Илия Ангелов
Тъжният клоун (7)

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ И ТОДОР ЖИВКОВ

Мое лично впечатление е, че бившият Първи не обичаше Георги Парцалев, а и други представители на артистичния свят заради техните странности в личния им живот. Когато имахме концерти пред Тодор Живков, съм наблюдавал неговото поведение. Той от самото начало не го приемаше добре и не ръкопляскаше на сценичните изяви на Парцалев. По-късно това отношение се посмекчи и Живков започна полека — лека да дава признание на изкуството му. Някогашната политическа върхушка, влияейки се от настроенията на генсекът на БКП, също лавираше.

Парцалев много трудно стана „заслужил“ артист, а дваж по-трудно — „народен“. Поради тази причина ден-два преди 24-ти май, когато се обявяваха тези звания, Парцалев ставаше много напрегнат и нервен. След като последен от водещите хумористични артисти го направиха заслужил артист, трябваше да минат цели осем години, когато от немай-къде Живков го удостои с отдавна заслуженото признание „народен артист“.

Историята, която ще ви разкажа, за мнозина ще прозвучи като анекдот, но е самата истина. У нас гостуваше делегация на Корейската народна република. Тържественият концерт бе в Летния театър в Банкя, където присъстваха Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички артисти бяхме поканени в резиденцията на малко вечерно тържество. Сред присъстващите бяха Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова… Чуваше се свойствения глас на Живков, който беше в изключително добро настроение. Наблюдавах Парцалев. Той още не беше взел думата, а само отпиваше от чашата си и пушеше нервно цигари. В един момент, въпреки че бяхме далеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече:

— Георги, ха, кажи нещо и ти! Недей да мълчиш! След тези думи на Живков всички притихнаха.

— Др. Живков, ще ви разкажа нещо съвсем истинско. Снимахме филма „Нако, Цако и Дако“ със Стоянка Мутафова, Калоянчев и Никола Анастасов. По сценарий ние търсехме престъпна група от шпиони, която събира военна информация от България. Трябваше да се правят снимки и в чужда страна и „Българска кинематография“ реши това да бъде в Алжир. До там пътувахме с кораб. Тръгнахме от пристанище Бургас. От българското посолство в Алжир ни посрещнаха топло. Снимките щяха да се правят в центъра на града, в едноименното кафене „Алжир“. Всеки един от нас — Нако, Цако и Дако трябваше да седне на отделна маса. Щяха да ни правят скрити снимки, за да не даваме пари допълнително. Аз бях облечен в някаква измислена парадна униформа с много нашивки, медали и звезди.

Бяхме се уточнили, когато видим колата на легацията, една черна „Волга“, да започнем да играем епизода. Междувременно организаторът от киното бай Киро, ни беше предупредил, че в това кафене всичко е много скъпо и да си поръчаме само по едно кафе. След това той ще мине и ще плати консумацията ни. Седнах на една свободна маса. Само, че на мене ми се пиеше уиски и си го поръчах като щях да кажа на организатора, че аз ще си го платя. Докато чаках сервитьора да ми донесе питието, дойде един възрастен арабин и ме запита на френски, дали може да седне на масата заедно с още един млад господин. Бяха облечени с техните национални облекла. Новите ми компаньони, особено възрастния арабин ме разглеждаше с голям интерес, впечатлен от моята измислена военна униформа.

— Испанец ли сте, не? — запитаме ме той.

— Не, — отговорих аз.

— Бразилец?

— Не, не съм бразилец.

— Турчин? — упорстваше арабина.

— Не съм и турчин.

Парцалев разказваше с неговия характерен глас и в един момент Живков започна да се смее толкова силно, че всички го погледнаха и започнаха да се смеят и те. Парцалев изчака смехът да утихне.

— Тогава сте албанец — арабинът продължаваше с арабско спокойствие да ме пита.

— Не, не съм и албанец.

— Тогава сте грък, господине. Живков тук прекъсна Парцалев и рече:

— Георги, не са могли да те познаят, бе! Парцалев не отвърна нищо и продължи:

— Може би сте от Португалия? — упорстваше арабинът.

— Не, не съм и от Португалия.

— Но, тогава откъде сте?

— Откъде ли съм? От България съм.

Арабинът за миг уплашено замълча.

— От България?

— Да, и какво от това?

— Там има комунизъм. То е много лошо нещо.

— Какво му е лошото? Сега пия и друг ще дойде да ми плати сметката.

— Хахаха! Всичко това си го измисляте, господине? Няма такова нещо по света: Вие да пиете и ядете, а друг да плаща!

Докато Парцалев говореше, Живков леко отпиваше от чаша с червено вино видимо развеселен.

— Аз си поръчах още едно малко уиски — продължи разказа си Парцалев, — пък каквото и да ми каже бай Киро. Междувременно черната „Волга“ на легацията дойде и аз си изиграх епизода. Не се мина и много време, и ето, че идва бай Киро, с чанта в ръка, да плаща моята консумация.

— Парцалев, какво си пил толкова много? — каза той сърдито, но започна да брои банкнотите, за да плати.

Използвах ситуацията, обърнах се и рекох на арабина.

— Виждаш ли, това е комунизма? Аз пия, а друг идва и плаща след мен.

Арабина замълча учуден.

— А как е с храната? — веднага запита той.

— Аа, има друг, който я плаща. Усмивката застина на устата му.

— Ама това ли е комунизмът?

— Да, това е комунизма.

— Тогава и аз ще стана комунист. И ще го пропагандирам. — бързо изрече той.

— Това е най-хубавото, което ще направите, — казах му аз. Станах и си тръгнах. После бай Киро ми взе 15 долара за двете малки уискита.

— А бе, Георги, ти си бил страшен — рече Живков — малко са такива българи като тебе. И започна отново да се смее свойски с останалите гости около Парцалев.

Четири дни по-късно, на 24 май същата година Парцалев го направиха народен артист. Най-сетне мечтата му се сбъдна.