Анджей Сапковски
Малка саможертва (3)

III

Гералт още веднъж потърка с ръкав сребърните копчета на кафтана и катарамата на колана си, вчеса с пръсти завързаната с чиста лента коса и изчисти ботушите си, като ги потърка един в друг.

— Лютиче?

— А? — Бардът поглади забоденото в шапката му перо и изпъна кафтана си. И двамата отделиха половин ден на почистване на дрехите си и привеждането им в относителен ред. — Какво, Гералт?

— Постарай се да се държиш така, че да ни изхвърлят след вечерята, а не преди нея.

— Надявам се, че се шегуваш? По-добре гледай себе си. Е, влизаме ли?

— Влизаме. Чуваш ли? Някой пее. Жена.

— Сега ли я чу? Това е Еси Давен, наричана Оченцето. Никога ли не си срещал жени-бардове? А, забравих, че заобикаляш местата, където изкуството разцъфтява. Оченцето е талантлива поетеса и певица, но, за съжаление, не е лишена от недостатъци, като наглостта, както чувам, не е най-малкият сред тях. В момента пее моя балада. За което ще й кажа някои неща, от които оченцето й ще се просълзи.

— Лютиче, смили се! Ще ни изгонят.

— Не се бъркай. Това са професионални въпроси. Да влизаме.

— Лютиче?

— А?

— Защо Оченцето?

— Ще видиш.

Пиршеството протичаше в помещението на просторен склад, от който бяха изнесли бъчонките с херинга и рибено масло. Бяха се опитали — не особено успешно — да убият миризмата с окачени навсякъде връзки имел и пирен, украсени с цветни лентички. На места, както го изискваше обичаят, висяха връзки чесън — за да отблъскват вампирите. Табуретките и пейките, наредени край стената, бяха покрити с бяло платно, а в ъгъла имаше голямо огнище и шиш. Беше тясно, но не много шумно. Бяха се събрали повече от петдесет души с най-различни професии и положение в обществото. Пъпчивият жених и неоткъсващата поглед от него невеста слушаха съсредоточено мелодичната балада. Тя бе изпълнявана от девойка със скромна синя рокля, седнала на висок стол и опряла лютнята на коленете си. Девойката не беше на повече от осемнайсет и бе много слаба. Косите й, дълги и гъсти, имаха цвят на тъмно злато. Когато Гералт и Лютичето влязоха, тя тъкмо свършваше песента и благодари с кимване на аплодисментите.

— Приветствам ви, маестро, приветствам ви. — Дроухард, празнично облечен, скочи към тях и ги поведе към центъра на помещението. — Приветствам и вас, господин Гералт. Каква чест… Да… Позволете… Уважаеми господа, уважаеми господа! Това е нашият почетен гост, който ни удостои с честта… Маестро Лютичето, известен певец и стихопле… поет, ни оказа голяма чест. За нас е чест…

Раздадоха се възклицания и ръкопляскания. Дроухард наистина изглеждаше така, сякаш му оказват голяма чест. Изчервен от гордост, Лютичето направи високомерна физиономия и се поклони небрежно. После помаха на девойките, наредени на дългата маса като кокошки върху ограда и наглеждани строго от по-възрастните си съселянки. Девойките седяха непоклатимо, сякаш бяха залепени за пейките с дърводелско лепило или някое не по-малко ефективно залепващо средство. Всички без изключение бяха положили ръце върху коленете си и бяха отворили широко уста.

— А сега, гости — възкликна Дроухард, — да се заемаме с бирата и ястията! Моля, заповядайте на трапезата.

Девойката в синьо се промъкна през тълпата, която като морска вълна заля отрупаните с храна маси.

— Здравей, Лютиче.

Гералт считаше определението „очи като звезди“ за банално и изтъркано, особено откакто започна да пътешества с Лютичето, тъй като трубадурът беше свикнал да раздава този комплимент наляво и надясно, предимно незаслужено. Но по отношение на Еси Давен дори един толкова непосветен в поезията човек като вещера трябваше да признае точността на това определение. Върху хубавичкото, с нищо незабележително лице, гореше огромно, прекрасно, блестящо тъмносиньо око, от което не беше възможно да откъснеш поглед. Второто око на Еси Давен през повечето време беше закрито от златна къдрица, падаща върху бузата й. Когато понякога къдрицата се отместваше при движение на главата или когато момичето я подухнеше, ставаше ясно, че второто око на Оченцето не отстъпва по нищо на първото.

— Здравей, Оченце — каза Лютичето и се смръщи. — Хубаво изпя баладата. Значително си подобрила репертоара си. Винаги съм казвал, че ако не можеш да пишеш стихове както трябва, по-добре да използваш чуждите. И много от тях ли използваш?

— Малко — реагира мигновено Еси Давен и показа белите си зъби. — Два или три. Исках повече, но не се получи. Абсолютни безсмислици, а мелодиите, макар и приятни и простички, да не кажа примитивни, съвсем не са тези, които очакват слушателите ми. Може би си написал нещо ново, Лютиче? Нещо не съм слушала твои песни напоследък.

— Нищо чудно — пое си дъх бардът. — Пея баладите си на места, където канят изключително талантливи и известни бардове, а ти не стъпваш там.

Еси се изчерви леко и отметна къдрицата си.

— Вярно е. Не пея в бордеи — действат ми потискащо. Жалко, че ти се налага да пееш на такива места. Но какво да се прави. Когато няма талант, публиката не се подбира…

Сега почервеня Лютичето. Оченцето се засмя радостно, неочаквано го прегърна през врата и го целуна по бузата. Вещерът се изненада, но не много. Приятелката по професия на Лютичето не можеше да е много по-непредсказуема от него.

— Лютиче, стар свирачо — каза Еси, без да отпуска прегръдката си. — Радвам се да те видя отново в добро здраве и с всичкия си.

— Ех, Кукличке! — Лютичето хвана девойката за талията, вдигна я и я завъртя така, че роклята й се развя. — Беше прелестна, кълна се, отдавна не бях слушал такъв чудесен сарказъм. Караш се дори по-хубаво, отколкото пееш. А външният ти вид е направо изумителен!

— Колко пъти съм те молила да не ми викаш „Кукличке“! — Еси духна къдрицата си и хвърли поглед към Гералт. — Освен това мисля, че е време да ме представиш на спътника си. Веднага се вижда, че не е от нашето братство.

— Пази Боже — разсмя се трубадурът. — Кукличке, той няма нито глас, нито слух и може да римува само „биене“ с „пиене“. Това е представителят на гилдията на вещерите, Гералт от Ривия. Ела, Гералт, целуни Оченцето по ръчичката.

Вещерът се приближи, без да е много наясно какво да прави. Беше прието да се целуват по ръката — по-точно по ръкавицата — дами от дукеса нагоре, като преди това прилежно се падне на коляно. По отношение на жените с по-ниско обществено положение подобен жест тук, на Юг, се смяташе за еротично двусмислен и поради това се използваше само от близки двойки.

Но Оченцето разсея съмненията му, като охотно му подложи ръката си, отпускайки пръсти надолу. Той я хвана неловко и я целуна. Еси го гледаше с изумителното си око и се изчерви.

— Гералт от Ривия — каза тя. — Виж в каква компания само се движиш, Лютиче.

— За мен е чест — промърмори вещерът, осъзнавайки, че се е увлякъл по красноречието на Дроухард. — Госпожо…

— По дяволите — изсумтя Лютичето. — Не смущавай Оченцето с лозунги и титли. Тя се казва Еси, той се казва Гералт. Край на представянето. Да се захващаме за работа, Кукличке.

— Ако още веднъж ме наречеш „Кукличка“, ще те фрасна по ухото. И към каква работа трябва да преминем?

— Трябва да се договорим как ще пеем. Предлагам да се редуваме с по няколко балади. За ефект. Разбира се, всеки ще пее свои балади.

— Съгласна съм.

— Колко ти плаща Дроухард?

— Не е твоя работа. Кой ще започне?

— Ти.

— Съгласна. А, вижте кой идва! Негово Височество княз Агловал. Точно влиза.

— Ха-ха — зарадва се Лютичето. — Качеството на публиката се повишава. Макар че, от друга страна, на него не може да се разчита. Скъперник. Гералт може да потвърди. Тукашният княз изобщо не обича да плаща. Наема, обаче не плаща.

— Чух някои неща. — Еси погледна Гералт и издуха къдрицата от бузата си. — Говореха на пристанището. Известната Шееназ, нали?

Като отговаряше с кратки кимвания на ниските поклони на струпалите се около входа гости, Агловал почти веднага се приближи до Дроухард и го отведе в ъгъла, давайки му да разбере, че не очаква оказване на почести насред залата. Гералт ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Разговаряха тихо, но си личеше, че и двамата са развълнувани. Дроухард постоянно триеше чело с ръкава си, въртеше глава, почесваше се по шията и задаваше въпроси, а навъсеният княз отговаряше със свиване на раменете.

— Князът изглежда загрижен — каза Еси, приближавайки се към Гералт. — Нима отново любовни проблеми? Започнало от сутринта недоразумение с русалката? А, вещерю?

— Възможно е. — Гералт изгледа накриво поетесата, учуден и кой знае защо раздразнен от въпроса й. — Всеки си има проблеми. Но не всички обичат да се пее за тях по панаирите.

Оченцето пребледня леко, духна къдрицата си и го погледна предизвикателно.

— С това искаш да ме обидиш, или просто да ме уязвиш?

— Нито едното, нито другото. Исках само да изпреваря следващите въпроси относно проблемите на Агловал и русалката. Въпроси, на които не съм упълномощен да отговоря.

— Разбирам. — Красивото око на Еси Давен леко се присви. — Няма да те изправям пред такава дилема. Няма да задам нито един от въпросите, които си бях намислила и които, честно казано, смятах просто за встъпление към приятен разговор. Е, разговор няма да има, така че няма защо да се притесняваш, че съдържанието му ще се изпее на някой панаир. Беше ми много приятно.

Тя се обърна бързо и се отдалечи към масите, където веднага я посрещнаха с почести. Лютичето пристъпи от крак на крак и се изкашля многозначително.

— Не мога да кажа, че беше изискано любезен с нея, Гералт.

— Глупаво се получи — съгласи се вещерът. — Наистина я обидих, и то без причина. Може би да отида да се извиня?

— Откажи се — каза бардът и добави дълбокомислено: — Никога не изпада втора възможност да направиш първо впечатление. По-добре да отидем да пийнем бира.

Но не успяха да пийнат бира. Дроухард се промъкна през тълпата и дойде при тях.

— Господин Гералт — каза той. — Извинявайте. Негово Височество иска да поговори с вас.

— Идвам — каза Гералт.

— Гералт — хвана го за ръкава Лютичето. — Не забравяй.

— Какво?

— Обеща да приемеш всяка задача, без да капризничиш. Как го нарече? Малка саможертва?

— Добре, Лютиче. Но защо реши, че Агловал…

— Надушвам го. Не забравяй, Гералт.

— Добре, Лютиче.

Двамата с Дроухард тръгнаха към един ъгъл, по-надалече от гостите. Агловал седеше на ниска маса. Правеше му компания облечен с шарени дрехи мъж със загар и с къса черна брада, каквато Гералт не беше виждал по тези места.

— Отново се срещнахме, вещерю — започна князът, — макар сутринта да се заклех, че никога повече няма да те видя. Но нямам друг вещер под ръка, налага се да се задоволя с теб. Запознай се: Зелест, мой съдия-изпълнител и ловец на бисери. Разказвай, Зелест.

— Тази сутрин — започна брадатият — реших да разширя лова отвъд границите на обичайната територия. Една от лодките отиде по на запад, зад носа, към Драконовите зъби.

— Драконовите зъби — вметна Агловал — са два големи вулканични рифа край носа. Виждат се от нашия бряг.

— Да — потвърди Зелест. — Обикновено не плуваме там — има водовъртежи и камъни, опасно е за гмуркане. Но край брега бисерите са все по-малко. И ето, че пратихме една лодка нататък. Седем души екипаж, двама матроси и петима гмуркачи, включително и една жена. Когато не се върнаха до вечерта, започнахме да се безпокоим, макар че морето беше спокойно — като залято с масло. Изпратих няколко бързи канута и те скоро намерили лодката дрейфуваща в морето. В нея нямало никого. Потънали са като камъни. Не е ясно какво е станало, но определено е имало битка, същинско клане. Има следи…

— Какви следи? — присви очи вещерът.

— Цялата лодка е в кръв.

Дроухард изсумтя и се огледа неспокойно. Зелест понижи глас.

— Всичко е, както ви го казвам — процеди той през зъби. — Цялата лодка е в кръв. Същинска касапница. Нещо е убило тази хора. Разправят, че е морско чудовище.

— Не са пирати? — попита тихо Гералт. — Или конкуренти ловци на бисери? Изключвате възможността за обикновена разправа с ножове?

— Изключваме я — каза князът. — Тук няма никакви пирати, нито конкуренти. А разправите с ножове не приключват с изчезването на всички. Не, Гералт. Зелест е прав. Става дума за морско чудовище. Слушай, никой не смее да излезе в морето, дори до близките и познати места. Хората са обхванати от див страх и пристанището е парализирано. Дори платноходите и галерите не помръдват. Разбираш ли, вещерю?

— Разбирам — кимна Гералт. — Кой ще ми покаже мястото?

— Ха! — Агловал сложи ръка на масата и забарабани с пръсти. — Това ми харесва. Ето това е по вещерски. Веднага се залавяш за работа, без празни приказки. Да, обичам така. Виждаш ли, Дроухард, казвах ти: добрият вещер е гладният вещер. А, Гералт? Ако не беше музикалният ти приятел, днес отново щеше да си легнеш с празен стомах. Добре съм информиран, нали?

Дроухард наведе глава. Зелест гледаше безизразно пред себе си.

— Кой ще ми покаже мястото? — повтори Гералт, като гледаше студено Агловал.

— Зелест — каза князът и престана да се усмихва. — Зелест ще ти покаже Драконовите зъби и пътя към тях. Кога смяташ да се захванеш с работата?

— На сутринта. Бъдете на пристана, господин Зелест.

— Добре, господин вещерю.

— Прекрасно — потри ръце князът и отново се усмихна подигравателно. — Гералт, разчитам, че с чудовището ще имаш по-голям успех, отколкото с Шееназ. Наистина разчитам на това. А, още нещо. Забранявам да се говори за това; не искам паниката да се разпространява. Разбра ли, Дроухард? Ще наредя да ти изтръгнат езика, ако проговориш.

— Разбрах, княже.

— Добре. — Агловал се изправи. — Сега върви, няма да преча на пиршеството, не искам да провокирам слухове. Всичко хубаво, Дроухард, и пожелай на сгодените щастие от мое име.

— Благодаря, княже.

Еси Давен, седнала на табуретка в обкръжението на плътен венец от слушатели, пееше мелодична и тъжна балада за достойната за съжаление съдба на изоставена любовница. Лютичето, облегнал се на един стълб, си мърмореше нещо под носа и отмерваше с пръсти тактовете и сричките.

— Е, какво? — попита той. — Получи ли работа, Гералт?

— Получих. — Вещерът не изпадна в подробности, които, впрочем, не засягаха барда.

— Казах ти, че надушвам парите. Добре, много добре. Аз ще заработя, ти ще заработиш, ще има с какво да гуляем. Ще отидем в Цидарис — ще успеем за празника на гроздобера. А сега ме извини за минутка. Там, на пейката, има нещо интересно.

Гералт проследи погледа на поета, но не видя нищо интересно, освен няколко девойки с полуотворени уста. Лютичето изпъна кафтана си, отмести шапката към дясното ухо и с бодра стъпка тръгна към пейката. Избегна с ловка флангова маневра матроните, пазещи девойките, и започна да се усмихва, показвайки зъбите си, в обичайния за него ритуал.

Еси Давен приключи баладата, получи аплодисменти, малка кесия и голям букет красиви, макар и малко поувехнали хризантеми.

Гералт кръжеше между гостите, чакайки изгоден случай да заеме място на отрупаната с ястия маса. Гледаше тъжно към изчезващите с ускорени темпове маринована херинга, зелеви сарми, варени агнешки главички и котлети, към разкъсваните на парчета салами и печени пилета, към разрязваните с ножове пушена сьомга и свинска шунка. Проблемът беше там, че на пейките около масите нямаше свободни места.

Девойките и матроните се поразмърдаха и заобиколиха Лютичето, настоявайки с пискливи гласчета да попее. Лютичето се усмихваше искрено и отказваше с престорена скромност. Гералт преодоля смущението си и почти насила си проправи път до една от масите.

Някакъв старец, който остро миришеше на оцет, се премести поразително учтиво и охотно, като едва не събори от пейката съседа си. Гералт незабавно се зае с храната и опустоши мълниеносно единствената чиния, до която успя да се добере. Миришещият на оцет старец сложи пред него друга. От благодарност вещерът съсредоточено изслуша дългата тирада за сегашните времена и днешната младеж. Старецът упорито наричаше разпуснатите нрави „разврат“ и на Гералт не му беше лесно да запази сериозно изражение.

Еси стоеше самичка до стената под връзка имел и настройваше лютнята си. Вещерът видя, че един юноша с тесен брокатен кафтан отиде при нея и й заговори нещо с усмивка. Еси погледна младежа, изкриви леко красивите си устни и бързо рече нещо. Юношата се сепна и побърза да се отдалечи, а ушите му, червени като рубини, още дълго светиха в полумрака.

— … Низост, позор и срамота — продължаваше старецът. — Голям разврат, господине.

— Вярно е — потвърди Гералт неуверено, докато обираше остатъците в чинията със залък хляб.

— Моля за тишина, благородни дами и господа! — извика Дроухард и излезе насред залата. — Знаменитият маестро Лютичето, макар и малко болен и поуморен, ще ни изпее знаменитата балада за царица Мариен и Черния гарван! Ще направи това в отговор на горещата молба на дъщерята на мелничаря, госпожица Веверка, на която, както се изрази той, не може да се откаже.

Госпожица Веверка, една от най-грозноватите сред седналите на масата девойки, веднага се изчерви. Разнесоха се викове и ръкопляскания, които заглушиха поредната забележка за разврата от страна на вонящия на оцет старец. Лютичето изчака да настъпи пълна тишина, изсвири с лютнята ефектно встъпление и запя, без да откъсва поглед от госпожица Веверка, която от куплет на куплет ставаше все по-красива. „Наистина — помисли си Гералт, — този кучи син действа по-ефективно от магьосническите кремове и мазила, които продава Йенефер на сергията си във Венгерберг“.

Еси се промъкна зад гърбовете на наредилите се в полукръг около Лютичето слушатели и тихомълком се отправи към вратата на терасата. Воден от странно предчувствие, вещерът се измъкна ловко от масата и тръгна подире й.

Тя стоеше, опряла лакти на перилата на терасата и свила глава между малките си повдигнати рамене. Гледаше към смръщеното, блестящо под лунната светлина море и към огньовете на пристанището. Под краката на Гералт изпука някаква съчка и Еси се изправи.

— Извинявай, не исках да ти преча — каза той равнодушно, очаквайки да види на лицето й странната гримаса, с която току-що беше удостоила брокатения юноша.

— Не ми пречиш — отговори тя и се усмихна, отмятайки къдрицата. — Нямах нужда от уединение, а от чист въздух. И на теб ли ти пречат димът и задухът?

— Малко. Но повече ме потиска мисълта, че те обидих. Дойдох да се извиня, Еси, и да опитам да намеря повод за приятен разговор.

— Аз трябва да се извиня — отвърна девойката. — Реагирах прекалено рязко. Винаги реагирам рязко, не умея да се сдържам. Прости ми и ми дай втори шанс. Да поговорим.

Той се приближи, облегна се на перилото и долови топлината на тялото й и дъх на вербена. Харесваше му, макар и да не беше като аромата на люляк и касис.

— С какво свързваш морето, Гералт? — попита внезапно Еси.

— С безпокойство — отвърна той, без да се замисля.

— Интересно. А изглеждаш толкова спокоен и сдържан.

— Не казах, че чувствам безпокойство. Ти ме попита с какво свързвам морето.

— Асоциацията е огледало на душата. Знам нещичко за това, аз съм поет.

— А ти с какво свързваш морето, Еси? — попита бързо Гералт, за да приключат с обсъждането на безпокойството, което всъщност чувстваше.

— С вечно движение — отговори тя след кратка пауза. — С промени. И със загадка, тайна, с нещо, което не схващам, което бих могла да опиша по хиляди начина, с хиляди стихове, без да стигна до същността му. Да, може би е точно това.

— Виж ти — каза той. Като че вербената започваше да му действа все по-силно. — Това, което усещаш ти, е също безпокойство. А изглеждаш толкова спокойна и сдържана.

Тя се обърна към него, отметна златистата си къдрица и го погледна с прекрасните си очи.

— Не съм спокойна и сдържана, Гералт.

Случи се неочаквано, напълно неочаквано. Жестът, който направи той и който можеше да бъде само леко докосване на ръката й, прерасна в силна прегръдка. Привлече я бързо, но не грубо, към себе си и телата им се докоснаха бурно, стремително. Еси застина, напрегна се, изви силно тяло назад и опря здраво ръце в неговите, сякаш искаше да ги свали от талията си, но вместо това ги хвана по-здраво, наведе глава и разтвори устни.

— Защо… защо? — прошепна тя. Окото й беше широко отворено, златната къдрица се спускаше върху другото.

Той спокойно и бавно наведе глава и устните им се сляха в целувка. Еси и сега не пусна ръцете му, стискащи талията й, и все така бе извила гръб, за да избегне докосването на телата. Застанали в тази поза, те се въртяха бавно, като в танц. Тя го целуваше охотно, смело. И продължително.

После ловко и без усилие се освободи от ръцете му, извърна се и отново се облегна на перилото и сведе глава. Изведнъж Гералт се почувства отвратително, неописуемо глупаво. Това усещане спря порива му да се приближи до нея и да прегърне свитите й рамене.

— Защо? — попита тя студено, без да се обръща. — Защо го направи?

Погледна го с крайчеца на окото си и Гералт изведнъж разбра, че е сгрешил. Неочаквано осъзна, че фалшът, лъжите, лицемерието и безразсъдството са го завели право в тресавището, където между него и бездната има само пружиниращи, събрани в тънък слой треви и мъхове, готови всеки момент да се разкъсат и да се пръснат.

— Защо? — повтори тя.

Той не отговори.

— Търсиш си жена за през нощта?

Той не отговори.

Еси бавно се обърна и докосна рамото му.

— Да се върнем в залата — предложи тя спокойно, но той не се подлъга по това спокойствие и усети колко е напрегната. — Не прави такава физиономия. Нищо не се е случило. Нямаш никаква вина, че аз не търся мъж за през нощта.

— Еси…

— Да се връщаме, Гералт. Лютичето вече изкара три биса. Сега е мой ред. Да вървим, ще пея…

Тя го погледна някак странно и духна кичура от окото си.

— Ще пея за теб.