Агата Кристи
Безкрайна нощ (1)

Първа глава

„В моя край е моето начало…“^[1]. Често съм чувал хората да използват този цитат. Хубаво звучи наистина, но какво ли означава всъщност?

Дали изобщо съществува някаква определена точка, която човек би могъл просто да посочи с пръст и да каже: „Всичко започна на този и този ден, в толкова и толкова часа, на това и това място, с тази и тази случка“?

Дали пък моята история започна, когато забелязах обявата върху стената на „Георги и ламята“, която известяваше за разпродажбата на търг на имение, наречено „Кулите“? Там се даваха подробности относно площта му както в мили, така и в метри, придружени от доста разкрасено описание на „Кулите“, представящо ги такива, каквито навярно са изглеждали в най-добрите си времена, преди около осемдесет или сто години.

Нямах никаква определена работа, просто се размотавах, колкото да убия времето, по главната улица на Кингстън Бишъп — съвсем, ама съвсем забутано местенце. Видях обявата за разпродажбата. Защо ли ми трябваше? Някакъв мръсен номер на съдбата ли беше това, или нейните щедри дарове се посипваха отгоре ми? Човек може да повярва и едното, и другото.

А вероятно би могло да се приеме, че всичко започна, когато срещнах Сантоникс, по време на нашите разговори с него. Стига само да притворя очи, и си го представям: червендалестите му бузи, искрящия поглед над тях и движението на силната, но изящна ръка, която скицираше фасади и чертаеше плановете на къщи. И най-вече на една къща, една изумителна къща — къща, която щеше да е страхотно да притежаваш. Тогава се породи копнежът ми да имам къща, действително хубава, превъзходна къща, такава, на каквато не бих могъл и да се надявам. Това беше нашата безумна мечта, къщата, която Сантоникс щеше да построи за мен — ако доживее дотогава…

Къщата на моите блянове, в която щях да живея с любимото си момиче, къщата, където също като в наивна детска приказка ние щяхме да живеем „щастливи навеки“. Беше чиста измишльотина, пълна глупост, ала тя отприщи моя копнеж. Копнежът ми по нещо, което надали някога щях да притежавам.

Ако пък това е любовна история (а то е любовна история, кълна се), защо тогава да не започна оттам, където за пръв път зърнах Ели, изправена сред тъмните ели на Циганското землище.

Циганското землище. Да, навярно най-добре щеше да бъде да започна оттук, от момента, в който отместих поглед от таблото за обяви и лекичко потръпнах, защото един тъмен облак закри слънцето, сетне нехайно попитах застаналия наблизо местен жител, който подрязваше един жив плет:

— Що за къща е това „Кулите“?

Още ми е пред очите смаяното лице на стареца. Той погледна встрани и промърмори:

— По нашия край не й викат така. Че то това име ли е? — изсумтя той недоволно. — Доста години минаха, откак там са живели хора и са я наричали „Кулите“.

И пак изсумтя. Тогава го запитах той как я нарича. Погледът на сбръчканото му лице отново се отмести от мен по оная особена привичка на селяните да разговарят с теб не направо, а като гледат през рамото ти или към ъгъла, като че ли виждат, така да се каже, нещо, което ти не виждаш. После рече:

— Наричат я тъдява Циганското землище.

— Защо й викат така? — полюбопитствах аз.

— Носят се разни слухове. Де да знам. Един разправя едно, друг — друго. Ама във всеки случай това е място на злополуки.

— Какви злополуки? С коли ли?

— Всякакви злополуки. В наше време най-вече катастрофи с коли. Опасно място е, да знаеш.

— Завоят е опасен. Ясно се вижда, че могат да стават катастрофи.

— От съвета сложиха предупредителен знак, но и от това нищо не излезе. Все става по някоя злополука.

— А защо му казват „циганско“? — поинтересувах се аз. Погледът му отново се плъзна край мене, а отговорът бе съвсем неопределен.

— Какво ли не разправят. Разправят, че едно време това е било циганска земя, пък после циганите били изселени, та те я проклели.

Разсмях се.

— Да, да, смейте се, щом можете — измърмори той, — ама наистина има прокълнати места. Вие всезнайковците от града и хабер си нямате за тях. Но има прокълнати места и това място е точно такова. Хората се претрепват в кариерата, като почнат да вадят камък за строеж. Старият Джорджи една нощ падна от ръба и си счупи врата.

— Да не е бил пиян?

— Може и да е бил. Той си обичаше чашката, вярно. Ама малко ли пияници се случва да паднат, лошо да паднат, ама без да се претрепят. А пък Джорджи си счупи врата. Ей там, оттатък — и той посочи зад гърба си хълма, покрит с борове. — Там, в Циганското землище.

Да, това струва ми се беше началото. Не, че тогава му обърнах бог знае какво внимание. Просто така се случи, че го запомних. И толкова. Допускам, като се замисля сериозно, че съм добавил нещичко във въображението си. Не зная дали преди или след това попитах дали по тия места все още са останали някакви цигани. Той отвърна, че отдавна вече никакви ги няма. Полицията ги прогонвала, рече. Полюбопитствах отново:

— Защо никой не обича циганите?

— Крадливо племе са те — отсече неодобрително той. После се вторачи в мен, зяпна ме изпитателно и подхвърли: — Вие да нямате циганска кръв?

Казах, че нямам, поне доколкото ми е известно. Вярно, приличам малко на циганин. Сигурно затова така ме плени названието на Циганското землище. Докато стоях там и, доста развеселен от нашия разговор, му отговарях с усмивка, си помислих, че може пък и действително да имам циганска кръв.

Циганското землище. Поех нагоре по криволичещия път, който извеждаше от селото, лъкатушеше сред тъмните дървета и накрая се изкачваше до върха на хълма, откъдето се виждаха морето и корабите. Гледката бе възхитителна и тогава просто ми мина през ума: интересно, какво ли щеше да бъде, ако Циганското землище беше мое… Ей така просто… Смешна мисъл. Когато отново минах покрай моя познайник, който подрязваше живия плет, той се обади:

— Ако са ти притрябвали цигани, разбира се, тук живее старата Лий. Майорът я е пуснал да се подслони в една къщурка.

— Кой е този майор?

Той едва не подскочи:

— Майор Филпот естествено.

Човекът изглеждаше ужасно разстроен, задето му задавам такива въпроси! Схванах, че майор Филпот е местният бог. Предположих, че госпожа Лий живее на негова издръжка. Вероятно родът Филпот живее тук открай време и повече или по-малко е управлявал селището.

Когато пожелах на моето старче всичко хубаво и се обърнах да тръгвам, той ме упъти:

— Последната къща в края на улицата е нейната. Сигурно ще я завариш из двора. Тя не обича да седи вътре. Хората, дето имат циганска кръв, не обичат да стоят затворени.

И така значи, ето ме. Смъкнах се надолу по пътя, подсвирквах си и си мислех за Циганското землище. Почти бях забравил какво ми разказа, когато видях една висока чернокоса старица, която гледаше към мен през градинския плет. Тутакси се досетих, че това трябва да е госпожа Лий. Спрях се и я заприказвах:

— Разбрах, че можете да ми разправите цялата история, свързана с Циганското землище горе.

Тя се втренчи в мен изпод черния си сплъстен бретон и промърмори:

— Че какво пък общо имам аз с тая работа, млади момко? Чуй какво ще ти кажа. Забрави го. Я какво хубаво момче си. От Циганското землище добро не се е видяло и никога няма да се види.

— Разбрах, че се продава.

— А, да, продава се. Тежко̀ на оня глупак, който ще го купи.

— Кой може да го купи?

— Иска го някакъв строителен предприемач. И не само той. Пък и евтино ще се продаде, да знаеш.

— Защо да се продаде евтино? — полюбопитствах аз. — Мястото е хубаво.

Тя нищо не каза.

— Добре де, ако строителният предприемач го купи евтино, какво ще направи с него?

Госпожа Лий се изкиска. Смехът й беше зъл и неприятен.

— Ще срути старата съборетина и ще почне да строи, разбира се. Навярно ще вдигне двайсет — трийсет къщи и всяка ще носи проклятието.

Не обърнах внимание на последните й думи. У мен напираше непреодолимото:

— Срам и позор ще бъде това! Срам и позор!

— А, няма защо да се косиш. Тия хора добро няма да видят от къщата, нито който я купи, нито който положи тухлите и зидарията. На стълбата все ще има някое хлъзгаво стъпало, все някоя натоварена вагонетка с трясък ще се разбие, все някой плоча ще падне от покрива и ще уцели, когото трябва. А и дърветата също внезапен ураган ще ги прекърши. Ти само стой, та гледай. От Циганското землище добро никой няма да види. Мило и драго ще дават, само и само да се отърват от него. Така да знаеш.

Тя енергично закима и тихичко си заповтаря:

— Добро да не видят ония, дето се забъркват с Циганското землище! От него нищо добро никога не е излязло.

Разсмях се. Тя заговори отсечено:

— Не се смей, млади момко, предчувствам, че съвсем скоро усмивката ти ще се смръзне. Никога нищо добро не е имало нито в тая къща, нито в тая земя.

— Ама какво е станало в къщата? — попитах. — Защо стои празна толкова време? Защо са я оставили да се порути така?

— И последните, дето живяха там, измряха. До един измряха.

— Как измряха? — обадих се аз, изпълнен с любопитство.

— Я по-добре да не ровим тия работи. След това никой не е посмял да живее там. Оставиха къщата да се разруши и да прогние. Сега вече всичко е забравено и така е по-добре.

— Ала вие можете да ми разкажете цялата тази история — взех да я придумвам аз. — Нали я знаете цялата?

— Аз не дрънкам врели-некипели за Циганското землище. — Гласът й се сниши и зазвуча като престореното хленчене на просякиня: — Сега ще ти предскажа бъдещето, стига само да поискаш, хубавото ми момче. Само сложи в шепата ми някоя сребърна пара, и аз ще ти предскажа бъдещето. Ти си от ония, дето им е писано бързо да стигнат надалеч.

— Не вярвам аз на глупави предсказания — запротестирах аз. — Пък и нямам сребърна пара. И да имах, при всички случаи нямаше да ми бъде излишна.

Тя приближи до мен, като продължаваше да хленчи:

— Само шест пенса. Само шест пенса. Ще ти погадая само за шест пенса. Че какво са шест пенса? Нищо, ама нищичко не са. Само за шест пенса ще ти погадая, понеже си хубаво момче и хубаво говориш. И наистина далеч можеш да стигнеш.

Прерових джобовете си за шестпенсова монета, не защото вярвах на суеверия, а най-вече защото тази дърта лъжкиня някак си ми допадаше, макар и да разбирах преструвките й. Тя грабна монетата и каза:

— Покажи си ръката. И двете ръце.

Стисна като с клещи ръцете ми в съсухрената си шепа и се вторачи в разтворените ми длани. Минута-две мълча и ги разглежда. После рязко ги пусна, почти ги отблъсна. Отстъпи и припряно, дрезгаво поде:

— Ако искаш да знаеш, най-добре ще направиш веднага да се махнеш от Циганското землище и никога повече да не се връщаш тука! Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Никога не се връщай тука.

— Защо? Защо да не се връщам?

— Защото ако се върнеш, те чака скръб, загуба и може би голяма опасност. Мъка, черна мъка те чака. Забрави, че някога си виждал това място. Имай ми вяра.

— Ама всичко това…

Но тя вече ми беше обърнала гръб и се прибираше вкъщи. Влезе и хлопна вратата.

Аз не съм суеверен. Разбира се, вярвам в съдбата, че кой не вярва? Но никак не хващам вяра на всичките тия суеверни брътвежи за разрушени къщи с тегнещи върху тях проклятия. И въпреки това имах тягостното усещане, че тая озлобена твар беше видяла върху ръката ми нещо. Погледнах разтворените си длани. Какво пък толкова може да се види по човешките длани? Гадателството е чиста дивотия, просто един хитър номер, само и само да ти измъкнат парите. Да ти измъкнат парите, задето си доверчив глупак.

Погледнах небето. Слънцето се бе скрило, денят сякаш бе станал по-различен. Усещах някаква сянка, някаква заплаха. Просто се задава буря, помислих си. Излизаше вятър, подухваше, листата на дърветата се залюляха. Тръгнах по пътя към селото, като си подсвирквах, за да си вдъхна смелост.

Като подминавах обявата, отново я погледнах. Дори забелязах датата. Никога през живота си не бях присъствал на истинска разпродажба и си рекох, че на тази ще отида. Щеше да е интересно да разбера кой ще купи Кулите. Иначе казано, щеше да е интересно да разбера кой ще стане собственик на Циганското землище. Да, мисля, че всичко започна оттук.

Дойде ми фантастична идея. Ще отида и ще се престоря, че наддавам за Циганското землище! Ще наддавам срещу местните строителни предприемачи. Те ще се откажат, изгубили надеждите си да го купят на безценица. Тогава ще го купя аз, ще отида при Рудолф Сантоникс и ще кажа: „Построй ми къща. Купил съм земята.“ И ще си намеря момиче, едно чудесно момиче, и ще заживеем заедно щастливи навеки.

Често съм си мечтал за тези неща. Мечтите ми естествено доникъде не стигаха, но бяха забавни. Така поне ми се струваше тогава. Забавни! Забавни ли, боже мой? Само да бях знаел!