Димитър Димов
Поручик Бенц (5)

V

Вечерта Бенц влезе в трапезарията на клуба малко потиснат от съмнението дали Андерсон и Хиршфогел държаха наистина за него, т.е. дали щяха да го потърсят сами. Но независимо от това съмнение Хиршфогеловата малария заедно с парите, които им дължеше след снощния покер, даваха повод за едно посещение от негова страна.

Андерсон и Хиршфогел обаче бяха в трапезарията и самото им присъствие го накара да се зарадва. Бенц ги откри на същата ъглова маса, на която седя с тях миналата вечер. Андерсон му кимна с глава, докато Хиршфогел, по-жълт и по-слаб от всякога, не се помръдна дори. Бенц отиде при тях. След бързата размяна на поздрави те го поканиха да седне на масата и продължиха разговора си, от който Бенц извлече представата за възможното отиване на фройлайн Петрашева в София. По-после разговорът взе общ характер, като остана обаче пак върху темата за фройлайн Петрашева. Те си говореха на „вие“ и се обръщаха изключително един към друг. Дълбоко поставените очи на Хиршфогел скитаха из залата без определен израз. Имаше нещо фатално в сърдитите нотки на гласа му, в святканията на очите му, в бързите движения на цялата му неспокойна и безпричинно раздразнена личност.

— Вие знаете за пълната й неспособност да понася каквито и да било ограничения — каза Хиршфогел с внезапно повишен глас. — Тя е готова да изпълни всяко фантастично решение. Дори да лети — добави той със стиснати зъби, като се обърна към Бенц. — Веднъж ми призна, че не знаела какво може да направи всеки следващ момент. Според думите й тя се излюпила в обществото изведнъж, напълно зряла, с най-ексцентрични наклонности и за безкрайно удивление на всички. Дори и на Райхерт, който познаваше основно жените…

— И който не бе напълно донжуан — вметна Андерсон. — Познавахте ли Райхерт? — попита той Хиршфогел и като че за миг забрави Бенцовото присъствие.

Хиршфогел лениво поклати глава:

— Не. Аз съм много стар, за да дружа с летци. Но от онова, що съм чул за него… от простия факт на нашето пребиваване в тоя глупав град, хм…

Той прекъсна мисълта си с внезапно обяснение към Бенц:

— Един летец, който заради нея се амбицира да надмине Ешвеге.

— И плати с живота си за това — каза Андерсон с наведена глава.

Гласът му бе малко хриплив.

Очите на Хиршфогел направиха един налудничав кръг из залата, за да се спрат после върху Бенц, но само за миг.

— Аз не знам, при какви обстоятелства е станало това? — попита той.

Андерсоновият глас отново стана ясен:

— При най-фатални обстоятелства. В разгара на четвъртия въздушен бой картечницата му направила засечка. Той имал срещу себе си стар английски майстор. И паднал, разбира се. Апаратът му не се запалил. Българските санитари го измъкнали от развалините. Той бил съвършено обезобразен, но все още давал признаци на живот. След два часа издъхнал.

— И всичко това? — попита Хиршфогел с явна преднамереност и съвсем слабо състрадание.

Андерсон бе също тъй преднамерен в отговора си:

— Не заради българските фелдфебели, мисля, които, щом видят неприятелски аероплани, вадят пистолети и стрелят гневно срещу тях. Разбирате, нали?

Хиршфогел кимна с глава, че разбира.

Бенц гледаше сътрапезниците си с широко отворени очи, докато войникът прислужник нареждаше приборите върху масата с тромави движения.

— Аз четох някои от писмата му — каза Андерсон, обръщайки се тоя път към Бенц. — В доста невъзможен стил. Но виждаше се ясно как образът на фройлайн Петрашева е летял с апарата му. По това време тя знаеше достатъчно за Ешвеге и за въздушните сражения.

— Тя трябва да е фатална — каза Бенц и сам почувствува гласа си развълнуван.

Кадифенозелените очи на Андерсон го погледнаха с продължителност, която му се стори изпитателна:

— Като Кармен!… Съвсем не! Тя никога не ще ви накара да извършите нещо!

Хиршфогел немощно се облегна на стола си и запали цигара.

— Това е по-лошо, разбира се — каза той. — Инак Райхерт щеше да се убеди навреме, че е неспособен да извърши всичко. Но вие не ще платите с живота си, предполагам!… А? Вие, казвам! Ха-ха-ха!…

Той погледна Андерсон и като прекъсна изведнъж смеха си, посочи го на Бенц с цигарата си.

— Този момък — каза Хиршфогел — я брани навсякъде.

— Това е красиво — произнесе Бенц на свой ред.

Но Хиршфогел извърна лицето си и не чу. Войникът с остриганата глава постави отпреде му чиния с кисело мляко, а пред Бенц и Андерсон — лютиви български ястия.

— Вие също не ще платите с живота си, ако тая вечер дойдете пак у фройлайн Петрашева — усмихнато се обърна Андерсон към Бенц. — Не се безпокойте, тя ни натовари да ви поканим.

Хиршфогел потвърди думите му с кимване на глава и стиснати устни. После се отказа с гримаса от млякото и запали нова цигара. Само гласът му запазваше бодрата си язвителност. Той каза:

— Тя ще прекара една скучна вечер, ако няма с кого да бъбре. Затова собствено настоя да идем. Не вярвам да се уплашите, ако дойде един роднина на баща й, едно докачливо старо човече… Ще се забавляваме заедно в такъв случай…

— Познавате ли баща й? — попита Бенц.

Хиршфогел се прозина лениво:

— Чувал съм за него… Гениален стратег, заповядвал атаки в японски стил.

— Аз не знам дали е бил гениален — пресече Андерсон, — но дивизията му нанесла светкавични удари върху турците. Самият той олицетворявал върха на чудовищната издръжливост у българите. Към края на войната починал от преумора.

— И от подагра — добави Хиршфогел. — Но аз не знам защо пожелал да види дъщеря си, преди да умре.

Андерсон обясни:

— Предполагам да е долавял трагичната сила на смъртта при изтръгването на известно обещание. Дъщеря му била на четиринадесет години и, струва ми се, могла да осъзнае един съвет. Той искал да използува обстоятелствата на смъртта си, като свърже вълнението й с обещанието да остане безукорна. Досещате се за опасностите, на които е била изложена. Той пожелал да я види в полската болница, където лекарите броели последните му часове.

— Добре замислена стратегема — каза Хиршфогел с подигравателно учудване. Но нищо не можеше да изкорени Бенцовото убеждение, че това учудване бе престорено. — И планът щял да успее — продължи Хиршфогел, — ако смъртта не го изпреварила. Доколкото зная, фройлайн Петрашева направила пътуването до полската болница. И според собствените й думи то било съдбовно за нея. Не казвам — гибелно. Нито пък особено щастливо според мен. През това пътуване тя се запознала с фон Харсфелд. Паднала в ръцете му по-право! Ха-ха-ха!…

Лицето на Хиршфогел се набръчка от оня смях, който му придаваше почти дяволски израз. Нервното смучене на цигарата издаде нетърпението му да говори още.

— Съгласен съм обаче — продължи той с неубедително безпристрастие и ядовит цинизъм, — че без него тя щеше да остане девственица за пет пари. Познавам братовчедките й, които са безупречни и струват тъкмо толкова.

Андерсон се намръщи. Бързото движение, с което погледна часовника си, можеше да се изтълкува като мълчаливо роптание срещу Хиршфогеловите думи. Хиршфогел прие жеста му с просташко намигване към Бенц.

— Да вървим — каза Андерсон.

Той се изправи пръв и тръгна към изхода на залата. Хиршфогел и Бенц го последваха, лъкатушейки между масите. Бенц поздрави няколко познати български офицери със странното усещане за недействителност в съществуването им, като че истинският живот бе присъщ само на хората, които познаваше от снощи. Навън валеше дъжд и улицата бе пуста. Автомобилът на германското интендантство чакаше Бенц пред клуба. Тримата се настаниха мълчаливо в него. (И това мълчание като че бе несъзнавано; дори Хиршфогел навярно в този момент мислеше за фройлайн Петрашева.) Автомобилът потегли. Редки светлини се отразяваха в мътни локви дъждовна вода. Далечно и сподавено бумтеше някъде моторът на електрическата инсталация.

Бенц почувствува тръпки, които не се дължаха на студа и влагата.

Тримата слязоха от автомобила, загърнати в шинелите си. Познатата желязна, черно боядисана и лъсната от дъжда врата се изпречи веднага пред очите им. Андерсон избърза напред и я отвори, като вдигна високо електрическото си фенерче, чийто сноп лъчи проектира сенките им върху фасадата на отсрещната къща. Андерсон и Хиршфогел не позвъниха и във връзка с това Бенц научи, че слугинята е заминала за София, натоварена с някаква поръчка от фройлайн Петрашева.

Хиршфогел почна да се мъчи с ключалката, но Андерсон го отстрани с едно учтиво „позволете“ и веднага отвори. Личеше си, че я бе отварял много пъти. Трябвало да се повдигне вратата в момента на отключването. Андерсон и Хиршфогел се ориентираха веднага в тъмния вестибюл. Андерсон отиде с фенерчето в една от стаите и донесе кутия с карбид и ацетиленова лампа, която Хиршфогел разглоби, напълни и приготви за запалване много сръчно. Докато стояха в полумрака, отгоре се чуха стъпки и кристалният глас на фройлайн Петрашева произнесе на немски с вълнуваща простота:

— Благодаря ви, че дойдохте. Ей сега ще сляза.

Чудните трептения на гласа й замряха мигновено, без резонанс. Това бе втората особеност на къщата. Всички шумове умираха с причината, която ги произвеждаше, без отражение. Килимите унищожаваха всякакво ехо.

Хиршфогел запали карбидната лампа. Пламъкът освети една стена с книги (стаята, в която се намираха, бе работен кабинет с библиотека), няколко кресла и няколко стъклени шкафа, пълни със странни, потъмнели старовремски украшения от сребро, от бронз и от мед. Андерсон сложи кутията с карбида върху един рафт с книги. Хиршфогел взе ацетиленовата лампа и мина в трапезарията.

— Мисля, че тук е прекарвало по няколко месеца в годината цялото им семейство — каза Андерсон. — Тия мебели са от Франция…

Той се загледа през отворената врата в красивите, но с хлътнали седалища кресла на съседния салон.

— Ротмистър Петрашев ги опропастил — забеляза Хиршфогел, — гостите му се считали задължени да счупят нещо при всяко идване.

В това време от стълбите долетяха тичащи стъпки. Фройлайн Петрашева се показа на вратата в светла домашна рокля. Кадифените й пантофки с ниски токове стягаха малките, обути в лъскава коприна крака. Деликатната й фигура се оживяваше от бързи, леки, танцуващи движения. Тя изпрати към тримата най-любезна усмивка и святкащия блясък на зъбите си. После протегна сърдечно малката си суха, гореща и нервна ръка.

Тя постави върху масата кутията с цигари, която бе донесла отгоре, и се отдели с Андерсон, говорейки му нещо тихо.

— Това не е тайна — обърна се тя към Бенц с чаровна усмивка, — а работа, с която не искам да ви отегчавам. Поручик Хиршфогел, обяснете му, че съм изтървано животно!…

Тя се отдръпна с Андерсон.

Хиршфогел не прояви никакво желание да обяснява, а се задоволи да измърмори, че фройлайн Петрашева трябвало да замине за София.

— И ще замине ли? — попита Бенц тревожно.

Хиршфогел го погледна иронично:

— Струва ми се… Ако я подгонят. Искам да кажа, някой от роднините й.

Той се залови много съсредоточено да изравни пламъка на ацетиленовата лампа. Бенц остана с наведена глава, загледан в кутията с цигари.

Фройлайн Петрашева завърши разговора си с Андерсон, като издаде възклицание, и се разсмя някак горчиво, равно, тихо, не продължително, но без гняв и без ирония. Тя погледна Бенц с остатъка от този смях. После с решителни стъпки се приближи до масата и седна срещу него. Хиршфогел остави лампата, напълно задоволен от пламъка й.

— Понякога човек се страхува от себе си — замислено произнесе тя.

След това сграбчи една цигара и я стисна между устните си. Хиршфогел й поднесе запалката си.

— Аз имам куп лоши навици — обърна се тя към Бенц. — Това е първият. Всички вкъщи пушеха. Баща ми пушеше, майка ми пушеше, брат ми пушеше, гувернантката ми — германка — пушеше, цялата къща пушеше!… Вижте!

Тя разпери пожълтелите си пръсти.

— Непоносимо! — каза тя. — Брат ми има такива пръсти. Тютюнът вреден ли е, моля?

Тя не дочака отговора, а глътна дълбоко дима и го изкара на две тънки струи през разширените си ноздри. След това заяви с неочаквана отпадналост:

— Бих желала да се превърна в пепел! Като тази! — Тя посочи върха на цигарата си.

— Как? — попита Хиршфогел с възможно най-слаба изненада.

— Спомням си една стара, набръчкана гъркиня, която държеше златарски магазин в Цариград. Много известна. Говореше всякакви езици. На младини била забележителна красавица. Имала влиятелни любовници. Но после угаснала и мъжете я забравили. Веднъж отидох в магазина й с прислужницата на майка ми. Исках да използувам камъните и златото на една демодирана гривна. Казах й, че искам да се претопи. Тя разглежда гривната около половин час. Черните й очи святкаха ужасно. След това ме попита дали не бих желала да я продам. Отговорих отрицателно. Тогава тя ми предложи други скъпоценности срещу гривната, на същата стойност и даже повече. Долових, че гривната имаше особена стойност за нея, и се помъчих да спекулирам. Казах й, че ще се посъветвам с майка си. „Добре ще направите, каза тя, но тази гривна не струва повече от материала си. Аз ви предлагам двойна цена. Това не би направил никой друг. Осведомете се и елате при мен. Имам един клиент, който търси тъкмо такава гривна.“ Гривната действително не струваше повече и ние се върнахме в магазина й. Тя ни посрещна с учтив поклон, с радостни гърмения на пергаментовото си лице. Никога не бях виждала по-щастливо лице от нейното. Тя грееше от радост. Буквално!… И всичко това заради износната сделка! Навярно щеше да продаде гривната десет пъти по-скъпо. Когато си спомням тая сцена, мисля за миналото й. Тя е била богата, красива, обичана, могъща. А от всичко това бе останала само жалката й способност да търгува. Да, но тя бе щастлива!… Може би повече, отколкото на младини, когато е била измъчвана от любов, от ревност или от честолюбие. Тя бе пепел!… Разбира се, тогава не мислех нищо подобно.

Гласът й млъкна тайнствено.

— Вие не бихте могли да търгувате с гривни — каза Андерсон.

— Но бих могла да се намирам в състоянието на тая забравена гъркиня. О, без да бъда алчна. Защото…

— Да умрете ли? — попита Бенц развълнувано. Тя го погледна учудено:

— Не! Аз се страхувам от смъртта… Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на майка си. Но пред очите ми е един полски лазарет през турската война. Баща ми лежеше върху походното легло, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „папа“, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно. Стените на палатката се люлееха от слаб вятър. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на четиринадесет години тогава. Съзнавах всичко. Поисках да се приближа, но лекарят ми забрани. Не плаках… Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.

Тя втренчи погледа си в бронзовата пепелница с дълбока въздишка. Тютюневият дим (цигарите бяха великолепни и всички пушеха жадно) смекчаваше очертанията на лицето й, макар светлината на ацетиленовата лампа да бе твърде силна. И това лице бе прекрасно с гордия и тъжен израз на очите си. Тя прекъсна мълчанието с бързо ставане:

— Един момент!… Ще донеса малко вино.

Личността й придаваше фантастичен характер на цялата обстановка. След излизането й Бенц дойде на себе си, но не напълно.

— Тя е видяла всичко това? — произнесе Хиршфогел с неизкоренимо преднамерения си тон.

— Много повече — каза Андерсон с полузатворени очи и отпусната назад глава. — Тя е видяла гари, осеяни с трупове на умрели от холера турски войници. Върху шапките им имало ленти с надпис: „София или смърт“. Тя знаела да чете турски. Тя била притъпена вече и гледала с механично разтворени очи… Но това не било всичко. Брат й внезапно заболял. Не знам от какво. Лекарите помислили — холера, но не било холера. Положението й станало безизходно. Нямало с кого да се върне в София. Някаква американска санитарна мисия я взела под свое покровителство за двадесет и четири часа. В това време на сцената се появил…

Андерсон млъкна изведнъж, защото от коридора се чуха стъпките й. Но до ушите на Бенц стигна неясно промърмореното от Хиршфогел:

— Клаудиус фон Харсфелд!…

Тя влезе, носейки бутилка вино и четири кристални чаши, които постави на масата и веднага напълни. Докато правеше това, Бенц видя чудесните й мургави ръце с розови нокти. Всяка подробност у нея носеше отпечатък на изтънчено съвършенство. Гласът й бе омайващ. Човек не можеше да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния, който да вълнува и прониква, да завладява с по-голяма сила чрез тръпките на неуловима тъга, лъхащи от всяка дума. Човек неволно искаше да й посвети живота си, да й се обрече до смърт, да се пожертвува за нея.

Тя почна да говори за минарета, за градини с кипариси, за живописни просяци, за тесни, криви улички с глухи стени, в които царувала загадъчна и сънлива тишина, всред която човек очаквал да стане герой на някое събитие, заговор или интрига, както в романите. Тя разказваше с поразителна живост. Образите на речта й като че се материализираха в пространството. Въображението на Бенц я рисуваше във възрастта на границата между юношеството и осъзнатата женственост, съзерцаваща неподвижно далечните очертания на дворци, на минарета и къщи, чезнещи във виолетовата мъгла на заник-слънце. Късният час, леката възбуда от виното, святкането на цигарата й, носталгията, с която говореше, придаваха неизразим чар на съществото й. И колкото повече я гледаше и слушаше, колкото повече се разкриваше миналото й, средата й, печалните обстоятелства в живота й, толкова по-силно ставаше убеждението на Бенц, че от сега нататък той почва да живее само за нея.

Едно неочаквано иззвъняване го върна към действителността.

 

 

Тя погледна към коридора с тревожно нетърпение. Андерсон смачка цигарата си, а Хиршфогел, който стоеше най-близко до вратата, стана и отиде да види кой е. Бенц изпита неприятното усещане на човек, комуто прекъсват илюзията.

Най-напред се чу шумно влизане, после запъхтяно дишане, след това откачане на шашка и най-после събличане на мушама. През отворената врата Бенц видя дългата фигура на Хиршфогел, която се изпъна като струна пред все още невидимата личност на непознатия.

Лицето на фройлайн Петрашева прие мигновено израз на примирена досада. Удивителен бе контрастът с предишния чар на движението му, когато всяка усмивка откриваше бялото святкане на зъбите й.

— Настойникът ми — каза тя, като че искаше да се извини. — Ще позволите да го приема тук.

На вратата се показа дребно, пъргаво старче в генералска униформа. Очите му се спряха с недоумение, а после с подозрение върху Бенц. Веднага след това погледна фройлайн Петрашева. В това време Бенц си спомни за военната йерархия и се изправи отсечено. Андерсон последва примера му, а Хиршфогел, изпълнил задължението си в коридора, наблюдаваше церемонията с иронична почтителност. Непознатият им позволи да седнат с обидно махване на ръка, което трябваше да подчертае огромното превъзходство на българския генерал пред германските поручици.

— Добър вечер! Изненадах ли ви? Заклевам се, Helene, не ще те издам!…

След това обещание той се приближи до нея и най-нахално я улови за раменете. Тя го погледна с търпеливо безразличие, което никак не изстуди горещината, с която дланите му се плъзнаха по голите й ръце, за да стиснат китките й.

— Забавлявате ли се? Няма ли да ви преча? Не?… Ще остана при вас тогава! Ах, Helene, колко приличаш на клетата си майка: блестяща и миловидна едновременно!…

Гласът му стана трагичен, но само за миг. След това обясни надълго и нашироко посещението си. Той идел от Главната квартира. Отивал да прекара мъничката си отпуска в София. Отивал да успокои роднините. Отивал само за това. Той знаел всичко. Но той вярвал, че неговата Елена все пак щяла да вземе благоразумно решение. О, не се съмнявал в това!…

Очите му се спряха върху фройлайн Петрашева с израз на тъпа упоритост. Тя направи ням, отрицателен знак с глава. В лицето й имаше нещо твърдо, блестящо, неизразимо красиво, сякаш бе статуя от мрамор с диамантени очи, замръзнала в строга неподвижност.

Андерсон и Хиршфогел пушеха като автомати. Бенц не можеше да усвои държането им. Липсваше му съвършенството на светски човек. Липсваше му способността да задуши вълнението, което създаваше в него личността на тази жена. Той можеше да се владее без съмнение. Но той не можеше да се откъсне от съзерцанието си тъй бързо, както Хиршфогел и Андерсон. Новодошлият продължаваше да говори. Най-напред той заяви, че е отчаян. Той очаквал положителен отговор. Той очаквал да завари Елена жизнерадостна и пълна с проекти, а вместо това…

Очите му се втренчиха в Бенц с ужасна подозрителност.

— Не бива да я задържате — обърна се той към тримата. — Тя има светски задължения, на които средата й твърде много държи. И лични също тъй, нали!… Инак с едно загатване на Шолц ще ви пръсна по трите фронта. Ха-ха-ха!… Разбира се, няма да го направя никога. Шегувам се!…

— Ние не зависим от Шолц — заяви Бенц дръзко.

— Тъй ли? Не бъдете много сигурен, Kamerad!…

И той потупа Бенц по рамото свойски. Но нито това, нито снизходителният тон на думите му го направиха по-малко неприятен.

— Честна дума, Helene, не искам да развалям малките ти флиртове. Този момък е навярно последният новобранец от гвардията ти…

— Вечеряхте ли? — прекъсна го тя.

Не, не бил вечерял. Дори бил гладен като вълк. Няколко чашки с полковник Ладенбург при поправката на автомобила в аеродрума засилили много апетита му.

Фройлайн Петрашева излезе и след малко донесе върху една табла студено месо, грозде и бутилка вино.

Генерал Д. (Бенц научи името му по-късно) почна да яде наистина с вълчи апетит. Виното като че развърза езика му по отношение на работите в Главната квартира, където изглеждаше да играе известна роля. Той употребяваше изрази като „посъветвах главнокомандующия“, „обърнах внимание на главнокомандующия“, „изтъкнах пред главнокомандующия“. Но след една пауза той се върна отново на предишната тема, обръщайки се тоя път към Андерсон на френски:

— Трябва да я убедите вие… Научих, че сте й довереник.

Той почна да гледа ту фройлайн Петрашева, ту Андерсон с широко разтворените си, кръгли, изпъкнали очи, дъвчейки бавно. Най-после непоносимият му поглед се спря върху фройлайн Петрашева:

— Никой не би имал нищо против…

И после към Андерсон:

— Ако я убедите да вземе благоразумното решение… Чуваш ли, Helene? Благоразумното решение, от което зависи щастието ти и щастието на тия, които те обичат…

Последните думи той произнесе с особена тържественост, слагайки украсената си с пръстени ръка върху косата на Елена.

— Аз реших — каза тя, без да излиза от неподвижността си.

Гласът й бе пълен със значение. За първи път Бенц се запозна с чудната особеност на този глас да бъде кристално ясен не само във физическото качество на тембъра си, но и в чувствата, които изразяваше. Нищо не би могло да предаде решението й да не отива в София по-добре от равното, твърдото, спокойното произнасяне на тия думи. Те като че подействуваха на настойника й, който изпадна в привидна скръб, но всъщност съобразяваше нещо, защото кръглите му очи се въртяха във всички направления.

— Сбогом!… — каза той най-сетне и улови почтената си брадичка с ръка. — След няколко часа съм в София. Сбогом, господа!…

Той се изправи за голямо облекчение на всички. Три чифта ботуши удариха токовете си, но никой не му пожела добър път. Фройлайн Петрашева излезе да го изпрати.

— Един от доброжелателите й — каза Андерсон. — Тя има много, но този урежда работите с нотариуса. Мисля, че е почтен, като изключим бащинската му нежност…

Влизането на фройлайн Петрашева го смълча. Лицето й запазваше все още част от предишната си неподвижност.

— Как ви се струва? — попита тя със слаба усмивка.

— Великолепен генерал — непочтително заяви Хиршфогел.

— Обаче той ме накара да осъзная народността си. Знаете, той дойде при мен няколко дни след смъртта на баща ми и ми говори за подвига му… Аз разбирах много слабо български тогава. Говореше ми на френски. Но почувствувах гордост, че папа е българин. Това бе странно усещане. Дотогава не съзнавах добре народността си, макар френските ми братовчеди да ме наричаха „la bulgare“ винаги, когато имаха да ме упрекнат за нещо.

Тя се замисли. Бенц откри, че паузите бяха навик у нея. Тя говореше бързо, живо и после изведнъж млъкваше, като че убита от някаква мисъл.

— Вие говорехте за гробницата на султаните, фройлайн — напомни Бенц учтиво.

Тя го погледна със слаба усмивка и малко учудено:

— Бях се забравила!… Но аз повтарям пред тях едни и същи неща, знаете…

Тя посочи Андерсон и Хиршфогел.

— И винаги с чудесен усет към романтичното! — възторжено заяви Андерсон.

Тя му отправи черния блясък на очите си, полуусмихната и като че признателна за съществуването му.

— Романтичното… Но то е у вас!

И после към Бенц:

— Уверявам ви, този човек е поет. Влага романтика дори в моя живот. Хора като него одухотворяват всичко. Добър приятел за едно момиче с живот като моя…