Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (3)

Реката на Чурун

Вечерта се събрахме, за да обменим впечатленията си. Петдесетината индианци бяха поели задължението не само да носят ламаринените сандъци, но и да ни снабдяват с храна. Така че засега поне тая грижа не лежеше на плещите ни. Откъм низината полъхваше вечерният вятър, в непрогледния мрак прибягваха светулки, разкъсваха го само за миг и после тъмнината отново ни обгръщаше, тайнствена и страшна.

— Ужасно съм изморен — простена Пърси и се отпусна до огъня.

Алън Ландис го изгледа презрително.

— Това не ти е Каракас, та да водиш хубавите секретарки из кабаретата.

Американецът досега се държеше добре. Той правеше всичко възможно, за да не издаде умората си, вслушваше се охотно в нашите съвети и не се опитваше да се налага. С това той мълчаливо признаваше, че ние много по-добре от него познаваме този край и имаме по-голям опит. Спречквания нямахме и за случилото се в кабарето никой не отваряше дума. Обратно на това, той непрекъснато се караше с Пърси. Сцените започваха от някоя по-грубовата шега на американеца. Пърси отвръщаше хапливо и от дума на дума закачките добиваха характера на ожесточена кавга, изпъстрена с най-груби и вулгарни ругатни. И въпреки това Пърси и Алън бяха неразделни и се държаха настрана от нас четиримата. Впрочем ние много не скърбяхме за това. И сега никой от нас не реагира на подигравката на Алън. Равнодушно очаквахме Пърси да отвърне и с това да сложи началото на познатото ни вече разменяне на ругатни. Обаче англичанинът беше наистина капнал и нямаше сили дори за спор. Той само плю презрително в огъня и се извърна гърбом към своя приятел.

Индианците бяха намерили кора от червена касава, дъвчеха неуморно, поглъщаха образуваната с пепсина в слюнката маниока и плюеха изсмуканите вече остатъци. До късно през нощта това беше единственото им занимание. Най-сетне алкалоидът на маниоката ги упои и приспа.

Цивилизованият свят беше останал далече зад нас и засега нищо не ни свързваше с него. Един по един затваряхме телените мрежи над главите си и се унасяхме в сън. От палатката на дежурните индианци долиташе едва доловим шепот, заглушаван от приспивнатапесен на водопада.

Някъде се откърти скала и прокънтя зловещо. Сепнат, отворих очи. Мокрици и паяци стържеха по защитния шлем на лицето ми. Вън светеше луната. Отраженията на дърветата изглеждаха като призраци. Луната позлатяваше загубения свят на джунглата и я правеше по-страшна и зловеща.

Бях щастлив, когато най-после зърнах дрезгавата светлина на утрото. Съблазнителни хрумвания изпълниха цялото ми същество. Най-после бяхме достигнали целта си. Оттук трябваше да проучим на всяка цена какво представлява областта между водопада „Момина вежда“ и река Ориноко.

Преди закуската се съвещавахме и решихме да посветим деня само на проучването къде река Чуруи излиза на повърхността. Там сигурно имаше долина и по нея можехме да открием контакта на варовиците с лежащата под тях скална порода.

Червената полусветлина на изгрева още не беше пробила изпаренията от джунглата. Те се движеха отдолу към планината и постепенно настъпваха към водопада. Сутрешният хлад, примесен с мъглата, ни принуждаваше да се гушим в кожените якета.

Красиви палми се мъчеха да стигнат грамадните махагонови дървета, които, от своя страна, се бореха да засенчат вековните платанови исполини с хиляди клони, преплетени от паразитните лиани и глицинии. По аквамариновите цветове светеше роса. Кании и петунии ограждаха блатото, от което високо се обаждаха жабите. Цялата природа ликуваше. В дрезгавината, между дърветата, водопадът „Апе мей“ изглеждаше като огромно пръскало.

Неволно се почувствувахме съвсем малки пред това могъщество на природата, пред огромната сила, красота и обаяние, които спираха дъха ни от възторг. Дебелата струя вода не допираше никъде по стените на почернелия варовит масив, а падаше право в бездънния кратер. Издигащият се над водопада купол на неподвижния глетчер, зелените мъхове и сребърно блестящият сняг, озарени от лъчите на изгряващото слънце, наблюдавани отдолу, където бяхме ние на поляната, представляваха чудно хармонична картина, която ни изпълваше с поетично вдъхновение и ни възнаграждаваше за всички тежки часове на нашето скитничество. Трагичните колебания на умората и съжаленията изведнъж се разсеяха и отстъпиха място на възторга от пищността на природата. Животът в тоя напълно изолиран кът на земята сред мистерията на зеления ад, където бяхме откъснати от въздишките и усмивките на нашите близки, доби нова стойност в нашите очи, пречистен от украшенията на цивилизацията, лицемерието и измамата.

Най-после слънцето проби през върховете на дърветата. Пламтящите багри на азалиите хвърлиха отблясъци върху останалите храсти. И на тоя ярък фон те изпъкнаха още по-плътно. Пърси и Алън поведоха индианците напред. Иван Горилата и Игор Незнакомов ги последваха. Ние с Мартин Ларсензвей препасахме патрондашите си и накарахме за последен път храста на светещите аквамаринови цветчета да ни се поклони. В тоя момент се появи отнякъде облак и закри слънцето. Изчезна очарованието на чудния храст.

Понеже непроходимостта стана голяма, изпратихме напред двадесетина индианци да разчистват пътя. Останалите си разпределиха и техния багаж. Движехме се в източна посока, определена предварително, през една ивица на поляната, като се надявахме да пресечем река Чурун. Мис Пейдж описва тая река като много мъчно достъпна поради бързеите и водопадите, които следвали до вливането й в река Карао. По тоя път придружаващите мис Пейдж могли да слязат само като се хлъзгали по стръмните места.

Индианците са снажно племе, което знае да мълчи, има сигурни движения и не се докосва без разрешение до чужда вещ. Притежават удивително равновесие в настроението, не буйствуват, освен когато са пияни. Техният водач и началник, едър, с развити крака, добре сложен индианец, със завързана на челото шарена кърпа, се приближи до нас с Мартин Ларсензвей, постави ръце на челото си и попита дали има някакво недоволство от някого от неговите хора и от кого.

Предната вечер той забелязал, че Пърси гледа продължително един от индианците, без да му каже нещо. Водачът искал да знае от какво ингилизът е недоволен?

Чудно — обади се самият Пърси, който беше дочул разговора, — действително гледах към тях как дъвчат съблазнително кората от касава и ме изкушаваше да си поискам да ми дадат едно парче. Нищо повече.

Индианците са страшно подозрителни. Пърси се усмихна виновно. Потупа водача по рамото и продължи да се провира из храстите.

Дъвченето на корени или кора от дървото касава е полезно занимание. То дразни приятно гърлото, има вкуса на мента. Чувствува се как след дъвченето образуваната маниока упоява сънливо. Вечер преди лягане и след голяма умора маниоката приспива леко. Иван Горилата, който беше до нас, бръкна в чантата си и раздаде на всички по едно парче червена кора от касава. Но предупреди да не я дъвчим, докато вървим, защото предизвиква жажда за вода и в стомаха образува алкохол.

Водачът носеше името Бързоногия елен, и то напълно заслужено. Той прескачаше храстите и винаги беше начело. Без неговата сръчност и опитност напредването беше немислимо. Да се изсичат жилавите лиани с мачети е трудна работа. Иска се известна опитност и здрава ръка, която да не изтръпва от удара. Мрежата от паразитни растения ставаше все по-гъста. Наложи се да вземат участие в изсичането всички, които имаха мачети. Освен това трябваше да се борим и с грамадните гнили дървета, които при падането си препречваха пътя ни.

С Иван Горилата проверихме височината — 2150 метра. Записахме посоката на изсичането. Отивахме право на изток. На едно открито за слънчевите лъчи място за втори път срещнахме редкия храст с аквамариновите цветчета. Доближихме на почетно разстояние от него и застанахме поразени. Нещо мърдаше по прекрасните цветчета. Помислихме, че са пчели или стършели. Когато се вгледахме по-добре, ви дяхме, че на всяко цветче бяха накацали по няколко миниатюрни птиченца с червеникави перца, които хармонираха със златисточервените им главички и дълги клюнчета. Щом ги приближихме, тия малки птици се издигнаха с такава бързина, че едвам ги проследихме до висящите на съседното дърво гнезда. Храстът се затвори в същия момент, когато ятото птиченца го напусна. Тия миниатюрни, бръмчащи като оси птиченца бяха един от многото видове колибри, наречени златни.

Пърси и Алън се спряха под висящите гнезда на колибрите, изгледаха ги, като че ли бяха някакви призраци, но не посмяха да откъснат нито едно гнездо. По всички клони като торбички висяха гнезда на колибри, изплетени от особен бял мъх. Колибрите бяха накацали отвън на гнездата като златночервени звезди, красиви като украшения на коледна елха.

— Виж ти! — възкликна Пърси. — Това е прекрасно. Но как бих могъл да занеса едно от тия гнезда заедно с колибрите до Сиудат Боливар. Ще заплатя 50 долара за пренасянето. После ще го изпратя на жена си в Англия. Тя ми беше говорила за тях.

— А аз ще ти платя 100 долара да не закачаш гнездата на колибрите — обади се Алън. — Те няма да преживеят нито един ден в човешка ръка.

— Мъчно се оставят да бъдат уловени. А ако бъдат уловени, колибрите умират веднага — обясни Бързоногия елен, като разбра намеренията на Пърси. — Те се бранят и хапят с дългата си човка, забиват я в ръката и много боли.

— Хиляда колибри няма да ми стигнат за един гювеч — засмя се Иван Горилата, — само за мене. Докато им оскубя перушината, ще загубя цял ден. Няма сметка. Нас може да ни нахранят само глиганът, антилопата или еленът, такива дребосъци са за украшение на дамски шапки.

Стигнахме до секачите. Лианите бяха очистени. Обаче джунглата не отстъпваше така лесно. Тя ни посрещна с цели пълчища пълзящи обитатели, които ни застрашаваха твърде сериозно, особено скорпионите, стоногите и кърлежите. Мартин Ларсензвей, Игор Незнакомов и Иван Горилата с мачетите си започнаха да свалят увисналите клони, мачкаха бягащите скорпиони и отвориха свод, под който можеше да се мине. Някъде лианите бяха дебели колкото човешки крак, впили се в платановите дървета, и мъчно се подаваха на острите мачети. Други по-тънки, падаха от един замах. Най-трудно се изсичаха оплетените една в друга лиани. Гъстотата на растителността понякога беше толкова плътна, че бяха необходими часове, докато се придвижим на десет метра.

Под сводовете на дърветата денем царуваше гробна тишина, в която можеше да се чуе дори собственото дишане. Хиляди черни пеперуди кръстосваха отгоре надолу и ни пречеха. Като луди те налитаха от върха на дърветата, спускаха се ниско, блъскаха се в нас и кръжаха по цели облаци над главите ни.

Ритмичното свистене на мачетите нарушаваше за първи път дневната тишина на джунглата и тя реагираше с глухи стенания. Гласовете ни се поглъщаха веднага от скърцането на падащите дървета. Горе, където все още стигаше слънчевият лъч, приличаше на градина, в която цъфтяха орхидеи.

Часовете минаваха неусетно. Всички бяха погълнати от изсичането. Пърси и Алън се забавляваха също да секат, мълчаха погълнати, без да усетят, че въздухът почна да трепери. Явиха се широколистни палми, стана по-приятно за дишане. Калните, скрити под шумата дупки — агапо, се свършиха и почвата стана по-твърда, покрита само от дървовидна папрат и сваляни късове граногнайс.

Спуснали се бяхме в широка долина. Явиха се в червената глина кварцови парчета. Но никой не се наведе да ги разгледа. Пърси и Алън още размахваха мачетите, като спираха само да си напълнят лулите. Мартин Ларсензвей и Игор Незнакомов минаха доста напред и пропуснаха пред себе си натоварените индианци. И на тях не направи впечатление, че гората оредя и се замени с ниски храсти до човешки бой. Стана по-светло и по-топло. Нямаше кал. Иван Горилата изчака да ни отмине и последният индианец и след това се обърна към мене.

— Чуваш ли пеенето на птици? — попита той. — Има значи наблизо чиста вода.

Ослушах се. Опитното ми ухо веднага долови неясния шум от течението на голяма река. Чувствуваше се, че близо пред нас кипи друг живот, несмущаван от никого. След малко нахлухме в една гиздава поляна и спряхме на брега на реката.

Като из шахта бучеше много вода. На юг, между скалите, долината се стесняваше и свършваше. На север реката откриваше простора на друга низина, която обаче не се виждаше. Точно отсреща, на няколкостотин метра зад реката, се издигаше висок бряг, обрасъл със същата гъста растителност, от която се бяхме отървали. Освен дървовидната папрат и ниски храсти, в долината нямаше никакви големи дървета. Това показваше, че тя е образувана от стихии и наноси. Наклонът на долината беше на север. За целия ден преминахме малката джунгла, без да пострадаме от ухапването на скорпионите и змиите. Бяхме се движили до тая поляна без спиране. Залезът не се виждаше от големите дървета на запад. Но моравата прозрачност на спускащия се мрак правеше да изпъкват ясно неподвижните грозни скали на юг. Широката долина имаше приветлив изглед със своя открит простор на север. Голямата река се губеше по наклона. Пронизителни крясъци на папагали се смесваха с протестите на маймуните, които ни заобиколиха и се опитваха да задигнат тежките ламаринени сандъци. Индианците ги гонеха от едната страна, а те налитаха от обратната. Алън се развика, грабна мачета си и подгони цялото стадо.

На много места от скалата извираше вода за пиене. Обтегнахме чувалите за спане. Трима от белите и доста индианци отидоха на лов. Останалите насякоха дърва и лагерът се освети феерично.

Залисани в намирането на по-удобни дървета, за да завържем чувалите за спане, ние бяхме забравили за маймуните. Повече от половината хора липсваха от лагера. Възползувани от нашата залисия, маймуните, които бяха насядали по дърветата, почнаха да слизат и нападнаха отворените сандъци. Пърси и Алън забелязаха, че маймуните тършуват из сандъците и отнасят по дърветата всичко измъкнато. Почна се гонитба, но маймуните избягаха по клоните и оттам ни замерваха с откраднатите вещи. Алън се ядоса, взе пушката си „Винчестер“, заредена каго картечница, и изстреля цяла серия във въздуха. Пърси, за да не остане назад, грабна своята пушка. Гърмежите събудиха цялата гора. Олелията на уплашените маймуни предизвика цяла революция между папагалите, които долетяха от отсрещната страна на гората и с крясък налетяха върху нападателите. Индианците тичаха, събираха захвърлените вещи и се бранеха от маймуните, които ги нападаха. Стана весело. Уплашени да няма някакво нападение, се завърнаха, натоварени с дивеч, Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов. Пърси и Алън се превиваха от смях, защото горе по дърветата маймуните се вайкаха, ревяха и хвърляха счупени клони. Нощта се спусна. Започна приготовлението за вечерята. Гладът настойчиво ни отклоняваше да вземем участие в дълбоката скръб на маймуните, които не преставаха да вият. Те се суетяха по дърветата, но не смееха да слязат повече на земята. Папагалите някъде наблизо повтаряха своето ко-ко-ко.

Маймуните не отидоха да спят, а останаха по дърветата да ни наблюдават. Насякохме много дърва, за да могат дежурните да поддържат цяла нощ огъня. Събрани на кръг, се питахме как да се отървем от маймуните и папагалите. Откъде се взе тая сган! Нямаше клон, върху който някое маймунско семейство да не беше си запазило място.

Някаква причина оправдаваше тяхното стоене по дърветата, след като нощта беше настъпила. Интересното беше, че те се умълчаваха за известно време и после пак почваха да вият. Папагалите прелитаха по клоните и грачеха. Маймуните им се караха, а те отвръщаха с кълване. Получи се невъобразима глъчка на побеснели животни. Те поведоха някакъв ожесточен спор на собствения им език. Спеше ни се, а какофонията продължаваше и звучеше отвратително. Алън взе пушката си и искаше да ги избием. Но как, когато те бяха стотици. Игор Незнакомов предложи да запалим гората и така да ги прогоним. Провлаченото виене на някоя стара маймуна ни караше да си запушваме ушите. За щастие, докато премисляхме, внезапно всичко спря и се чу гласът на чакал. Последва го някакво блеене, заглушено от страшния рев на ягуар. Жертвата беше уловена. Папагалите повториха репликата си ко-ко-ко и всичко утихна. Маймуните изчезнаха. Чуваше се само близкото ръмжене на царя на джунглата. Чакалите и хиените скрити дебнеха кога ще свърши вечерята си ягуарът, за да оглождят кокалите.

Антилопата не можа да се спаси. От наслада ягуарът продължаваше да ръмжи. Наоколо гъмжеше от многообразни звукове, които не се смущаваха от пиршеството на ягуара и близостта на чакалитекойоти и хиените.

Засилихме огньовете, наредихме дежурните да ни събудят, ако се появи някаква опасност, и се скрихме в чувалите за спане.

Шумът на реката все още притваряше сънно очите ни, въпреки че на небосвода ясно сияеше изгревът. Нито едно облаче не се мяркаше. Притаени в чувалите, ние се ослушвахме в необикновените пукания на дърветата. Сутрешните изпарения се издигаха и оставяха капки роса по листата на палмите и храстите. Отворих очи и погледнах към дърветата. Маймуните ги нямаше. Папагалите вече правеха сутрешния си тоалет. На близкото чепато дърво една женска дива котка лежеше по корем. На съседния клон мъжката котка, също легнала, въртеше опашката си и гледаше женската ококорено. Търпението на мъжкаря се изчерпи, той се хвърли към женската, но получи плесница. Женската скокна на земята и започна любовната гонитба. Точно над главата ми се спусна паяктарантул по една нишка до мрежата си в храста. След малко бързо се изкачи обратно с уловения бръмбар между челюстите си. Косматият му гръб светеше от капки роса. Тарантулът направи съдбоносна грешка. Вместо да се изкачи по нишката, той се спря на клона и погълна бръмбара, който беше голям и го беше уморил. Един папагал го видя и с два удара на човката си го умъртви и събори от клона, след което зае пак обикновената си поза, повдигна едното си крило и се почеса. Тоя малък, с искрящи зелени пера папагал, не по-голям от гарга, уби тарантула, без да имаше за това някаква причина, просто само защото се мярна пред очите му.

Ранната утрин почна да става розова, силно блестяща и покри върховете на дърветата със златото на великолепния изгрев. Слънчевите лъчи се промъкнаха през листата на палмите и се забиха във водата на непознатата река, за да осветлят там, на дъното, съкровищата на Дяволската планина, които мис Пейдж не беше видяла.

Гората се пробуждаше, а нашите хора даже не помръдваха чувалите си. Само от чувала на Иван Горилата излизаше пушек. Тютюнът беше най-голямата му страст преди храната сутрин. Чу се пърхане от едри птици, които изплашиха папагалите. Това бяха корморани, които спяха до реката. Те нагазиха във водата и почнаха да ловят риба. Един лаком корморан хвана голяма риба и я нагълта откъм главата. Опашката на рибата стърчеше навън. Корморанът се задави и почна да подскача, но не можеше да глътне рибата. Другите корморани избягаха. Един индианец, който беше наблизо, взе едно дърво, стовари го върху главата на птицата и я повали на земята с рибата в устата.

В тая осветена долина преобладаваха цитрусовите храсти. Петуниите бяха два метра високи с накацали по тях златнозелени и жълти бръмбари, диви пчели и прекрасни, непознати за мен насекоми, с много дълги задни крака и нежни и прозрачни крилца. Милиони мравки бяха нагънали дивите бананови дървета. Нарове, големи колкото малка детска глава, и още неузрели ананасови плодове висяха и ни канеха на вегетарианска закуска. Пърси и Алън се нахвърлиха на тях, но се разочароваха. Рано беше да се ядат. Трябваше да почакаме поне още петнадесет дни. Наровете и портокалите обаче можеха да се смучат.

Наредихме индианците да наловят риба, а ние се пръснахме да изследваме реката. Промъкнахме се между храстите на юг и стигнахме до варовития масив, пропукан на две, с посока от север към юг. Двата бряга на варовика образуваха проход, дълбок около 500–600 метра, който опираше до висок бряг от същия юрски варовик на водопада „Момина вежда“. Водата течеше между два бряга от червено оцветен нанос. Нямаше никакво съмнение, че това е река Чурун, която изчезваше в бездната на водопада. Оттам дотук тя се губеше под варовития масив. Трябваше да узнаем върху какво лежеше варовикът. Влязохме в прохода, за да изследваме наноса. Само от него можеше да се открие от какви породи скали се състои Дяволската планина. Всичко наоколо беше покрито от плътна растителност, мочурища и нищо не се виждаше.

Преди да се пръснем в разни посоки, уговорихме се да не се отдалечаваме един от друг повече от сто метра и да поддържаме непрекъсната връзка помежду си. Но какво се оказа? Пет минути след като се разделихме, изпаднахме вече в безизходност, гласовете ни изчезнаха. Никой не се обаждаше на повикванията. Само малко да мръднеш встрани, и някой бодил се закача за дрехите. Пресегнеш ли да се откачиш от едната страна, закачиш се от другата. Замахнеш с яд да се откачиш и трети бодил се забива в бедрото, мръднеш да промениш посоката и десният крак затъва във вода. Измъкнеш го и дупката се закрива — тресавище.

След три часа давене из тия тресавища ние се добрахме до скалите и се вмъкнахме в прохода. Откъснахме по един великолепен нар, седнахме на една скала и се ослушахме в бълбукащия шум в дъното на прохода.

Големите ни ботуши, доста вече изпокъсани, бяха пълни с вода, та ги събухме да поизсъхнат. Пърси и Алън с Мартин Ларсензвей отидоха да се окъпят.

Какво ли нямаше из храстите! Змии гонеха мишки, гущери прескачаха по скалите, всевъзможни буболечки се катереха по храстите, други прехвърчаха с разперени червени крилца. Хиляди мравки ни полазиха и трябваше да пренесем всичко до реката, където се къпеха Пърси и Алън. Поради многото каскади и бързеи в тая част на Чурун нямаше опасни змии и алигатори, имаше само вкусна риба.

Недалече от реката открихме диви ягоди с аромат и вкус на лимони. Те покриваха цялата поляна. На другия бряг на река Чурун като загаснало огледало близо до масива голямо блато слабо отразяваше дневната светлина.

Реката Чурун на това място беше широка повече от сто метра и толкова буйна, че беше невъзможно да се премине дори с лодка. Часът наближаваше 12. Решихме да се нахраним и тогава да навлезем в тъмния проход. Оттам лъхаше студ и неприветливост.

Разположихме се на високия бряг между ягодите и започнахме обяда си с печена риба. Иван Горилата, легнал по корем, гледаше към другия бряг. Останалите седнахме по-ниско, улисани да вадим костите на вкусната риба. Вместо хляб имахме специални сухари с мляко.

На брега на блатото лежеше голям тапир, който се любуваше на гальовните ласки на два млади свои потомци, вероятно преминали пубертетната възраст. Младите тапири се прегръщаха и цамбуркаха в застоялата вода, а старият доволен ги гледаше. Те живееха в блатото и никой досега не беше ги смущавал. Имаха в изобилие растителност, деликатеси и бяха щастливи.

Те едва ли някога бяха виждали хора и не знаеха, че те могат да ги убиват. Обаче от тия вегетарианци ние нямахме никаква полза — месото им е жилаво.

Алън не се сдържа и високо се разсмя. Старият тапир скокна, огледа се и се гмурна в блатото. Подир него се скриха и младите.