Михаил Топалов-Памукчиев
Срещи с Буров (1)

Вместо увод

След девети септември 1944 имах щастието да попадна на един чудесен човек — Владимир Поптомов, от село Белица, Разложко. Най-благородният и мъдър човек, когото познавам отблизо. Работих с него през 1945–1946 година и живях в дома му година и половина. Тогава той беше главен редактор на вестник и член на Политбюро на ЦК на българската работническа партия — комунисти (БРПк). Беше се завърнал наскоро от Съветския съюз заедно с Георги Дамянов. Живееха като спартанци — бедно, без никакви удобства.

Поптомов беше весел и любезен с всички. Той пръв разбра простата житейска истина, че историята на времето, като красотата, бързо преминава, и за да остане нещо от нея, трябва да се записва. И тъй като бях добър стенограф, ме изпрати при хората от миналия режим — регенти, министри, депутати, генерали, политици, да вземам интервюта, те да приказват, а аз да записвам техните спомени.

— Мишо, ще бъдеш много любезен и много внимателен с тях — казваше ми Поптомов. — Няма да им възразяваш остро, да ги обиждаш и поучаваш. Те са хора предостатъчно умни и опитни в живота, които знаят „де зимуват раците“. Ще гледаш да ги предразположиш към спокоен и сърдечен разговор. Ще им кажеш, че това остава за историята, че те няма да умрат безследно, че техните мисли и планове ще бъдат оценени от бъдните поколения. Особено внимателен ще бъдеш с бившите регенти, министри, генерали и депутати. Бившите пълномощни министри и политици може да те обидят с нещо, но ти ще го преглътнеш. Може да те дразнят, да те изругаят, голяма работа. Защото като си отидат тези хора, няма откъде вече да узнаем истината за много исторически съдби и събития. Аз и сега например не мога да си обясня защо след преврата на 9 юни 1925 година бяха избити сдружените земеделци Стоян Калъчев, Сергей Румянцев, Спас Дупаринов, Крум Попов, а останаха живи други министри от кабинета на Стамболийски — Христо Стоянов, Константин Муравиев, Недялко Атанасов. Ето защо в разговорите си с Христо Стоянов и Муравиев, разпитай за тези неща. Задавай всякакви въпроси, искай да узнаеш тайните пружини на историята, а не само плитчините. Това е твоята задача. Всеки разговор ще го стенографираш, после ще го дешифрираш и ще ми даваш един екземпляр от него. Аз ще го прочитам и ще те напътствам къде да задълбочиш, в коя галерия на златната мина да се заровиш. Защото тези хора са златни мини за българската история…

— А ако някой от тях не ще да говори? — попитах аз.

— Ще има и такива, но нищо. Поне ще получиш лични впечатления — как се носят, как живеят, какви книги имат в библиотеката си. Ето, поетът Кирил Христов е жив. Живее в Овча купел с жена си, чехкинята Ноеми. Той изнемогва, получава съвсем малка пенсия. Я иди при него. Занеси му един пакет с провизии, па поседни на приказки.

— Откъде да взема провизиите?

— От Софийското комисарство на снабдяването. Там сега работи и д-р Ячо Кабаивански — „Марко Поло“, писател. Говорих с него. Той е приготвил колета. Ще го занесеш на Кирил Христов и ще се разговорите. Старите хора са самотни и обичат някой да бъде край тях. Да му говорят, а той да ги слуша. Защото няма нищо по-ужасно от самотата на стария човек. Ох, колко е самотен този човек. А това е един голям поет, един от най-големите синове на България.

— Но е написал стихотворение „Жени, вино, вино и жени“ — казах аз една от заучените фрази, втълпена ми от писанията на Георги Бакалов и от млади агитатори — ремсисти от Севлиевската смесена гимназия.

Поптомов ме накара да седна до него. Сложи ръка на коляното ми, като баща на син, и заговори полека:

— Слушай, момче младо, в живота се допускат грешки и пристрастия. Това е борба. Жестока, свирепа борба, за да се спечели човекът и да се привърже към твоята идея. Какво правиш ти, за да спечелиш човека? Пишеш с нерв, с ярост. Намираш си противник и му нанасяш удари. Тази брошура е писана от Георги Бакалов в левосектантския период и има своите слабости. Това е неизбежно. Георги Бакалов принесе голяма полза за нашата партия, но направи и грешки. Не аз ще го съдя сега, нито пък ти. Това ще оставим на историята.

По-важно е другото — да отидеш при Кирил Христов и да запишеш неговите спомени. Кирил Христов е човек с феноменална памет. Той знае всичко. Помни всичко. И ако го предразположиш, ще ти каже много неща. След това ще отидеш при Теодор Траянов и при Екатерина Каравелова, председателка на жените — писателки в България. Това са златни рудници… И да не забравим най-важния — Буров…

Внимавай с тоя дявол. Знае всичко. Помни всичко и има отговор за всичко. Гениален и прозорлив горнооряховчанин, банкер и политик, дипломат и стратег. Вожд на фашистите в България през 1921 година. Той именно е накарал студента Дочо Христов от Севлиево да подпали нашия партиен дом на площад „Лъвов мост“, където се намира сега дирекцията на Народната милиция. Той е бил тарторът на тъмните сили в България, душата на сума заговори и преврати. Но си има своята ахилесова пета — суетен е. Не иска да умира. Иска да живее вечно. Да се говори за него и след смъртта му. Вярвам, че ще се разприказва. И ще каже много интересни неща…

— Съмнявам се — рекох аз, — генерал Иван Вълков не ще да говори.

— Защото каквото и да каже, ще бъде обвинение срещу него. Той е умен човек. Впрочем, няма глупави и прости хора на този свят, момче. Това да го знаеш от мене. Запомни го добре. Затова се отнасяй към всеки човек сериозно, като към по-умен от теб. Никога не подценявай никого. Хората нямат ли интерес, не се усмихват дори. Интересът движи историята и политиката. Буров най-добре знае това. Той е учил дипломация в Итън колеж и в Женева, познава банковото дело, дипломацията, аферите в България и по света. Познава Клемансо, Лойд Джордж, президентите на Европа, царете и кралете по цялата планета… Бил е министър на външните работи, а това значи много. Пращам те на велик изпит, момче. Вярвам, че ще успееш. Ти си млад, открит, весел. Хората обичат такива като теб. Затворените и навъсените нямат успех в живота. Червата ти да се влачат, ще казваш: „поясът ми се влачи“ и ще се усмихваш. Усмивката отваря всяка врата и отключва всяко сърце.

Не показвай знанията си (ако ги имаш) — остави събеседника да ти покаже какво знае. Чух, че Буров много псувал — нека си псува. Бил се озлобил на света и на евреите — да си се озлобява. По-важното за нас е да каже как да се оправи една икономика след войната. Така, както се оправи България след 1918 година. Той знае тайните на икономиката, на банкерството и на политиката. Утре ще ги търсим тези хора, но няма да ги има. Сега ги има и затова сега ще водим разговори с тях. Ето, това е твоята велика мисия. Нека си говорят каквото си искат — ще записваш всичко. Псувни, ругатни, обиди, мисли, сентенции — всичко. Да имаме техния жаргон и техния начин на мислене. Това е ценното на една стенограма — да не пресява, а да запази всичко, всичко, всичко…