Агата Кристи
Безкрайна нощ (8)

Осма глава

Седях на тревата сред цветята край поточето. Около нас минаваха пътечки и имаше струпани камъни. Наблизо бяха насядали доста други хора, но не ги забелязвахме, дори не виждахме, че са там, защото и ние бяхме досущ като тях. Млади двойки, които крояха планове за бъдещето си. Дълго се взирах в Ели, просто бях изгубил дар слово.

— Майк — каза тя, — има и нещо друго, което на всяка цена трябва да ти кажа. Нещо, което се отнася до мен.

— Не е необходимо. Няма нужда да ми казваш каквото и да било.

— Не, не, трябва, отдавна бях длъжна да ти го кажа, но просто не смеех, защото… защото се боях, че то ще те накара да си отидеш. Но то обяснява онова, което стана с Циганското землище.

— Ти си го купила? — извиках. — Ама как така го купи?

— Посредством адвокати. По обичайния начин. Нали разбираш, това е едно изключително изгодно капиталовложение. Цените на земята тепърва ще се покачват. Адвокатите ми много се зарадваха на цялата работа.

Наистина беше странно изведнъж да чуеш нежната и стеснителна Ели с такава вещина и увереност да говори за света на сделките, за покупки и продажби.

— Ти си го купила за нас?

— Точно така. Отидох при собствения си адвокат, а не при семейния. Казах му какво искам да направя и го накарах да проучи въпроса. Всичко трябваше да бъде напълно уредено. Бяха останали още двама купувачи, но те съвсем не изглеждаха неразумни и едва ли щяха да предложат кой знае колко високи цени. Най-важното беше всичко да е подготвено и уредено така, че да мога да подпиша веднага щом стана пълнолетна. Ами подписах и с това се свърши.

— Но нали е трябвало предварително да дадеш някакъв депозит? Имаше ли достатъчно пари за това?

— Нямах — отвърна Ели. — Не можех предварително да разполагам с големи суми, но, разбира се, намират се хора, които да ти заемат пари. И ако се обърнеш към някоя юридическа кантора, те ще искат да ползваш услугите им и по-нататък, след като влезеш във владение на имота, което следва да получиш. Така че винаги са склонни да поемат рисковете, в случай, че внезапно умреш преди пълнолетието си.

— Всичко това звучи толкова делово — обадих се, — че чак дъхът ми секва.

— Остави тези работи — прекъсна ме Ели. — На всяка цена трябва да продължа с онова, което ти казах. Вече съм ти намеквала, но подозирам, че едва ли си го схванал.

— Пет пари не давам — отрязах. Все повече повишавах тон, вече почти крещях. — Недей ми казва нищо. Пет пари не давам какво си вършила, кого си обичала или какво ти се е случвало.

— Не става дума за нищо такова — уточни тя. — Изобщо не ми мина през ума, че могат да те тревожат такива работи. Не, нищо подобно. Сексуални тайни нямам. Не съществува никой друг, освен теб. Работата е там, че аз съм… ъ-ъ… аз съм богата.

— Знам. Вече си ми казвала.

— Да — промълви Ели с бегла усмивка, — и ти ме нарече „бедното богато момиченце“. Но има нещо повече. Виждаш ли, дядо ми беше извънредно богат. Петрол. Най-вече петрол. И други неща. Жените, на които плащаше издръжка, измряха, останахме само ние с баща ми, защото другите му двама сина загинаха. Единият в Корея, а другият при автомобилна катастрофа. Така че всичко остана в един огромен, гигантски тръст, и когато татко внезапно почина, всичко се падна на мен. Баща ми предварително беше осигурил тогавашната си жена и тя не получи нищичко повече. Всичко остана за мен. Всъщност, Майк, аз съм една от най-богатите жени в Америка.

— Мили боже! Не знаех… Да, права си, не знаех, че нещата били чак такива.

— Не исках да знаеш. Не исках да ти кажа. Ето защо се боях, когато казах името си — Фенела Гудман. Произнасяме го Гутман, а аз си помислих, че може да си чувал името Гутман, затова го смотолевих като Гудман.

— Вярно — спомних си. — Това име, Гутман, смътно ми е познато. Но дори и да ми го беше казала, едва ли щях да се досетя.

То е доста разпространено.

— Та по тая причина — продължаваше Ели — непрекъснато бях обградена от пазачи, постоянно охранявана, водех почти затворнически живот. Имаше детективи, които взимаха всички предпазни мерки и внимателно проверяваха младежите, преди да им позволят да ме заприказват. Не можех да се сприятеля с някого, без те предварително да са се убедили напълно, че човекът е подходящ. Не можеш да си представиш що за ужасен, наистина ужасен затворнически живот беше! Но сега вече край, стига ти да си съгласен…

— Съгласен съм, разбира се — отвърнах с усмивка. — Ще ни бъде много хубаво.

После добавих:

— Всъщност няма как да си прекалено богата за мен!

И двамата избухнахме в смях. Ели рече:

— Най-много ми харесва, че винаги си толкова естествен във всичко.

— На всичкото отгоре — пошегувах се, — ти сигурно плащаш огромни данъци, а? Едно от малкото хубави неща за човек като мене е, че каквото припечеля, отива в джоба ми и никой не може да ми го отнеме.

— Ние ще си имаме наша къща — повтори Ели. — Наша къща в Циганското землище.

Тя внезапно потръпна.

— Да не ти е студено, миличка? — попитах и погледнах нагоре. Всъщност беше много горещо. Ние се приличахме на слънцето.

Трябва да беше почти като в Южна Франция.

— Не — повтори Ели. — Просто онази… онази жена, циганката, когато се запознахме…

— Недей да мислиш за нея — успокоих я аз. — Тя беше луда.

— Според теб тя наистина ли вярва, че над онова място тегне проклятие?

— Според мен циганите са си такива. Нали схващаш, дай им само да измислят я песен, я танц около някое проклятие или нещо такова.

— Ти много ли разбираш от цигани?

— Нищо, ама нищичко — признах си искрено. — Ако не искаш на Циганското землище, Ели, ще купим къща някъде другаде. На върха на някоя планина в Уелс, на испанското крайбрежие или по склоновете на Италия, а Сантоникс ще ни построи къща там.

— Не — противопостави се Ели. — Тук искам да бъде. На това място те видях за пръв път. Ти вървеше по пътя нагоре и съвсем неочаквано се появи иззад ъгъла, видя ме, спря се и ме загледа. Никога няма да го забравя.

— Нито пък аз — рекох.

— Значи тук й е мястото. И твоят приятел Сантоникс ще я построи.

— Да се надяваме, че още е жив — произнесох аз задавено. — Той е тежко болен.

— О, да, жив е — каза Ели. — Ходих да го видя.

— Ходила си да го видиш ли?

— Да, отбих се, като бях в Южна Франция. Беше в някакъв санаториум там.

— Ели, с всяка минута ти все повече ме озадачаваш. С всичко, което успяваш да свършиш.

— Струва ми се прекрасен човек — отбеляза Ели. — Само дето е малко страшен.

— Уплаши ли те?

— Да, не знам защо, но наистина ме изплаши.

— Ти разправи ли му за нас?

— Да, разправих му всичко за нас двамата, за Циганското землище и за къщата. Той ми каза, че поемаме голям риск с него. Тежко болен е. Според него му остава да живее още колкото да отиде да огледа мястото, да начертае плановете, да ги макетира и да направи скиците. Спомена, че за него всъщност няма значение дали ще умре преди къщата да бъде завършена. Но аз го убедих — добави Ели, — че не трябва да умира преди това, защото искам да види как ние живеем в нея.

— А той?

— Попита ме дали съзнавам какво правя, като се женя за теб, и аз му казах, че съзнавам, разбира се.

— А после?

— Каза, че се пита дали ти знаеш какво правиш.

— Добре знам, естествено — извиках.

— Каза ми също тъй: „Вие винаги ще знаете в коя посока вървите, мис Гутман. Винаги ще вървите натам, накъдето искате да отидете, защото вие сте избрали този път. Но Майк може да свърне по погрешен път. Той още не е достатъчно зрял, за да знае накъде отива.“

— Отговорих му — продължи Ели, — че може да ми се доверя напълно.

Наистина притежаваше забележително самочувствие. Аз обаче се ядосах на приказките на Сантоникс. Беше същият като майка ми. Тя като че ли винаги знаеше за мен повече, отколкото самият аз.

— Знам накъде съм тръгнал — рекох. — Тръгнал съм по пътя, по който искам, и ще вървим по него заедно.

— Вече започнаха да събарят останките от Кулите — смени темата Ели.

Тя започна да говори практично.

— След завършването на плановете ще трябва да се работи здравата. Трябва да побързаме. Така каза Сантоникс. Дали да не се оженим следващия четвъртък? Четвъртък е хубав ден.

— Без да присъства никой друг — обадих се.

— Освен Грета — каза Ели.

— Да върви по дяволите твоята Грета! — извиках. — Не искам да идва на сватбата ни. Само ти и аз, никой друг. Можем да поканим за свидетели хора от улицата.

Като си мисля сега, наистина ми се струва, че това беше най-щастливият ден в живота ми…