Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sl.slavov (2011)

Издание:

Михаил Топалов-Памукчиев. Срещи с Буров

Редактор: Петя Петрова

Художник: Кремен Бенев

Художник-редактор: Скарлет Панчева

Технически редактор: Донка Алфандари

Коректор: Адриана Коева

Формат 84/108/32

Изд. коли 14 Печ. коли 12 УИК 11,75

Подписана за печат 26.XI.1990

Излязла от печат 20.XII.1990

31/23231/0626-40-90

Цена 6,80 лв.

Отпечатана в ДП „Балкан“ — София

Издателска къща „Интерпрес 67“

История

  1. — Добавяне

— Много сте мрачен днес. Какво четохте снощи?

— „Най-нова история на България.“

— От кого е тя?

— От Никола Станев. Нямаше какво друго да взема от читалището. Взех нея и се натъжих. Лъже този синковец на поразия. Аз помня историята на България от 1885 година, от Сръбско-българската война, когато бях на десет години. Видях как се опразниха селата и градовете — мъжете до един заминаха войници. Биха се и гинеха, но спряха сърбина. Обаче това разори България. Това бе първото й финансово крушение. Резервите, натрупани за седем години мирен живот се стопиха. Познахме отново. Сетне се заредиха избори, избори, избори — еба й се майката на тая България от избори. Всяка година избори. Всяка година пукнати глави на избиратели. На две години — избор на кметове, на четири години — на депутати.

— Господин Буров, имало ли е в България някога напълно свободни и честни избори? Без насилие?

— Никога.

— Никога?

— Абсолютно никога.

— Защо?

— Не е в мой интерес, в интерес на моята каста или съсловие, както щеш го вземи, господин Памукчиев, да говоря това, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че някога е имало свобода на изборите. България не помни такъв час. Това е толкова рядко явление в света, колкото е идването на Халеевата комета. Тя си идва редовно на 75 години веднъж, посвети си, покаже си дупето и беж да я няма. Ние зяпаме и чакаме 75 години…

Та, в България първите избори през 1879 година минават с побоища и насилия. Редуват се ту консерватори, ту либерали, после идват народнолибералната партия на Стамболов, националлибералната партия на Боян Смилов, и коя ли не още… Идват радикали, идват дружбаши, идват комунисти, идват широки социалисти — на Янко Сакъзов, на Кръстьо Пастухов, на Димчо Казасчето, нерезчето, копучето от Трявна, което сега ви е министър на пропагандата и ви пее дитирамби, пее ви псалми и ви приспива със словото си. А словото му е омайно, като на сирените от Сцила и Харибда. И ви се врътка, и ви се гали, и ви се глези, и ви се плези — и вие не виждате, серсеми такива, че той си играе с вас. Че той за едно министерско кресло е готов и дупе да дава, и дупе да ближе… Слушам речите му по радиото и се смея.

— Защо?

— Да знаете едно от мене, господин Памукчиев — той при когото е отишъл, добро не е видял. И е падал от власт. Ще паднете и вие, ако не го изгоните овреме. На 9 юни влезе в Сговора, поседя колкото да върже министерската пенсия и си отиде. След това проф. Цанков падна. Ние дойдохме на власт, но се пазехме като огън от него и не го допуснахме да припари при нас. През май — на 19 май 1934 година, — Кимон не го прие в кабинета си (макар той да основа „Звено“) и го затири пълномощен министър в Югославия, в Белград.

— Много го мразите.

— Как да го обичам като носи проклятие. Той е прокълнат от съдбата — където иде всява раздори и ядове.

През 1930 година се чествуваше в София 70 годишната дейност на Янко Сакъзов, водача на „широките“ в България. Един много умен човек. И аз го попитах: „Господин Сакъзов, ще поканите ли Казасов?“ „Не“ — каза. „Защо?“ „Само като го видя, ми се разваля настроението.“

— Сакъзов не умря ли рано, господин Буров?

— Не. Дочака юбилея си. Тогава той стана и каза такива думи за България и за българския политик, каквито никога не бях слушал дотогава. Той е шуменец. А шуменците — като изключим генерал Рачо Петров — са много, много умни хора.

— Какво каза той?

— Каза горе-долу следното: „България е имала винаги един умен и добър народ, но лоши и бездарни управници. За мене, каза той, не е бил умен управник Петко Каравелов, който не построи нито една държавна фабрика, за да създаде поминък на народа, да го запомни народът с нещо, както е направил Евлоги Георгиев. България има нужда от фабрики. Но не да създава пролетариат, както искат комунистите, а да създава заможни хора. Само заможният човек, независимият и сигурен в хляба си човек купува книги, чете, мисли, образова се и учи децата си. Безработният е враг на държавата, враг на обществото, враг на всичко. Колкото повече безработни има една държава, толкова тя е по-окаяна и по-бедна. Всеки безработен има право на къшей хляб, на паничка чорбица, на подслон. Защо ще го лишаваш ти, бездарни управнико, от къшея му хляб, от паничката бобена чорбица. Ами че и той е човек. И той е чедо на тая земя. Утре, ако враг нападне родината ни, той няма да каже: «Аз съм безработен. Аз не съм длъжен да браня гладния си, празен живот. Бранете го вие, богатите, имащите, вие управниците, дето ме държите гладен.» Но ще му връчат повиквателната.“ Ще му дадат пушката и той трябва да брани, господин Памукчиев, своята мила България. „А управниците — продължи Янко Сакъзов, те седят на топло, ядат, пият и смятат да управляват вечно. О, окаяни и жалки управници — провикна се той и протегна ръце нагоре, към небето — вие не сте лягали никога гладни, не сте спали по гара София и по нейните коловози, не знаете що е глад, що е мъка. Аз ви заклинам, аз ви проклинам — вие не сте годни да водите България.“

След това насочи очи към мене — аз бях на първата редица. Оттогава, господин Памукчиев, имам за правило — никога, никъде да не сядам на първата редица, а най-отзад. И пожар да стане — ще избягам пръв (смее се). Ах, какво преживях аз тогава. Целият салон гледаше към мене. Аз отидох да го почета, а той ме заклейми и ме подложи на страхотен позор и поругание. А следващата година, на 21 юни 1931 година, ние загубихме изборите.

— Колко безработни имаше България тогава?

— Не знам точно, но имаше над двеста — триста хиляди.

— Можеше ли да им се помогне?

— Не. Ние съкращавахме един член на семейството, когато двамата членове — мъж и жена — са на заплата. Единият оставаше без работа. И това ни еба майката — на изборите загубихме с ужасно поражение.

За своите 590 хиляди гласа Народният блок получи 155 мандата, а ние, Сговорът, за своите 417 хиляди гласа — само 72 мандата. ВМРО взе пет мандата, комунистите — 31 мандата.

— Как ги помните, господин Буров?

— Как няма да ги помня. Те ми горят и сега и джигера, и мозъка. Те са тук. Мога да ти ги изброя до един, господин Памукчиев. Земеделците взеха 76 мандата, демократите — 77 мандата и те съставиха правителството. Министър-председател стана Александър Малинов, а Никола Мушанов — министър на вътрешните работи. Той, като министър на вътрешните работи, измете кенефите на властта и стана най-гадната и най-омразната личност в държавата. Запомни го, от мене го запомни, господин Памукчиев, и го подчертай дебело — министрите на външните работи са лицевата, красивата витринна страна на всеки кабинет, а министрите на вътрешните работи — на задния двор, на килера, на кухнята на властта. Всеки министър на външните работи обира каймака на властта, а министърът на вътрешните работи — който винаги е най-умен от всички — обира псувните, обира сметта… Всяка власт поставя за министър на вътрешните работи деен човек, който е способен да движи света, а го оставят да върти метлата и да мие кенефите на властта.

— Защо така?

— Така е прието, така си върви. В 1938 година, цар Борис назначи за министър на вътрешните работи генерал Никола Недев, генерал-лейтенант, командир на Четвърта армия в Плевен, бивш военен аташе в Рим, Атина и Анкара. Той организира изборите през 1939–1940 година (проведоха се, както знаеш, на два тура) и ги спечели. И веднага след това му взеха метлата от ръцете, изпъдиха го от кенефа и го изритаха. На негово място сложиха Петър Габровски, с амбиции — да завладява цял свят. На 6 септември 1944 година избяга в Турция. Хващат го гаджалите на границата, свалят му гащите, теглят му по един рязан „за байряма“, за сефте, за добре дошъл „хош-гелдин“ и го държат при себе си, в граничната си къщичка… Ползуват си го и му се радват. Той иска да се върне в България, да бяга, но те го пазят. Турците го пущат да замине за Цариград, — чух го това в мазето на ареста — ама с пръснат геврек. „Не ставаш и за курва“ — казали му те.

И това като го чух, господин Памукчиев, изтръпнах.

Проклятие, голямо проклятие е за нас, че имаме за учители невежи хора. Българският учител трябва да внушава от пелени, от първо отделение още, че няма по-страшен позор от този, да избягаш от родината си, да се предадеш на варвари… (Мисли дълго). Животът е тежък. Животът е страшен. Човек, подгонен от властта, може да подири подслон дори при дявола и при зверовете, но на човека трябва да му се внуши никога да не напуска родината си. Ние сме малка, бедна държава — народът ни е единственото богатство. Ако него го загубим, кой ще оре, кой ще сее, кой ще храни държавата, армията? Българите на стотици хиляди са заминавали за Америка, за Румъния, за Унгария, на печалба, но са се връщали.

Петър Габровски си го получи. Аз и без това не го обичах него…

— Защо?

— Беше маниакален тип. Нямаше срам. Беше нагъл. А наглите са опасни за обществото. Наглостта е признак за ниска култура и лошо възпитание.