Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

ДИМИТЪР ДИМОВ, ПОРУЧИК БЕНЦ

Съчинения в пет тома

ТОМ ПЪРВИ

РЕДАКТОР КРЪСТЬО КУЮМДЖИЕВ

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Кръстьо Куюмджиев Богомил Нонев Любомир Тенев

ВТОРО ИЗДАНИЕ

СОФИЯ 1981 БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ

История

  1. — Добавяне
  2. — Сканиране, разпознаване и корекция от NomaD

XXII

Тя заудря с всичката сила на юмруците си по вратата, произнасяйки на френски с ужасни, сърцераздирателни викове:

— Жан!… Жан!… Напуснете веднага къщата! Тук има един германски офицер!… Един дезертьор!… Един убиец!

Бенц успя да сложи револвера в джоба си, но тя не видя това. Виковете й го замайваха. Пронизващата им острота го накара да потрепере и почувствува същия ужас, който бе изпитал, ако бе извършил убийството. Няколко секунди той остана в пълна неподвижност, питайки се трескаво какво да прави. После гласът й пресекна и Бенц видя тялото й, което се залюля безпомощно и строполи на пода.

Първата мисъл, която мина през главата му, бе да отключи вратата и извика Лафарж. Нямаше нужда. С глухи и силни удари на тялото си Лафарж се мъчеше да разбие вратата и влезе в стаята. Наистина едва ли имаше по-глупава мисъл от тая на Елена, че като чуеше виковете й, Лафарж щеше да избяга от къщата.

Бенц извика високо и ясно на френски:

— Влезте през съседната стая! Нямам време да търся ключа!…

Веднага след това вдигна Елена и я сложи на един стол. Ръцете й бяха студени, лицето — безкръвно и неподвижно. Дори в самото безсъзнание то запазваше непоносим израз на отвращение към Бенц. Той съзна, че нямаше нищо по-безнадеждно и хвърлящо в отчаяние от омразата й. Елена го мразеше!… Към омразата й сега се присъединяваше онова отвращение, което едно пълно с живот същество можеше да изпитва към смъртта. Ето с какво отговаряше на жертвата, която бе направил за нея. И все пак Бенц продължаваше да я обича, дори повече отпреди, по силата на скрития процес в съзнанието, който ни кара да желаем по-страстно загубените образи.

Докато Бенц разтриваше ръцете й, дойде му наум, че в съседната стая имаше малка аптечка, в която бе виждал стъкло с амоняк. Отиде да го вземе.

Дали Лафарж бе чул и последвал съвета му? Очевидно да, но с известна предпазливост, защото, когато двамата се изправиха един срещу друг в съседната стая, Бенц видя дулото на револвера му, насочено към гърдите му. Бенц повдигна ръце, за да покаже, че няма оръжие. Държеше само стъклото с амоняк.

— Тя е примряла — каза Бенц, — трябва да я свестим!

Той посочи стъклото.

Лафарж го последва в трапезарията, без да отклонява от него револвера си. Той наблюдаваше Бенц втренчено и напрегнато, но без голяма изненада. Навярно бе чул разговора му с Елена.

Бенц нямаше време да го разглежда. Наведе се и поднесе амоняка под носа на Елена. След няколко минути тя бавно почна да идва на себе си.

Когато Бенц се изправи, синкавото дуло на револвера бе отправено все тъй настойчиво към гърдите му и това го накара да се усмихне презрително.

— Тя не трябва да ме вижда повече — каза Бенц полугласно. — Да минем в съседната стая.

Лафарж кимна с глава.

Бенц вдигна Елена от стола и я отнесе на леглото в спалнята. Докато вършеше това, тя отвори очите си и го погледна с уморен, блуждаещ поглед.

Лафарж следеше движенията на Бенц най-внимателно.

Че Лафарж бе чул втората половина от разговора му с Елена, в това Бенц не се съмняваше ни най-малко. Но дали го бе разбрал? Практически въпросът нямаше никакво значение. Омразата между французи и германци е тъй закореняла и действителна, щото сега, изправени съвсем неочаквано един срещу друг, Лафарж имаше всичките основания да се съмнява в поведението на Бенц, независимо от това, дали знаеше, или не знаеше, че преди половин час последният бе готов да го убие. И наистина първият му въпрос, отправен към Бенц сурово, когато влязоха в салона, бе дали има оръжие.

— Имам — каза Бенц.

— Оставете го на масата! — заповяда Лафарж.

Бенц не изпълни заповедта и цевта на Лафаржовия револвер се насочи в лицето му. Това не го развълнува никак. Минутите, които му оставаха да живее, бяха като минути на разкаян престъпник, изправен пред бесилката — проникнати от убеждението, че смъртта бе някакво огромно облекчение, че тя, преди да го погълне, бе погълнала вече всичкия ужас на живота. О, ако Лафарж натиснеше спусъка на броунинга си!… Той щеше да бъде морален спасител, човек, изпратен от провидението да върне честта на един окаян германски офицер. Тогава в списъците на 202-ри улански полк нямаше да пише, че поручик Бенц е дезертьор и самоубиец. Не!… Името му щеше да бъде, макар и тъй незаслужено, в безкрайната и тъжна редица от имена на два милиона германци, паднали за отечеството си. Хитра измама, обида за мъртвите!… Но като прибягваше до тая измама с цената на живота си, Бенц не правеше ли това, защото обичаше Германия като тях?

В продължение на няколко секунди Бенц изпитваше убеждението, че Лафарж щеше да стреля. Наистина бъдещото поведение на Бенц бе съвсем неизвестно. Лафарж можеше да помисли, че Бенц чака едно мигновено отклонение на смъртоносното дуло, за да се хвърли върху него. Погледите им се срещнаха и в този крайно напрегнат момент вместо ожесточената възбуда на човек, готов да убие друг човек, Бенц прочете в очите му изненада и забърканост. Лафарж не можеше да разбере поведението на Бенц. Очевидно всички предимства бяха на страната на Лафарж. Най-малкото подозрително движение у Бенц можеше да бъде парализирано с бързата последователност на няколко куршума. Ако Бенц мислеше да напада, изходното му положение бе най-безнадеждно. И въпреки това Бенц правеше всичко възможно, за да премахне последния, неимоверно малък шанс, който му оставаше да се изтръгне — бавенето. Можеше например да си даде вид, че изважда револвера, за да го постави на масата, и в момента, когато вършеше това, ако разчиташе на бързината си, да го насочи внезапно върху Лафарж и да стреля върху него. Всичко можеше да се развие в една секунда, дори в част от секундата. Ако Бенц бе решил да действува отчаяно (понеже отказа да даде револвера си), защо пропускаше тая последна възможност и искаше да го принуди да стреля веднага? Да, защо?… В постъпката на Бенц имаше нещо странно, нелогично. Тя като че бе постъпка на човек, който сам желаеше смъртта си. На Бенц се стори, че това убеждение се бе зародило вече у Лафарж. Но ако Бенц искаше тъй настойчиво да умре, Лафарж имаше ли основание да се страхува от него, да стреля без отлагане?

Такива трябва да бяха разсъжденията на Лафарж, докато двамата стояха един срещу друг. Сега Бенц успя да го разгледа по-добре. Лафарж имаше високо, снажно тяло със спортна стойка. Лицето му бе продълговато и бледно, с хлътнали бузи, с кестенява коса и тъмнокафяви очи. Той не бе красив, поне в тоя смисъл, който съвпада с обикновения вкус на жените, т.е. не изглеждаше жизнерадостен и мил. Но общото впечатление от външността му бе това за спокойна интелигентност и сила, за яснота и проницателност, в което — Бенц почувствува мигновено усещане — прозираше съвършенството на роден войник. Известни мъже по дух и тяло са тъй добре създадени за професията си, че човек още при първото им виждане им приписва безусловно всички възвишени или низки качества, които тази професия изисква.

Бенц съзнаваше сега, че Лафарж щеше да се поколебае, преди да стреля, макар да виждаше дулото на револвера му все още със заплашителна твърдост насочено в гърдите си. Дали Лафарж не подозираше, че зад съществуването на Елена и зад Бенцовото оставане тук, след като всички германци в униформа бяха отстъпили зад Дунава, се криеше някаква трагедия? Но и да подозираше, можеше ли да разбере всичко?

Внезапно Лафарж отклони от Бенц дулото на револвера си.

— Искате ли да ужасите още веднъж тази жена? — попита той с упрек.

Мисълта за Елена стресна Бенц.

— Боже мой — прошепна той, — трябва да я изведете веднага!

Лафарж го погледна критично. Думите, които чу, като че го усъмниха в здравината на Бенцовия разсъдък. Той се усмихна пред възможността да прояви такава глупост. С няколко иронични фрази той изрази съжалението си, че няма право да остави Бенц сам.

Настъпи мълчание.

Лафарж се взираше внимателно в униформата, в пагоните и в лицето на Бенц. Последното изразяваше пълна безнадеждност, върховното отчаяние на човек, загубил всичко.

След малко Лафарж произнесе някак съчувствено:

— Какво търсите тук?

— Това е дълга история — каза Бенц уморено.

Лафарж почака да продължи, но понеже Бенц не направи това, напомни отново с втвърден глас:

— Вие се намирате в страна, окупирана от френски войски.

— Това не е ли достатъчно да скриете револвера си? — попита Бенц вежливо.

— Не! — каза Лафарж.

— M-lle Петрашева може да влезе и да припадне отново.

— Тя не ще се уплаши за вас.

— Имате право! — потвърди Бенц мрачно.

Двамата продължаваха да стоят един срещу друг в крайна напрегнатост. Бенц съзна изведнъж, че това положение не може да продължи дълго. Лафарж искаше револвера, който Бенц отказваше да даде. Оставаха само две възможности: или Лафарж да се опита да вземе оръжието насила, което бе опасно поради възможността да се сборичкат и да загуби предимството си, или да стреля върху Бенц без повече отлагане.

— Ще дадете ли оръжието си? — попита Лафарж нетърпеливо.

Гласът му трепна леко.

— Не — каза Бенц.

— Защо ви е?

Бенц не отговори. Спокойствието му бе пълно. Това като че усъмни Лафарж в мисълта, която преди малко трябва да бе минала през главата му. Наистина, ако Бенц искаше да умре, защо оставаше тъй невъзмутим? Не се ли готвеше да предприеме нещо?

Лафарж хвърли бърз поглед към револвера си, сякаш се усъмни за миг във възможното му действие. След това лицето му стана изведнъж много бледно и обтегнато. Той се приготви да стреля. В тоя момент нищо друго Бенц не желаеше по-страстно. Бенц не мислеше вече дори за ужаса на Елена след това. Той виждаше само как самообладанието напущаше Лафарж, как в очите му се разпалваше пламъкът на тъпа и несъзнателна жестокост — безличната омраза на войник, готов да стреля срещу неприятеля. И все пак Лафарж не стреляше; спасителният гръм, който щеше да върне честта на Бенц, се бавеше, бавеше ужасно… Бенц почувствува мигновено изкушение да се хвърли върху него и по тоя начин да го принуди да стреля. Не го направи. Тих шум, който идеше от стаята, в която бяха оставили Елена, го накара отново да помисли за нея.

Навярно същият шум стресна и Лафарж.

Дали Лафарж нямаше да ужаси Елена на свой ред, ако стреля? И после, колко трудно бе да се стреля върху човек, който нито нападаше, нито държеше оръжие в ръцете си!

Бенц съзна изведнъж, че Лафарж се бе разколебал отново.

Настъпи кратка мъчителна пауза.

— Защо останахте в България? — попита Лафарж след малко.

Въпросът, съвършено излишен в тоя напрегнат момент, бе като че предназначен да оправдае бавенето му. Бенц схвана много ясно това. Като всички военни, Лафарж бе свикнал на бързи решения и колебанието му сега го караше да търси изход в думите.

— От внезапна лудост — каза Бенц мрачно. — Но между другото и поради това, че очаквах да се срещна с вас.

— С мен?

— Или с някой друг, все едно.

— Не ви разбирам.

— Нито пък е необходимо.

Лафарж направи презрителна гримаса и лицето му отново стана обтегнато.

— Предупреждавам ви, че ще стрелям — каза той бързо.

— Нищо по-разумно от това. Но ако настоявате да знаете защо останах в България, казвам го: заради m-lle Петрашева.

— В какви отношения се намирахте с нея?

— В любовни, ако това не ви дразни.

Устните на Лафарж се свиха. Известно време той като че обмисляше Бенцовите думи със скрито негодуване.

— Може би ме дразни само нахалството ви — каза той след малко.

— Докато аз се показах извънредно снизходителен към вашето.

— Тъй ли? Кога?

— Преди да влезете в къщата.

— Сигурно си въобразявахте, че ако подозирах съществуването ви, щях да се върна.

— Най-малко нямаше да дойдете сам.

Лафарж презрително поклати глава. Той дори не реагира на намека за страхливост. Бенц почувствува за лишен път, че пред него стоеше един великолепен, истински войник.

— Не знаехте ли нищо за мен? — попита Бенц миролюбиво.

— Не — каза Лафарж.

— Мислех, че m-lle Петрашева ви е говорила вече.

Лафарж погледна Бенц с обидно съжаление. Усмивката върху лицето му, макар и презрителна, бе някак доволна.

— Вие сте крайно самомнителен! — произнесе той с досада.

— Може би — каза Бенц, — но тогава сигурно ви е говорила за един мъж със забавен, сатанински характер, който се нарича Хиршфогел.

Лицето на Лафарж трепна неочаквано.

— За поручик Хиршфогел ли? — произнесе той с неволно любопитство.

— Да, за поручик Хиршфогел! Тя много обича да говори за него. Другите жени крият неуспехите си, но тя ги разказва с живописен стил.

— Какво значение има стилът? — попита Лафарж.

— Огромно — каза Бенц. — То е като допълнение на другите й качества. Тя говори за миналото си от любов към настоящето. Но не ви ли спомена нещо и за един германски летец, наречен Райхерт?

— Не — каза Лафарж сухо.

— Нито за един австрийски капитан, който се казваше фон Харсфелд?

— Предполагам, че тия хора приличат много на вас по начина на говоренето си.

— Те въобще не говорят вече, защото са мъртви.

— Мъртви?

— Да, мъртви.

— Какво ме интересува всичко това?

— Би трябвало да ви интересува. По един или друг начин тя допринесе за смъртта им. Но това е също тъй много дълга история.

— Ако си въобразявате, че съм разположен да ви слушам, за да печелите време, лъжете се.

— Тогава вие сте крайно слабохарактерна личност, защото от половин час ме слушате против волята си.

Лицето на Лафарж потрепера от гняв. Той се овладя веднага и каза спокойно:

— Правя това само заради m-lle Петрашева.

— Нищо не ви пречи да я накарате да излезе от къщата. После може да действувате, както намерите за добре.

Върху лицето на Лафарж пробягна израз на внезапно подозрение.

— Казахте, че сте останали в България заради m-lle Петрашева — произнесе той сухо.

— Да.

В паузата, която настъпи, погледът на Лафарж стана ироничен, зъл.

— А всъщност не сте ли шпионин? — попита той неочаквано.

— Шпионин? — повтори Бенц удивен.

— Да, шпионин.

— Може би съжалявам, че не съм наистина.

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. После изведнъж Бенц почувствува пълно безразличие към разговора, към всичко, което можеше да помисли Лафарж.

— Аз съм дезертьор — каза Бенц просто.