Илия Ангелов
Тъжният клоун (13)

30 ГОДИНИ НА СЦЕНАТА

След смъртта на Багаров, Парцалев започна да играе скечове със Стоянка Мутафова. Двамата имаха незабравимо артистично присъствие. Търсеха ги навсякъде и имаха огромен успех. Но когато тя стана „народна артистка“, Парцалев беше засегнат до болка и прекъсна този творчески контакт. Това той направи така деликатно, че тя да не се обиди. Стоянка Мутафова го разбра и не му се разсърди. Той не можеше да си представи на театралния афиш пред Парцалев да пише з.а., а пред Мутафова н.а. Това разочарование Парцалев пазеше дълбоко в себе, без да го споделя с никого.

По време на един наш концерт Парцалев забелязал, че един човек от публиката не се смее на сценките и вицовете му.

— Човекът беше 50-55-годишен — разказваше Парцалев — прилично облечен, седнал на първия ред по средата и гледаше през цялото време изключително сериозно и внимателно. Погледнах хората в залата, всички се заливат от смях, а той стои безучастен. Колкото и да се стараех, човекът оставяше безмълвен. Не го ли разсмея, значи ми е дошло времето да слезна от сцената — помислих си аз. — Поглеждах го с край-чеца на окото си, но смях нямаше. Като гледах този сериозен човек, нещо в мен се пречупи. Казах си, ще изиграя най-смешния си епизод. И отново без резултат. Настроението ми се развали, неспокоен и изнервен се прибрах в гримьорната.

Застанах пред огледалото и аха да кажа: „Парцалев, вече не ставаш“, на вратата се почука плахо.

— И знаеш ли, Бате, какво се случи? — продължи Парцалев. — Отворих вратата. Каква изненада! Същият този зрител. Той държеше в ръцете си букет с бели карамфили и още на вратата ми каза:

— Вие бяхте чудесен, а аз съм авторът на няколко ваши скеча.

— Занемях — продължи Парцалев, — а на ум си казах: „Поне веднъж да се беше засмял“. Така нещата си дойдоха на мястото.

Парцалев и Калоянчев направиха много и запомнящи се роли в киното, театъра, изиграха десетки телевизионни постановки, но извън работата си нямаха допирни точки, освен че деляха една гримьорна.

Парцалев разказваше винаги със смях следния епизод: „Пътувам си с влака и се прибирам в София. На една гара вратата на купето се отваря и влизат мъж с малко момченце. Като ме видя, мъжът се зарадва искрено и рече:

— Много се радвам, че ви виждам на живо. Цялата ни фамилия застава пред телевизора и се смеем от сърце на вашите изпълнения. Моят внук, дето го водя, също се казва Георги.

После непознатият се обърна към детето и го попита:

— Кажи, моето момче, как се казва този чичко? Кажи, не се смущавай. Нали и ти искаш да станеш артист като него?

Момченцето се смути и скри глава зад дядо си. Дядо му продължи:

— Кажи де, кажи, това е Георги…

В същият миг детето, поглеждайки към мене, извика:

— Георги Калоянчев!

Човекът се притесни, а аз се смях от сърце. Стана ми много весело. По-късно разказах тази случка и на Калата. И двамата се забавлявахме много.“

Парцалев умееше да разпределя времето си много рационално, а и моята помощ като негов импресарио го улесняваше допълнително. Една вечер Парцалев имаше представление в Сатиричния театър, а по същото време трябваше да изнесат спектакъл заедно с Латинка Петрова в голямото фоайе на кино „Петър Берон“. Той се притесняваше как ще съчетае двете участия. Актьорът играеше само в самото начало и после се появяваше чак в края на постановката „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Предната вечер, за да го успокоя, направихме пробен пробег между театъра и клуба в „Иван Вазов“ и изчислихме времето, необходимо за придвижването ни. Оказа се, че Парцалев спокойно може да започне пиесата в Сатирата, а след това да играе с Латинка Петрова и да се върне навреме за финала в театъра.

Въпреки, че всичко мина добре, тази авантюра повече не я повторихме.

Преди време открих един сценарий у дома на Парцалев от 1966 година, който е трябвало да послужи за телевизионен портрет на актьора. Замисълът му беше построен върху изказвания на различни творци, съчетано с кадри от дома на Георги Парцалев. Режисьор беше Методи Андонов. Включително и той е трябвало да се появи в кадър да сподели личните си впечатления: „Парцалев е заслужил любовта на зрителите с таланта, с трудолюбието и скромността си. Искам да кажа, че внукът на писателя Константин Константинов — Жорко имаше една грамофонна плоча. На нея беше записан гласът на Парцалев. Любимото му занимание като първокласник бе да си пуска плочата и не му омръзваше да се смее. Него текста не го интересуваше. Детето се радваше само на гласа и интонацията на Парцалев.“

Йордан Радичков: „Смешните неща винаги имат стойност и придобиват качества само, ако се споделят с други — да се смееш или да плачеш е съвсем нормално. Хуморът на Парцалев е изключителен и не е случаен. Например някой комедиен актьор се спъва случайно на сцената и предизвиква смях у публиката. Поласкан от това, актьорът започва да се спъва непрекъснато, докато публиката получи отвращение от тези повторения. Забравя се главното, че публиката се е смяла просто на спънатия човек, това е.“

Георги Парцалев: „Аз действително се страхувам много от случайните неща в комедията да не станат постоянни — мимики, жестове, изкривявания на тялото. Когато бях начинаещ актьор, играех роля на 16-годишен младеж. Народният артист Георги Стаматов присъстваше на репетицията. По едно време ме прекъсна и рече внимателно:

— Парцалев, ти все едно играеш не 16-годишен, а 26-годишен.

Взех си бележка от неговите думи. Продължихме да играем. Стаматов пак ме спря и каза:

— Сега пък играеш като 6-годишен.

От този момент имам страх от превъплъщенията.

Но се стремя да представя героя, такъв какъвто аз го виждам и усещам.“

Йордан Радичков: „Парцалев е много прав, аз познавам един актьор, който така се вживя в ролята си, че след представлението забрави да излезне от «кожата на актьора». Махна грима от себе си и тръгна из държавата и сума ти поразии направи. Ролята му беше такава.“

Георги Парцалев: „Навремето послъгвах майка ми и тя за наказание ме връзваше за ябълката в двора. Положението беше поносимо до 12 часа, когато банковите чиновници, които работеха срещу нас, излизаха в обедна почивка. За да не ме видят в такова унизително положение, започвах да тичам с въжето около дръвчето и се намотавах около него, сякаш си играя.“

Бащата на Парцалев, след като е запитан, радва ли се че синът му е артист споделя: „Друго беше пред малкото му име да има др“.

Малко известен факт е, че Парцалев много обичаше цветята. Той имаше собствена теория, че ако погалиш едно цвете, то по-бързо ще разцъфти.

— Нямат нужда само от поливане — казваше ми той. — Имат нужда от милувка и от нежност.

Спомням си, бяха му донесли от Тунис една палмичка, която той посади в малка саксия. Но дръвчето трудно вървеше. Парцалев я премести до леглото си и щом отвореше очи, а също и преди сън, я погалваше. Учудено го гледах и си мислех, че това са някакви фантасмагории. Но наистина палмата започна да се съживява, да расте и тогава разбрах смисъла на неговите думи.