Анджей Сапковски
Малка саможертва (2)

II

— Ех, жалко че не мога да поплувам с вас — каза Лютичето, — но имам ужасна морска болест. А знаеш ли, никога през живота си не съм говорил с русалка. Жалко, дявол да го вземе.

— Доколкото те познавам — каза Гералт, докато закрепваше дисагите, — ти и без това ще напишеш балада.

— Вярно е. Първите стихове вече са готови. В моята балада русалката ще се пожертва заради княза, ще смени рибята опашка с изящни крака, но ще плати за това със загубата на гласа си. Князът ще й измени и ще я изостави, а тя ще умре от мъка и ще се превърне в морска пяна, когато първите слънчеви лъчи…

— Кой ще повярва в подобни глупости?

— Няма значение — изсумтя Лютичето. — Баладите не се пишат, за да се вярва в тях. Пишат се, за да вълнуват хората. Какво съм тръгнал да ти обяснявам, ти не разбираш от тези неща. Кажи по-добре колко ти плати Агловал?

— Нищо не ми плати. Каза, че не съм се справил със задачата. Че е очаквал друго и плаща за свършена работа, а не за добри намерения.

Лютичето поклати глава, свали шапката си и погледна вещера със съчувствие.

— Означава ли това, че все така нямаме пари?

— Така изглежда.

Лютичето направи още по-жална физиономия.

— Всичко е заради мен — изстена той. — Аз съм виновен. Гералт, нали не ми се сърдиш?

Не, вещерът не се сърдеше на Лютичето. Никак.

Макар че това, което му се беше случило, несъмнено бе станало по вина на Лютичето. Именно Лютичето настояваше да отидат да погуляят в Четирите клена. Той твърдеше, че гуляите задоволяват дълбоките и естествени потребности на хората. От време на време човек имал нужда да се среща със себеподобни там, където може да се посмее и да попее, да се натъпче до насита с шишчета и пирожки, да пийне бира, да послуша музика и да потанцува с някоя разгорещена пищна девойка. Но ако всеки човек удовлетворявал тези си потребности, когато му падне и неорганизирано, щял да настане неописуем хаос. Затова били измислени празниците и гуляите. А след като съществували празниците и веселбите, на тях трябвало да се присъства.

Гералт не възрази, макар че в списъка на собствените му естествени и дълбоки потребности гуляите далече не заемаха първото място. Но се съгласи да придружи Лютичето, тъй като разчиташе, че в тълпата може да се добере до информация за възможни поръчения или работа — отдавна не го беше наемал никой и паричните му запаси застрашително намаляваха.

Вещерът не се сърдеше на Лютичето за това, че се заяде с Горските. Той самият също бе виновен — можеше да се намеси и да спре барда. Не го направи, защото не можеше да понася ползващите се с лоша слава Стражи на пустошта, наричани от народа Горските — доброволна организация, занимаваща се с изтребване на нехора. Той самият едва се сдържаше, когато ги слушаше как се хвалят, че са проболи със стрелите си, заколили или обесили някой елф, горски дух или дивожена. Лютичето, който беше решил, че в компанията на вещера е в пълна безопасност, надмина дори себе си. Отначало Стражите не отговаряха на неговите закачки, ехидни забележки и нагли намеци, които предизвикваха кикотене сред наблюдаващите развитието на събитията селяни. Обаче когато Лютичето изпя предварително подготвения неприличен и обиден куплет, завършващ с напълно неутралните думи: „Не познавам някого, който иска да е Горски“, избухна скандал, завършил с масово сбиване, а хамбарът, използван за танцова зала, изгоря до основи. Намеси се дружината на комеса^[1] Будибог, наричан Плешивеца, който владееше Четирите клена. Горските, Лютичето и Гералт бяха признати за съвместно виновни за всички щети и престъпления, включително и в развращаването на някакво нямо червенокосо малолетно момиче, което след това бе намерено в храстите — изчервено, усмихнато глупаво и с вдигната до подмишниците нощница. За щастие комес Плешивеца познаваше Лютичето, затова всичко приключи с глоба, която обаче погълна всичките им средства. Отгоре на всичко им се наложи да се спасяват с бягство от Четирите клена, защото изгонените от селото Горски заплашваха да си отмъстят и отрядът им от над четирийсет души ги преследваше из околните гори. Гералт нямаше никакво желание да става мишена на стрелите на Горските, които бяха нащърбени като върхове на харпуни и осакатяваха страшно.

Наложи се да се откажат от първоначалния план да посетят близките села, в които вещерът се надяваше да намери работа. Вместо това тръгнаха към морето, към Бремерворд. За съжаление вещерът не намери друга работа освен малко обещаващата любовна интрига между княз Агловал и русалката Шееназ. Вече бяха изяли златния пръстен на Гералт и брошката с александрит, която трубадурът някога беше получил за спомен от една от многобройните си приятелки. Нещата не отиваха на добре. И все пак вещерът не се сърдеше на Лютичето.

— Не, Лютиче — каза той. — Не ти се сърдя.

Лютичето не повярва, ако можеше да се съди по мълчанието му. Вещерът потупа коня по гривата и за пореден път порови из дисагите. Знаеше, че там няма нищо, което да може да се продаде. Ароматът на храна, който бризът донасяше от съседната кръчма, започваше да става непоносим.

— Маестро! — извика някой. — Хей, маестро!

— Слушам — обърна се Гералт. От спрялата до тях двуколка, теглена от две магарета, се измъкна дебел, солиден мъж с филцови ботуши и тежка шуба от вълча кожа.

— Ъъъ… Такова… — обърка се дебелият, приближавайки се. — Аз не вас, господине… А маестро Лютичето…

— Ето ме — изпъчи се гордо поетът, намествайки шапката си с перо от чапла. — Какво искате, добри човече?

— Моите почитания — каза дебелият. — Аз съм Телери Дроухард, търговец на подправки, старейшина на местната гилдия. Моят син, Гаспар, се сгодява за Далия, дъщеря на Мествин, капитан на платноход.

— Ха — каза Лютичето, запазвайки достойна за един трубадур сериозност. — Поздравявам ви и желая щастие на младите. С какво мога да ви помогна? Или става въпрос за правото на първата нощ? От това никога не се отказвам…

— А? Не… това. Значи, работата е такава: празникът и почерпката по случай годежа са тази вечер. Жена ми е узнала, че сте в Бремерворд, и ми извади душата… Жените са си жени. Слушай, казва, Телери, да покажем на всички, че не сме простаци, че даваме мило и драго за изкуството. Щом ще имаме пиршество, трябва и нещо за душата, а не само ядене и пиене. Казвам й аз на глупавата жена: нали вече наехме един бард, малко ли ти е? А тя отговаря: един е малко, маестро Лютичето е съвсем друго нещо — каква слава има само, ще натрием носовете на съседите… Маестро, окажи ни тази чест… Двайсет и пет талера в брой, символично, то се знае… Само и само да се подкрепи изкуството…

— Правилно ли чух? — попита Лютичето напевно. — Аз да съм втори бард? Допълнение към друг музикант? Аз? Още не съм паднал толкова ниско, че да пригласям на някого, уважаеми господине!

Дроухард почервеня.

— Моля за извинение, маестро — измънка той. — Не го измислих аз… Жена ми… Простете. Окажете ни честта…

— Лютиче — прошепна тихо Гералт. — Не вири нос. Тези няколко монети ни трябват.

— Не ме поучавай! — развика се поетът. — Аз ли виря нос? Аз? Вижте го него! А какво да кажем за теб, дето постоянно отказваш изгодни предложения? Не убиваш хирики, защото са застрашени от изчезване, войсилки — защото са безвредни, нощаци — защото са сладки, дракони — защото кодексът забранява. Аз също уважавам себе си, представи си! Аз също имам свой кодекс!

— Лютиче, моля те, направи го заради мен. Малка саможертва, момче, нищо повече. Обещавам ти, че няма да капризнича при следващата задача, която ми възложат. Е?

Трубадурът заби поглед в земята, почеса се по брадичката, покрита със светъл пухкав мъх. Дроухард, отворил уста, се приближи още повече.

— Маестро… Окажете ни честта. Жена ми няма да ми прости, ако не ви уговоря. Нека да бъдат трийсет.

— Трийсет и пет — каза твърдо Лютичето. Гералт се усмихна, наслаждавайки се обнадеждено на аромата, прииждащ от кръчмата.

— Договорихме се, маестро, договорихме се — побърза да каже Телери Дроухард и стана ясно, че би дал и четирийсет, ако се наложи. — А сега… Ако искате да отдъхнете и да се приготвите, моят дом е и ваш. И вие, господине… Как се казвате?

— Гералт от Ривия.

— Разбира се, каня и вас. Да похапнете, да пийнете…

— С удоволствие — каза Лютичето. — Покажете ни пътя, уважаеми господин Дроухард. А между другото, кой е другият бард?

— Благородната госпожа Еси Давен.