Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (2)

Най-големият водопад в света

Американският континент се простира от северния до южния полюс и има на запад за гръбнак веригата на Кордилиерите, които се събират в майката планина Андите при прохода Кукута в Колумбия. При Кукута Андите се разтварят като ветрило в няколко планински вериги, наречени Кордилиери и Сиери. Това е огромна дължина, невъзможно да бъде обхваната напълно за цял човешки живот. Затова ще се спрем само на една малка точка от целия лабиринт на Андите — Ророима — или Дяволската планина, както я наричат индианците. Фактически Ророима е най-високата част на Сиера де Пакароима, която играе ролята на вододел между реките на Венецуела и Бразилия. Там извират големи и интересни реки. Към Венецуела се спускат притоците на Ориноко, двете реки Карао и Карони. Река Парагуа е приток на Карони. От друга страна, в Британска Гвиана, извират Барима и Мазаруни, най-недостъпната и мистериозна река, с много бързеи и водопади; във Френска Гвиана извира реката на милионите алигатори — Марони, която дели Френска от Холандска Гвиана. Цялата Кордилиерска верига Пакароима е лабиринт от непроходими гори, котловини, джунгли, невидими реки и водопади, които само се чуват по падащата вода, закрити от плътната стена на девствената растителност, преплетена от паразити лиани и глицинии. Шумът от падащата вода е толкова силен, че се чува на километри.

Това е област на изключително натрупване на природни чудеса, запазила своята очарователна непокътнатост, изразена в багри, фигури и естествена простота.

Един загубен свят от долини, красиви реки, непроходими тайнствени джунгли, издълбани от вековете ерозии, дерета и чудни странични урви, по които сред мъхове тече на капки бистра като сълза вода. Дълбоки няколкостотин метра пропасти крият водопади, заглушителният шум на които се чува като рев, но не може да се определи от коя посока идва.

Много хиляди, милиони години ерозията на дъждовете и ветровете, земетръсите и вулканите е дълбала снагата на Сиера де Пакароима. Вековни гори и джунгли по ниските места покриват тая могъща снага и я правят недостъпна за хората. Изумителни са богатствата и красотите на реките Карони, Парагуа, Карао и Чурун, с техните бързеи, каскади, притоци от езерата и най-високия в света водопад „Момина вежда“. Това е зрелище, което мъчно може да се опише и предаде с думи. Милиони искри капки вода падат от един километър височина (водопадът „АпеМей“ или „Момина вежда“ е висок 1070 метра), поглъщат слънчевите лъчи и се скриват в листата на вековната гора. Водата излиза горе от две пещери във варовития масив, спуска се от шеметна височина до първия праг. Там се образува езеро и чак тогава тя скача от 350 метра в пропастта, разбива се на капки и произвежда непознат за човешкото ухо шум. А долу, в низината на север, се вижда бяла ивица пяна, която се поглъща от коритото на потайната река Чурун.

Нашата експедиция трябваше да проучи не всички съкровища на Сиера де Пакароима или Дяволската планина. Задачата ни беше по-ограничена: да установим откъде да започнат бъдещите проучвания за земно масло на англо-американския петролен картел. В един слънчев ден на септември 1918 година ние натоварихме два камиона с багаж на шлепове и потеглихме за селището на индианското племе Сигароси, в подножието на недостъпната Дяволска планина. Влекачът ни закачи на пристанището Сиудат Боливар на Ориноко, спря за два часа при устието на река Карони и ни вмъкна през джунглите към селището на индианците.

Редицата технически подробности, неизбежни за всяка експедиция, успяхме да уредим сравнително бързо. Наехме при сигаросите петдесет души за носачи, оставихме камионите долу, разпределихме ламаринените сандъци върху гърбовете на новите ни спътници и поехме към височините на Дяволската планина. До водопада достигнахме без особени трудности след два месеца — защото част от носачите индианци се разбунтуваха.

Застанали над пещерата, от която излизаше водата ва водопада „Момина вежда“, ние бяхме само половината от експедицията: двамата българи и норвежецът, придружени от двадесет и пет носачи индианци. Другата половина, състояща се от англичанина, американеца и руснака Игор Незнакомов с още двадесет и пет носачи индианци, се опитваха да приближат купела на гигантския водопад.

На север в простора пред нас се скриваха в мъглата на далечината двадесет щата на Федерална република Венецуела. Повърхността, която можеше да обхване бинокълът, се сливаше в безкрайна плътна зелена маса, прошарена с червените петна на пустинята Карао, и далече зад нея пак зеленина, която се сливаше с ляноса на река Ориноко. Вдясно и вляво сложна планинска система, обхваната от ниски възвишения, представляваше Венецуелската Гвиана — още не напълно изследвана област, богата с железни руди, злато и диаманти. Вред се виждаха блата и чудни острови от джунгли, в които обитават най-редките хищници и животни, отдавна изчезнали другаде.

От тая голяма височина над водопада ние се опитвахме да определим откъде идва река Ориноко, която навлиза на 3 с.з. от Сиера Невада де Мерила във Венецуела и отива право на изток. Река Ориноко приема редица големи притоци — колумбийската река Мета, река Апуре, река Карони, и се влива в Атлантическия океан, а Сиера Невада де Мерида се извива на североизток и продължава през Карибско море до Големите Антилски острови.

На границата между Колумбия и Венецуела, при прохода Кукута, Андите се разклоняват на запад, на североизток и югоизток в три планински вериги: Сиера де Периха, Сиера де Мерида и Сиера де Пакароима. На запад Сиера де Периха се разкъсва на две нови вериги. Едната от тях се нарича Сиера де Толима, осеяна само с вечни ледници и голи скали. Там не се вижда нито едно стръкче трева. Нищо освен черни мъхове и лишеи, сняг и ледове, и то само на 400 километра от екватора.

Пред нас, почти на бразилската граница, върху 560000 квадратни километра живееха по-малко от 3500000 население от креоли, мулати, пеони и разни народности, всички поданици на най-неуредената република в света — Венецуела.

Дяволската планина, на която устроихме нашия лагер, е част от Бразилска Гвиана. От нейното плато извира река Чурун, която изцяло е покрита с дебели юрски варовици, пробила ги е и през пещерата, под огромно налягане скача и образува водопада „Момина вежда“, тече след това през най-непроходими пропасти и падове, докато се влее в река Карао — омагьосания приток на Карони. На изток Дяволската планина се разклонява в още две по-ниски вериги и разделя Британска от Холандска Гвиана.

Точно зад гърба ни се извисява дебел масив от същите юрски варовици: голи, напукани, покрити с праха на вековете.

Спряхме да си починем, преди да изследваме платото, придружени от шума на бълбукащата вода на река Чурун. До мен приседна най-големият оптимист, Иван Горилата, забучил лулата си в уста, вперил поглед към мрачната низина, през която трябваше да минем пешком, за да я изследваме — работа, за която се изискваше не само действителен оптимизъм, но и стоманена издръжливост. Надвесен над водопада, Мартин Ларсензвей, гигантът норвежец със златни коси и орлов нос, без да говори, се взираше в падащата вода.

Долу някъде под нас се бореха с лианите и пропастите нашите колеги и другите индианци. Платото на Дяволската планина се спускаше ниско към реката Парагуа. Там се намираха реките Карао и Карони. Мартин Ларсензвей ме повика и ми посочи препятствията, през които трябваше да преминем, преди да слезем до река Карао: стръмни, покрити с мокри мъхове каскади и бързеи. Самолетите предварително бяха очертали нашия обект: триъгълника между Парагуа, водопада и Чурун. Този триъгълник ние трябваше да проучим за Петролния картел, предприятие, създадено във Венецуела, за да не си пречат американският „Стандарт“ и английският „Шел“. Тези два колоса не държаха никаква сметка за разноските или за непроходимостите на Дяволската планина. Тях ги интересуваше не човешкият живот, а къде има земно масло и затова искаха от нас само едно: да проучим тая неизследвана област и да представим най-късно, след осемнадесет месеца нашия доклад.

Председателят на република Венецуела, диктаторът Гомец, щеше да оформи за тях концесиите за дирене и експлоатация на земно масло. От нас зависеше не само да докажем дали има земно масло в тоя недостъпен за човешки крак триъгълник, но и колко да заплатят на Гомец за изключителното право само те да работят там. И двете страни разчитаха в своите сметки на нас. Гомец — на нас българите, и руснака, а Петролният картел — на нас и двамата си нюйоркски представители. Гомец искаше да знае вероятното богатство на залежите. Съобразно на това той щеше да определи своето възнаграждение, независимо от държавните такси. Петролният картел също се интересуваше на първо място от земното масло, но не би пренебрегнал и другите богатства на Дяволската планина, например злато, диаманти и емералди. И двете страни разчитаха само на нашите проучвания, без да слагат в сметката нашите чувства и настроения. Никой в тая част на света, където си уреждат личното благоденствие разни диктатори като Гомец, наречен Анденския тигър, и шепа капиталисти от Лондонското Сити и нюйоркската Уолстрийт, не можеше да си позволи лукса да мисли за обикновените човешки чувства и разочарования.

Там някъде в махагоновия си кабинет диктаторът Гомец може би разговаряше в момента с всесилния представител на Петролния картел мистер Дейвид Мередит Уатсон, а нас ни се пукаха устните от вятъра и праха. Капнал от умора, докато се изкачи до водопада, Иван Горилата полегна по гръб и очите ни се срещнаха. Той се усмихна и хвана Мартин Ларсензвей за ръкава. Норвежецът го потупа по коляното и попита:

— Ти като че ли навехна крака си? Боли ли те много?

— Не особено много. От коя страна ще слезем?

— Ти полежи, аз ще проверя — каза Мартин Ларсензвей — може ли да слезем отдясно. Отляво е невъзможно. Както знаеш, едва можахме да се изкачим.

Оставихме десетина индианци да пазят Иван Горилата, а с другите се спуснахме надясно между разхвърляните блокове варовик. Положението ни беше трудно. Катаклизмите през вековете бяха трупали и разрушавали скалите, та довлечените отнякъде блокове граногнайси лежаха над или под юрските варовици. Никаква пътека не показваше откъде може да се мине. Върнахме се, натоварихме багажа си на индианците, взехме Иван Горилата и почнахме да се провираме между блоковете с посока към кутела на водопада.

С огромни усилия се мъчехме да се закрепим на блоковете, за да не се сгромолясаме с тях в бездната, пронизвани от вятъра, който се спускаше от снежните върхове. Крепеше ни само безумната смелост на хора, вкусили докрай горчивината на своята безотечественост, които могат да се опият само от острите усещания на играта със собствения си живот. Скрити в храсталаците като микроби, загубени във величината на необятната планина, ние виждахме в далечината само мъглата, без сами да бъдем видими за нечие око. На стотици километри на запад наблюдавахме как експлодират по снежните върхове на Андите жълтите и морави багри на залеза. Когато най-после стигнахме долу, изминаха още няколко часа, докато открием палатката на Алън Ландис. Студът ни пронизваше. Облякохме си кожените якета и се настанихме около огъня, запален в скалистия заслон. Индианците се прибраха в своите палатки. Нощта се спусна непроницаема. Водопадът гърмеше на стотици метра от тътена на падащата вода, като че ли клатеше скалата над главите ни.

Алън Ландис призна, че когато сме се забавили, изгубил надежда да ни види повече. Пърси Норман си разменяше тютюна с Мартин Ларсензвей. В същото време Иван Горилата помагаше на Игор Незнакомов да доопекат дивите пуйки за вечеря. Индианците ги бяха само опушили. Зелените звезди по небето ни търсеха в тая дупка на скалата, мигаха и вероятно се чудеха как беше възможно ние да стигнем дотук, преди да са сторили това коренните жители на Венецуела. Можехме ли да им обясним, че индианците не ги интересува какъв е варовитият масив, който лежи върху граногнайсите, нито ги занимава неговата дебелина. Това беше само наша работа и за нея си изпотрошихме краката. Слизането ни предизвика срутването на хиляди тонове скали, които едва не ни завлякоха със себе си. На много още километри надолу те продължаваха да ни създават неприятности и не ни позволяваха да узнаем какво лежи под тях. Нямаше съмнение, че под кутела на Чурун лежи варовик, но нас ни интересуваше какво има под него. Всичко беше храсти и между тях свлечени лавини от варовити късове. Излишно беше да останем по-дълго тук. Решихме на сутринта да се спуснем по Чурул, дано там открием основния масив. При най-малкото допиране сипеят се срутваше, повличаше ни, без да можем да се спрем. Рискувахме да паднем в някоя пропаст. Качването до водопада беше много трудно. Ние се изкачвахме само по скали, четири километра на запад от водопада. Слизането обаче ни постави на страшно изпитание. Отначало се опитаха да минат напред като по-опитни индианците, но след като няколко души пострадаха, отстъпиха на нас първенството. Ние се навързахме за въжета и закрепени за храстите и дърветата, на етапи спуснахме хората и сандъците един по един. Като дъждовни капки потта се стичаше по лицата ни. На места сипеят се срутваше в продължение на петнадесет минути и ние трябваше да го чакаме да спре и тогава да подновим слизането. Всеки за себе си трябваше да мисли къде да стъпи и за какво да се хване. Растителността ставаше все по-гъста. Лианите и глициниите се увиваха около дърветата и трябваше да се изсичат, за да минем. Попаднахме в такава плътна зелена маса, че трябваше да се ориентираме за посоката, преди да направим крачка напред.

Водопадът се чуваше като далечно ехо, а Чурун никъде не се виждаше. Всички опити да я открием останаха напразни. Вековни исполини с увиснали във въздуха корени и дебели махагонови дървета ни ограждаха и лишаваха от възможността не само да се ориентираме, но и, да се движим. Едва успявахме да прехвърлим сандъците с багажа през плетениците от лиани. Хората заставаха кой където намери свободно място. Пърси и Алън се провираха, ругаеха, удряха с мачетите си, закачаха се с пушките за клоните, но все пак не забавяха хода си. Следваха ги Иван Горилата и Игор Незнакомов. Ние с Мартин Ларсензвей се движехме най-отзад, за да не избяга някой носач индианец.

Пълна неизвестност! Нашата човешка упоритост безмълвно, без ридание и разнежване, гъвкаво преодоляваше всички други мисли и се съсредоточаваше само в едно: как да си отворим път между увисналите клони на гигантските дървета и впилите се в стеблата им всевъзможни паразити. На едно дърво видях следи от нокти на ягуар или пантера. Забелязах и много свежи следи от маймуни. Като желязна завеса гората ни преграждаше пътя да напредваме. Дълбоки дерета, закрити от растителност, отнемаха последните ни сили.

Няколко пъти се заблуждавахме за посоката. Реката Чурун все още я нямаше. Питахме се къде потъва тая огромна маса вода. Благодарение развития слух на индианците и компаса се ориентирахме къде е водопадът, за да не изпуснем направлението на Чурун. За щастие най-после се появи папрат и гората се разреди. Зачестиха ниски храсти. Пред нас се откри поляна и блато. Денят преваляше. Безсмислено беше да се върви по-нататък. Кой където свари, седна на сандъците. Индианците се зарадваха, че ще си починем. Погледнахме назад и останахме изумени. Гигантският водопад се виждаше, като че ли беше на сто метра. Ничие въображение не е в състояние да си представи, без да види какво представлява един километър водна колона, която се издига вертикално и се спуска в бездната, широка повече от 50 метра, и изчезва. Ниагарският водопад е най-големият по маса вода след водопада „Виктория“ в Африка, но водопадът „Момина вежда“ в Дяволската планина беше най-високият. Срещу залеза на слънцето тоя водопад беше истински триумф на природата, която се наслаждаваше на своя гений и ни подчертаваше колко малки сме ние пред него.

Мускулите на краката ни бяха съвсем втвърдени и при всяко свиване боляха. Но това не ни пречеше да гледаме и се наслаждаваме на това чудо. Наредихме да отворят ламаринените сандъци и да се опънат между дърветата чувалителегла. Налагаше се Да изгубим тук един ден, за да възстановим силите си и да изследваме тоя загадъчен рай.

Американската експедиция на мис Пейдж беше идвала до мястото, където Чурун се появява отново на повърхността. Тя докладва, че са видели отдалече водопада „Момина вежда“, но никой не беше стигал до самия казан, в който изчезва водата на водопада. Според експедицията на мис Пейдж от дупката, където река Чурун излиза, до водопада нямало повече от десет километра. Или мис Пейдж се беше заблудила, или ние бяхме загубили посоката, която тя даваше. Нейният бивш лагер в най-лошия случай трябваше да е на три километра на изток. Ние се намирахме на 6–7 километра по въздушна линия от водопада. Да се види казанът на водопада, недостъпен за достигане без човешки жертви, беше труден въпрос за разрешение. Водопадът „Момина вежда“ не всеки ден можеше да се съзерцава. Ето защо общото решение беше да останем на лагер на тая поляна.

Мартин Ларсензвей, Пърси и Алън отидоха на лов — Иван Горилата и Игор Незнакомов с индианците приготвиха огнищата и насякоха дърва. Аз се заех с измерване на височината и посоката на водопада спрямо река Ориноко.

Запалихме огъня и зачакахме дивеча. Поляната и блатото бяха украсени с храсти, покрити от кърваво-червени азалии, оранжеви и жълти гладиоли и сини ириси. Върху фона на зелената висока трева те изглеждаха вълшебно. Докато едни цветя имаха бели чашки и жълто око в средата, други, с чисто сини големи листа, образуваха ветрило от десетина крилца, събрани около оранжев център с много пухкаво червено копче в средата. Тънкото зелено стебло на някои цветя при завършека си горе представляваше прекрасна корона, обагрена с всички вариации на синьо, лилаво, жълто, червено и оранжево. Те бяха едно от многото изумителни чудеса на природата. Имаше между тия цветя някои, които изменяха цвета си, щом човешката ръка се докосне до тях.

В същата поляна попаднах на чуден храст с брилянтно светещи аквамаринови цветчета. Каква прелест! Опитах се да откъсна едно. Но още не се бях допрял до него, и храстът се затвори и сниши така, че не можах да си откъсна нито едно цветче. Отгоре стърчаха остри като игли жълти бодли. Това преобразуване ме учуди. Не очаквах, че и у храста съществува предпазливост. Когато отминах на десетина метра, храстът се надигна и откри блестящите си цветове. Дълго наблюдавах тоя храст и се мъчех да си обясня къде е скрит неговият радар, който му предаде моето опасно присъствие. С това затваряне храстът ме предупреждаваше да не го закачам. Брилянтно светещите цветчета стояха като корона върху зеления храст. Значи, че всяко опасно насекомо, което се опита да нападне тия прекрасни цветове ще бъде веднага уловено и наказано от бодлите.

Около блатото петуниите танцуваха в кръг между червените азалии и оранжеви кани. Една змия чибоя изскокна отнякъде и подгони малка мишка, която се скри в блатото. Змията не посмя да я гони във водата, провря се между краката ми, заобиколи по брега и я настигна, когато мишката преплува блатото и се мислеше спасена.

Дългата ни работа в диви области беше развила интуитивния ни усет и ние долавяхме присъствието на обитателите в Дяволската планина, защото те все пак се издаваха с някой специален звук. В монотонната тишина на планината ние се мъчехме да разчетем тия звукове, да ги направим видими в нашето въображение, за да си обясним тяхната същност. Нашият собствен живот зависеше много от това. Само охлювът тук не се плаши от никого. Всичко останало трепери и се крие, дебне и напада. Често въздухът кънти от агонията на по-слабия и тогава идват маймуните да задоволяват своето любопитство в тайните на джунглата, за да бъдат свидетели на безследното изчезване на още един техен жител.