Агата Кристи
Безкрайна нощ (16)

Шестнадесета глава

На другия ден следобед, докато крачех забързан из най-тъмната част на гората, където сянката на боровете бе по-зловеща от другаде, зърнах силуета на висока жена, застанала край пътя. Бързо и импулсивно отстъпих от пътеката. Бях решил, че това е циганката, но направо изпръхнах от ужас като видях кой беше всъщност. Там стоеше майка ми — висока, строга и сивокоса.

— Боже господи, мамо, как ме изплаши — възкликнах. — Какво правиш тук? Да ни видиш ли си дошла? Колко пъти те канихме!

Всъщност изобщо не я бяхме канили. Бях й отправил една доста хладна покана и това беше всичко. И то по такъв начин, че със сигурност да не приеме. Не исках да идва тук. Никога не съм искал.

— Точно така. Най-накрая дойдох да ви видя. Да видя добре ли сте. Значи това е голямата къща, която сте си построили. Вярно, че е голяма — отбеляза тя, като надничаше през рамото ми.

Стори ми се, че в гласа й долавям онази порицаваща язвителност, която и очаквах.

— Май е доста голяма за такива като мен, а?

— Не съм казала такова нещо, синко.

— Но си го мислеше.

— Не си роден за такова нещо и няма да излезе нищо свястно, ако не си знаеш мястото.

— Никой нищо нямаше да постигне, ако те слуша.

— Да, знам на какво мнение си по въпроса. Амбициите никому не са донесли полза. Само вгорчават живота.

— Е, стига си опявала, за бога. Хайде, ела лично да видиш каква страхотна къща имаме и да си навириш носа. И да видиш каква страхотна жена имам, та и пред нея да си навириш носа, ако ти стиска.

— Жена ти ли? Виждала съм я вече.

— Как така си я виждала? — попитах.

— Значи не ти е казала, а?

— Какво да ми каже?

— Че идва да ме навести.

— Да те навести ли е идвала? — втрещих се аз.

— Да. Стоеше на вратата един ден, натискаше звънеца и изглеждаше малко уплашена. Много красиво момиче и много мило, нищо че носи такива луксозни дрехи. Попита ме: „Вие ли сте майката на Майк?“, а аз й рекох: „Аз съм, а вие коя сте?“, пък тя отвърна: „Аз съм неговата жена. Дойдох да се запозная с вас. Струва ми се, че не е редно да не се познаваме…“. Казах й: „Хващам се на бас, че той не е искал да идвате.“ Тя се подвоуми малко, а аз я успокоих: „Не се безпокойте. Знам си момчето и знам какво иска и какво не иска“. А тя се притесни още повече: „Вие сигурно си мислите, че Майк се срамува от вас, че се срамува, понеже и той, и вие сте бедни, а пък аз съм богата. Съвсем не е така, уверявам ви. Той изобщо не е такъв. Наистина не е, повярвайте ми“. Продължих да я успокоявам: „Не се притеснявайте, миличка. Знам недостатъците на момчето си. Знам ги, но този не е между тях. Не се срамува от майка си, нито пък се срамува от потеклото си.“. „Майк не се срамува от мен“ повторих, „по-скоро се страхува от тебе. Добре го познавам.“ Това й се стори интересно и тя се усмихна: „Сигурно всички майки си мислят така — че изцяло познават синовете си. И затова синовете винаги се притесняват.“

Отговорих, че сигурно донякъде е така. Като е млад човек е склонен да се прави на това, което не е. Спомням си, че като бях малка, в къщата на леля ми на стената над леглото беше нарисувано едно голямо око в позлатена рамка. Там пишеше: „Ти виждаш мене, Боже“. Тръпки ми полазваха по гърба всеки път, преди да заспя.

— Трябваше да ми каже, че е идвала при теб — ядосах се аз. — Не разбирам защо го е скрила от мен. Трябваше да ми каже.

Наистина ме хвана яд. Много ме доядя. Не можех да си представя, че Ели има тайни от мен.

— Сигурно е била уплашена от това, което е направила, но няма защо да се страхува от теб, моето момче.

— Хайде, ела да видиш къщата — предложих.

Не можах да разбера дали хареса къщата или не. Според мен — не. Докато оглеждаше стаите все бърчеше вежди, а след това влезе в стаята до терасата. Там седяха Ели и Грета. Току-що се бяха прибрали и Грета носеше алена вълнена пелерина, която покриваше раменете й наполовина. Майка ми втренчи поглед в тях. За момент застина на място, сякаш беше пуснала корени. Ели скочи и изтича през стаята да я посрещне.

— О, та това е госпожа Роджърс! — извика тя, сетне се обърна към Грета: — Това е майката на Майк. Дошла е да ни види, нас и къщата. Не е ли чудесно? Запознайте се, приятелката ми, Грета Андерсън.

Протегна и двете си ръце, взе ръцете на мама в своите, а мама продължаваше да я гледа втренчено, а после премести изпитателния си поглед към Грета.

— Да, разбирам — мърмореше си тя. — Разбирам.

— Какво разбирате? — попита Ели.

— През цялото време се чудех как ли ще изглежда всичко тук — тя пак се огледа. — Да, хубава е къщата, хубави завеси, хубави кресла, хубави картини.

— Ще пиете ли чай?

— Вие изглежда току-що сте привършили с чая.

— Това не пречи — засмя се Ели и се обърна към Грета: — Грета, не ми се ще да звъня, ще отидеш ли до кухнята да ни направиш малко пресен чай?

— Разбира се, миличка — отговори Грета и излезе от стаята, като преди това хвърли през рамо настойчив, почти уплашен поглед към майка ми.

Майка ми седна.

— Мамо, къде ви е багажът? Нали ще останете?

— Не, моето момиче. Няма да оставам. Връщам се с влака след половин час. Само исках да намина да ви видя.

После добави бързо, навярно искаше да се възползва от отсъствието на Грета:

— Не се тревожи, мила, аз му разказах как идва да ме навестиш.

— Извинявай, че не ти казах, Майк — рече твърдо Ели, — но ми се стори, че може би така е по-добре.

— Тя дойде, само защото има добро сърце. Оженил си се за добро момиче, Майк. Пък и е красива. Да, много е красива.

После майка ми добави едва чуто:

— Съжалявам.

— Съжалявате? — Ели беше леко озадачена.

— Съжалявам, че си мислех такива неща — каза майка и додаде малко напрегнато. — Е, както казваш, такива са майките. Винаги са недоверчиви към снахите си. Но откакто те видях, ми е ясно, че синът ми е имал късмет. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно.

— Каква наглост — възразих с усмивка аз. — Винаги съм имал отличен вкус.

— Искаш да кажеш, че винаги си имал вкус към лукса — каза майка ми, загледана в брокатените завеси.

— Все пак аз не съм най-лошото, което човек с вкус към лукса би могъл да избере — засмя се Ели.

— Карай го да пести понякога. Ще му се отрази добре на характера.

— Никак не искам да си усъвършенствам характера — намесих се. — Предимството да имаш съпруга е, че съпругата смята всичко в теб за съвършено. Нали така, Ели?

Ели беше отново щастлива. Разсмя се.

— Майк, ти надмина себе си в самонадеяността си.

Грета се върна с чайника. Тъкмо бяхме преодолели първоначалната си напрегнатост, но с влизането на Грета, тя като че ли се появи наново. Майка ми отхвърли всички опити на Ели да я накара да остане и в края на краищата Ели престана да настоява. Двамата изпроводихме майка ми по криволичещата пътека до входната врата.

— Как наричате това място? — попита майка ми ненадейно.

— Циганското землище — отвърна Ели.

— Да, тук е имало цигани.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Видях една циганка, като идвах. Много странно ме изгледа.

— Нищо й няма, само дето е малко по-мургава.

— Какво като е по-мургава? Тя наистина ме гледаше много особено. Да не би да е нещо недоволна от вас?

— Мисля, че няма причина — каза Ели. — Въобразила си е, че сме я прокудили от земята й и така нататък.

— Сигурно иска пари — заключи майка ми. — Такива са циганите. Непрекъснато вдигат врява до небето колко са онеправдани. Като им дадеш малко пари, веднага млъкват.

— Като че не обичате циганите — рече Ели.

— Крадливо племе са. Не искат да работят и често посягат към чуждото.

— Е, стига. Да не се тревожим повече.

Майка ми се сбогува и попита:

— А коя е младата дама, дето живее при вас?

Ели започна да разказва как Грета е живяла с нея цели три години преди да се оженим и как благодарение на нея се е избавила от сивото живуркане.

— Грета направи всичко, което беше по силите й да ни помогне. Тя е прекрасен човек. Не мога да си представя как щях да се оправя без нея.

— Тя с вас ли живее или ви е на гости?

Ели отбягна въпроса.

— Ами тя… тя в момента живее с нас…, защото аз си изкълчих глезена и някой трябваше да се грижи за мен. Но вече се оправих.

— Най-добре е младоженците да живеят сами — отбеляза майка ми.

Докато тя се отдалечаваше надолу по хълма, ние стояхме до портата.

— Тя има много силен характер — бавно каза Ели. Наистина бях много ядосан, че без да ме предупреди беше ходила да търси майка ми. Но когато се обърна към мен и ме погледна с леко вдигната вежда и весела, полусмирена, полудоволна момичешка усмивка, веднага омекнах.

— Значи ти си ми една малка измамница.

— Нали виждаш, че понякога ми се налага.

— Като в една Шекспирова пиеса, която играха в нашето училище: „Измамила баща си, тя би могла и тебе да измами“.

— Ти Отело ли игра?

— Не, аз бях бащата. Сигурно затова си спомням тази реплика. Фактически трябваше само да кажа…

— „Измамила баща си, тя би могла и тебе да измами“ — произнесе замислено Ели. — Аз дори не можах да измамя баща си. Сигурно щях да го сторя по-нататък.

— Той също като мащехата ти едва ли щеше да се зарадва на женитбата ни.

— И на мен така ми се струва. Винаги съм мислела, че татко страдаше от предразсъдъци. — Тя пак се усмихна весело като малко момиченце. — Така че сигурно и аз като Дездемона щях да измамя баща си и да избягам с теб.

— А защо толкова напираше да се запознаеш с майка ми? — полюбопитствах.

— Не че толкова исках да се запозная с нея, но ужасно се притеснявах, че не го правя. Ти почти нищо не казваш за нея, но разбрах, че тя е сторила всичко, което е по силите й, за да ти бъде от полза. Помагала ти е и е работила до изнемога, за да ти даде добро образование и тъй нататък. Помислих си, че от моя страна ще е подло и неблагодарно да не отида.

— Грешката нямаше да е твоя, а моя.

— Да, де напълно ми е ясно, че ти не искаше да ходя при нея.

— Да не мислиш, че имам комплекс за малоценност по отношение на майка си? Не е вярно, Ели, уверявам те. Причината не е в това.

— Сега вече знам, че не е. Просто си искал да се отървеш от майчината й намеса.

— Майчината й намеса?

— Ами тя е човек, който много добре знае какво трябва да правят другите. Сигурно е настоявала да се хванеш на работа.

— Точно така. Сериозна работа. Да се установя на едно място.

— Сега вече няма значение — каза Ели. — Съветът е много добър, но това едва ли е най-добрият съвет за теб, Майк. Ти не си човек, който ще се установи на едно място. Не искаш да оставаш на едно място. Ще ти се да пътуваш, да гледаш, и да правиш всевъзможни неща — винаги да си на върха на успеха.

— Искам да остана заедно с теб в тази къща — прекъснах я аз.

— За известно време може би… и сигурно… сигурно винаги ще искаш да се връщаш тук. Аз също. Сигурна съм, че всяка година ще се връщаме тук и че тук ще бъдем по-щастливи от където и да е другаде. Ала ти ще искаш да ходиш и по други места. Ще искаш да пътуваш, да разглеждаш, да купуваш, може да измисляш нови проекти за градината ни. Можем да прескочим да разгледаме италианските градини, японските градини, каквито щем градини.

— Да се живее с теб е много вълнуващо. Прости ми, че се държах така.

— О, дръж се както намериш за добре. Не се боя от теб — каза Ели и смръщено констатира: — Майка ти не хареса Грета.

— Много хора не харесват Грета.

— И ти в това число.

— Виж какво, Ели, ти само това повтаряш. Не е вярно. Ревнувах малко в началото и това е всичко. Вече се разбираме отлично.

После подхвърлих:

— Струва ми се, че понякога тя поставя хората в неудобно положение.

— И господин Липинкот също не я харесва, нали? Според него тя има прекалено голямо влияние над мен.

— А така ли е?

— Не знам защо питаш. Да, може и да има. Това е съвсем естествено. Тя е властна личност, а аз имах нужда от някой, на когото да се опра и да се доверявам. Някой, който да застане зад мен.

— И да ти помогне да си стъпиш на краката? — попитах шеговито.

Влязохме в къщата уловени за ръка. Кой знае защо следобедът изглеждаше толкова мрачен. Може би слънцето, което току-що се бе отдръпнало от терасата, бе оставило след себе си това усещане за мрак. Ели попита:

— Какво има, Майк?

— Не зная. Изведнъж ме полазиха тръпки.

— Потънали са ти гемиите, нали така казват.

Грета не се мяркаше никъде. Слугите казаха, че е излязла на разходка.

Сега, когато майка ми знаеше всичко за женитбата ми и се бе запознала с Ели, направих нещо, което отдавна си бях наумил. Изпратих й чек за солидна сума. Писах й да се премести в по-голямо жилище и да си купи мебели, ако има желание. Ей такива работи. Казано честно, много се съмнявах, че ще приеме. В интерес на истината, аз не бях спечелил тези пари с честен труд. Както и очаквах, майка ми върна чека, скъсан на две, с една набързо надраскана бележка: „Не желая да имам нищо общо с това. Ти никога няма да се промениш. Зная вече. Бог да ти е на помощ.“

Ядосано хвърлих писмото и казах на Ели:

— Виждаш ли що за човек е майка ми. Оженил съм се за богато момиче, живея от парите на богатата си жена, а старата деспотка не одобрява това!

— Не се тревожи — каза Ели. — Много хора мислят така. Ще им мине. Тя много те обича, Майк.

— Тогава защо постоянно иска да ме променя? Да ме вкара в нейния калъп. Аз съм си аз. Ничий калъп не ми е по мярка. Вече не съм й момченцето на мама, да ме прави каквото си иска. Аз съм си аз. Голям човек съм. Самостоятелен!

— Ти си си ти — усмихна се Ели. — И аз те обичам.

След това, навярно за да ми отвлече вниманието, тя ме попита за нещо, което ме разтревожи.

— Какво мислиш за новия ни слуга?

Изобщо не се бях замислял за него. Какво имаше да се мисли? Във всеки случай го предпочитах пред предишния, който не си даваше труд да скрие презрението си към моето обществено положение.

— Всичко му е наред. Защо?

— Просто се питах дали не е ченге.

— Ченге ли? Как така?

— Детектив. Сигурно чичо Андрю го е пратил.

— Защо?

— Ами… за всеки случай, при евентуални похищения. В Щатите винаги имахме охрана. Особено в провинцията.

Още едно от неудобствата на това да имаш пари, а аз не се и бях сещал за него.

— Отвратителна идея!

— Ами не знам… Аз като че ли съм свикнала. Има ли значение? Човек всъщност не забелязва.

— Дали и жена му е замесена?

— Сигурно, въпреки че готви чудесно. Най-вероятно чичо Андрю или пък Станфърд Лойд, все някой от двамата го е измислил и е платил на предишните да напуснат, а тези двамата са били на линия, готови да заемат местата им. Трябва да е било съвсем лесно.

— И не са ти казали?

— И през ум не би им минало да ми кажат. Можех да вдигна голям скандал. Може и да бъркам — продължаваше тя сънливо. — Само че когато такива хора са те заобикаляли непрекъснато, добиваш някакъв нюх.

— Бедното богато момиченце — процедих аз вбесен. Ели не ми обърна внимание.

— Това е доста точно определение.

— Непрекъснато научавам по нещо ново за теб, Ели.