Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (10)

— Господин Буров, през 1927 година е била основана Работническата партия в България и вестник „Работническо дело“. Защо ги разрешиха? Защо го позволи властта?

— Много просто — за да може властта да ги ръководи и контролира, защо да държи змия в пазвата си, когато може да я даде на директора на полицията — той да я държи и той да я ръководи. Това е толкова естествено нещо.

— Била ли е за Вас някога заплаха Работническата партия?

— Никога. Тя е била заплаха за широките социалисти, които искаха само те да бъдат представители на работничеството в България и взаимно се гонеха. Обаче за нас, за властта, това бе една малка бедна партия, от бедни хора — бедни по ум, бедни по дух, бедни по финанси. Ние се бояхме от богатите хора и от богатите партии. Защото те имаха пари. Имаха вестници. Имаха влияние. В парламента през 1931 година 31 депутати — комунисти дигаха лозунги, правеха митинги. Един дойде дори с червена рубашка в Народното събрание. И какво? Дупка в морето. Нищо. Партия се прави с много пари. Фирма се създава с голям капитал. Успех се постига с умни и трезви глави. В политиката и в стопанския живот са нужни коренно различни хора. В парламента — дърдорковци, в стопанския живот — работяги, мъжаги, исполини на духа и на мисълта. Защото в търговията и индустрията навред трябват пари и ум. А в парламента — чейне. Да умее да плете думи и да дърдори. Има хора, родени за дърдорковци, но има и като д-р Никола Чилов от Родопите — за делови мъже. Този човек печелеше всяка година милиони. На д-р Чилов предложиха в 1931 година да се кандидатира за депутат, от страна на Сговора. Бляскави перспективи. Управляваща партия. А той се засмя, потупа Ляпчев по рамото като момченце и му каза:

— Господин Ляпчев, всяка жаба да си знае гьола. Вие — Вашия гьол — парламента и Министерския съвет, а аз — моя гьол, парата. Парата може да купи и министър, и депутат. Но гол депутат или министър не може да купи нищо, даже кюлоти на любовницата си.

Ляпчев се смути. Аз се засмях. Владимир Моллов, който гъделичкаше любовниците си само след като ги понапръска с розова есенция, си отиде. Д-р Никола Чилов го настигна и му подаде едно мускалче с чисто розово масло от Казанлък. Беше смешно и тъжно — министрите онемяха. Аз станах и казах на Чилов:

— Чилов… Вън! — и го изгоних.

Моллов бе сразен. Той бе разкрит. Той се бе издал с нещо пред Чилов и Чилов го изложи. Той бе грубиян и нахал.

Имаше много пари и си позволяваше волности, които не биха простили на други, освен на него и на Асен Николов.

Асен Николов тръгна с Мис Варна. Чилов я харесва и й дава десет хиляди лева за един сеанс, за една нощ. Тя отказва. Предлага й двайсет хиляди. Пак му отказва. Дава й тридесет хилядарки. Тя приема. Отвежда я във вилата си във Варна, но Асен Николов, който ги е следил, нахлува там, тегли един бой на Чилов, взема любовницата му, взема парите й, тегли и на нея един пердах и я праща да пасе гъските в селото си.

Асен Николов бе безпощаден към своите врагове, но от банкерите се боеше. И се пазеше от нас. В морето бе вложил много пари — в кораби, в строежи, но не успя и той, като мене, да разбере кога ще загуби всичко. Ако бяхме го разбрали, друга щеше да е работата. Асен Николов се сприятели с Партамян, с Басмаджиян, търговец, с Хаджи Петрови от Бургас и образуваха картел. Към този картел се присъедини и братът на Трифон Кунев, който имаше мелница в Луковитско. Тези мелничари създадоха в 1940 година първото съдружие на бръшнарите в България. Това съдружие започна да налага цената на брашното. Ние в България, като се сравним с другите страни, ядяхме най-скъпия хляб.

— Какво представляваше фирмата „Хаджи Петрови“ в Бургас?

— Житари. Бръшнари. Собственици на големите мелници. Те купуваха най-модерните мелничарски машини в България, а печалбите даваха само по жени и по комар. Те бяха опасни комарджии. Дердерян от Пловдив бе обран от тях. Обраха Товалихин — руснак, белогвардеец, бръшнар. Обраха и Томасян. Но не преуспяха, защото има един закон — „както дошло, така и отишло“. Изигра ги Асен Николов на покер и им взе сермията, капитала. Аз бях много близък с тях и видях падението им. То бе тъжно. Те залязоха безславно. Покерът бе болест на нашата каста.

— Класа или каста?

— Каста. Класа е ваше понятие. Кастата е нашата крепост. Ние не ви допущахме при нас, господин Памукчиев, дори като писари. Ние ви знаехме вас, червените, комунистите, и затова се пазехме от вас като от огън. В кастата се влиза само отгоре или през официалния портал. Нашите дъщери не се влюбваха във вас. Нито пък нашите синове — във вашите дъщери. Вие бяхте едно — ние друго. Все пак ставаха изключения. И жалко, че ние не променихме това нещо. Сега да имаме база в селото, база в простите занаятчийски семейства, които преживяват не зле със занаятите си. Оказахме се хора увиснали, като паяци във въздуха.

Кастовата организация е възможна само в изостаналите азиатски страни. Но това, за жалост, аз го разбрах едва сега, когато останах на един купон хляб от 300 грама, когато получавам по сто грама месо на седмица, а ти ми носиш пълна раница от село с масло, с брашно. Варим си качамак и ядем мекици. Ако не е селото, какво ще ядем? Аха не е бащината къща, кой ще ти подаде нещо? Никой. Ще висиш пред фурната, ще дъвчеш клисавия царевичен хляб, папурника и ще се молиш на фурнаджията: „Дай сто грама“. Ужасен смут обзема душата ми, господин Памукчиев, като си помисля какво ще прави българинът като умре последният селяк, орач или жътвар, като умре последната българка, която сее бакла, боб, леща по балканските чукари? Какво?

— Ще работи внукът, правнукът…

— Няма да работят. Селската работа се предава от баща на син, както банкерството — детето от малко обиква банката, като мене, като моя син. Като всеки друг син. Селянинът копае лозето, пръска го, плеви го, реже го, заравя го, но когато узрее гроздето, откъсва най-хубавия грозд и си го яде с наслада.

Защото това е негов труд, рожба на неговите ръце. Това го издига до небесата. Той хвърля половината грозд на птичките, а не го продава на тебе и на мене. Той си го яде. Той си се радва. И тази радост привързва детето към земята. Тя. Само тя. Работа без радост не е работа.

— Кой шивач, кой кундурджия се радва на работата си?

— Всеки добър майстор се радва. Тя, неговата работа, му вълнува сърцето. Тя го топли. Тя му носи облаги и красота в живота.

Дойде някоя красива дама или госпожица. Шивачът й взема мярка и уж неволно, докосне циците й. Това го влудява. Той е опиянен. Жената усеща и нарочно се повърта, гъзурчи се, докосва го тук-таме и той все си намира още работа, да взема още мерки, да й мери бюста, кръстчето. И я опипва… Това за него е висша наслада. И с право.

После казва на приятелите си: „Ама й дръпнах такова люто ебане“. Те дават вид, че му вярват. И лъжат за свои успехи. Лъжат се взаимно. Времето им минава. Те са щастливи. Защото и в лъжата има красота, когато е свързана с любов и любовни преживявания. В селото селянинът преживява сто пъти по-силни вълнения, сто пъти повече радости от нас, гражданите.

Като момче обичах да ходя бос по тревата, из ливадите. Берях гъби, киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба — зелени ливади, босо момче, което припка и пее… Къде, къде съм пял аз тука в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз бос по нея…

На нас, на хората, много малко ни трябва за да сме щастливи. И много малко за да станем нещастни.

Вземи теслата на дюлгерина, ралото на селянина, гегата на овчаря и му ебаваш майката веднъж завинаги. Гегата е нищо. Ще си направи нова, но стадото му го няма. Гега се прави, но любовта към скотовъдството не се прави. Тя се култивира за векове. Овчарят си надроби пълна паница с топло овче мляко, сърба и яде с наслада. И му е леко, и му е весело. Сто пържоли не дава той за паница квасено овче мляко с два пръста каймак отгоре.

Докато ги има тези геги и овчари, ще е добре, но после…

— Господин Буров, кои са били галантоните на София преди?

— Галантоните?

— Да, мъжете, които са диктували модата?

— Имаш един представител напреде си от началото на века. Бях на 25 години през 1900-та година, когато пламна електричеството и се даде първият бал в Славянска беседа, на електрическо осветление. Бяхме всичко сто и двама мъже и сто и две жени. Сред тях бяха и придворните лекари, княжеските адютанти, бях и аз там — младо момче. Младо-младо, на четвърт век, в чер костюм, с бели ръкавици и бяла риза. Отпред часовник, отзад — цепнато като лястовиче крило. Стъпваш на пръсти. Аз не съм висок. Високите кавалери ме гледат от високо. Но като почнахме главния танц, наречен котильон, аз го поведох. Никой друг не можеше да води котильон. Тоя котильон се води по особени правила. На него могат да се хванат само кавалери и дами, облечени с красиви, скъпи и изящни дрехи. И то все хора от елита. За мене бе удоволствие да танцувам и да водя котильона. А моите врагове, моите съперници умират от завист. Видя ли, че някой бърка и не играе в такт, изгонвам го. Поставям друг. Моят глас само се чува в залата. Оркестърът свири. Ние пеем, танцуваме и се покланяме един на друг. Само водещият не се кланя на никого. Дамите примираха от страх — да не изгоня някоя. Аз пъдех само мъжете. И то най-наперените, най-красивите. Те се вбесяваха. Те ръмжаха срещу мене, но аз владея пистолета, владея фехтовката. Владея рапирата. Аз мога да изляза на дуел с тях. Княжеският флигеладютант Марков сгреши нещо и аз го изгоних. Той излезе навън и повече не дойде на бал, където се играеше котильон. Котильонът има много имена, много фирми, много разнообразни форми. Той, обаче, има едно хубаво нещо — кара хората да се чувствуват щастливи. Водач на котильон в Америка през 1926 година е бил принц Кирил, а в Италия — принц Умберто, последният италиански крал, брат на нашата царица Йоанна. И тя танцува много. И умира за танци…

— Всичко е относително, всичко е илюзорно на този свят, господин Памукчиев. Всяко нещо е измама и лъжа, заблуда и фалшиви представи за света. За вас, младите хора, Швейцария може би е някакъв рай. Някаква обетована земя. За мене това е най-грозната, най-ужасната страна, с най-големите егоисти на света. Даже в Ню Йорк не са така егоистични хората, както там — в Швейцария. Веднъж, по време на заседание на Обществото на народите в Женева, получих тежка стомашна криза. С ужасни болки. Веднага ме откараха в една частна американска болница. Както в София, където до скоро имаше частна руска болница — на Руския червен кръст, на улица „Искър“, така и в Женева имаше много частни американски, английски, френски и германски болници. Там се плаща всичко — за престой, за храна, за прегледи, за масажи. Всяко нещо си има цената. Тези частни болници са нещо повече от Елдорадо. Те са дворците на цар Мидас.

Каквото докосне лекарят по тебе му се плаща. Каквото пипне сестрата или санитарката — също се плаща. Сметката расте. Всеки ден тя става все по-голяма. Каквото поискаш, ще го имаш, но се плаща. И то по свръхвисока тарифа.

Прегледаха ме лекарите — плаща се и за този колегиум.

Определиха диагнозата — нова сметка за диагнозата. Защото този консулт, този висш колегиум си пише пътни, дневни — на часове. За кола. За пътуване. За изкачване по стълбите. Всичко. Аз нямам навик да безпокоя никого (най-малко домашните си хора), че съм нещо болен. Обадих се само в легацията в Берн — да ме знаят къде съм. И пристигнаха всички чиновници, без пълномощния министър. Той бе в България на море, на почивка във Варна. Дойде шарже д’аферът, един мазник. В легациите между впрочем работят най-вулгарните мазници и подлизурки. Подлизурка суперекстра категория. И тоя бе такъв… Той ми донесе лимони, портокали и мандарини. Аз го изгоних. Идва жена му — млада и хубава. Тя ми носи торта и шоколадов крем. Изгоних и нея. Защото това в Швейцария е най-обидното за лекарите — да се носи храна на болните от вкъщи.

Пристигна масажистка, еврейката Естер Леви. На нея също се плаща от болницата, но с мои пари. Вписва се в сметката — масаж. Идва бръснар — сметката също го има предвид. Ти нямаш грижа за нищо, освен да разтягаш портфейла си като хармоника и да плащаш, но накрая. След една седмица ми депозираха сметката преди изписването — 19378 долара. Платими в брой. Веднага издадох чек, но ми поискаха парите в брой. Изтеглих ги, но чековата ми книжка остана като залог, защото не ми стигнаха 732 долара. Казах им, че имам друга книжка в хотела си. Пратиха човек да ми я донесе. Честни са. Това е истина, но това е пресметливата честност. Не сърдечната, човешка честност. Те са навити часовници с дълги пружини. Платих и не дадох никакъв бакшиш, нито стотинка. И чух сестрата да казва с презрение „Балканец“.

Тя бе испанка. Аз й отговорих, че не съм Балканец, но се уча от тях, от швейцарците и американците, да си правя сметката до стотинка. Те не ми направиха нито един масаж без пари, защо аз да им давам бакшиш. И си излязох, без да дам никакъв бакшиш. Когато казах след това в легацията в Берн какво съм платил, те онемяха. Не че сумата бе толкова огромна, а за нищо работа — да се дават толкова много пари. Ние, българите, като народ сме свикнали да работим без пари и с много малки заплатици. Това е от сиромашия. В Швейцария, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия и Германия всяко нещо се изчислява на реципрочната му стойност. Дал ти е локумче за 10 стотинки — ти трябва да го почерпиш с една сусамка за 12 стотинки. Защото той е вложил пари преди тебе. Той има лихва върху тия десет стотинки. Това е то Швеция, Швейцария, Дания, Холандия, Белгия. В света само ние, българите, гощаваме пътник, непознат без интерес. И то нашият хубав, добър селянин. Колкото е добър той за себе си, толкова е и вреден. Защото чужденците го смятат за глупак. А той не е глупак. Той е благороден човек, той е рицар по душа. Нашият селянин, ако запази прекрасните си качества на гостоприемство и трудолюбие, ще бъде нещо като бяла лястовица сред черни врани и гарвани. Европейците са свине. Те са загубили образа си на хора. Ние все още сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.

— Господин Буров, Вие ту хвалите, ту ругаете българина. Ту го превъзнасяте, ту го унижавате. Защо така, кое Ви кара да говорите ту така, ту иначе?

— Аз ти казах, господин Памукчиев. Аз съм като Бога. Гледам на хората, на историята, на философията, на човешките страсти и души от всички страни. Аз не обичам фасадните бои. Не обичам красивата фасада, като на Симеоновата къща в Русе, изящна и скъпа, а вътре се псуват, бият, ругаят, като цигани-катунари, като гребенари. Не. Аз обичам да виждам нещата в дълбочина и в ширина, като Наполеон и Цезар.

За мене българинът е светец и дявол над дяволите. Той така хубаво може да го нацепи на някой швейцарец или белгиец, със сръчността си, със занаята си, с ума си, че оня да се чуди и мае как е попаднал на тоя гений. Ние в България до вашия „Девети“ имахме най-съвършената спестовна каса, най-хубавата банкова система. Ние не се учехме на кооперативизъм нито от Райфазени, нито от други немци. Не. Ние създадохме наша, самобитна българска кооперация, наша самобитна пощенска спестовна каса, наши самобитни сдружения, като читалищата, че да се чуди човек. Обаче всяко нещо се изкористява за година-две.

Както и всеки властник се похабява за година, за две. Само частният стопанин в селото и в града — земеделецът и занаятчията, са вечни и неизменни. Ние създадохме след Освобождението към окръзите така наречените стопански единици наречени „постоянни комисии“. Те движеха икономиката на окръзите. Всеки председател на тази комисия имаше право на вето спрямо решенията на окръжния управител или на околийския началник. Ние създадохме така наречените търговско-индустриални камари, които да ръководят индустрията, занаятите, търговията. Имаше ги в Русе, Варна, София, Стара Загора, Бургас. Всяка камара организира по една търговска гимназия и по едно-две или три чирашки училища. Там за четири години чирачето добиваше едно солидно занаятчийско образование. Там се изучаваше материалознание — наука за материала, с който се работи. За ковача това бе желязото, за шивача — платовете, за обущарчето — кожите, гьонът. Четири години момчето или момичето учи там.

Така през 1931 година ние имахме в София — само в София — 1674 обущари, пет пъти повече шивачи, шивашки калфи и чирачета.

Най-трудното нещо на този свят, господин Памукчиев, е на един източен изостанал народ да му създадеш трудолюбие, ученолюбие и уважение към закона.

— Към закона?

— Да, към закона. Да бъде веротърпим, да уважава мнението на другите, с които говори. И да не се смята за много умен. Защото това е наша, национална черта, да не се изслушваме и да се пресичаме по време на разговор. Църквата в това отношение единствена води планомерна и научна пропаганда. Тя има и средства за това. По мое време, като министър на външните работи и изповеданията, църквата издаваше и свой официален орган, наречен „Църковен вестник“. Издаваше списание „Духовна култура“ което беше нещо като продължение на идеите, заложени в „Църковен вестник“.

Миньорите в България нямаха списание, нямаха вестник, нямаха поне една болница, а църковните жреци имаха всичко. Имаха дори летовище в град Несебър, където се печаха лятно време и попадиите показваха белите си кълки. Ах, как не го отпрах на една млада 22 годишна попадия в Созопол, на плажа, когато бях младо момче, когато бях студент. Току-що се бях завърнал от Франция — хубаво младо момче. На плажа се запознах с жената на един млад поп. Той бе извикан в селото (бе от едно бургаско село), а жена му остана на плажа. Това бе красавица, това бе жена за милиарди. Тяло, очи, гърди — всичко бе идеално. И съвършено сложено… Аз я молих, падах на колене, плаках и целувах нозете й, но тя не бутна… Тогава измъкнах пачка банкноти. Пак не се огъна. Не даде… Аз заплаках и се отдалечих, а тя ме гледаше и се смееше. Ето, само това остава на човека, господин Памукчиев, от този хубав божи свят — да срещнеш красивата жена и да я обладаеш, нищо друго. Или ако не успееш, то поне да запазиш един прекрасен спомен за нея. Ние мъжете сме хора, които живеем със спомени. Жената живее с мечти. Ние бягаме от мечтите. Ние живеем със спомените.

Колкото по-красив е един мъж, толкова е по-глупав и по-суетен. Христо Кандев, млад лекар, млад учен се влюби в една милосърдна сестра и се самоуби заради нея. А тя ходела с един студент.

— Господин Буров, да оставим докторите. Кой дворец е останал незабравим за Вас? Къде сте се дивили най-много?

— В Синая и в Балчик, до 1940 година. Бил съм в стотици дворци. Живял съм в палати. Но Балчик, старият дворец в Балчик, той ме е поразил най-много. Казвам „стар“, защото бе донякъде, в ориенталски стил.

— С какво?

— Първо, аз отидох да го видя, когато той бе почти завършен и кралица Мария бе там, със зетьовете си, с дъщерите си, без синовете. Отидох й на гости. Ей така, като частно лице, като приятел. Отскочих от Варна. Заминах за Балчик с кола. От града до двореца, от двете страни на шосето имаше разкошни табели: „Руманя Маре“ (Велика Румъния), „Да живее кралят“, „Да живее армията“, „Да живее румънският народ“. А вътре имаше розариум с всички видове рози — бели, червени, пембени, златисти, лимоненожълти. Имаше бостан с дини, по двайсет кила едната, жълти, с много ситно черно семе. Кралският дворец бе приказка. Нашите стари дворци бяха бедни и оскъдни. Сравнението беше като между циганка и принцеса. Ние би трябвало да отдадем заслуженото на майстора-зидар в Балчик. А той бе българин… Ръководили са строежа двама италианци — инженер Америко и инженер Августин. Черквата, джамията, дворцовите зали — всички бяха с различни цветове, с различни бани, плочки, тоалетни. Това бе някакво чудо на чудесата. Аз и сега го сънувам. И сред този дворец се разхожда бавно, в бяла рокля, с бели пантофки и бели коси една жена, една кралица. Вдовица, родила пет деца, с тяло на момиче, с най-хубавите крака. Като седнеше, тя ги кръстосваше и ги показваше. Нямаха нито една вена, нито една синя жилка. Ходеше боса, по бели чехлички от заешка кожа…

Ах, господин Памукчиев, каквото съм видял, ако седна да го нарисувам, ще създам картинна галерия като Хофбурга и Лувъра, като Шьонбрюн и двореца „Пелеш“ в Синая. Но не мога. Не ме бива.

— Можехте ли да станете художник, господин Буров?

— Посредствен, да. Гениален, не.

— Кой, според Вас, е гениален български художник?

— Никой.

— Поне един назовете?

— Не мога. Ние имахме само един занаятчия — художник — Никола Михайлов, който рисуваше богатите и знатни хора — за пари и за слава. Имахме един Владимир Димитров — Майстора, който на младини рисуваше за пари, за един американец — сър Крейн. Той го купи. Той го използуваше. Той го води по света, задигна най-хубавите му картини и ги продаде в Америка. Но това бе някога. В България няма гениален писател, освен Ботев, няма гениален художник. Не мога да назова и гениален скулптор. Не мога да видя и гениален архитект. През 1920 година Кирил Маричков построи хотел „Империал“, на Тодор Балабанов, но умря през 1922 година. Не издържа на напрежението.

— Какво напрежение?

— Той изготви чертежите, плановете, беше на строежа до последния си час. И умря от простуда, настинка, инфлуенца, грип — все едно. Умря като пес, премръзнал на строежа. А той не си знаеше силата на таланта. Младите хора умират от незнание, ние, старите — от премного знания. Българинът би трябвало по-малко да знае, повече да работи. По-малко да говори — повече да мисли. Той не мисли когато говори. Или пък решава важни дела — това е наша национална черта. Ако бяхме мислили през 1913 година нямаше да сме на този хал. Аз ти казах, господин Памукчиев, че на всеки 40 години България започва от А-Б, от нулата. Бедна, гладна и немощна. Сега започва и нашето велико гладуване и докога ще продължи, не знам. В света на парите важи законът на парите, сведен до тази песен:

Парата днеска света владее

Който я няма — мъчно живее.

Ние би трябвало да научим българина да живее разумно, със сметка. Главно селянина — да си прави сметката. Да пести, да трупа. Но и да гледа другите народи. Те продават часовници и бижута и получават милиони…

— Всеки не може да произвежда бижута, господин Буров.

— Казвам „бижута“ в преносен смисъл. За мене „бижу“ е нещо великолепно: мискетово вино от село Баня, Карловско, от Чирпан или Карабунар, Карамусал. Бижу е и белият, кехлибарен грозд „Афузали“, с едри, като сливи зърна. Те се топят в устата ти. Това е най-красивото бижу на света. Де ги, де ги стадата от сиво Искърско говедо? Няма ги. Те бяха бижу. Де ги, де ги стадата из Добруджа — стадата от крави, волове, коне, кончета, хергелета, овце и кози? Няма ги. Това е най-хубавото бижу на света. Вие, младите, ще ядете един ден камъни и пръст, защото няма да има кой да ви произвежда. Земята не дава нищо даром. Селянинът ще се изхитри и ще минава с малко — ще стане хайлазин. Човек се учи да работи 20–30 години докато стане прекрасен работник, а се отучва за два-три дни.

— Кой ще го учи да работи, да прави бижута? Как смятате?

— Земята. Той като види лозето си, натежало от плод, ще се зарадва. Тази година, ако набере хиляда кила екстра грозде по 10 лева килото, примерно, иде вземе 10000 лева. По 50 лева — 50000 лева. И ще си каже: „догодина ще взема двойно повече“. И ще насади ново лозе. Парата е тази, която движи машината на живота. Тя е бензинът. А личният интерес, това е двигателят с вътрешно горене.

— Кои фирми доставяха в миналото вършачки и плугове, господин Буров?

— Дружество „Егист“, банка „Контазов“, Земеделската банка, Популярните банки, акционерното дружество „Желязна ръка“, „Газда Шаги“, „Император Мунктелс“, „Клайтон“, „Фордзон“, „Рустон“, „Българска банка за иностранна търговия“ — едно анонимно акционерно дружество с 25 милиона лева капитал през 1926–1927 година. Централата й бе на улица „Левски“ 10. Имаше два клона. Директорът на тая банка се влюби в секретарката на министър-председателя Ляпчев и й предложи вила за 198 хиляди лева, къща за 120 хиляди лева. Даде й и вилата си в Банкя. Тя изяде и изпи всичко и го заряза. Той се самоуби. От любов към нея. Бе хубав млад човек… Той кредитира дружество „Струма“ в Гара Батановци.

— Вие познавахте ли я?

— Как не. Аз ги запознах.

— Къде?

— У дома. Тя бе дошла на гости. Дойде и той и се влюби в нея от пръв поглед. Танцуваха цялата нощ, само те двамата. Тя го хареса също, но бе комерсиантка, търговско чедо и не можеше без пари. И като го изцеди като сюнгер, го захвърли.

В живота този сорт жени или стават метреси на много богати старци, или пък търговки от висш ранг, като Мария Чилова.

В България аз познавам четири-пет такива жени. Една от тях е Мамичка Кацарова, съдържателка на барове, кабарета и вариетета. Има един син, дебелак. Има и милиони. В парата, в бизнеса се влиза, господин Памукчиев, с три неща — с взлом, с ум или с женитба. Без едно от тези три неща не се влиза.

— Но Вие как влязохте?

— Чрез женитбата на баща ми за много богата и умна жена. Баща ми ни остави своето богатство и ние с брат ми го разширихме.

— Кой ви помогна?

— Нашият опит и умните ни съветници. В света на бизнеса, съветникът е злато и платина. Стига да е на място. Нито един министър няма по принцип умни съветници.

— Защо?

— Защото те се назначават от двореца. Чрез тях дворецът следи министрите. Това е закон. Дворецът налага съветниците.

— Би ли могло да се избегне това?

— Не.

— Защо?

— Защото, ако откажеш да приемеш тези съветници, никой няма да те направи министър. А за министри в България има винаги повече от хиляди кандидати. Те се дебнат един друг. И всеки приема това, което му предложи царят.

Короната контролира дворците, министрите, генералите, армията и полицията…

— Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?

— Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.

— Как стана това?

— Бях вече на власт — министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов — демократ и Димитър Гичев — земеделец.

Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от вкъщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник — да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов — с Колчев. Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си, или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.

Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там, в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е — на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе Каса Миньор, при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директора на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от „инженерските жилища“. Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени. В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.

Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бе наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем. Изведнъж гледам един познат — Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: „Какво търсите тука, господин Буров?“ „Квартира за сина си — казах аз. — Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник“. Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая — ще го приемем. Елате да пием по едно кафе“.

Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мръсотия. По коридора — динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, че влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му — чорлава и мръсна, с голяма уста, се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя — бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено. Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.

Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани — трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии — униформи, подсилена храна. С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.

Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. „Крадци, хайдуци — каза ми той. Крадат като всички“.

Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота. Бе счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.

Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрибали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад. „Миньорите — каза ми Петър — са оскотели. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отиват в селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един!“

Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мръсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище на коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред.

Отидох при инженер Радославов, в дома му. Това бе рай. Разкош. Жена му бе там — чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това — слугинче, младичко момиче, на 15–16 години. Масата — със снежнобяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.

— Министър на гости. Каква изненада.

Целунах й ръка, огледах я. Циците й — ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.

Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник — плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини „Перник“. Той бе човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата — за хората, чуждите — за него. Бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси. Аз разбрах, че с каквито живееш — такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде — пи, яде — пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах — тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той — за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи — като крадец, като разбойник. Нищо не му е мило в мината — ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори (чуприи) и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре — всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде — завърши той — от селянина става само селянин. Работник не става“.

Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може.“ Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер — каза той — е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа.“ Бе абсолютно уверен, че ще остане жив. Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред — важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

Аз го разбирам работника — миньор. Граждански мобилизиран, следователно заробен, той иска да счупи жегъла. Да не влачи колата — това е ясно. Но инженер Радославов да очаква руснаците спокойно, той — директорът на мината, това ме смрази. И аз разбрах, че България е обречена, че България пропада.

— Пропада?

— Инженер Радославов ми го доказа, господин Памукчиев. Аз го почувствувах. Аз схванах най-лошото — поражението. Пораженческият дух се бе вселил вече в душата на българския интелигент. И той, който бе водил народа на въстание през 1876 година, сега се влачеше след народа като мърша и отиваше в пропастта. Той, инженер Радославов, ми отвори очите за много неща. Каза, че още от първия ден в мини „Перник“ са работели само селяни, нито един гражданин. В мини „Перник“ са работели само бедни, гладни и бездомни хорица — последните парии, последните останки на обществото. И все пак те са запазили един друг морал. Те са хора, те си помагат. Те се крепят един друг. Мнозина от тях са набожни, а нито един техник или минен инженер не вярва в бога…

Радославов не бързаше да излиза. Той искаше да ме води в открития рудник „Куциян“, да ми покаже работата. Аз приех. Извика двуколка, седнахме в нея и заминахме за рудник „Куциян“. Този открит рудник бе надалеко. По пътя ми показа бараките на работниците и аз едвам не заплаках. Бушмените живееха по-добре от тия миньори. Това не бяха дори жилища, бяха коптори. И аз млъквах. В рудник „Куциян“ имаше няколко багера. Копаеха. Машинистите на багерите се псуваха, и то пред инженера. Аз слушах и мълчах. Гледах изкопвачите. Сенки. Брадясали, страшни сенки. Това съвсем ме смути. Помолих да се върнем. Отказах се да ходя в Радомир. Върнахме се и Радославов ме нагости със силен чай, с баница и торта. Хапнах и се прибрах в София. Отидох при Муравиев. Той бе сам. Попитах го:

— Ходил ли си някога в Перник?

— Не — каза той. — Нямам време.

— Съветвам те да отидеш — рекох аз. — Това е много важно за нас, за всички. Ти трябва да отидеш там.

— Защо?

— За да видиш, че България пропада, че ние пропадаме.

— Голям песимист си, господин Буров — каза ми той. — Недей…

— Какво „недей“?

— Недей, каза, се тревожи. Каквото има да става, ще стане. Животът ни поднесе много горчиви изненади, ще ги преглътнем. И ще се оправим, както през 1918 година. И тогава бяхме зле, но се оправихме.

Аз го хванах за реверите. Той скочи прав. Уплаши се.

— Муравиев, — казах му аз — ти чуваш ли се какво говориш? Как ще се оправиш, когато в Перник зрее бунт, зрее стачка, зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отчаяни, отвратени от нашата власт. Върхушката, интелигенцията е покварена и долна. Примирена е с идването на Русия, на червените, разбираш ли?

— Моля те — каза ми той. — Ще ми скъсаш сакото. Аз знам всичко, но ще се опитаме да спасим кораба. Няма да го оставим да потъне.

Тогава дяволите ме наскачаха. Замахнах. Пернах му една плесница и го оставих сам. Излязох и гледам напреде си генерал Наков, командира на Първа армия в София. Идва на доклад с началник-щаба на войската и с още двама-трима офицери. Те влязоха при Муравиев, а аз отидох при директора на полицията полковник Сава Куцаров, с когото се познавахме много отдавна. Попитах го какво е положението, как вървят работите. Той бе много спокоен човек и не се вълнуваше от нищо. Каза ми бавно, спокойно:

— Господин Буров, правим каквото можем и каквото трябва, но нещата не зависят от нас.

— А от кого?

Той показа на север, към Дунава.

— От оня там, с мустака.

— Кой?

— Сталин. Като каже на своите да нахълтат, ще нахълтат и ще ни пометат. Това е положението — ние сме в неговите ръце, на неговата воля. Каквото той реши, това ще стане. Ние можем само да чакаме…

И той се беше примирил. И той се бе предал вече душевно на врага. Нас ни чакаше гибел. Аз видях зиналия гроб и погледнах в него. И видях кости — кои на цар, кои на войник. Нали така се пее на погребение, господин Памукчиев?

— Да… И чух плач и ридание.

— Не. Все още нямаше плач и ридание. Не. Но имаше тъжна и безпокойна гледка. В София бе ужас, глад и развалини. По улиците планини от павета, камъни и тухли. София бе разорена и съсипана. Аз заплаках. Седнах в кабинета си и започнах да прелиствам старите вестници — „Утро“, „Зора“, „Слово“. Бяха ги струпали на масата ми. Блъснах ги. Седнах на канапето и видях Никола Мушанов да влиза при мене, клюмнал и той, като проскубан гъсок, като пуяк, когото са давили лисици…

— Какво ще правим? — попита ме той, като седна срещу мене. Беше в нов костюм, но зле скроен. Отпаднал. Отслабнал. Не беше научен да управлява в такова бурно време. Бе управлявал в по-добри времена.

— Според мене — каза ми той, — ние сбъркахме, че сложихме генерал Иван Маринов за военен министър.

— А кого да сложим?

— Генерал Наков, смел и решителен човек.

Аз скочих. Хванах и него за реверите.

— А бе, човек. Ти не виждаш ли, че сме изтървали народа. Изтървали сме интелигенцията, изтървали сме всичко, а ти мислиш за някакво униформено говедо, което се казва Маринов, Наков, Янчулев, Стефанов — една стока са всички. Народа изпуснахме. Народът ще ни затрие. Това мисли.

— Народът никога не се изпуща. Народът е с властта…

Онемях.

— С каква власт?

— С нашата власт.

— А бе, Мушанов, ти луд ли си, на луд ли се правиш или кукувица ти е изпила ума. Какъв народ бе, човек? Няма вече народ. Има гладни, отчаяни, недоволни хора, които искат нашата гибел. Нашата смърт.

— Не, такова нещо — казва — няма. Народът винаги е гладен, недоволен и сърдит на властта, но стои зад нея. Защото хаосът е още по-страшен без нея. Народът вярва, че властта е способна да се справи винаги с хаоса. А където има хаос, там има и смърт. Там има и глад. Сега за сега даваме по триста грама хляб на ден, даваме и по парче месо на седмица. Живее се. Но утре ще бъде по-лошо, ако дойде руснакът. Той нищо няма да дава. И това кара народа да държи за нашата власт. Властта има своя философия. Тя има своите поддръжници в населението — най-малко шестдесет на сто. А останалите четиридесет на сто са раздвоени — между анархията, хаоса и властта. Следователно на седемдесет на сто от народа може да се разчита винаги. Тридесет на сто ще се оправят.

— Но ти си побъркан — казах. — Прибави към тези тридесет на сто Червената армия, сто на сто момчета на Мустакатия и ще разбереш, че ти си за мустака. Язък за сивите ти мустаци, глупако.

Той се докачи. Бе много чувствителен на тема „мустаци“. Стана и си отиде. Дойде Гичев. Това животно бе живо копие на Муравиев — нахално, брутално, нагло и хитро. Селско копеле. Селски хитрец. Селски глупак, но с мания за величие. Земеделските лидери, господин Памукчиев, до един са маниаци, глупаци и животни, като изключим само трима души. Първо — Стамболийски, второ — Александър Димитров и трето — Цанко Бакалов — Церковски. Драгиев, Забунов — това бяха селски даскали, превърнати в лидери. Прости хорица.

— Говорят, че той е бил много умен и честен човек, от село…

— Бил е честен, когато е бил в мъдете на баща си и в утробата на майка си. Той е мошеник, само че на едро. През 1931–1934 година бе министър на земеделието и на държавните имоти — едно тлъсто дробче, а не постно. Повика баджанака си Вергил Димов и го направи министър. Двама баджанаци в един кабинет — такова чудо в България не бе ставало. Синове и бащи, да, случвали са се, но не в един кабинет. А той — Гичев, в кабинета на Блока през 1933–1934 година управляваше заедно с баджанака си. Говеда. Животни. Свине. Те се погавриха с властта и с България. На кого е позволено да врежда близките си във властта, в кабинета. Моят баща, който бе мъдър човек, бе против това да се дава каквато и да е служба на роднина в ръководеното от тебе министерство. Той искаше да се уволнят всички роднини в министерствата, където управлява техен министър — роднина. Да няма роднинство, да няма привилегии за този и онзи. А Гичев домъкна Вергил Димов от село Светлен, Поповско, и го направи министър. Той го довлече и на 2 септември 1944 година, като му даде не едно, а две министерства — министерството на вътрешните работи и народното здраве и министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните. Две министерства, защото не се намери министър на железниците.

Аз обичам мъдрите хора, като Александър Димитров, като Цанко Бакалов-Церковски. Александър Димитров е бежанец-македонец. Той се бе заселил в село Горна Козница, Радомирско, и там го убиха. Тръгнал да носи един каиш за селската мелница, и по пътя агентът от охраната му го застрелва. На гара Канджулица става това. Дядо Цанко остана мъдрецът на БЗНС, но сам, съвсем сам…

Когато съставихме кабинета през 1926 година, аз пръв поставих въпроса, още първия ден, дядо Цанко да бъде освободен от затвора и да му се възвърне пенсията на министър.

Ляпчев като зина:

— Наско, без такава политика към дружбашите.

Всички министри, без Цвятко Бобошевски, ревнаха:

— Буров, без тази хитра и коварна политика против Сговора. Той ще умре там, в затвора — за назидание.

Това ме вбеси.

Хванаха ме дяволите — избухнах. Казах:

— Какво искате вие, бе? Какво зинахте срещу мене? Вие профани ли сте, като професор Цанков, да не разбирате, че излишната жертва, глупавата приумица на един профан и премиер като Цанков направи безброй герои — мъченици, безброй кумири за младежта, за БЗНС, за БКП, за народа, за селото. Вие, като поздравихте убийците на Стамболийски, не знаехте, че поздравявате гробокопачите на Сговора. Стамболийски става знаме, става герой, става мъченик, става светец. И децата ще слушат легенди за него. Не създавайте втори светец от дядо Цанко. Той е добър човек и аз гарантирам за него. Той не е по заговорите. Той е по чистата, честна и открита борба. Той ще застане срещу нас и ще поведе БЗНС.

Той ще ни бъде добър партньор. Защото е честен. Ние имаме нужда от умни и честни партньори, а не от чучела като Коста Томов, като Марко Турлаков, като Юртов, като Боян Смилов… Ние не щем глупави съперници. На нас ни трябват умни съперници — да са достойни, на висота, та да се стремим да ги надминем, да ги изпреварим. Калпавият противник не е противник. Той е отрепка. С калпавия борец никой не излиза на ринга да се бори. Народът иска равностойни борци като Никола Петров от Горна Оряховица — атлети, шампиони с име… Кой от вас е против излизането на дядо Цанко?

— Аз — каза Андрей Ляпчев — и целият кабинет.

— Аз съм за Буров — каза Цвятко Бобошевски. Честен бе, умен бе Цвятко. Единствен той ме подкрепи.

Но Ляпчев постави въпроса за гласуване. И от целия кабинет само ние двамата с Цвятко Бобошевски гласувахме дядо Цанко да излезе от затвора, а останалите — той да остане. И той наистина остана. Същият ден аз му пратих на дядо Цанко долни дрехи, костюм, обувки, храна, лекарства, но писах в бележката: „От един другар, земеделец. Бъди здрав“.

И никога той не разбра, че аз съм му ги пратил. Пуснаха го от затвора като видяха, че умира… Аз плаках за него…

— Защо?

— Защото бе човек. През 1919 година, когато станах министър на търговията в кабинета на Стамболийски, той ми каза следните думи: „Господин Буров, Вие идвате при нас в бурно и страшно време. Бурята ще ни помете, но поне ще се опитаме да спасим каквото можем от България, да не умира цялата. Защото сега сме нищо. Но като я грабнат победителите, ще залезем завинаги. Народът ни не заслужаваше тази горка участ. Но, съдба. Дано се оправим. Ето защо ще Ви помоля да не дразните хората — работниците и селяните, с никакви глупави заповеди и разпоредби. Оставете ги да се лекуват сами. Птичето, като си счупи крачето, взема две сламчици, прави си скоби и си превързва счупеното краче с човка. Завърже го и оцелява. Вълкът, като си счупи крака — прегризва го и тича на три крака. Не се предава. Бори се с три крака. Важното е да оцелее народът ни, господин Буров. Ние ще бъдем пожертвувани, помни ми думата. Нас народът ще ни плюе и ще ни ругае. Но ние сме длъжни да се жертвуваме за него. Защото сме негови чада и негови учители. Всеки, който е учил, трябва да е готов да умре за народа си без хленч и да не чака благодарност…“

Това ми каза дядо Цанко и аз на 4 септември 1944 година, когато бях на 70 години, си спомних тези негови думи. И се запитах: „Атанасе, кой дявол те накара да се хващаш на това юдинско хоро, дето го води най-голямото говедо на света — Коста Муравиев, престъпникът, предателят?“ Като отне оръжието от селяните, той предаде на девети юни роднината си Александър Стамболийски с вързани ръце. Ако селяните имаха оръжието си на 9 юни, ние, сговористите, нямаше да видим власт. Селяните имаха триста хиляди пушки и петстотин хиляди револвера…

Всеки войник, всеки селянин, през войната си бе донесъл пушка, револвер и патрони — пълна торба. И то пушки — манлихери. Дето бият с абсолютна точност. Всеки селянин имаше скрито оръжие. Но Муравиев издаде заповед и го иззе. То попадна после в наши ръце. Аз презирам предателите — които и да са те. Предателят е гад, сволоч, мръсник. Предател се става по вътрешна нагласа и по външна нужда — за власт, за пари. Предател е оня, който се ползува от благата на предателството си. Сговорът съди Муравиев, но го осъди на затвор, а не на смърт.

Той остана жив. Зачете му се заслугата. Тоя тип, тоя мазник, представи си, господин Памукчиев, ми стана началник. На мене — на Буров. На човека, който е учил в Париж, в Европа. Да ме командува един човек без образование, без диплома, военен човек. Ах, ах, какво направих аз на 4 септември. Защо не ме тресна гръм, защо не ме удари светкавица. Щях да си седя в София, да си навестявам приятелките. Щях да си пия кафенцето с тях и щяхме да си спомняме за младостта. И белите цици на госпожа Радославова щяха да са в ръцете ми — ей в тези две ръчички… Това е животът, господин Памукчиев — да си в краката на жената или на двете й цици. А след това — да сложиш нещо в ръката й. Да я зарадваш. Защото жената е като дете — тя се радва на подаръка. И защо не — мъжът е създаден да печели, жената — да приема, да ражда, да гледа деца и да продължава живота. В природата всичко е на мястото си. Всичко е разумно сложено. За мъжа трябва да е гордост, когато може да носи радост и да раздава пари. Мъж без пари — огън да го гори. Утрепи го — грях няма. Мъж без пари е само хайлазинът, глупакът и затворникът.

Но аз се отклоних. Говорех за 4 септември. Още тогава аз видях, че съм обкръжен от интересчии, от бедни духом хора. А тези хора са най-опасните партньори. Който създава банка, търси богати акционери, който отваря фирма — умни и предвидливи съдружници. Банката и фирмата не щат само пари. Не щат само устави — искат глави.

Глави нямаше около мене през септември 1944 година. Да, нямаше глави. Муравиев бе проста, дървена кратуна, изцедена във военното училище, съвсем доизглупяла в затвора, по времето на Сговора. Амнистията го засегна, той излезе оттам и стана през 1931 година министър на просветата.

Тъкмо тогава обявиха за продан къщата на Петко Рачов Славейков, на Пенчо Славейков, на днешния площад „Славейков“ №8-9-10. Там бе тази стара къща, с голям двор. Искаха софиянци, искаха и молеха Муравиев да я изкупи за музей на Славейков или за музей на Министерството на просвещението. Но той отказа. През негово време разрушиха и съсипаха тази хубава стара къща. Аз бях там, когато я рушаха и видях как от тавана и от мазетата извличаха тонове книжа — книжата на семейство Славейкови. Видях и плаках. Но аз бях вече само един банкер, само един паднал от власт министър. Работниците извличаха вързопите от мазето, хвърляха ги в камионите и те изчезваха. А може би там да е била историята на България, на българския народ. Рухна тази къща и на нейно място се дигнаха десетина други…

Муравиев бе жалко подобие на управник, но аз пък бях още по-жалко подобие на министър, щом се съгласих да стана боцман при такъв келяв и калпав капитан. Станах юнга, станах прост моряк. Господи, как изглупях. Как паднах толкова ниско. Как?

(Блъска главата си с две ръце и цял се люлее).

— В нашата история, господин Памукчиев, е имало и по-жалки сцени. През 1913 година, през 1918 година. Такива сцени са се повтаряли, но не чак толкова жалки и мизерни. През 1918 година се изредиха трима министър-председатели: д-р Васил Радославов, Александър Малинов, Теодор Теодоров. Трима титани. Трима големи мъже — държавници, въпреки кусурите им.

— Казахте преди това лоши думи за д-р Васил Радославов…

— Да, казах. И сега ще ги кажа, но в сравнение с това чучело — Муравиев, той бе титан, той бе великан, той бе циклопът Полифем пред джудже.

Дотам стигна нашата история — да се повери в ръцете на един мошеник, на един хитрец и предател на своята партия. Муравиев може да е бил добър за себе си, но не бе добър за България. Той не видя, че корабът му потъва, че е капитан само за няколко дни.

Ние, всички негови министри, бяхме патили хора и не ни е простено да правим глупости. Глупости правят младите — за да имат време да ги поправят. А ние? Но това е — жаждата за власт е безгранична, както и глупостта. Глупостта на човека е толкова безкрайна, колкото и мъдростта. За жалост, плевелите се оказват по-жилави и по-дълговечни от житото. И го заглушават. И го удушават. И то умира. Плевелите на глупостта закопаха Велика България за векове. Аз видях нейното цъфтене, нейния възход и нейното грозно падение.

На 5 септември, когато Русия обяви война на България, при мене в кабинета ми дойде Никола Гешев с началника на Държавна сигурност Павел Павлов и началника на контраразузнаването Андрей Праматаров. Бяха с раници. Натъпкали се бяха с оръжие и с пари. Бягаха. Заминаваха за Пловдив. Поканиха ме да тръгна с тях.

— Къде, господа? — попитах ги аз.

— За джендема — отговори Гешев.

— Джендемът е в Балкана — казах аз. — Вие накъде сте тръгнали?

— За Тракия?

— Защо?

— Да сме по-близо до турската граница.

— Но как я докарахте дотам, вие да бягате за Турция, а народът да го оставите сам? Народът бяга към Русия, а вие бягате към Турция.

— Елате с нас, господин Буров — каза ми Павел Павлов. — При нужда, ще съставим задгранично правителство и Вие ще станете министър-председател. Обмислили сме всичко. Имаме нужда от сериозни и умни хора, да ни водят, да ни направляват. Ние явно не сме дорасли за това.

Но аз ги изгоних. Казах им, че съм бил вече политически емигрант през 1922–1923 година, мерси. Знам прелестите на това емигрантство. Ако ще се мре — в България да се мре. Не другаде. Защото човек без майка и без родина е парцал, той е нищо… Те си заминаха и изчезнаха. Аз видях отново гроба… И заплаках… Но не заминах…

Глупост е, мъченичество е да се бяга от родината, господин Памукчиев. Заклевам те — умри като просяк, но умри в родината си. Тя е земята, която те обича и те храни. Не я изоставяй никога. Тя може да стане гроб, но може да стане и градина — всичко зависи от тебе. Ако ти си на нея като добър стопанин, ще бъде рай. Ще бъде цвете. Но зарежеш ли я, тя буренясва и пропада. Земята е жива — тя диша и страда. Тя обича този, който я обича. Също като майка. Тя никога не е майка-мащеха. Тя иска нежност и любов. В България ние отворихме някога земеделски училища за простите момчета, главно в селата.

— Имаше и в моето село.

— Там, в тези училища, се учеше един предмет, „земелюбие“, но през 1924 година това говедо Цанков го изхвърли. Глупаво било. Разбира ли той що е умно и що е глупаво. Пълен глупак беше. А там се казваше, че земята е безценен капитал, за който капитал всяка банка плаче, бленува и се моли да оцелее. Да, моли се да оцелее.

В програмата на тези училища имаше предмет „кошничарство“. Учениците се учеха да плетат прекрасни кошници от ракита, от върба и придобиваха поне пет нови професии. Имаше пророчески думи в тия учебници. Ето това премахна Цанков. Затова винаги бяхме на нож с него.