Димитър Димов
Поручик Бенц (21)

XXI

Да ги убие!… Това бе решението, което в тоя миг изпълваше и напрягаше цялото същество на Бенц. От сложния процес на съзнанието му сега бе останал само импулсът, който щеше да свие показалеца му върху спусъка на оръжието. Още половин минута, и тоя почти несъзнателен акт на волята щеше да се превърне в механична последователност от изстрели. По-късно Бенц не можеше да възстанови състоянието си от момента, в който видя двамата любовници (за него в тая къща те не можеха да бъдат други) пред пътната врата, до влизането им във вестибюла. Това бяха мигове на пълно несъзнаване. Не можеше да разбере също тъй психологичния механизъм или волята на самото провидение, които в момента, когато трябваше да излезе във вестибюла и стреля върху жертвите си, го накараха да остави парабела върху масата и да седне уморено на един стол. Може би това, което го спря, бе призракът на Хиршфогел, който тъкмо сега по незнайна асоциация на представите бе изникнал в паметта му, за да го отврати от убийството. Бенц си спомни лицето му, разкривено и страшно, в оная мъчителна нощ преди една година, когато в припадъка на треската си предричаше, че ще убие Елена. „Както аз убих жена си!…“ Такъв бе викът му. Зловещата и кошмарна сила на тоя вик сега пронизваше съвестта на Бенц. Той си спомни отвращението, с което го бе чул. Да убие две живи същества, които идеха тук, без да подозират присъствието му!… Да изскочи пред тях изневиделица и докато ги поваля с куршумите си, да чете в очите им немия ужас от смъртта! Да вижда ръцете им беззащитно протегнати в пространството, тоя единствен и покъртващ рефлекс на жертвите към убиеца от засада! Имаше ли по-адска мъка от тая, да види милото и обожавано тяло на Елена, което толкова часове бе държал в ръцете си, рухнало на пода в локви кръв? Колко безкрайни щяха да му се сторят секундите, докато насочи последния куршум в сърцето си!… И ако бе решил да убие себе си, защо трябваше да убива и нея?

Като разсъждаваше така, Бенц се засрами от слабостта, в която щеше да извърши едно безсмислено и жестоко престъпление. Колко по-лесно е да убиеш една виновна жена, отколкото да я оставиш да живее! И колко повече морална сила е необходима да преглътнеш унижението на измамен мъж и да простиш, отколкото да живееш като Хиршфогел в тържеството на отмъстената гордост!…

Докато Бенц седеше в трапезарията, потресен и разбит, но все пак облекчен от внезапния обрат на решението си. Елена и капитан Лафарж влязоха в салона до турската стая. Вратата на трапезарията бе полуотворена и Бенц чуваше гласовете им. О, как ясно долавяше любовната игра в думите им, онова страстно докосване на душите в разговора, което е прелюдия на по-нататъшното им отдаване! Не бе ли преживял същите часове с Елена, когато всеки следващ миг бе ново откровение за любовта му? Същият плавен поток от думи, прекъсван от паузи, в които човек съзнаваше по-силно въздействието му, същите внезапни повишения на гласа, същите поривисти възклицания, които възстановяваха в паметта му блясъка на очите й, и толкова други мили жестове!… Но всичко това сега му се струваше като спомен от сън.

Мъстта, която преди малко кипеше в гърдите му, сега бе сторила място на огромна изтощеност. Той изпит ваше усещане на пустота, на леден мрак, който бавно се сгъстяваше около него и скриваше от очите му миража на живота. И всред тоя мрак, всред това чувство на изоставеност и равен ужас внезапно го осени странен покой. Това бе като тайнствен лъх на самата вечност, наситен с печал, но успокояващ и примамлив. Стори му се, че всичко бе стигнало своя естествен край, че онова, що оставаше да направи, бе само едно движение с ръка към малкия, синкавочер стоманен предмет върху масата. Това движение бе тъй лесно и просто, щото дори повдигна ръката си. Отпусна я веднага. Като се бе отвратил от една кървава гледка, не искаше да я създава за други. Трябваше да чака. Да чака!… Тая мисъл му се стори непоносима. Отново повдигна ръката си и пак трябваше да я отпусне. Сега чу в коридора бързите стъпки на Елена, която идваше към трапезарията.

Когато тя се появи на вратата и го видя, първият израз на лицето й бе израз на човек, който мигновено загубва съзнание. Той бе виждал такива случаи в болницата: внезапно побледняло лице и разширени очи, които гледат с бездушен, стъклен блясък, като че животът е поразен от вътрешна мълния. Тя не падна обаче, а остана няколко секунди смразена и безчувствена, в онова нямо смайване пред недопустимото, което сега трябва да бе пълно с ужас за нея. И наистина, дори дишането й бе пресекнало. Когато го възстанови, тя пое въздуха изведнъж и дълбоко. След това се дръпна една крачка назад, сякаш виждаше пред себе си призрак. Тя бе в тъмносив костюм, ушит по неизменната английска кройка, която запазваше тънката линия на тялото й. Бенц обърна внимание на външността й, защото на свой ред я гледаше втренчено и чувствуваше (не бе ли странно това!) познатия възторг от всичко, що бе тъй красиво у нея.

— Айтел!… — прошепна тя с глас, с който би проговорила, ако някое кошмарно видение я измъчваше насън.

Бенц не отговори и продължаваше да я гледа със същата втренчена неподвижност. В тоя момент Бенц съзнаваше, че нямаше сила да я мрази. Не, нищо не бе тъй неугасимо, както любовта към тая жена, чието съществуване дори сега продължаваше да го изпълва с тъжен възторг.

— Не заминахте ли? — попита тя машинално.

Тя го бе изпратила на гарата, бе видяла с очите си заминаването му, бе чакала, докато последният вагон се скрие в далечината!… Едва ли имаше по-недопустима възможност от тая, да го види пак. И ето че сега той стоеше пред нея! Неговото присъствие продължаваше да я изпълва с почти суеверен ужас.

— Да, заминах — каза той отпаднало, — но после се върнах. Не очаквахте, нали?

— Не!… — произнесе тя по същия механичен начин.

— А би трябвало да очаквате — продължи Бенц, изтощен до крайност от усилието, с което говореше. — Вие бяхте всичко за мен, вие съзнавахте, че не можех да замина без вас…

Тя все още не бе дошла на себе си и не разбра думите му, които бяха жалки и трагични — думи, които хиляди мъже са произнасяли тъй безполезно в разрухата на живота си пред невярната и гибелна красота на толкова други жени.

— Защо се върнахте? — произнесе тя глухо.

Продължителната и тъпа вцепененост, с която тя стоеше пред него като пред зъл дух, без да почувствува мъката му, ожесточи Бенц изведнъж.

— Защо ли? — извика той яростно: — Защото не допущах, че имате среща.

Бенц виждаше как биеха артериите на слепите й очи, как трепереха бузите й. Откъслечните и безпомощни въпроси издаваха безредието на мисълта й, усилията, които правеше да се съсредоточи и проникне в страшната действителност. Да, наистина Бенц стоеше пред нея! Никой друг. Сега тя го гледаше с уплашената и блуждаеща втренченост на внезапно събуден сомнамбул.

— Защо не ме предупредихте?

— За да не оскърбявам целомъдрието ви.

— Боже мой. Айтел!… — произнесе тя, сякаш съзна изведнъж всичкия ужас на положението.

Думите й бяха стон на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност. Никога тя не можеше да бъде по-зловещо изненадана, по-виновна, по-унизена. Гневът и ревността на Бенц намериха израз в поток от груби и ожесточени думи, с които се нахвърли върху нея. Височината на гласа му я накара да потрепере. С ужасено лице тя повдигна ръката си и му направи знак да говори по-тихо. След това притвори вратата. Нямаше никакво съмнение, че Лафарж бе чул вече гласа на Бенц. Говореха на немски.

— Не се бойте — каза Бенц горчиво и съвсем ниско. — Не ще разваля романа ви.

— В другата стая има френски офицер — прошепна тя.

— Френски!… — изсмя се Бенц саркастично. — Но тук има германски, а преди германския имаше австрийски…

От гърдите й се изтръгна дълбока, измъчена въздишка.

— Оскърбих ли ви? — попита Бенц злобно. — Може би искате да ме уверите в това?

Тя понесе думите му с конвулсия, която премина по цялото й тяло и която заплашваше да се разрази в бурно хлипане. За да сподави плача, тя допря свития юмрук на ръката си до устните.

— Той не бива да знае, че сте тук — изхълца тя през сълзи.

— Съгласен съм — каза Бенц презрително. — Тъкмо затова ще ви предложа да затворите вратата на салона. Искам да се кача на тавана.

— На тавана?…

— Да, там са шинелът и фуражката ми.

— Какво ще правите после?

— Ако егоизмът ви не бе тъй циничен, нямаше да ме питате за това.

Очите й се разшириха.

— Не се бойте — каза Бенц. — Възнамерявам да изляза.

— Но вие сте в униформа!…

— Да, за щастие.

Тя го погледна озадачено. С възвърната яснота тя разсъждаваше напрегнато и като че истината бавно проблясваше в съзнанието й.

— Какво искате да кажете? — попита тя уплашено.

— Нещо, което сте удивително тъпа да разберете.

Настъпи мълчание.

Бенц имаше впечатлението, че тя продължаваше да разсъждава. Веждите й бяха събрани, погледът — устремен в килима.

— Тъпа?… — прошепна тя, като повдигна бавно очите си.

На Бенц се стори, че в тях имаше съчувствие — съчувствие, което бе тъй нежно и пълно с отчаяние, щото той неволно се разкая за думите си. Но като бе съзнала най-после, че Бенц е дезертьор, дали съзнаваше това, което му оставаше да направи? Бенц стана от стола и отиде при масата да си налее ликьор. Само алкохолът притъпяваше непоносимата болка от преживяното.

Внезапно един задавен вик, сдържан и тих, но пълен с ужас — вик на същество, изправено пред самия образ на смъртта, — го накара да трепне и извърне главата си към Елена. Със замръзнало и бледно лице, по-бледно отколкото при влизането си, тя гледаше револвера върху масата. Бенц видя как ужасът преди малко отново пъплеше по тялото й. Сигурно уплахата й трябваше да бе страшна, защото в израза на лицето й нямаше вече никакво съчувствие, а само отвращение и ужас. Сега тя знаеше жертвата, която той бе направил за нея; знаеше, че тая жертва, възнаградена с толкова жестока измама, искаше отмъщение… Не съзнаваше ли подлостта на страстите си, егоизма на сърцето си, които разбиваха още един човешки живот? Всичко това сега трябваше да получи възмездие!… Тъй навярно си мислеше тя и паниката в душата й ставаше все по-силна.

— Нямате право да убивате него! — произнесе тя със задушен глас.

— Разбира се — каза Бенц убедително. — Нито пък вас.

Бенц не направи никакво движение да прибере револвера в джоба си. Той чувствуваше, че в тоя напрегнат момент всяко докосване до оръжието би я подлудило.

— Нямате право!… Нямате право!… — повтаряше тя задъхано и несвързано, като че се мъчеше да призове някаква висша справедливост извън законите на живота.

Пълната му неподвижност — той не си наля дори ликьор — възвърна донякъде самообладанието й. Като всяко живо същество, чувствуващо се в смъртна опасност, през тоя мигновен проблясък на самообладание тя се опита да противодействува, да намери някакъв изход. Уви! Не мислеше ли повече за Лафарж, отколкото за себе си!… С внезапна самоувереност, която не раздразни Бенц, защото в нея съзря порив на волята й за живот, тя прибягна към хитростта.

— Вие мислите, че този човек ми е любовник!… — произнесе тя, като правеше усилие да скрие треперенето на гласа си.

— Не е ли? — попита Бенц презрително.

Той се намираше в онова състояние на притъпена безнадеждност, в което всяко усилие на мисълта да оправдае Елена му се струваше безцелно.

Обезсърчена от начина, по който посрещна думите й, тя направи едно разумно отстъпление и призна бързо:

— Не още.

Дали думите й бяха искрени? Французите бяха влезли едва преди три дни в София. Много невероятно бе да се помисли, че през това време Елена и Лафарж са се сближили дотолкова, щото тая среща да бе втора поред. Ала какво значение имаше за Бенц това, щом обстоятелствата, а не съвестта я спираха пред прага на измяната! И после, дали продължаваше да обича Бенц? Чувствуваше ли някакво угризение? Бенц замълча.

Това й даде смелост да се приближи до него и да обвие с ръцете си шията му. О, как ясно почувствува Бенц усилието, с което тя приближи лицето си до неговото, студенината на ръцете й, коварството на тая милувка, внушена от подъл и жалък страх, но заедно с това и оная прастара сила на женското тяло, която щеше да омаломощи съпротивлението му, ако тъкмо в тоя момент преструвката й не бе оскърбила гордостта му по най-болезнен начин!…

Бенц я отблъсна грубо и в същия миг ръката му изплющя върху бузата й. Той я удари и почувствува срам, сякаш бе ударил крехко и слабо дете.

Елена отстъпи назад с вик на изумление и болка, слагайки ръката си върху удареното място. Цялото й лице пламтеше от гняв — оня тъмен левантински гняв, който поради безсилието си да се прояви веднага, по-късно трябваше да вземе облика на тъй вероломно отмъщение. Устните й бяха стиснати, ноздрите трепереха… Никога Бенц не бе в състояние да допусне, че тия прекрасни очи, в които някога играеха меки златисти отражения, можеха да станат тъй зловещо присвити и удължени. И все пак дори в този тежък момент той не можеше да не почувствува за последен път възхищение от нея: нежна като ангел или зла като фурия, тя си оставаше все тъй неизменно красива.

Бенц съзнаваше сега, че всичко бе свършено помежду им. Пред него стоеше една съвсем нова Елена. Дори страхът й бе изчезнал. В очите й светеше непозната и зловеща решителност. Какво възнамеряваше да прави? Докато Бенц се питаше дали Лафарж би могъл да чуе вика й, виждаше ясно как гневът й се превръщаше в студена, разсъждаваща омраза. Тя се готвеше да предприеме нещо. Погледът й като че преценяваше разстоянията в стаята. Горчивата пасивност, в която Бенц се намираше, му даваше възможност да я наблюдава и разсъждава. Обладана от пристъпа на гнева, тя като че търсеше думи или действия, с които искаше да отмъсти за плесницата. Но в тоя момент Бенц съзна изведнъж, че друго, по-висше чувство задържаше гнева й. Тя мислеше за Лафарж!… По най-допустимата логика на ревността, която влагаше в действията на Бенц, тя бе уверена, че животът на Лафарж е в опасност. Тя търсеше изход, с който можеше да го спаси, дори с цената на възможността да привлече гнева на Бенц върху себе си. Не правеше ли това с убеждението, че жертвува собствения си живот? Ах, в тая жена наистина имаше нещо, което караше Бенц да мисли, че никаква земна справедливост не бе в състояние да я осъди или оправдае.

Бенц протегна ръка към револвера без друга цел освен тая да го вземе от масата и сложи в джоба си. Искаше да премахне по тоя начин от очите й призрака на убийството. Той бе взел вече револвера, когато тя с един отчаян вик се озова при вратата, заключи я бързо и като извади ключа, захвърли го към срещуположния ъгъл на стаята. Бенц остана съвършено забъркан от светкавичната бързина, с която тя извърши всичко, и не можа да разбере веднага смисъла на постъпката й. После изведнъж разбра.