да стане много бързо. Саид и Али влизат през централния вход, обезвреждат пазача на музея и инсценират обир, като се опитват да привлекат вниманието поне на единия от пазачите на горния етаж. Омар и Ибрахим се качват по пожарното стълбище и се разправят с втория пазач и охранителния робот. Жул стои пред главния вход и чака, в случай, че нещо се обърка. Ако това стане, атакува фронтално. Омар и Саид носеха у себе си експлозиви, достатъчни да им осигурят достъп до охраняваното помещение, дори да не успееха да се справят с ключалките на вратата, както и да взривят самия сървър, когато му дойдеше времето. Фатима трябваше да им осигури бягството, спасителния изход, който в случая беше под формата на стар черен мерцедес с бензинов двигател. Жул доста се бе изненадал да види бензинов автомобил все още в движение — във Франция бяха забранени от доста години. Но Омар го беше успокоил — според думите му колата бе надеждна и безопасна въпреки течния бензин, лашкащ се в метален резервоар, и липсата на горивни клетки.

Само преди няколко секунди тъмните силуети на Саид и Али бяха минали под светещия над стълбището на централния вход надпис „Alte Rathaus Museum“. Сега Жул стоеше притиснат до стената и се опитваше да диша толкова тихо, че дори сам да не може да чуе диханието си. Двата пистолета неудобно го притискаха в ребрата, но освен това му даваха чувство на сигурност.

От вътрешността на сграда се чу вик, после прозвуча изстрел. Жул усети, че коленете му треперят неудържимо. Чувстваше се разколебан — самият той беше уверявал Омар, че взривяването на сървърите ще е достатъчно, за да приключат със зловредната разумна програма. Вярваше, че спомените определят личността. Надяваше се и се молеше на всички богове, които можеха да го чуят, изкуственият разум да оцелее, но без спомените си, невинен като новородено, с чисто и неповлияно от мръсотията в мрежата съзнание. Битието определя съзнанието. Но дали унищожаването на деветте главни сървъра щеше да е достатъчно, за да унищожи спомените, без да погуби разума? Жул вече беше заложил на това. Беше време да го докаже.

Активира лещите за нощно виждане, които неприятно дразнеха очите му. Изведнъж тъмната улица изгря в яркозелено пред него, а светещият неонов надпис над арката на входа грееше като обедно слънце. Жул се оттласна от стената и безшумно прекоси разстоянието, делящо го от входа. Бутна пред себе си едното крило на високата дървена врата с матово стъкло и то се разтвори безшумно. Отвътре се чу шум като от боричкане, после още един изстрел и глухо тупване. Петен извади електрическия пистолет, хвана не особено удобната дръжка и насочи квадратното дуло пред себе си. Пристъпи внимателно във фоайето на музея. На няколко метра от него, точно до кабинката на нощния пазач, лежаха две тела. Жул се доближи бавно до тях, като се придържаше плътно до стената. Наведе се над първото тяло — беше на нощния пазач. Човекът, изглежда, беше зашеметен с електрически пистолет, а след това упоен, точно както при отвличането на Жул — дишаше бавно и равномерно. Петен го остави и се доближи до другото тяло. Беше Саид. Състоянието му беше същото като на пазача — дори с усилващите оскъдната светлина лещи Жул не успя да види някакви наранявания по тялото му. Саид дишаше спокойно, сякаш заспал насред операцията. Двете му ръце все още стискаха пистолетите — електрическия в лявата, огнестрелния в дясната. Жул пипнешком откри колана на кръста на арабина и внимателно го разкопча — експлозивите щяха да му потрябват, ако Омар не успееше да се справи. За секунда се зачуди защо Али не беше взел колана, но нямаше време за колебание. Свали стария си колан и закопча този с експлозивите на кръста си. После затъкна огнестрелния пистолет в него и продължи напред. Мина през вратата към главната зала на музея — стълбището, водещо до етажа със сървъра, беше в дъното й. Прикри се зад една от витрините с експонати и погледна внимателно иззад нея. Видя тъмен силует на стълбището — от горния етаж струеше слаба светлина, заради която лещите се изключиха и Жул не успя да разбере на кого принадлежи фигурата, която стоеше приведена до парапета. Сигурно беше Али — гледаше нагоре по стълбите, а не към входа.

Жул притича колкото успя по-тихо през средата на залата и се спря до турчина. Онзи се обърна, но позна нетченгето и само му направи знак да се наведе.

— Охранителният робот е горе. Не можем да мръднем оттук. Сигурен съм, че го уцелих поне два пъти, но нищо му няма.

— Какво стана със Саид?

— Роботът го тръшна. Пазачът вдигна олелия. Обикаля по това стълбище, после през централната зала, фоайето и обратно нагоре. Всеки момент пак ще се появи. По-добре се прикрий някъде.

Жул се сети за нещо. Посочи на турчина отсрещния парапет.

— Като дойде, отвлечи му вниманието. Аз ще съм ей там. Имам идея как да се справим с него.

Али кимна, а после отново насочи вниманието си към стълбите. Петен притича до отсрещната страна на широкото стълбище и приклекна до парапета. Само след няколко секунди роботът се показа на горната площадка. Корпусът му беше цилиндричен, направен от сивкава пластмаса, а от него стърчаха само ръка със няколко застрашителни на вид цеви в края си и два крака, всеки с по няколко малки колелца. Жул прокле лошия късмет — надяваше се роботът да е метален. Машината се дотъркаля на колелцата си до ръба на първото стъпало, а после раздвижи краката си и заслиза не особено грациозно. Али се показа и насочи пистолета си към нея. Роботът обърна въоръжената си ръка към него и от тялото му се разнесе приятен женски глас:

— Нарушавате закона за забрана на огнестрелното оръжие. Проникнали сте незаконно в границите на чужда частна собственост! Незабавно пуснете оръжието и напуснете охранявания периметър!

Турчинът, естествено, не послуша заповедта, а вместо това насочи пистолета си към робота и стреля два пъти в него.

— В съответствие със закона за гражданските арести имам право да Ви обезвредя! — при тези думи от цевите на ръката на робота прозвучаха два глухи изстрела и Али се хвана за гърдите.

— Улучи ме, проклетникът!

После падна на колене, главата му клюмна на гърдите, а само секунда след това тялото му се отпусна и падна странично върху покритото с дебел червен килим стълбище.

Жул не дочака това да се случи. Прицели се бързо и стреля с електрическия пистолет в гърба на робота. Надяваше се напрежението да е достатъчно, за да го обезвреди въпреки пластмасовата му обвивка. За стотни от секундата сребристата жичка, дебела колкото човешки косъм, преодоля разстоянието до робота, двата заострени накрайника се забиха в сивкавата пластмаса и по тях протекоха десетки хиляди волтове. Роботът понечи да се обърне към новия нарушител, но успя да извърши движението само до средата, след което замря.

Петен се доближи до проснатия на стълбите Али и го побутна. Не помръдваше — беше упоен също като Саид. Ако не друго, поне до момента операцията минаваше безкръвно.

Изведнъж Жул се сети за двамата въоръжени пазачи на горния етаж — нямаше начин да не са чули всичките тези изстрели. Но щом досега не бяха дошли, значи Омар и Ибрахим вероятно се бяха справили с тях. Полицията със сигурност вече беше уведомена и беше изпратила хора насам, затова Петен реши да побърза.

Остави Али да лежи на мястото, на което беше паднал, и изкачи стълбището на бегом. Когато стигна площадката, се огледа наоколо. Кабинката на пазачите, отделена от коридора с бяла пластмасова дограма и плексигласови прозорци, беше празна. На един от прозорците имаше две дупки като от куршум, а цялата вътрешност на кабинката беше опръскана с кръв. Жул не искаше дори да си представя какво ще открие вътре, но любопитството му надделя и той надникна над плътната преграда. Трупът на единия от пазачите лежеше на пода сред локва кръв. Петен се отдръпна, без да разгледа подробностите. Повдигаше му се, но успя да удържи напъна.

Вратата към коридора зееше широко отворена и Жул се насочи натам. Точно зад нея лежеше и вторият пазач, също толкова мъртъв, колкото първия — лицето му липсваше почти изцяло, а на негово място беше зейнала огромна рана. Бялата стена зад него беше цялата опръскана с кръв и още нещо, по-тъмно на цвят. В момента, в който Петен осъзна, че по-тъмните пръски всъщност са мозъкът на нещастника, вече нищо не можеше да спре стомаха му от това да излее съдържанието си върху белите плочки на пода на коридора.

След няколко секунди Жул успя горе-долу да се окопити, достатъчно, че да продължи към залата със сървъра, която трябваше да се намира в дъното на коридора, точно зад завоя. Когато стигна до там, изобщо не му дойде на ум внимателно да надзърта зад ъгъла. Вместо това взе завоя почти на бегом и едва не се сблъска с тичащия насреща му Омар.

— Прикрий се! Бързо!

Жул се хвърли назад и само след секунда зад гърба му отекна взрив. Когато се обърна, Омар седеше на пода и държеше крака си с две ръце. От прасеца му стърчеше тънко метално парче, което го пронизваше целия и се показваше от другата страна. Петен се приближи до арабина, но онзи изсъска насреща му:

— Остави ме! Вратата е отворена, върви при сървъра и го взриви!

Но Жул стоеше надвесен над него и държеше в ръка пистолет. Бавно вдигна оръжието си. В погледа му се четеше почти безумна решителност.

— Знаеш ли, ще взривя сървъра сам, не си ми нужен. Ти ми отне Едит и заслужаваш да умреш заради това… — гласът на Жул ставаше все по-тих, докато накрая дори шепотът му заглъхна.

Ръката, която държеше оръжието, трепереше едва доловимо. Омар обаче си седеше на пода и дори не се опита да избие пистолета. Взря се право в очите на французина, а в погледа му проблясваше стомана.

— Око за око, зъб за зъб, така ли? Толкова силно ли искаш смъртта ми, че си готов да провалиш всичко заради нея? Познавам те по-добре, отколкото се познаваш сам. Стори, каквото решиш, но помни, че делата на всеки оставят кървав отпечатък в душата му.

Ала Петен и сам вече не беше сигурен, че иска точно това. Гледаше врага си право в очите и си припомняше как беше живял заради този миг. Но не можеше просто така да тегли чертата на всичко, заради което мислеше себе си за добър човек. Сети се за Моник — какво ли правеше тя в този миг? Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че баща й се е превърнал в убиец?

Жул бавно свали пистолета.

— Не.

Погледна Омар право в очите и прочете там не страх или омраза, а уважение. Уважение заради силата му да загърби личната омраза в името на нещо по-голямо. Арабинът разкопча колана си и му го подаде:

— Нямаме време. Вземи и моите експлозиви — за по-сигурно. Хайде, върви!

— А Ибрахим, той къде е?

Омар отговори с монотонен глас:

— Ибрахим вече намери своя път към Създателя! Побързай, нямаме време!

Този път Жул го послуша и побегна по коридора, без да се оглежда. Металната врата, която допреди малко ограничаваше достъпа до залата с главния сървър, сега висеше немощно на пантите си. Петен мина през разкривената рамка и се оказа в неголямо хладно и светло помещение. Сървърът стоеше в средата му и всъщност беше единственото забележимо нещо в цялата зала. Жул се приближи до него и залепи отгоре му двете останали бомби с магнитни държатели от колана на Омар, а после и своите четири. После натисна копчето за включване на таймера на първата, но нищо не се случи. Опита отново, после пробва и с друга от бомбите, но пак нищо. Изпробва набързо и шестте, но нито едно от малките течнокристални мониторчета не пожела да се включи.

Чу зад гърба си провлечените стъпки на Омар.

— Не работят! Таймерите не работят!

Арабинът сложи ръка на рамото му:

— Да, вече знам. В сградата на музея е забранено да се ползват електронни устройства. А това са стандартни таймери — хората ми са забравили да свалят блокировката им. Трябва да се взривят ръчно.

Жул се отказа от опитите си да пусне таймера и вдигна поглед към Омар.

— Ти върви, аз ще остана и ще ги взривя. Такава е волята на Аллах, затова Той обузда справедливата ти ярост и спря ръката ти!

Петен отприщи спотаения си гняв и закрещя срещу Омар:

— Не можеш да останеш! Не можеш! Ще загинеш!

Но арабинът само се усмихна насреща му:

— Може би, а може би не — вече взривих две от бомбите и успях да измина достатъчно разстояние, преди да избухнат. Ако Аллах е рекъл, ще ме спаси и този път. Ако ли не, нека бъде волята му!

Жул не се примиряваше:

— Имаш само пет секунди след ръчно задействане! За това време дори няма да успееш да задействаш всички бомби, камо ли да избягаш.

Омар го побутна.

— Върви, побързай. Полицията ще е тук всеки миг. И кажи на Фатима, че я обичам, но Аллах е всемогъщ, а ние сме само инструменти в ръцете Му!

Петен се обърна и побегна обратно по коридора. Когато стигна до стълбището, Али все още не беше дошъл на себе си. Жул приклекна, повдигна слабото жилесто тяло на турчина и го метна на рамо. Надяваше се да не се наложи да носи и значително по-едрия Саид, защото нямаше да се справи и с двамата. Но когато стигна до фоайето, притесненията му се изпариха — Саид вече се беше свестил. Седеше на колене и се оглеждаше объркано. Жул го подхвана със свободната си ръка.

— Хайде, да се изнасяме.

В този момент от горния етаж се чу силен взрив и цялата сграда се разтресе. От тавана започнаха да падат парчета мазилка, а само секунда по-късно Жул чу как огромният стъклен полилей се срутва с трясък на пода в централната зала на музея.

Побърза да изведе навън двамата си спътници. Пред входа на музея ги чакаше черният мерцедес със запален двигател. Жул хвърли все още безчувствения Али на задната седалка и помогна на Саид да се качи до него. После седна отпред и каза на Фатима:

— Хайде, Омар и Ибрахим няма да дойдат.

Благодари на Бога, че в този миг Фатима не започна да задава въпроси, а вместо това натисна докрай педала на газта и колата потегли със свирене на гуми. Отнякъде се чуваха сирените на полицейските коли, както винаги пристигащи твърде късно.