Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trochę poświęcenia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази

Превод: Васил Велчев

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Георги Пенчев

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2008

ISBN 978-954-761-332-4

История

  1. — Добавяне

VIII

— Разумна раса — рече замислено Агловал, сложил лакти на страничните облегалки на креслото и обхванал с длани брадичката си. — Подводна цивилизация, а? Рибохора на дъното на морето? Стъпала, водещи към дълбините? Гералт, ти ме вземаш за дяволски лековерен княз.

Оченцето, застанала до Лютичето, изсумтя гневно. Лютичето поклати глава невярващо. Гералт остана невъзмутим.

— Все ми е едно дали ще ми повярваш — каза тихо вещерът. — Просто съм длъжен да те предупредя. Всяка лодка, която се приближи до Драконовите зъби, или хората, които отидат там, са изложени на опасност. Смъртоносна опасност. Ако искаш да рискуваш и да провериш дали е истина — твоя си работа. Аз просто те предупреждавам.

— Ха — обади се внезапно съдия-изпълнителят Зелест, седнал на перваза на прозореца зад гърба на Агловал. — Ако са такива чудовища като елфите или останалите таласъми, значи не са страшни за нас. Боях се да не се окаже нещо по-лошо или — да не дават Боговете — магия. А по думите на вещера излиза, че това са някакви морски зомбита-удавници. Против тях има средства. Чувал съм, че един магьосник се е справил сам, и то за миг, с всички зомбита-удавници в езерото Моква. Излял във водата бъчва с магическа отвара — и край с удавниците. Не останала и следа от тях.

— Вярно е — отбеляза мълчалият до момента Дроухард. — И следа не е останала. Не останала и следа от риби, раци и мекотели. Дори елшакът на брега изсъхнал.

— Разкошно! — рече подигравателно Агловал. — Благодаря за изумителното предложение, Зелест. Може би имаш и друго?

— Да, магът май наистина попрекалил — изчерви се съдия-изпълнителят. — Но ние ще се справим и без магьосници, княже. Вещерът казва, че е възможно да се борим с тези чудовища и да ги убиваме. Война, господарю. Като едно време. Не ни е за първи път, нали? В гората живееха боболаци, а къде са сега? Из горите все още вандалстват диви елфи и дивожени, но и на тях ще им дойде редът. Ще ги избием до един. Както дедите ни…

— А бисерите ще ги видят чак внуците ми? — намръщи се князът. — Ще се наложи да чакаме прекалено дълго, Зелест.

— Няма да е чак толкова зле. Според мен… Да речем: с всяка лодка ловци — по две лодки стрелци. Бързо ще налеем ум в главите на чудовищата. Ще разберат какво е страх. Нали, господин вещер?

Гералт го погледна студено и не отговори.

Агловал обърна глава, демонстрирайки благородническия си профил, и прехапа устна. После, присвил очи и мръщейки чело, се обърна към вещера.

— Ти не изпълни задачата, Гералт. Пак изпорти работата. Не възразявам, че си имал добри намерения. Но аз не плащам за добри намерения. Плащам за резултатите. За ефекта. А ефектът, извини ме за определението, е лайнян. Така че си заработил лайна.

— Прекрасно, благородни князе — подигра се Лютичето. — Жалко, че не бяхте там, при Драконовите зъби. Ние с вещера щяхме да ви дадем възможност да се срещнете с един от онези, морските, с меч в ръка. Може би тогава щяхте да разберете за какво става въпрос и да престанете да се пазарите за плащането…

— Като продавачка на пазара — добави Оченцето.

— Не съм свикнал да се пазаря, да се препирам или да споря — каза спокойно Агловал. — Казах: няма да платя нито грош, Гералт. Уговорката беше такава: премахваш опасността, осигуряваш лов на бисери без заплаха за хората. А ти какво правиш? Идваш тука и започваш да ни разправяш за разумна раса от дъното на морето. Съветваш ме да се държа надалече от място, което ми носи доход. А какво направи? Поне уби ли… Колко уби?

— Няма значение — Гералт леко пребледня. — Поне за теб, Агловал.

— Именно. Още повече, че няма доказателства. Ако например беше донесъл десните ръце на тези рибожаби, кой знае, можеше и да заработиш обичайната надница, която взима горският ми за чифт вълчи уши.

— Е — изрече студено вещерът, — не ми остава нищо друго, освен да се сбогувам.

— Грешиш — каза князът. — Остава ти още нещо. Постоянна работа с напълно прилично заплащане и разумни задължения. Длъжността капитан на въоръжената ми охрана, която от днес нататък ще придружава ловците. Не непременно завинаги, но поне докато тази уж разумна раса не започне да проявява достатъчно разум и да бяга от нас като от огън. Какво ще кажеш?

— Благодаря, но няма да се възползвам — намръщи се вещерът. — Такава работа не е за мен. Считам войните с други раси за идиотщина. Може и да е отлично занимание за отегчени и преситени князе, но не и за мен.

— О, колко гордо! — усмихна се Агловал. — Колко благородно. Отхвърляш предложението ми по начин, достоен за крал. Отказваш се от добри пари с маниера на богаташ, току-що наял се до насита. Гералт, яде ли днес? Не? А вчера? А онзи ден? Изглежда, имаш малки шансове да похапнеш, даже никакви. В наши дни и за здрав човек е трудно да си изкара прехраната, а ти с тая превързана ръка…

— Как смееш? — извика тънко Оченцето. — Как смееш да му говориш така, Агловал? Ръката му е разпорена, докато е изпълнявал възложената от теб задача! Как може да си толкова подъл…

— Престани — каза Гералт. — Престани, Еси. Няма смисъл.

— Не е вярно! — сопна се гневно тя. — Има смисъл. Най-накрая някой трябва да каже истината в очите на този княз, който сам се провъзгласи за такъв, защото никой не искаше да се конкурира с него за правото да владее тази скалиста част от крайбрежието. И който сега смята, че му е разрешено да унижава другите.

Агловал почервеня, прехапа устна, но не помръдна и не каза нито дума.

— Да, Агловал — продължи Еси, стиснала в юмруци треперещите си пръсти, — ти се радваш на възможността да унижиш другите, да демонстрираш презрение към вещера, готов да си заложи главата за твоите пари. Но знай, вещерът се надсмива над твоето презрение и твоите обиди, те не му правят никакво впечатление, той дори не ги забелязва. Той не чувства дори това, което чувстват твоите слуги и поданици Зелест и Дроухард, а те чувстват срам, дълбок и изгарящ срам. Вещерът не чувства това, което чувстваме аз и Лютичето, а ние чувстваме отвращение. Знаеш ли защо, Агловал? Ще ти кажа. Вещерът знае, че е по-добър от теб, че е нещо повече от теб. И това му дава сила.

Еси замълча и наведе глава, но Гералт успя да зърне сълзите, блеснали в крайчеца на прекрасното й око. Девойката докосна висящото на шията й цветче със сребърни листенца, в средата на което сияеше едър син бисер. Цветчето беше изящно, майсторски изработено. Дроухард се беше оказал на висота. Препоръчаният от него майстор свърши работата чудесно. И не взе нито грош от тях. Дроухард плати всичко.

— Затова, уж благородни княже — продължи Оченцето, вдигайки глава, — не се поставяй в смешното положение да предлагаш на вещера ролята на наемник в армията, която смяташ да изправиш срещу океана. Не ставай за смях, защото предложението ти може да предизвика само подигравки. Още ли не си разбрал? Можеш да платиш на вещера за изпълнена задача, можеш да го наемеш, за да охранява хората от злото, да ги предупреждава за надвисналата опасност, но не можеш да го купиш, не можеш да го използваш за своите цели. Защото вещерът, дори ранен и гладен, е по-добър от теб. Струва много повече от теб. Затова предложението ти предизвиква у него само презрение. Разбра ли?

— Не, госпожице Давен — изрече студено Агловал. — Не разбрах. Даже напротив. Разбирам все по-малко и по-малко. Главното е, че изобщо не мога да разбера защо още не съм заповядал да ви обесят и тримата, като преди това ви бият с бичове и ви жигосат с нагорещено желязо? Вие, госпожице Давен, се правите, че знаете всичко. Тогава кажете: защо още не съм сторил това?

— Моля — веднага отговори поетесата. — Не правиш това, Агловал, защото някъде там, дълбоко вътре в теб, тлее искрица порядъчност, запазени са остатъци от чест, още незадушени от високомерието на новобогаташ и търгаш. Вътре в теб, Агловал. На дъното на сърцето ти. Сърце, което, каквото и да говориш, е способно да обича русалка.

Агловал пребледня като платно и стисна страничните облегалки на креслото. „Браво — помисли си вещерът. — Браво, Еси, прекрасно.“ Той се гордееше с нея. Но едновременно с това чувстваше тъга, чудовищна тъга.

— Идете си — каза тихо Агловал. — Идете си. Вървете, където искате. Оставете ме на мира.

— Сбогом, княже — каза Еси. — И на прощаване приеми един добър съвет от мен. Би трябвало да ти го даде вещерът, но аз не искам той да се унижава така. Затова ще го направя вместо него.

— Слушам те.

— Океанът е голям, Агловал! Още никой не знае какво лежи там, отвъд хоризонта, ако изобщо има нещо. Океанът е по-голям от всякакви пущинаци и дебри, в които сте прогонили елфите. Той е по-трудно достъпен от всякакви планини и дерета, в които сте изтребили боболаците. А там, на дъното на океана, живее раса, която използва оръжия и знае тайните на обработката на металите. Внимавай, Агловал. Ако с ловците в морето отидат и стрелци, ще започнеш война срещу непознатото. Може да разбуташ гнездо на оси. Съветвам ви да им оставите морето, защото морето не е за вас. Вие не знаете и никога няма да узнаете накъде водят стъпалата, които започват след Драконовите зъби.

— Грешите, госпожице Еси — отговори спокойно Агловал. — Ще узнаем накъде водят тези стъпала. Нещо повече — ще се спуснем по тях. Ще проверим какво има на другия край на океана, ако изобщо там има нещо. И ще прогоним от този океан всичко, което може да се прогони. Ако не ние, то внуците на нашите внуци. Въпрос на време е. Да, ще го направим, дори ако се наложи океанът да почервенее от кръв. И ти знаеш това, мъдра Еси, която пишеш хрониката на човечеството с баладите си. Животът не е балада, малка клета прекрасна поетесо, загубила се сред красивите си думи. Животът е борба. А на борбата са ни научили точно такива, по-добри от нас, вещери. Те ни показаха пътя, те го отъпкаха за нас, те го осеяха с труповете на онези, които ни пречеха, които защитаваха този свят от нас. Ние, госпожице Еси, просто продължаваме борбата. Ние пишем историята на човечеството, а не твоите балади. И вече нямаме нужда от вещери, защото нас и без това нищо не може да ни спре. Нищо.

Еси пребледня, духна къдрицата си и поклати глава.

— Нищо ли, Агловал?

— Нищо, Еси.

Поетесата се усмихна.

От предната стая долетя някакъв шум — викове и тропот. В залата дотичаха пажове и стражи и още на прага се хвърлиха на колене или направиха поклони.

На прага стоеше Шееназ.

Светлозелените й коси бяха изкусно накъдрени и прибрани с изумително красива диадема от корали и бисери. Беше с рокля с цвета на морски вълни и бяло като пяна жабо. Роклята беше с огромно деколте, така че прелестите й, макар и частично прикрити, продължаваха да предизвикват възхищение, особено украсени с огърлица от нефрити и лазурити.

— Шееназ… — простена Агловал и се свлече на колене. — Моя… Шееназ…

Русалката се приближи меко, грациозно, движенията й бяха плавни като прииждаща вълна.

Тя се спря пред княза, усмихна се и показа дребните си бели зъби. После хвана роклята и я вдигна толкова високо, че всеки да оцени работата на морската вълшебница-водорасляк. Гералт преглътна. Нямаше никакво съмнение: вълшебницата-водорасляк разбираше от хубави крака и умееше да ги прави.

— Ох! — възкликна Лютичето. — Баладата ми… Съвсем като в баладата ми… Тя е придобила крака заради него, но е загубила гласа си!

— Нищо не съм загубила — пропя Шееназ на всеобщия език, и то доста чисто. — Засега. След операцията съм като нова.

— Говориш езика ни?

— Защо, забранено ли е? Как си, Белокоско? О, и любимата ти е тук. Еси Давен, ако не се лъжа? Вече по-добре ли я познаваш, или още едва-едва?

— Шееназ… — прошепна Агловал и се затътри към нея на колене. — Мила моя! Любов моя… единствена… Значи все пак го направи, най-накрая, Шееназ. Направи го, Шееназ!

Русалката с грациозно движение му подаде ръка, за да я целуне.

— Да. Нали и аз те обичам, глупчо. Що за любов ще е това, ако влюбеният не направи понякога по някоя малка саможертва?