Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ДИМИТЪР ДИМОВ, ПОРУЧИК БЕНЦ

Съчинения в пет тома

ТОМ ПЪРВИ

РЕДАКТОР КРЪСТЬО КУЮМДЖИЕВ

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Кръстьо Куюмджиев Богомил Нонев Любомир Тенев

ВТОРО ИЗДАНИЕ

СОФИЯ 1981 БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ

История

  1. — Добавяне
  2. — Сканиране, разпознаване и корекция от NomaD

XVI

Да. Елена можеше да бъде тук! Само че това предположение, докато Бенц изкачваше каменните стъпала на главния вход, не бе никаква увереност, не се основаваше на никакво осезаемо доказателство: то бе чисто и просто само страстното му желание да бъдеше наистина тук. Нищо в тоя миг не бе в състояние да завладее волята му по-пълно от вълнението, което го обзе изведнъж при възможността да я види отново.

Но дали Елена бе наистина тук? Единственото основание, което накара Бенц да помисли съвсем произволно това, почиваше върху обстоятелството, че пътната врата бе отключена. Ако това не се дължеше на проста разсеяност от страна на ротмистър Петрашев, трябваше да допусне, че в къщата имаше някой въпреки тъмните прозорци. Някой!… Кой друг освен Елена и Силви? Бе невероятно да се предположи, че това можеше да бъде Андерсон или някой друг офицер, извоювал си като него правото да има ключове и да нощува сам в къщата, когато пожелае. Дори сега на Бенц се струваше, че това не можеше да бъде и самият ротмистър Петрашев. Да, всички офицери и войници от тила сега трябваше да бъдат събрани за отблъсването на дезертьорите. Бенц си спомни, че когато влизаха в града, не зърна нито един българин в униформа. Наистина, много глупаво бе да мисли, както преди малко, че в тила не знаеха какво ставаше на фронта.

Напрегнат до крайност, Бенц отвори вратата на преддверието. То бе тъмно, но една тясна, бяла ивица от ацетиленова светлина, прозираща зад вратата на стаята, която служеше за библиотека, му подсказа накъде да върви. Бенц тръгна към нея с разтуптяно сърце, със затаен дъх, с внезапна физическа слабост в тялото си. Почти непоколебимата вече увереност, че зад тая врата се намираше Елена, го изпълни с опиянение, подобно на онова, що изпитваше, когато я срещна за първи път. И тъкмо тази възродена радост от съществуването й, от предстоящата близост на личността й то изпълни с тревога. Бенц съзна изведнъж, че нищо не бе по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от мисълта да се отдели от тази жена, нищо не бе по-слабо и по-неспособно към съпротива от гордостта му.

Бенц открехна вратата, която бе само леко притворена и при отварянето си не издаде никакъв шум. Пламъкът на карбидната лампа блесна в очите му, ослепително ярък, и цялата стая с рафтове и книги, с витрини, под които лъщяха старовремски украшения от сребро и мед, му се стори след тъмнината на коридора като попаднала в лъчите на прожектор. Светлините и сенките бяха много остри. Бенц затвори очите си несъзнателно и ги отвори веднага, за да съзре след малко зад все още ослепяващия пламък на лампата матовото лице на Елена с ореол от черна коса, с нежния овал на формите си, с дълбокия и неотразим живот, който бликаше от него дори когато бе съвсем неподвижно. Сега то бе съвсем неподвижно. Стори му се, че никога Елена не би могла да бъде по-нежна и по-красива, по-внушаваща убеждението, че човек вижда пред себе си въплътен духа на вечната жена с всичката гибелна съблазън на тайните му. Никога, нито дори в дните, когато, чиста като лилия и свежа като утринна роса — крехък зародиш на бъдещи нещастия, — бе съзерцавала от прозореца на стаята си минарета и кипариси, чезнещи в мъглата на заник-слънце.

 

 

Тя седеше зад бюрото и пишеше писма. Преди влизането на Бенц в стаята обаче шумът от стъпките му в коридора я бе накарал да обърне погледа си към вратата. Цялата предишна съсредоточеност на мисълта й стори място на смайването от внезапната му поява в тоя късен час на пълно бездействие, между вечерята и съня, в който душите на другите хора почиваха, а нейната трябваше да бяга, неспирно преследвана от съвестта. Не бе ли седнала да пише писма, за да прогони призраците на Райхерт, на фон Харсфелд?… И наистина, в черния и меланхоличен блясък на очите й прозираше скритата печал, с която изкупваше опиянението на толкова скоропреходни страсти.

Най-после тя прошепна едно слабо: „Айтел!…“

— Какво търсите тук? — бяха първите думи на Бенц.

— Не зная — каза тя и в гласа й прозвуча убеждението на човек, който дава съвсем точен отговор. Тя все още не се бе съвзела напълно. — А вие? — попита тя.

— Отивах в София.

— Кой ви каза, че съм тук?

— Никой.

Тя се усмихна тайнствено, показвайки върховете на равните си бели зъби. Тая усмивка се стори на Бенц обидна.

— Не мислете, че идвам от прост каприз на чувствата си — каза той сериозно, но без никакво желание да бъде язвителен.

— Не мисля — каза тя. — Такъв каприз би бил по-силен от гордостта ви, която унищожи всичко.

— Всичко? — повтори Бенц неволно.

— Да, у вас.

— А у вас?

— И у мен. Чудно ли ви се вижда?

— Не — каза Бенц мрачно.

Тя остави перодръжката, която държеше в ръцете си, и затвори една папка с листове за писма. Упоритият и втренчен блясък на очите й потискаше Бенца.

— Казахте, че не сте дошли от прост каприз на чувствата си — произнесе тя след малко.

— Това не ви ли успокои достатъчно? — каза Бенц раздразнено.

— С нищо не сте ме развълнували.

— Искате да подчертаете това?

— Намирам за излишно.

— Откога станахте толкова остроумна?

— От една година.

— Това е, предполагам, защото няма нужда вече да давате ласкаещи отговори на глупавите личности като мен.

Шум от падащи книги го накара да млъкне. Тя се изправи внезапно зад бюрото със зачервено лице, със стиснати устни, с ръце, които бяха вдигнали заплашително папката с листове.

Бенц прие нахално вид на човек, който не очакваше жеста й.

— Хвърлете я — каза той невъзмутимо. — Но ако искате да се уверите, че съм станал вече напълно безполезен за вас, предупреждавам ви, няма да успеете… Обстоятелствата не позволяват.

— Обстоятелствата? — повтори тя озадачено. — Какви обстоятелства?

— Политически и военни.

— Какво искате да кажете?

— Че трябва да заключите къщата и да тръгнете веднага с мен за София.

Тя го погледна неспокойно.

— Боже мой, Айтел!… Говорете като хората!

Бенц се колебаеше дали да й обясни положението, което можеше да я изплаши повече, отколкото трябва, и то главно заради брат й. В края на краищата Бенц реши, че ще бъде принуден да направи това.

— Къде е брат ви? — попита той с внезапна тревога.

— Замина преди малко за София.

— Сам?

— Не, с Андерсон.

— Казаха ли ви защо се връщат?

— Не. Извикаха ги много бързо по телефона.

Очевидно ротмистър Петрашев и Андерсон не знаеха нищо за събитията. Инак биха взели Елена със себе си. Бенц се успокои от обстоятелството, че те се бяха отправили за София.

— Защо сте облечен така? — попита тя.

Бенц нямаше много изящен вид: той бе с нож, с револвер, с тежки ботуши, побелели от прах, с коса на пръчки и необръснато лице.

— Защото не идвам от парад. Прието ли е да се сяда у вас?

— Може и да се вечеря.

Върху лицето й се появи усмивка на облекчение. Бенц седна на едно кресло, мъчейки се да спази капризно-шеговития тон, с който говореше досега. Той реши окончателно да й разкрие положението, без да я изплашва, разбира се, много. Седна именно за това. Елена протегна ръката си към бутона на звънеца с намерение да повика Силви.

— Оставете — каза Бенц бързо. — Няма време за вечеря! Не мога да излагам повече войниците…

— Войниците?… — произнесе тя с учудване.

— Да, пред вратата има германски войници.

— Какво търсят тук?

— Чакат ме.

Лицето й отново доби предишния неспокоен израз.

— Айтел!… — извика тя високо. — Искам да знам какво се е случило.

— Фронтът е пробит — каза Бенц най-после.

— Фронтът пробит!… — повтори тя с равнодушен и сякаш неразбиращ глас.

— Да, и към града идват разбунтувани войници.

Бенц описа с няколко думи това, що бе преживял от сутринта, като, разбира се, пропусна благоразумно да спомене за трупа на убития офицер. Елена го слушаше разсеяно. Явно бе, че мисълта й блуждаеше на друго място. Най-после тя като че разбра същността на положението и попита със странен, учуден глас, който засегна Бенц дълбоко:

— И вие се страхувате от разбунтуваните войници?

— Да — каза Бенц гневно, — за вас.

— Мене никак не ме е страх — произнесе тя.

Бенц я погледна смаяно.

— Няма ли да дойдете с мене? — попита той с пълното убеждение, че ще трябва да я изнесе насила от къщата.

— Ще остана тук — каза тя.

— Защо?

— Да, защо?!… — повтори тя с глас, в който човек можеше да вложи едновременно цинизъм, кокетство и нежност.

— Питам ви! — настоя Бенц.

— Е, добре — каза тя, — за да останете и вие!…

 

 

Бенц се почувствува съвършено забъркан. Всичката решителност, с която говореше преди малко, сега се бе превърнала на прах. Елена продължаваше да стои зад бюрото напрегната, зачервена, уплашена от собствените си думи. Изразът на лицето й сковаваше всеки почин у Бенц да се нахвърли върху нея с убедителни доводи. Той съзнаваше пълната невъзможност да се съпротивлява на мисълта, която прочете в очите й. Да, Бенц щеше да остане в къщата! Нямаше никакво съмнение в това!… Той приличаше на безнадеждно загубен човек. Той бе виждал в Камерун един германски ботаник, ухапан от смъртоносна змия, който след няколко часа трябваше да умре. И до последния момент този ботаник прикриваше паниката в душата си с удивително външно самообладание. Сега Бенц приличаше на него. Под неподвижността и мълчанието, с които прие думите й, се криеше предчувствие за неумолима съдба, за ужаса на трайно и неотслабващо страдание. През самотните месеци, прекарани в П…, Бенц бе добил убеждението, че любовта на тая жена и мъките, що причиняваше, са свързани с дълбоката и непроницаема тайна на самия живот.

Докато Бенц разсъждаваше потиснато какво да прави с войниците, тя остави папката, която все още държеше в ръцете си, и тръгна към вратата.

— Къде отивате? — попита Бенц глухо.

— Да ви донеса вермут.

— Останете при мен — каза той умолително. — Не искам вермут.

Тя се подчини и не излезе от стаята.

Внезапно Бенц почувствува мозъка си освободен от всички неописуеми вълнения, които го измъчваха досега. Той седеше с протегнати крака, с отпуснати ръце, с полузатворени очи. И в това положение мекото кресло, карбидната лампа, рафтовете с книги и тъмният блясък на дреболиите зад стъклата на шкафовете му се сториха неизразимо приятни. Той съзна, че нищо не създаваше по-пълно и дълбоко усещане за живот в него, нищо не одухотворяваше по-силно дори мъртвите предмети около него, както присъствието на Елена. Той пожела мислено Елена да седне зад бюрото на същото място, от което стана преди малко. Искаше да съзерцава под светлината на лампата всичко, що бе тъй ангелско и демонично в лицето й. В тоя миг изразът му бе като символ на вечната й двойственост, на възвишеното и низкото в страстта й, на всички сили, с които екзалтираше живота на Бенц и заплашваше да го погуби. Тя обаче не се върна при бюрото, а остана изправена зад Бенц и онова, което той почувства в следващия миг, бе докосването на ръцете й, които обхванаха лицето му и бавно го притеглиха назад. Бенц отпусна главата си, която се опря в еластичната и топла мекота на гърдите й. Няколко секунди той изпитваше неизразимо блаженство. И тогава в момента, когато устните й се докосваха до челото му, безкрайната сладост на прегръдката й се прекъсна от стъпки в коридора. Бенц извърна главата си и погледна Елена. Тя прошепна успокоително:

— Силви.

След малко слугинята се показа зад вратата с мрежа за покупки. Ярката ацетиленова светлина обля лицето й, което бе грубо, мургаво, с много гъсти вежди, с много червени устни, застинало под маската на левантинско спокойствие.

— Няколко войници питат за господина — произнесе тя на френски.

— Да, идвам — каза Бенц трескаво.

Той стана от креслото без друга цел, освен тая да излезе вън и освободи войниците. Той направи това с убеждението на пиян човек, който иска да отстрани стеснителното присъствие на чужди хора. Войниците трябваше да продължат за София. Безспорно!…

— Отивате си, значи!… — извика Елена с глас, в който Бенц долови гняв и болка. — Но това стои над силите ви, над гордостта и презрението ви към мен… Чувате ли?…

— Боже мой. Елена!… — произнесе той безпомощно. — Как е възможно да мислите, че ви презирам?…

Двамата стояха до вратата един срещу друг. Внезапно тя се хвърли върху него и докато всички адски сили на тялото и душата й се мъчеха да откъснат ръката му от дръжката на вратата, гласът й произнасяше думи, които се сториха на Бенц, че идат от дълбините на самата вечност:

— Няма да заминете, нали! Не сега! Не тая нощ, която никога не ще преживеете повторно… Никога, чувате ли, никога!…

С всяка дума гласът й ставаше по-трескав. И макар да бе решил вече да остане при нея, Бенц се почувствува отново зашеметен, сякаш чрез тая жена бе стигнал до пропастта на страстите, от която съдбата с невидими нишки управлява живота.

Бенц пусна дръжката на вратата и с грамадна нервна преумора седна в най-близкото кресло. Ръцете му трепереха. За миг той имаше впечатлението, че и Елена се намираше в същото състояние. След малко той дойде на себе си и чу отново стъпки в коридора, но тоя път бавни, тежки. Един басов глас произнесе нерешително зад самата врата:

— Herr Oberleutnant…

Елена отвори вратата.

Изненадан от това и смутен от присъствието й, гефрайтерът застана мирно. Тъмносините му очи се втренчиха с уплашен израз в лицето й.

— Аз ще остана тук, Лаугвиц — каза Бенц бързо, — а вие сте свободни. Можете да продължите към София.

Клепачите на гефрайтера замигаха бързо и горната му устна прехапа долната. Той гледаше Бенц учтиво, послушно, но явно бе усилието, с което се мъчеше да задържи някакво възражение.

— Хайде! — каза Бенц строго. — Тръгнете веднага за София. Аз ще остана тук. Невъзможно е да оставим фройлайн сама, нито да я вземем със себе си. Разбирате, нали!

Гефрайтерът кимна с глава, че разбира.

— Свободен сте — каза Бенц.

Но гефрайтерът не обърна гърба си веднага, а остана пред Бенц, като се взираше изпитателно в лицето му.

— Herr Oberleutnant… — произнесе той — аз моля разрешението ви да останем и ние.

— Вие не сте длъжни да останете — каза Бенц развълнувано.

— Трябва да останем и ние — настоя гефрайтерът.

— Заради фройлайн ли? — попита Бенц шеговито.

Очите на гефрайтера се спряха върху Елена с нямо съзерцание.

— Да, заради фройлайн — потвърди той сериозно.

И спокойният, басов глас на този синеок великан потрепера леко.

 

 

Бенц вечеря с войниците. Когато излезе от трапезарията, Силви се появи отнякъде и прошепна ниско:

— Mademoiselle каза да отидете в стаята й.

И Бенц отиде. Боже мой, той не можеше да не отиде!… Това стоеше над силите му. Той влезе в стаята с някакъв смъртен ужас, който сковаваше сърцето му. Елена бе в яркосин копринен пеньоар, бродиран със златни арабески. Няколко секунди Бенц остана в средата на стаята прав, немислещ, докато най-после пристъпи към синята фигура, която изведнъж се превърна в розови пламъци и го погълна като бездна.