Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Корекция
exmortis (2010)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Агата Кристи. Безкрайна нощ

 

Редактор: Георги Рупчев

Художник: Красимир Трифонов

Фотограф: Войчех Тодоров

Коректор: Росица Левакова

 

Издателска къща „Петриков“, 1994

История

  1. — Добавяне

Втора част

Девета глава

Та значи в крайна сметка ние с Ели се оженихме. Казано по тоя начин сигурно звучи дебелашки, но точно така бяха нещата. Решихме да се оженим и се оженихме.

Женитбата ни бе част от цялата история, а не просто завършек на сантиментален роман или вълшебна приказка. „И така, те се оженили и заживели щастливо навеки“. В края на краищата, никой не може да съчини бог знае каква драма от „щастлив навеки“ живот. Оженихме се, бяхме щастливи двамата и наистина измина доста време преди някой да се опита да застане между нас и да ни създава обичайните трудности и търкания, преди ние да бяхме започнали да си ги създаваме сами.

Цялата работа всъщност беше много проста. В желанието си да бъде свободна досега Ели много разумно бе прикривала следите си. Оправна във всичко, Грета предприелите необходимите стъпки и постоянно бдеше над нея. Съвсем скоро успях да установя, че никой не се интересува кой знае колко нито от Ели, нито от нещата, които тя прави. Мащехата й беше изцяло погълната от светския живот и от любовните си авантюри. Ако Ели нямаше желание да я придружава в скитанията й по цялото земно кълбо, не се и налагаше да го прави. За нея бяха наемани най-добрите гувернантки и прислужници, беше получила най-добро образование и ако й хрумнеше да прескочи до Европа, защо не. Ако пък решеше да посрещне двайсет и първия си рожден ден в Лондон, отново защо не? Сега, когато изцяло бе влязла във владение на състоянието си, тя държеше цялото семейство в пълно подчинение, поне що се отнася до това как да харчат парите й. Ако й скимнеше да поиска вила на Ривиерата, замък в Коста Брава, някоя яхта или каквото и да е от тоя род, само едно бегло споменаване беше достатъчно и някой от антуража, заобикалящ всеки милионер, моментално намираше начин прищявката й да бъде задоволена.

Останах с впечатлението, че цялото семейство гледа на Грета като на подставено лице, достойно за уважение. Грета беше компетентна по много въпроси и умееше да урежда всичко. Тя естествено раболепничеше и любезничеше пред мащехата, чичото и разните, да ги наречем, братовчеди, които се навъртаха наоколо за всеки случай.

Съдейки по това, което подхвърляше от време на време, Ели имаше на свое разположение не по-малко от трима адвокати. Беше оплетена в гигантска финансова мрежа от банкери, адвокати и администратори от кредитните фондове. Това бе цял един свят, в който можех да надзърна само понякога, благодарение на небрежно изтървани от Ели реплики. Изобщо не й хрумваше, че не би следвало да съм посветен в тези работи. Тя беше израснала сред тях и съвсем естествено заключаваше, че те са известни на целия свят.

Всъщност в началото на съвместния ни живот неочаквано открихме, че ни доставя голямо удоволствие да надникваме в особеностите от живота на другия. Казано направо (аз назовавах пред себе си нещата направо), така можех да свикна по-бързо с новия си живот. Бедняците фактически и понятие си нямат как живеят богатите, а богатите нямат понятие как живеят бедните и когато го разберат, ситуацията и за двете страни е наистина трогателна. Веднъж доста притеснено попитах:

— Виж какво, Ели, дали няма да се вдигне ужасен скандал около цялата тая работа с женитбата ни?

Тя се замисли, впрочем без особен интерес, както забелязах.

— А, да — каза, — възможно е. Надявам се, че не ти пука чак толкова.

— На мен не ми пука… Трябва ли да ми пука? Но дали няма да тормозят теб?

— Сигурно. Но съвсем не е нужно да ги слуша човек. Работата е там, че нищо не могат да направят.

— А ще опитат ли?

— Ами да, ще опитат.

После каза замислено:

— По всяка вероятност ще опитат да те купят.

— Да ме купят ли?

— Не ме гледай толкова сащисано — усмихна се Ели досущ като щастливо малко момиченце. — Въпросът не се поставя по този начин.

И допълни:

— Първо купиха мъжа на Мини Томпсън.

— Мини Томпсън? Да не е онази, дето й викат петролната наследничка?

— Точно така. Тя избяга и се омъжи за един плажен спасител.

— Виж, Ели — взех да се притеснявам, — аз самият преди време бях спасител в Литъл Хамптън.

— А, така ли? Колко интересно! За дълго ли?

— Не, разбира се, че не. Само едно лято и това е всичко.

— Не искам да се тревожиш — каза Ели.

— А какво стана с Мини Томпсън?

— Доколкото си спомням, трябваше да качат цената до двеста хиляди долара. Той не благоволил да се задоволи с по-малко. Мини беше побъркана на тема мъже, пък и изобщо си беше малоумна.

— Чак дъхът ми спира, Ели — разхилих се. — Сдобил съм се не само със съпруга, но и с нещо, което всеки момент може да се продаде срещу солидна сума.

— Точно така — потвърди Ели. — Трябва да повикаш адвокат, който да има пълномощията, и да му кажеш, че искаш да разговаряте сериозно. После той урежда развода и размера на издръжката — продължаваше да ме образова тя. — Мащехата ми се е женила четири пъти. Добри парици е спечелила от това.

После повтори:

— О, Майк, не ме гледай толкова сащисано!

Смешното е, че наистина бяха сащисан. Изпитвах пуританско отвращение от покварата на най-заможните слоеве на съвременното общество. У Ели имаше нещо толкова момичешко и непосредствено! Нейното излъчване бе едва ли не затрогващо. С удивление установих доколко е посветена в светските дела и колко много неща приемаше, сякаш се разбират от само себе си. И все пак знаех, че по отношение на нея в общи линии бях прав. Съвсем наясно бях що за човек е тя. Наясно с нейната непретенциозност, сърдечност, с вродената й приветливост. Това съвсем не значеше, че не трябва да разбира нещата. Но познаваше и приемаше на доверие само един ограничен кръг хора. Нямаше и понятие от моя свят, от света, в който се търси работа, от света на бандите, престъпници и наркомани, на грубите и премазващи житейски заплахи, на нафуканите гадни типове, които аз познавах добре, защото бях прекарал целия си живот сред тях. Тя нямаше понятие какво означава да отраснеш почтен и добре възпитан, но вечно в недоимък, с майка, която се скъсва от работа в името на почтеността и защото е решила, че нейният син трябва да успее в живота. Ели нямаше представа какво значи да броиш и да пестиш всяка стотинка и не можеше да си представи горчилката, когато твоят разпуснат и безотговорен син сам се откаже от възможностите си или проиграе всичко, защото го посъветвали да заложи на 3.30.

На Ели й беше приятно да слуша за моя живот, както и на мен ми бе приятно да слушам за нейния. И двамата навлизахме в непознати територии.

Като погледна назад, виждам колко възхитително щастливи са били първите дни с Ели. По онова време ми се струваше, че това е напълно естествено на нея също. Разписахме се в гражданското в Плимут. Гутман не е някое необикновено име. Нито репортерите, нито някой друг, никой не знаеше, че наследницата на Гутман е в Англия. Понякога във вестниците се появяваха разни мъгляви съобщения, които осведомяваха, че била в Италия или на нечия яхта. Разписахме се в гражданското. Свидетели ни бяха служителят от бюрото и една машинописка на средна възраст. Служителят отправи към нас кратко нравоучително слово относно сериозните отговорности на брачния живот и ни пожела щастие. Сетне излязохме свободни и женени. Господин и госпожа Майкъл Роджърс! Прекарахме седмица в един крайморски хотел и после заминахме в чужбина. Изминаха три великолепни седмици, през които пътувахме, накъдето ни видят очите, без да пестим каквото и да е.

Ходихме в Гърция, после отидохме във Флоренция и Венеция, там се излежавахме по плажовете на Лидо, после прескочихме до френската Ривиера, а сетне — до италианските Алпи. Вече не си спомням дори имената на половината от всички тия места. Качвахме се на самолети, наемахме яхти и огромни лимузини. А докато ние се забавлявахме, Грета, както научих от Ели, действала на домашния фронт и продължавала да си върши работата.

Тя трябваше да пътува сама насам-натам, да изпраща писма и купищата пощенски картички — цялата кореспонденция, която Ели й беше оставила.

— Ще дойде денят на разплатата, разбира се — казваше Ели. — Ще налетят отгоре ни като облак лешояди, но дотогава можем да се наслаждаваме един на друг.

— Ами Грета? Няма ли да побеснеят по неин адрес, като разберат тая шашма?

— Е, ще побеснеят, разбира се. Но на Грета й е все едно. Тя е упорита.

— А това няма ли да й попречи да си намери друга работа?

— Защо да си намира друга работа? Тя ще дойде да живее при нас.

— Не! — извиках аз.

— Какво значи това „не“, Майк?

— Нали искахме да живеем съвсем сами?

— Грета ни най-малко няма да ни пречи — увещаваше ме Ели, — а ще ни бъде много полезна. Честна дума, не знам какво ще правя без нея. Ами тя успява да се справи с всичко.

Намръщих се.

— Не мисля, че това ще ми хареса. Пък и нали искаме да имаме наш собствен дом, най-сетне домът на нашите мечти, Ели… и да е само за нас.

— Напълно те разбирам. И все пак… — тя се поколеба малко — не бива да забравяш, че ако няма къде да живее, Грета ще се озове в много трудно положение. От четири години насам тя е постоянно с мене и прави всичко за мен. Нали тя ми помогна да се омъжа и какво ли още не.

— Не искам през цялото време да ни се пречка насам-натам.

— Но тя изобщо не е такава, Майк. Ти дори още не си я виждал.

— Не, не съм я виждал, обаче… обаче няма никакво значение дали ще ми хареса или не. Нали искаме да бъдем само двамата.

— Миличкият Майк — пророни гальовно Ели.

За момента спряхме дотук.

По време на пътешествията ни се бяхме срещнали със Сантоникс. Това стана в Гърция. Той обитаваше малка рибарска хижа съвсем близо до морето. Изплаших се като видях колко зле изглежда, много по-зле, отколкото когато го виждах преди година. Той ни поздрави много сърдечно.

— Значи така направихте вие двамата — усмихна се.

— Така направихме — отвърна Ели — и сега е ред да построим нашата къща, нали?

— Тук съм ви приготвил чертежите и плановете — обърна се той към мен. — Тя трябва да ти е казала, нали, как дойде, намери ме и ми даде своите… разпореждания.

Сантоникс внимателно подбираше изразите си.

— Какви ти разпореждания — възрази Ели, — та аз просто ви умолявах.

— Знаеш ли, че купихме мястото? — попитах аз.

— Ели ми телеграфира. Изпрати ми цяла дузина снимки.

— Естествено, най-напред трябва да дойдете и да го видите — обади се Ели. — Може и да не ви хареса.

— Хареса ми.

— Не можете да кажете, преди да сте го видели.

— Но аз го видях, детето ми. Преди пет дни прелетях дотам. Срещнах се с един от вашите дълголики адвокати — някакъв англичанин.

— С господин Крофърд ли?

— Точно той. Фактически работите са вече започнали — разчистват земята, махат останките на старата къща, основите… канализацията… Като се върнете в Англия, ще ви посрещна там.

После извади плановете и седнахме да поприказваме и да разгледаме бъдещата си къща. Освен архитектурните разрези и планове имаше и една груба скица, нахвърлена с цветни моливи.

— Харесва ли ти, Майк?

Поех дълбоко дъх.

— Да — промълвих. — Това е. Точно това е.

— Майк, ти доста си ми разказвал за нея. Понякога имах странното чувство, че това парче земя те е омагьосало. Ти беше влюбен в една къща, която никога нямаше да притежаваш, която никога нямаше да зърнеш, която дори никога нямаше да бъде построена.

— Но тя ще бъде построена — каза Ели. — Ще бъде построена, нали?

— Ако е рекъл господ или дяволът — промърмори Сантоникс. — Това не зависи от мене.

— Не си ли малко… малко по-добре? — колебливо попитах аз.

— Набий си в дебелата глава, че никога няма да бъда по-добре. Не е възможно.

— Глупости — прекъснах го. — Непрекъснато се откриват нови лекарства. Лекарите са гадни копелета. Току отпишат някого, а сетне той им се изплези, покаже им среден пръст и живее още петдесет години.

— Майк, оптимизмът ти ме изпълва с възхищение, но моето заболяване не е такова. Отиваш в болницата, там ти сменят цялата кръв, ти се връщаш леко живнал, спечелил още малко време. И така нататък, като всеки път все повече губиш сили.

— Вие сте много смел — рече Ели.

— А, не, никак не съм смел. Когато нещо е неизбежно, няма място за смелост. Можеш само да си потърсиш утешение.

— Да строиш къщи?

— Не, не това. Непрекъснато губиш жизнеността си и затова става все по-трудно да строиш къщи. Силите те напускат все повече. Не. Но утешения съществуват. Често пъти са странни.

— Не те разбирам — промърморих.

— Не, Майк, ти няма да ме разбереш. Не знам дали и Ели би ме разбрала. Възможно е все пак.

Той продължи да говори, не толкова на нас, колкото на себе си.

— Двете неща вървят заедно, ръка за ръка. Слабостта и силата. Слабостта на угасващата жизненост и силата на осуетените възможности. Няма значение какво вършиш сега. Така или иначе трябва да умреш. Затова можеш да правиш всичко, което поискаш. Няма какво да те кара да се въздържаш, няма какво да те възпира. Мога да тръгна по атинските улици и да застрелям всеки мъж или жена, чието лице не ми се понрави. Помислете си само.

— И въпреки всичко полицията може да те арестува — отбелязах аз.

— Могат, разбира се. И какво ще ми направят? Най-много да ми отнемат живота. Добре, но съвсем скоро животът ми ще бъде отнет от сила, много по-могъща от закона. Друго какво могат да ми направят? Да ме хвърлят в затвора за двайсет-трийсет години? Смешно, нали? Аз няма да живея нито двайсет, нито трийсет години. Не повече от половин година… година… година и половина най-много. Никой нищо не може да ми направи. Значи за краткото време, което ми остава, аз съм върховен победител. Мога да правя каквото искам. Тази мисъл понякога ме опиянява. Само че това не е кой знае какво изкушение, защото не искам да върша нищо необичайно или противозаконно.

Вече си бяхме тръгнали, когато по пътя за Атина Ели сподели:

— Той е странна птица. Понякога просто изпитвам страх от него, разбираш ли?

— Страх те е от Рудолф Сантоникс? Че защо?

— Защото не прилича на другите и защото в него има някаква… ъ-ъ… безскрупулност и надменност. Струва ми се, че всъщност искаше да ни каже, че усещането за приближаващата смърт го е направило още по-арогантен. Представи си само — Ели оживено ме погледна, с почти разчувствано изражение — представи си, че той построи нашия прекрасен замък, нашата прекрасна къща там, на ръба на скалата, сред боровете. Представи си, че отиваме да живеем в нея. Той е застанал на прага, посреща ни и после…

— После какво, Ели?

— После си представи, че той влиза подире ни, бавно затваря вратата зад нас и там, на прага, ни принася в жертва. Прерязва ни гърлата например или нещо подобно.

— Плашиш ме, Ели. Що за мисли се въртят в главата ти?

— Бедата с нас, Майк, е, че ние двамата не живеем в истинския свят. Мечтаем за невъзможни неща, които едва ли някога ще се сбъднат.

— Не бива да мислиш за Циганското землище като за място на жертвоприношения.

— Причината е сигурно в името му и в проклятието върху него.

— Никакво проклятие няма — изкрещях аз. — Всичко това са глупости. Най-добре е да ги забравиш.

Това стана в Гърция.