Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (4)

Диамантените смарагди

Оставихме индианците да съберат разхвърляните предмети от ламаринените сандъци, а ние тръгнахме по наноса, измит от Чурун. Между течението на реката и скалите наносът, съставен от разнороден чакъл и утайки от разложени железни и други хидрати, имаше широчина около 30 метра. Много векове нищо не е пречило да се покрие варовитият масив с буйна растителност и нейните корени да изсмучат влагата, която обилно се промъкваше от разпуканите скали. В прохода от пукнатините течеше студена бистра вода за пиене.

Точно се канехме да отидем и пием вода от една пукнатина, та след това да почнем проучването на наноса, когато из вдлъбнатината изскокна голяма маймуна, гоатис, с кучешки крака и пъпчив нос. Тя ни изгледа злобно и не се махна от пукнатината, а ни се озъби. Игор Незнакомов, който беше най-близо, я изруга и за махна с мачета. Гоатисът недоволно изръмжа, отдръпна се и неохотно се скри зад скалите.

В чакъла от варовик, гранит се срещаха късове бразилски итаколомит, в слюдата на който имаше включени сурови, със синьо-зелен оттенък диаманти. В мраморизирани късове варовик намерихме прекрасни, малко избелели изумруди.

В първия момент, когато ги открихме, останахме стъписа ни и си ги показвахме един на друг. Но по-късно, когато разбрахме, че са много, ние се пръснахме с наведени глави като виновни и до вечерта се криехме един от друг, гонени от мъчителния страх на неспокойната съвест.

Не съществува по-мизерно нещо от заразената от алчност душа, която агонизира от собствената си тревога. Всеки от нас се навеждаше, вдигаше намереното, криеше го в чантата си и се оглеждаше някой да не го изпревари. Шестимата се движехме в една линия. Пърси и Алън вървяха до реката, Мартин Ларсензвей до тях. Игор Незнакомов следеше някой Да не избърза. Иван Горилата и аз се движехме до скалата. Находката на тоя вълшебен итаколомит уби нашето човешко благородство. Пърси и Алън се спряха и почнаха да ровят с мачетите си. Заразиха Игор Незнакомов и той също зарови. Обаче Мартин Ларсензвей, след като ни погледна, се усмихна, дойде при нас и ни каза:

— Идиоти — как ще мъкнат толкова камъни. Реката Чурун е пълна с итаколомит, има и злато. Аз го видях, когато се къпахме, но не им казах. Сега те са загубени за друга работа.

Така стигнахме до карстовата дупка, от която излизаше на бял свят реката Чурун. Вече се смрачаваше. Часът минаваше пет. Трябваше да се прибираме в лагера.

Индианците бяха уловили зелена костенурка и много риба. Докато се печаха костенурката и рибата, набрахме портокали и нарове за десерт. Нощта настъпи, без някой да се опита да заговори за диамантите.

Най-важният въпрос за Пърси и Алън очевидно бяха намерените диаманти и смарагди. Със свирепа упоритост те се тъпчеха с печена риба и месо от костенурка и цялата им мисъл беше съсредоточена в скъпоценните камъни. Дори и помежду си те не говореха, за да не нарушат фалшивото обаяние на кристалите. Всъщност те вече се намразиха, сумтяха и цялата вечер не знаеха къде да гледат. Непрекъснато си пълнеха лулите, посягаха инстинктивно към един и същ плод и си отдръпваха ръцете сконфузени. Мартин Ларсензвей, който знаеше малко френски, пущаше по някоя шега. Игор Незнакомов риташе запалените главни и запя високо някакъв руски романс. Алън изтръпна, изгледа го и тръгна към реката. Сети се, че не е в парка на Ню Йорк и се върна назад. Иван Горилата отиде при Бързоногия елен и като се върна, каза, че неговите хора през деня убили грамадна анаконда (боаудушвач). Това съобщение смрази кръвта на Пърси. Той стана, каза лека нощ и се завря в чувала за спане. На български Иван Горилата ми каза, че нарочно е излъгал за анакондата. Захили се и покани Игор Незнакомов да го пази, докато се освободи от преяждането край река Чурун.

Двамата оптимисти се разбираха отлично. Щом стигнаха до реката, почнаха да гърмят.

Ехото на нощта превиши напрежението, което разклатените нерви на Алън не можеха да понасят. Той подскочи и почна да вика на помощ индианците. Мартин Ларсензвей го успокои, взе си пушката и тръгна към оптимистите. Намерил ги легнали на брега на реката, че се превиват от смях. Преди да се приберат, Алън се качи в чувала и спусна над лицето си спасителната телена мрежа. Тая нощ за първи път ни нападнаха комарите. Те идваха от блатото на тапирите. Индианците гледаха на тяхното нашествие малко по-иначе. Според тях това били злите духове и затова в никакъв случай не искаха и дума да чуят, че въобще нощем няма никакви зли духове. Тяхното суеверие беше неизмеримо, то даваше отпечатък върху целия им характер и ги караше да понасят търпеливо всички несгоди като изпратени от някакво неясно предопределение. Често се налагаше грубо да им се заповядва да си легнат и да не приказват глупости. Особено тежко беше положението, когато между тях се намираше по-възрастен индианец, запознат с разните трикове на магьосниците.

Само в краен случай приемахме в експедициите възрастни индианци, и то тогава, когато по-младите не познаваха местността или се страхуваха.

В нашата експедиция имаше един стар индианец — него взехме повече в качеството му на врач, защото лекарства и каквото и да било при заболяване индианците не вземаха от нас. Бръщолевенията на тоя стар индианец предизвикваха често тревожно напрежение, та трябваше чрез Бързоногия елен да му запрещаваме да дрънка като воденица по цяла нощ. Колкото и тихо да говореха индианците, чуваше се ясно всяка отделна дума. Чуваше се като удар, който често съвпадаше със звуковете, идващи от джунглата. По едно време, унесен в дрямка, чух стария индианец да шепне на Бързоногия елен: „Чинко-Макао.“ Това значеше, че наблизо има ягуар. И действително, не се минаха и десетина минути, в долината се обади ягуарът с гневно ръмжене. Вероятно гонеше някакво животно. Тоя внезапен рев оправда предсказването на стария индианец и в индианските палатки настъпи паника. Носачите отначало се умълчаха, а после излязоха и се натрупаха около огньовете.

Ягуарът излиза на лов само нощем и по хлад. Той реве дълбоко и продължително. Винаги когато чуват рева на ягуара, индианците изпадат в паника и дълго след това не могат да се успокоят. Иван Горилата и Игор Незнакомов в такива случаи обикновено ставаха и тръгваха да търсят хищника. Пърси и Алън даваха вид, че уж си пълнят пушките или са заети с нещо друго, за да не ги викнат оптимистите на лов.

Нощта преминава сравнително леко. Но индианците лежаха около огньовете до зазоряване.

Бдителността в джунглата е задължителна. Тя си остава винаги непримирима и неприспана. Всяко нежно разчувствуване може да погуби, всяко колебание забавя премахването на неприятелите. А те са хиляди, невидими и видими. Те не разбират от добродетели.

Всички обитатели на горите и джунглите в Дяволската планина живееха с единственото чувство да запазят себе си и потомството си за сметка на всички останали. Най-голямото безумие е да искаш опрощение за душата си, когато вдигнеш пушката да убиеш ягуар, който ти се зъби. Има само два главни фактора, които заслужават внимание и зачитане. Това са личното ти здраве и смелостта. Само на тях може да се разчита. В противен случай се гладува или умира мизерно.

Три дни наред, привличани от магията на наноса, шестимата се въоръжавахме и още от входа на прохода започвахме да надничаме, да ровим и събираме намерените късове итаколомит. Безмълвни, ние ритахме непотребните късове от пустите скални породи и вземахме само това, което изглеждаше надеждно. Чантите станаха тежки, но никой не протестираше.

Неизмеримостта на човешката алчност не държеше сметка за неудобствата. Понякога просто ни обземаше мъка, че не можем да вдигнем целия нанос. Ние пъшкахме, ругаехме и не се сещахме нито за храна, нито за пушене. Реката Чурун разрушаваше някъде в дълбочината образувания в огромната пукнатина итоколомит и го изнасяше заедно с другите материали в наноса. От търкането тая контактна скала се разрушаваше и образуваните в нея диаманти и злато отпадаха. Някаква неизвестна още метаморфоза във варовика беше дала смарагдовите кристали и зеления берил.

Сега ми стана ясна и причината за включването на Алън и Пърси в нашата експедиция. Възбуждението, което ги беше обзело, не им позволяваше да спят въпреки изключително голямата умора от неколко-дневните ни скитания. Често те се усамотяваха някъде из лагера и до късно през нощта си шепнеха. Сутрин те ставаха със зачервени очи, изнурени от безсънието, но не даваха ни думица да се отвори за каквато и да е почивка. Една нощ се разбудих от някакъв подозрителен шум. Стори ми се, че той идва откъм индианските палатки и затова осторожно и дебнешком се приближих към тях. Обаче всичко бе спокойно. Помислих, че ми се е сторило, и вече тръгвах назад, когато чух встрани приглушен шепот. Ослушах се и разпознах гласовете на Алън и Пърси.

— Значи онзи стар мошеник е бил прав — промърмори Пърси. — Да ти призная, дълго време мислех, че всичко е лъжа.

— Каква ти лъжа — неохотно отвърна Алън. — Тези бандити имат връзки в цял свят. Кой знае дали не са някоя организация, по-мощна и от нашия Картел.

— Хайде и ти — засмя се Пърси. — Друго не можа ли да измислиш. Ако е така, те отдавна да са предприели някоя собствена експедиция, вместо да търсят хора като нас.

— Там е работата, че без специалисти геолози те мъчно биха могли да установят ценността на находищата и истинското им място. А освен това мислиш ли, че нашият Картел би позволил някому другиму да изучава богатствата на Венецуела.

— Както и да е. Нас това не ни интересува. Много по-важно е да се измъкнем оттук с всичко събрано и да се доберем до Каракас. Не забравяй, че все пак трябва да свършим и много друга работа. Имаме голям район и никой няма да ни прости, ако се върнем без сериозни проучвания. Виж, да ги нямаше тия българи с нас, тогава…

Внезапно в джунглата се вдигна някаква олелия. Пърси и Алън тревожно скочиха. Побързах да се измъкна, преди да са разбрали, че съм дочул разговора им. И без това вече знаех най-важното. Очевидно по някакъв начин те са знаели предварително, че в Дяволската планина се намират диаманти и само затова са тръгнали с нас. Положението се усложняваше…

Наклонът на реката Чурун влачеше тонове нанос. Проходът имаше четири километра дълбочина от входа до дупката, където водата излизаше. Нам беше физически невъзможно да вдигнем хилядите пръснати късове итаколомита, варовици, и злато. Оттук до река Ориноко, където трябваше да слезем, имаше хиляди препятствия, които нито един от нас не познаваше.

Ние бяхме се качили до водопада „Момина вежда“ от изворите на река Карони. Но оттам нямаше да се връщаме, а североизточно по Чурун, по Карао и през Червената пустиня, в която мис Пейдж е загубила половината си хора, за да стигнем пак до реката Карони.

Как щяхме да носим пълните чанти със скъпоценните кристали — никой не знаеше! Всеки трупаше в чантата си късове от разни кристали, вкусваше от насладата, че ги притежава, и се самоизмамваше. За това как ще ги смъкнем до Ориноко, никой не споменаваше. По цял ден изоставяхме индианците в лагера и се шляехме из прохода. Не чувахме от захлас дори клокоченето на водата в дупката. До нея наносът се стесняваше, беше воден и мъчно се ходеше по него. Векове буйната вода беше плискала и изхвърляла наноса, беше дълбала скалата и си беше направила солидно корито, по което течеше стремглаво. Златни люспи светеха всред наноса, но от тях никой не се интересуваше. Само някои по-големи друзи привличаха вниманието ни.

Съвършено безсмислена беше лакомията ни, защото често едвам влачехме краката си, камо ли да носим тежките чанти — над десетки килограми. Пърси и Алън бяха така увлечени в занятието си, че на всички наши опити да заговорим за нещо друго отговаряха гневно: „Това не е ваша работа.“ Алън беше ръководителят на експедицията, а Пърси неговият помощник. Тях не ги интересуваше вече научната работа: да определим какъв е точно варовикът, коя е причината за метаморфозата в пукнатината, под която излизаше река Чурун, каква е основната скала.

Големите осем сантиметра кристали железен пириш, слепени, имаха по повърхността си дълбоки резки в няколко посоки, което показваше, че са ставали в различни направления движения на варовития масив, а може би и на основната скала. Нашите ръководители само поглеждаха тези не по-малко интересни кристали, ритаха ги и ги отминаваха, всецяло погълнати от тия в итаколомита и ония в мраморизирания варовик, движеха се като сомнамбули, чупеха с чуковете си всяко златно парче и го скриваха в чантите си.

Приижданията на река Чурун бяха отнесли много кристали надолу към Карао и Карони. Отдавна се говореше, че по Карони са намирани диаманти и смарагди. Нямаше вече свободно място нито в чантите ни, нито в джобовете на кожените якета, където можеше да се скрие някой кристал. Една сутрин, като гледах как моите спътници се чудят къде да пъхнат новите екземпляри, предложих, за да не носим излишно непотребни скали, да седнем някъде край реката, да ги измием и очукаме.

Без да повтарям, взех си чантата и се разположих край реката. Последваха ме Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов. Цялата сутрин промивах моята плячка, излишното изхвърлих. Набрах големи листа и внимателно опаковах здравите и скъпи кристали.

Товарът ми се намали на по-малко от половината. От постоянното навеждане през последните три дена кръстът ме болеше. Изкъпах се и легнах на наноса.

Слънцето преваляше зад големите дървета на запад. На десет метра от мене Иван Горилата нареждаше своите скъпоценности. Преглеждаше ги с лупата си да не са пукнати и си подсвиркваше. Другите се скриха из върбалака. Индианците ловяха риба и се чудеха, че сме дошли чак тук, за да събираме камъни, а реката Чурун бързаше, загребваше от наноса и го влачеше към Карао.

Предстоеше ни опасно, трудно слизане през лабиринта на Дяволската планина, през скрити дерета, отвесни скали и непроходима растителност.

Последните розови лъчи, преминаващи в мораво, се промъкваха през дърветата. В лагера настъпи шумно раздвижване. Индианците бяха убили антилопа и приготовляваха голям огън, за да я опекат. Иван Горилата и Игор Незнакомов се заеха с печенето на дробчетата и доволно се смееха. Пърси и Алън разговаряха, седнали на голямо повалено дърво, без да подозират, че в него е скрита гигантска кафява жаба. Седнах до тях и чух, че нещо гъгне. Накарах ги да станат и с една тояга измъкнах жабата. Докато я разгледаме, тя се издигна на грамадните си, дълги двадесет сантиметра крака и се стовари върху слисания Алън. Той я ритна, но тя отново се надигна, скокна в близкия гьол и ни изплиска.

Ядосан, Алън запали лулата си, протегна се и помоли Игор Незнакомов да изпее някой от тъжните си романси. Пърси изсумтя, сви се до огъня, взе едно запалено клонче и го поднесе към лулата си.

Бях прочел доклада на мис Пейдж. В него беше описана борбата с препятствията, с безкрайните лутания из подземния свят на джунглата Карао. Учудваше ме безгрижието на Пърси и Алън, които не се замисляха над това, което ни предстоеше. За всички ни ставаше вече опасна тяхната липса на прозорливост и потъването в тайнствения транс на диамантите. Те се двоумяха вечер при лягане къде да скрият чантите си. Пърси поставяше своята под главата си, а Алън я завираше на дъното на чувала за спане и после ругаеше, че го убива.