Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trochę poświęcenia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази

Превод: Васил Велчев

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Георги Пенчев

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2008

ISBN 978-954-761-332-4

История

  1. — Добавяне

IV

— Охо — направи се на учуден вещерът. — Появи се, все пак? Мислех, че няма да се върнеш през нощта.

Лютичето затвори вратата, окачи на стената лютнята си и шапката с перото, свали кафтана си, изтръска го и го захвърли върху един чувал в ъгъла на стаята. Освен чувалите, ведрото и огромния сламеник, на тавана нямаше никакви мебели — дори свещта беше на пода, във втвърдила се локвичка восък. Дроухард се възхищаваше на Лютичето, но, очевидно, не толкова, че да му предостави стая или поне нормално легло.

— А защо си мислеше — попита Лютичето, докато сваляше ботушите си, — че няма да се върна през нощта?

— Мислех — вещерът се надигна на лакът и сламата изхрущя, — че ще идеш да пееш серенади под прозореца на прекрасната Веверка, която цяла вечер гледаше с изплезен език като куче — самка.

— Ха-ха — засмя се бардът. — Ама че си глупав. Нищо не разбираш. Веверка? Изобщо не ми пука за Веверка. Просто исках да предизвикам ревността на госпожица Акерета, която ще забия утре. Отмести се.

Лютичето се строполи на сламеника и издърпа одеялото на Гералт. Вещерът почувства странно озлобление и се обърна към малкото прозорче, през което, ако не бяха паяжините, щеше да се вижда звездното небе.

— Какво си се начумерил? — попита поетът. — Пречи ли ти, че ухажвам момичетата? Откъде накъде? Да не си станал друид и да си дал обет за въздържание? А може…

— Престани да бърбориш. Уморен съм. Не забеляза ли, че за пръв път от две седмици имаме покрив над главата и сламеник? Не те ли радва мисълта, че на сутринта няма да ни текат носовете?

— За мен — размечта се Лютичето — сламеник без момиче не е сламеник. Той е непълно щастие, а какво е непълното щастие?

Гералт тихо изстена, както винаги, когато Лютичето го обземаше нощна бъбривост.

— Непълното щастие — продължи Лютичето, упойвайки се от собствения си глас — е като… прекъсната целувка. Защо скърцаш със зъби, ако мога да попитам?

— Ужасно си скучен, Лютиче. Само сламеници, девойки, задници, цици, непълно щастие и целувки, прекъснати от кучетата, които родителите на момичетата насъскват срещу теб. Е, явно не можеш иначе. Очевидно само фриволността — за да не кажа безразборните връзки — ти позволява да измисляш балади, да пишеш стихове и да пееш. Очевидно това — запиши си го — е тъмната страна на таланта.

Каза прекалено много и не прозвуча достатъчно студено. Така че Лютичето го разгада с лекота.

— Аха — изрече той спокойно. — Еси Давен, наричана Оченцето. Прелестното оченце на Оченцето погледнало към вещера и предизвикало смут в душата му. Вещерът се почувствал пред нея като просяк пред принцеса. И вместо да обвини себе си за това, вини нея и търси тъмната й страна.

— Глупости, Лютиче.

— Не, драги мой. Еси те е впечатлила, не отричай. Впрочем, не виждам нищо безнравствено в това. Но бъди внимателен, не допускай грешки. Тя не е такава, каквато си мислиш. Ако в нея има талант и тъмна страна, то със сигурност не са такива, каквито си си въобразил.

— Предполагам — каза вещерът, овладявайки гласа си, — че я познаваш доста добре.

— Достатъчно добре. Но не така, както си мислиш. Не така.

— Което е странно за теб, признай си.

— Глупав си ти. — Бардът се протегна и сложи ръце под главата си. — Познавам Кукличката почти от детството й. За мен тя е… е… като по-малка сестра. Повтарям, не допускай грешки, не бъди глупав. Иначе ще й причиниш огромна неприятност, защото и ти й направи впечатление. Признай си, че я искаш!

— Дори и да е така, за разлика от теб аз не съм свикнал да обсъждам такива неща! — отряза го Гералт. — И да съчинявам песнички за тях. Но благодаря за това, което ми каза за нея. Може би наистина ме спаси от глупава грешка. А сега стига вече. Темата е изчерпана.

Лютичето лежа известно време неподвижно и мълча, но Гералт го познаваше прекалено добре.

— Знам — каза поетът. — Вече всичко знам.

— Нищо не знаеш, Лютиче.

— Знаеш ли къде ти е проблемът, Гералт? Струва ти се, че си различен. Парадираш със своята различност, с това, което смяташ за ненормалност. Натрапваш нагло своята ненормалност на всички, без да осъзнаваш, че за повечето трезвомислещи хора ти си най-нормалният човек на света и дай боже всички да са толкова нормални. Имаш по-бързи реакции и вертикални зеници? Виждаш в тъмното като котка? Разбираш от магии? Голяма работа. Аз, драги мой, навремето познавах един кръчмар, който беше в състояние десет минути непрекъснато да пърди, при това звучейки като псалма „Здравей, здравей, утринна заря“. И въпреки необичайния си талант този кръчмар беше най-нормалният от нормалните, с жена, деца и парализирана баба…

— Какво общо има това с Еси Давен? Можеш ли да обясниш?

— Разбира се. На теб без никакви основания ти се е сторило, че Оченцето се е заинтересувала от теб заради нездраво, направо перверзно любопитство; че те възприема като изрод, двуглаво теле или саламандър в зверилник. И веднага си се надул. При първия удобен случай й даде неучтив, незаслужен отговор, отвръщайки на удар, който не е нанесла. Аз бях свидетел на това. Не видях как са се развили събитията по-нататък, но забелязах бягството ви от залата и поруменелите й бузи, когато се върнахте. Да, Гералт. Опитах се да те предпазя от грешка, а ти вече си я извършил. Искал си да отмъстиш за онова, което ти се е сторило нездраво любопитство. Решил си да се възползваш от това любопитство.

— Пак ти казвам — глупости.

— Решил си да пробваш — продължи невъзмутимо Лютичето — дали ще успееш да я отведеш в сеното, да узнаеш дали ще й е интересно да се люби с изрод-вещер. За щастие, Еси се е оказала по-умна и благородно се е смилила над твоята глупост, разбирайки причината за нея. Правя си този извод, защото когато се върна от терасата, лицето ти не беше подуто.

— Приключи ли?

— Приключих.

— Тогава лека нощ.

— Знам защо беснееш и скърцаш със зъби.

— Сигурно. Нали знаеш всичко.

— Знам кой те промени така, на кого дължиш това, че не можеш да приемеш една нормална жена. Да, Йенефер ти е влязла под кожата, макар и да не мога да разбера какво намираш в нея.

— Престани, Лютиче.

— Наистина ли не предпочиташ някое нормално момиче като Еси? Какво има магьосницата, което да го няма в Еси? Нима е възрастта? Оченцето може да не е от най-младите, но е на толкова, на колкото изглежда. А знаеш ли какво ми призна някога Йенефер след няколко халби? Ха-ха… Каза, че го е правила за пръв път с мъж в годината след изобретяването на двураменния плуг.

— Лъжеш. Йенефер не може да те понася и никога не би се разкрила пред теб.

— Добре де, послъгах, признавам си.

— Нямаше нужда. Познавам те.

— Само така ти се струва. Не забравяй, че съм сложна натура.

— Лютиче — въздъхна вещерът, чувстваше как очите му се затварят. — Ти си циник, злосторник, развратник и лъжец. И, повярвай ми, в теб няма нищо сложно. Лека нощ.

— Лека нощ, Гералт.