Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (6)

Земетресението

Насядали по камъните, ние равнодушно наблюдавахме как паяците и всевъзможните обитатели влизаха и излизаха от дупките на дърветата. Всичко ни беше вече все едно и никой не спомена дори, че ще се стъмни и няма къде да вържем леглата си за нощуване.

Лианите и паразитите бяха така уплели всичко, че нямаше нито педя свободно място, където да завържем въжетата на спалните чували. Ние бяхме в пълен плен на Чурун и джунглата — на нищо повече не можехме да разчитаме. Всички свободни камъни по левия бряг на Чурун, чак до плътната завеса на джунглата, бяха заети от нас. А в краката ни зееше пропастта. Над нас за първи път се появиха мрачни облаци, които не обещаваха с белите си пера нищо друго освен гръмотевици, дъжд и прииждане на реката.

Теснината на Чурун, застрашителна поради плътната растителна стена, едва побираше на наноса толкова много хора и около 20 ламаринени сандъка. Водата на реката със същата бързина клокочеше край нас, плискаше ни, изчезваше в пропастта и отнасяше нашите роптания и въздишки. Ние доброволно се бяхме натикали в това тясно пространство, след като слязохме толкова километри по стръмните стъпала, без да предполагаме, че Чурун има още един водопад.

Връщането назад беше немислимо. Всички виждаха нашата безизходност, но никой никого не можеше да обвинява. И ние като Одисеи се връщахме от един ад, за да попаднем на по-страшен. Бяхме толкова много потресени, че не можехме да разберем всъщност истинския размер на нещастието.

От Пърси и Алън например се излъчваше поразително спокойствие: очевидно претовареното им съзнание не можеше да приеме нищо повече и затова те се задоволяваха единствено да стискат между коленете кожените си чанти. Индианците бяха съвсем пасивни, безусловно подчинени на някаква чужда воля, много по-силна от нашата. Те бяха станали жертва, както и ние, на други, обаче трудно беше по лицата им да се открие какво мислеха. Досега те ни се подчиняваха, без да дават вид, че разбират истинското положение на нещата.

Черните облаци се спуснаха ниско и сякаш ни притиснаха към пропастта, озарявана от светкавиците. Страхотен гръм се разнесе от върха на Дяволската планина и изчезна с тропот в низината. Наоколо се чуваше тътнежът на разразилата се буря. Неизбежният фатален край приближаваше, лишаваше ни от каквато и да е самоувереност, предизвикваше студени тръпки по гърбовете ни. Дори и двамата оптимисти Иван Горилата и Игор Незнакомов се свиха с посърнали от ужас лица.

Мълниите и гръмотевиците се разразяваха, обгаряха въздуха, гримираха лицата ни с бръчки и заглъхваха долу в пропастта, готови всеки миг да ни обгорят с огненото си дихание.

Но това далеч не беше всичко, което трябваше да изживеем в тая дълга страшна нощ. Осветеният от стрелките циферблат на ръчния ми часовник показваше едвам единадесет часа преди полунощ, когато силен тикален трус ни изтръгна от нелегалната ни апатия. Никаква човешка ръка не беше в състояние да спре движението на скалата, на която се намирахме. Тя като че ли се наклоняваше към пропастта. Мракът, наситен с електричество, се оглуши от трясък, последван от ослепителен блясък и подземен гръм. Цялата околност високо над махагоновите дървета се раздели на две — на мораво сияние и черна сянка, в границата на която се бяхме свили ни живи, ни умрели.

Моравата светлина стана жълта. Скалата потръпна. Започна главният трус, който откъсна нашата скала от масива. Миг след това Чурун изчезна. Небето стана мастиленочерно. Чу се продължителен звук, като че ли огромен влак минаваше по железен мост. След това се появи силен вятър, образуван от излизащите подземни газове. Нова светкавица и те се запалиха. В края всичко се свърши със срутване, като че ли изсипваха камъни от високо.

Запалените газове се отразяваха далече от нас върху мастиленото небе и образуваха танцуващи фигури. Пламъкът се люшкаше като призрак в мрака. Положението стана ужасяващо. Наблизо продължаваше срутването. Чувствувахме, че се откъсваме и влачим към пропастта.

Вятърът се засили, после утихна. След малко върху нас се изля силен тропически дъжд, който освежи въздуха и угаси отровния пламък. Тежките задушливи газове, които идваха от юг, се замениха с чист въздух.

При последната светкавица видях как всички бяха затворили очите си и навели глави, очакваха края на света.

Часовникът показваше едва един часа след полунощ. Земетръсът продължаваше със слаби колебания като конвулсии. Тъмнината, като в рог, покриваше абсолютно всичко около нас и ние не можехме да определим от коя страна се намира пропастта. Задушливи газове се появиха отново, проникваха през носовете и гърлото и ни замайваха.

В недрата на планината изригна вулкан, който я разкъса. Епицентърът на земетръса беше някъде на юг, в масива на Дяволската планина. Някъде дълбоко ставаше наместване на пластове, съпроводено от силно търкане на пирити, което образуваше естествени карбиди. Запалени, те горяха или тлееха под земята и пропускаха през пукнатините газове.

Дълга безкрайна нощ! Докога щеше да продължава това търкане на пластовете, от което трепереше цялата скала, кога щеше да се съмне, за да видим къде изчезна река Чурун и какво ни оставаше да предприемем, за да се спасим, ако въобще имаше още някакъв шанс за спасяване?

Докъде достигаше пределът на нашата издръжливост? Отровните газове се кондензираха в гърлата ни като киселини и ни изгаряха, а водата на Чурун я нямаше, за да утолим страшната си жажда. Трябваше на всяка цена да промием гърлата си. Плюнката нагорчаваше и затрудняваше дишането. Сълзите ни станаха гъсти, щипеха и премрежваха очите.

Бяхме напълно изолирани от външния свят.

Лъчите на изгрева разгониха задушливите газове. Светлината на раждащия се ден разкри пред нас съвършено нов декор. Много неща бяха изчезнали или разместени. Трусовете отслабнаха и вече не ни застрашаваха. Долу пропастта не беше станала нито по-тясна, нито по-дълбока. Карао си течеше пак от юг на север. Нямаше ги само стадата диви коне и животни, които пасяха предния ден. Нашите индианци не приличаха на себе си. Като корабокрушенци те все още седяха на камъните и ни гледаха с невиждащи очи. Нямаше никакъв смисъл да им даваме обяснения, че беше станало обикновено, но много силно земетресение в Дяволската планина без участието на техните зли духове.

Катаклизмът беше откъснал от масива нашата скала и в новата пропаст беше пропаднала река Чурун. Това открихме, когато стигнахме до огромната двадесетметрова пукнатина. Тя се простираше на няколко километра дължина с посока от изток към запад, паралелно на главната ос на Сиера де Пакароима, и зееше дълбоко 30–40 метра. Река Чурун падаше от тая височина върху разрушението и изчезваше. Напуканият бряг, където стигнахме на запад, не гарантираше безопасно движение, затова се върнахме назад да търсим нов път, решени на всяка цена да се измъкнем от тая разкъсана земетръсна зона и да слезем в низината, където течеше река Карао.

Зашеметените индианци понесоха много тежко земетръса. Ние, белите, вървяхме смело напред, прескачахме дупките, а след нас индианците се влачеха безволно, опитваха страхливо скалата, преди да отпуснат цялата си тежест, придвижваха се бавно и предпазливо, като ни принуждаваха да губим ценно време. Преминахме страничните пукнатини и стигнахме края на голямата диаклаза, която се стесняваше. Хиляди дървета с пречупени върхове, изкоренени и повалени, препречваха пътя ни. Туктаме из малките пукнатини излизаше на тънки струи бял пушек и миришеше на опърлено. На други места се беше разляла черна рядка кал, дъхаща на сяра. Когато спирахме да разглеждаме тая кал или да си обясним как е станал земетръсът, ние срещахме уплашения поглед на индианците. На тях всичко станало им се струваше свръхестествено, причинено от зли духове.

Бързоногия елен загуби своя блясък на водач и измисли за оправдание да повтаря дали злите духове не са убили неговите близки. Това зарази останалите индианци, които по едно време решиха да хвърлят в пукнатината ламаринените сандъци и да ни напуснат. Само заплашването с пистолетите ги спря, но това ни застави да бъдем нащрек, когато нощувахме следната нощ върху опустошената скала. Не можеше да се мисли вече да оставяме индианците нощем да дежурят. За беда още няколко малки срутвания доведоха индианците до лудост. Денем и нощем те почнаха да бълнуват. Ние непрестанно бяхме около тях, готови всяка минута да употребим оръжие.

На следния ден само с насочени пистолети успяхме да ги накараме да изсичат растителността и да пренасят багажа. Всички ръмжеха, но никой не посмя да опита силата на куршума. Ние бяхме решили жестоко да смажем всяка съпротива, но да ги принудим да ни помогнат да слезем с ценния си багаж до следващото индианско селище.

Пушките, заредени, бяха готови на гърбовете ни, пистолетите с отворени предпазители чакаха най-малкия повод да отнемат живота на първия, който се опита да ни нападне. Принудителната самоотбрана беше оправдана. Ние не можехме да допуснем доброволно да станем жертва на тия диваци, способни да ни вземат главите с мачетите, без да им мигне окото. Сами те никога не биха могли да обяснят пред никого защо са го извършили. Това нямаше да бъде отмъщение, а по-скоро жертвоприношение, за да бъдат омилостивени злите духове.

В Мексико още съществува у ацтеките индианци доброволно жертвоприношение, което се извършва от техните магьосници. С много остър нож магьосникът отваря подсърдечната област, изважда сърцето на здраво вързания младеж и го изяжда. Ние не знаехме дали нашите индианци нямаше да ни скалпират, или да ни извадят сърцата със собствените си ножове, след което да се почувствуват опростени от наказанието на несъществуващите зли духове.

Докато се движехме из осакатената джунгла, не чухме нито един звук, не доловихме нито най-малкия признак на живот освен нашия. Бързоногия елен, който се ползуваше от нашето благоволение, се престраши и загледан нахално в дулото на пистолета на Пърси, го попита:

— Не е ли влязъл в нас злият дух?

Разгневеният Пърси в припадък на ярост го халоса по главата и се приготви да стреля срещу всеки, който се намеси. Сам изпаднал във властта на страха, Пърси не можеше да си намери място. Трябваше да го увещаваме, че греши, като се отнася по тоя начин към човек, загубил разсъдъка си. Пърси се оправдаваше, че му стига снощният ужас, за да слуша глупостите на един дивак. Място за спорове нямаше. Излишно беше да убеждаваме цивилизования англичанин и дивия индианец. Важното бе, че тая постъпка на Пърси озлоби още повече индианците срещу нас.

На много километри дължина злополучният земетръс беше оставил препятствия, опасни за преминаване. Трябваше да се обикалят и да се търсят по-малко опасни места, откъдето да опитаме нашия десант в долината на реката Карао.

На дължина около осем километра скалата беше изместена от първоначалното си положение и след това беше хлътнала. Страшното земетресение беше пощадило само нас, понеже сме били на 500 метра от разпукването и откъсването на скалата. Цялата огромна маса на скалата е била отместена като перце и после оставена да се намества от собствената си тежест. Затова се бяхме отървали само със страха.

Всичко останало от обитателите на джунглата, освен нас, е било убито или в паническо бягство е паднало в отворените пукнатини. Отровните газове бяха изтровили змиите и другите животни, които в момента на трусовете са се намирали на земята. Гущерът игуано, който намерихме умрял до едно повалено дърво, не беше успял да си смени цвета на кожата. Зеленият му цвят имаше убит оттенкък.

Тоя земетръс беше най-лошото ни приключение за шестте години пътувания из Венецуела. Дяволската планина, огнище на постоянни катаклизми, си отмъщаваше за това, че бяхме се осмелили да нарушим нейната непристъпност.

Дори и нашата издръжливост беше сломена. Изгубили човешки облик, ние се влачехме по скалите. Пълзяхме изнемощели, лишени от чувства. Най-после един късен следобед успяхме да слезем до река Карао. Висока човешки бой трева, алени салвии, оранжеви кании и бодливи храсти от червени азалии като цяла гора закриваха гърбовете на диви бикове, диви коне и страхливи антилопи. Зад реката се виждаше голямо блато й по брега му надколните жилища на индианците. Преминаването на отсрещния бряг беше невъзможно, освен с лодка, каквато нямахме. Река Карао е два пъти по-широка от Чурун, с много по-бързо течение и неизвестна дълбочина.

Тежкото изнурително слизане и преживените изпитания изискваха на първо място продължителна и спокойна почивка. Забихме в дебелите дървета железните куки и закачихме чувалите за спане. Обаче напрежението между нашите носачи стана вече непоносимо. Държането им предвещаваше буря. Щом стигнахме до големите дървета и завързахме чувалите, те се отделиха настрана, шушукаха и поглеждаха към нас недружелюбно.

Разположихме се на ламаринените сандъци с намерение да поставим в ред себе си и багажа, преди да се приготвим за нощуване и храна. Едва сега имахме възможност да се огледаме един друг и да преценим положението си. Облеклото и обувките ни бяха в жалко състояние. Много по-обезпокоително бе обаче поведението на индианците. След няколко часа тъмнината трябваше да ни скрие от самите нас. Луна нямаше да има и непроницаемият мрак щеше плътно да покрие цялата непозната околност. На цветните ни спътници вече не можеше да се разчита. Ударът на Пърси върху главата на Бързоногия елен даваше вече резултати. Когато сложиха на земята ламаринените сандъци, индианците не пожелаха да ги отворят, както правеха това друг път. Спогледахме се и разбрахме, че сами трябва да си наредим чувалите за спане.

— Тя се разбра каква ще става — каза Иван Горилата, — ами ние с Игор да вървим и убием нещо за вечеря, а вие стъкнете огъня!

Отидохме при индианците и им прибрахме мачетите. Пожелахме им лека нощ и се заехме да приготвим огнището. Насякохме едно паднало дърво и запалихме огън. За пръв път можехме спокойно да си сварим чай. Докато се завърнат ловците, приготвихме дърва за цялата нощ.

Алън си беше навехнал при слизането сериозно десния крак, който подпухна и извади извън строя началника ни.

Четиридесет и един индианци не бяха малко, ако се решаха да ни нападнат през нощта. Ставаше нещо, което още не можехме напълно да разберем. Индианците си накладоха малък огън, криеха се зад големите платани и оттам ни наблюдаваха. В игривите отблясъци на огъня виждахме ясно как техните силуети се движеха към река Карао. Може би търсеха начин да влязат във връзка с индианците на отсрещния бряг.

Предупреждение за дебнещата ни опасност беше пълното отсъствие на повече уважение към нас. Когато ги запитахме къде ще спят, те отговориха неохотно и неопределено. Известно ни беше, че оскърбеният индианец не забравя нанесената му обида и че рано или късно си отмъщава. Още горе, преди да слезем, предупредих Пърси, че индианците заличават оскърблението само с отмъщение.

Бързоногия елен винаги стоеше настрана от другите, като че ли се срамуваше от нанесения му удар по главата. В неговата усамотеност и във враждебните му погледи се криеше може би загадката на бъдещата разплата.

Индианците въобще мразеха всичко английско и американско. Ето защо опасността ставаше все по-голяма с настъпването на нощта. Тая тяхна омраза се беше засилила след неразумната постъпка на Пърси и нищо не можеше да го спаси от тяхното отмъщение, освен пръв той да си очисти сметките с тях. Но те бяха четиридесет и един, а ние само шестима. Освен това на тяхна страна беше преимуществото на изненадата, а на наша — притежанието на оръжие.

Мартин Ларсензвей веднага след инцидента ни каза, че това е нашето последно съжителство с тях и че Пърси ще плати за удара. Индианците избягваха да разговарят, когато Мартин Ларсензвей беше наблизо до тях, защото той знаеше малко индиански и често приказваше с тях. Даже той ни предупреди всички да внимаваме индианците да не отвлекат Пърси и го хвърлят в някоя пукнатина или в пропастта.

Никой от нас не разбираше знаците, които индианците си даваха с ръце. Мимиката и говоренето със знаци е силно развито у индианците и замества всички многозначителни думи, за които е потребно звуко-предаване.

Когато се върнаха ловците и почна приготовлението за вечерята, помолих Мартин Ларсензвей да отиде при индианците и да разбере, ако може, какво възнамеряват. Бях забелязал при слизането, че Бързоногия елен си държеше преплетени двата средни пръста на лявата ръка, когато с дясната сочеше на другите откъде да минат. Мартин разтълкува, че това значело томаховка и че според него водачът нареждал на другите да търсят дърво за направа на това опасно оръжие. Когато изчезна от погледа ми снажната фигура на норвежеца, обърнах се към Пърси:

— Ти, Пърси, направи най-голямата глупост в живота си, когато удари Бързоногия елен по главата. Макар и да сме въоръжени, никой вече не би могъл да предвиди доколко могат да ни послужат нашите оръжия. Опасявам се за всички ни. Индианците знаят много повече от нас да си служат със средства, по-силни от всички наши модерни пушки. Помолих Мартин Ларсензвей, ако може, да разбере докъде се простират нашите възможности, в случай че ни нападнат тая нощ. За утре можем да бъдем спокойни, защото положително те ще ни напуснат при изгрев слънце. Нощем те не пътуват без оръжие.

Явно засегнат, Пърси ми отговори уплашено:

— Да си кажа право, и аз вече се страхувам. Ако не тая нощ, то по-късно, когато слезем до тяхното селище да си приберем камионите, те могат да ме погъделичкат по гърба с някоя отровна стрела. И аз мисля за това, което ми каза. Знаеш ли истинското име на Бързоногия елен? Казва се, Рамирес. Четири години е служил като полицай в Сиудат Боливар и знае добре испански. Тогава са го кръстили с новото му име, което той не обича. Докато вие нареждахте камионите на сушина, аз поговорих със старейшината на селището и той ме предупреди, че Рамирес е убиец и да не го вземаме с нас. Но вие с Алън настоявахте толкова много. От тогава той ме мрази. Помниш ли, че аз се противопоставих той да бъде водач на другите индианци. Индианците са злопаметни. Но да видим. Ако ми се мерне тая нощ, пръв ще го застрелям.

Дочу се говорът на Иван Горилата и Игор Незнакомов. Те спореха за нещо, което открили в пясъка на Карао. Една главня изпращя в огъня и накара Пърси да се обърне. Очите му блуждаеха трескаво.

Ято закъснели птици мина над главите ни и се скри в гъсталака на другия бряг. Пърси чувствуваше отлично целия ужас на своето незавидно положение, по-опасно от снощното земетресение. Никой от нас не беше в състояние да го защити срещу това, което му готвеше съдбата. Той сам го беше изковал в тия пусти скали, които едва не ни погребаха.

Пърси сподели нашия разговор с Алън, който в това време помагаше в кухнята. Американецът, който също беше изгубил контрол над нервите си, се зае да го защищава, като че ли ние бяхме виновни за техните грешки и нещастия.

— Аз само предполагам — отвърнах му ядосан, — че индианците ще накажат Пърси, а покрай него и ние можем да пострадаме. Но това още не значи, че положително тази нощ ще го направят. Но в никакъв случай не трябва да очакваме, че индианците ще забравят нанесеното им от Пърси оскърбление. Докато не се завърне Мартин Ларсензвей, аз нищо не мога да кажа повече. Гответе се обаче за най-лошото. Намираме се в Дяволската планина, а не в Англия. Ще поддържаме цяла нощ огъня, ще дежурим поред и ще се защитаваме като другари. Мисля, че ако индианците отложат тази нощ отмъщението, то те няма да го пропуснат, когато попаднем в селището им. Затова предлагам да слезем надолу към река Карони през лагера на американската палеонтоложка експедиция, да ги помолим да приемат Пърси, а ние да продължим сами до селището на сигаросите, да им платим и си приберем камионите. На връщане можем да вземем Пърси и да продължим работата си по река Парагуа. Друго не мога да измисля. Аз съм от седем години във Венецуела и малко по-добре познавам индианците.

— Аз дори не предполагах — засмя се нервно Алън, — че съществува подобна опасност. Нашите червено кожи приятели действително могат да бъдат отмъстителни. Пърси се самозабрави и ни постави в много деликатно положение. Да пазим него, ще трябва да пазим и себе си, а то значи да избием всички индианци, да се простим с всичко и да бягаме.

— Къде ще бягаме? — обади се Иван Горилата. — Не видя ли, че отсреща има голямо индианско селище. Що за глупости приказваш, Алън. По-добре помисли как да загладим работата. Погрешно е, ако някой смята да се бори с индианците в собствената им територия. Те са хитри гадини и нищо не може да ги заблуди. Знайте, че дори да ни напуснат, което е сигурно, те ще ни следят. Унижението на Бързоногия елен е засегнало дълбоко останалите индианци и нищо не е в състояние да намали тяхното желание за мъст.

Игор Незнакомов обръщаше върху жаравата неодраната антилопа, мушкаше я с ножа да види дали се е опекла и нищо не разбра от нашия разговор.

С наведена глава из тревата се показа най-после и Мартин Ларсензвей. Той просто се тръшна на пясъка, грабна една шепа от него и го прокара между пръстите си, без да проговори. Разбрахме, че непосредствената опасност се е отразила дори и върху неговия винаги уравновесен ум. Той не знаеше откъде да започне, за да не предизвика паника. Тревогата на Мартин Ларсензвей се предаде и върху нас.

Минутите, в които нашият приятел подбираше думите си, за да ни опише впечатленията си от разговора с индианците, ни се сториха цяла вечност.

С рядко самообладание, много учтиво, без да издава колко е съкрушен, Мартин Ларсензвей се обърна не към нас, а направо към Пърси.

— Ние, драги, много често в живота си правим грешки, за последствията на които не сме в състояние да мислим. Вие се изложихте пред тия диваци и ние всички трябва да понесем последствията. Индианците ни напускат и ни предупреждават, че трябва да им платим, когато отидем да си вземем камионите в тяхното селище. За тебе, Пърси, те имат много лошо мнение и сигурно ще се постараят да ти отмъстят. Това е моето впечатление. Оставям на вас да прецените какво трябва да се направи. Аз съм само научен сътрудник в тая експедиция, на която е ръководител и отговорник мистер Алън, и нямам думата. Мога чистосърдечно да ви заявя, че се опасявам от създаденото у индианците настроение. Те и на нас отказват да услужват.

Мракът се сля с облачното небе. Никакво пламъче не се виждаше в жилищата на индианците от другата страна на реката. Огънят ни помагаше да виждаме какво става само в един малък кръг. Вън от него, в тревата и храстите, започна настъплението на невидимите обитатели на джунглата.

Решено бе да дежурим по двама. Падна се на мене и Мартин Ларсензвей да дежурим до полунощ, тъй като Алън с навехнатия си крак не можеше още да стъпва добре.

Запалихме огъня, но това само увеличи настъплението на армията от всички родове организми. Едни бяха толкова малки, че бяхме принудени да запушим ушите си с памук, преди да са пробили тъпанчетата ни. Те така фино хапеха, че не се усещаше това ухапване, докато не почувствувахме сърбежа от него. Вечерята не се състоя. Всичкото ни време беше ангажирано в отбрана. Всяко ухапване ни застрашаваше от някаква зараза. Откъм реката се появиха хиляди комари, които свиреха около ушите ни. Те бяха носители на жълтата треска. Тяхното тънко като игла хоботче само с допирането си пробива кожата и внася заразата. Особено опасни са женските комари, които именно притежават това тънко хоботче. Мъжките само свирят и придружават женските. Мъжките се хранят със сока от цветята, а техните самки се поддържат само с кръвно меню. В тъмнината не можехме да ги различим, затова ги мачкахме, както ни попаднат. Тия диптерас живееха сигурно в блатото при индианското селище. Женските снасят яйцата си на водната повърхност около някоя лилия и когато се излюпят, техните ларви имат големи глави с малки странични четчици, с които вкарват храната в устата си. Такива ларви с хиляди покриват лилиите по блатата. От общо двете хиляди видове комари най-опасни са диптерас — тия, които ни бяха нападнали. Те бяха носители на жълтата треска и представляваха смъртоносна опасност.

Цялата нощ беше посветена на самозащита. Нито един миг не беше възможно да си затворим очите. Сигналите на комарите ни превърнаха на автомати за удряне на шамари. Когато се съмна и се готвехме да се нахраним, открихме, че вътрешността на печената антилопа беше пълна с милиони черни мравки, които се запасяваха с храна. Водни мускаши — мишки, с малки очички и скрити в козината уши, помагаха на мравките в унищожаването на нашата храна. Те бяха изяли почти всички приготвени за вечеря плодове от хлебното дърво. Последните остатъци от тях гризеха няколко мишлета с голи къси опашки, които, щом ни видяха, избягаха и се скриха във водата на Карао.

Бяхме вече запознати достатъчно добре с всичко, което съставляваше населението на Венецуелска Гвиана: индианците, термитите, змиите, тапирите, ягуарите, вкусните антилопи.

Тук, в Дяволската планина, сравнително малко неща нямаха връзка с името на тая планина.

С право един пътешественик, от чиито записки узнахме доста за Сиера де Пакароима, казва, че в нейната гвианска част съществувала Дяволската планина, страшилището за индианците. Но тоя знаменит пътешественик се беше движил само по периферията на Сиера де Пакароима, защото никъде в неговото съчинение не се споменава за най-страшното, зеления ад, който отникъде не се вижда, както не се вижда и най-големият водопад „Ате Мей“ — „Момина вежда“.

Индианците ни бяха напуснали. По небето черните облаци хвърляха зловеща сянка. Пърси се чувствуваше окован в мрачни мисли. Когато на сутринта Мартин Ларсензвей му каза, че индианците са избягали, той загуби мимо волята си озлоблението срещу тях, хвана си главата и избяга към Карао, но се върна по-разтревожен. Там, на пясъка, гъмжало от грамадни каймани.