Индийски приказки (6) (Подбрани случки из старинния индийски епос Махабхарата)

Къщата на щастието

Приготовленията за тръгването свършиха, Юдищира и братята му взеха да се сбогуват с майка си Кунти. Царицата, подтикната от някакво мрачно предчувствие, ги притисна до сърцето си и им рече:

— В последно време често ви виждах да тръгвате, но не трепвах. Този път вашето заминаване не прилича на другите. Вземете ме с вас, моля ви се!

Трябваше да отстъпят на желанието й.

Пътуването беше дълго. Като пристигнаха в град Варанавата, Юдищира, братята му и царицата бяха тържествено посрещнати. Народът се веселеше. Пурокана, управителят, беше подредил добре всичко. Той беше дребничък човек, пълен и отпуснат, раболепен пред могъщите и презрителен към низшите.

След като произнесе своята приветствена реч, той заведе царствените гости в Къщата на щастието. Дворецът се намираше вън от града в усамотено място на края на гората, която го заобикаляше от всички страни и го затваряше като непроходима преграда. Лакът блестеше върху стените отвътре, както и отвън. Юдищира веднага почувства миризмата на смола.

Много дни изминаха в това ново жилище без никакво произшествие да смути почивката на царя и семейството му. Принцовете участваха в празненствата, уреждани в тяхна чест, или посещаваха различни квартали на града. Те не закъсняха да забележат, че бяха следени и всяко тяхно движение отбелязвано. Стражите на управителя пред портите на двореца се сменяваха постоянно; други съпровождаха царя и принцовете при всяко тяхно отдалечаване. Сам Пурокана, ласкател и подлизурко, какъвто си беше, ги следваше по петите.

Бхимасена пръв се умори от този надзор и поиска да си тръгне. Но Юдищира, който още не беше разбрал плановете на своите неприятели, го посъветва да се преструва на доволен и да бъде нащрек! Под предлог, че излизат на лов, тримата братя започнаха да проучват подробно околността и да бележат с условни знаци горските пътеки, най-вече водещите към Ганг, който течеше на известно разстояние от Къщата на щастието.

— Трябва да печелим време — казваше Юдищира на братята си, но очакването изопваше нервите им.

Дните минаваха в дразнеща мудност. Обещаният пратеник от Видура все още не идваше.

Най-сетне една вечер някакъв просяк пристигна в двореца и поиска да види царя. Пуснаха го. Щом се яви пред него, човекът се провикна: „Истината крепи света!“.

Царят се взря в очите му, после заповяда да му сложат ядене и пиене. Когато останаха сами, просякът му заговори високо с тези думи:

— Велики Юдищира, през една от следващите безлунни нощи ще подпалят тази къща. Тя е изградена нарочно от смолисто дърво и е лакирана. Изкопай проход от твоята стая до средата на гората. Когато пожарът избухне, вие ще избягате. Ще повярват, че сте загинали в огъня и няма да ви преследват. На брега на Ганг ще ви чака лодка; тя ще ви откара на сигурно място.

Тримата братя веднага се заловиха за работа. Нощем прокопаваха безшумно прохода. Денем закриваха входа на подземието с дъски и килими. Работата беше много трудна, но принцовете я завършиха преди новолунието. После зачакаха събитията.

Първата нощ премина, без нищо да се случи, също и втората, и третата.

Четвъртата вечер царица Кунти уреди голям празник в една от залите на лакираната къща. Между поканените, разбира се, беше Пурокана, както винаги, престорен и тържествен. Юдищира беше разбрал, че е лаком, не се отдели от него през цялата вечер и го тъпчеше със сладкиши и напитки. Късно през нощта, когато всички поканени се сбогуваха, управителят, мъртво пиян, хъркаше върху един килим в ъгъла на залата.

Къщата потъна в дълбока тишина.

Бхимасена се приближи до пияницата и се накани да го ритне, но се въздържа и процеди през зъби:

— Подлец!

Гласът му още звучеше в тишината, когато Бхимасена усети странна миризма. Веднага разбра: това беше замисленият пожар! Предателите бяха подпалили жилището с надеждата, че тримата брата ще загинат в съня си. Бхимасена извика веднага близките си, за да ги предпази от опасността.

Юдищира хвана брат си Арджуна за ръка и му направи знак да мълчи.

— Никой не бива да ни чуе. Трябва да повярват, че сме изгорели.

После промълви:

— Бързо, да не губим време.

Влязоха в стаята на Юдищира; въздухът беше наситен с гъст дим и трудно се дишаше, огнените езици вече ближеха пода. Арджуна и Кунти, последвани от Юдищира и Бхимасена, се спуснаха в подземието.

След няколко минути те излязоха на чист въздух. Бедствието беше взело страхотни размери. Дворецът се бе превърнал в огромна клада. Черните очертания на стражниците се изрязваха върху нажежената завеса. Дори небето изглеждаше възпламенено.

Бегълците се спряха за миг, защитени от дърветата, да погледат развихрените пламъци…

— Гори, проклета къщо — се провикна Юдищира.

Те забързаха към Ганг. Трудно си проправяха път сред гъстата растителност в нощния мрак, едва разсейван от светлината на пожара. Бхимасена вървеше пръв, режеше или изтръгваше храстите, които им препречваха пътя. Майката и братята му го следваха, като се държаха един за друг.

Стигнаха брега на Ганг; там забелязаха слаба светлинка. Бхимасена отправи зов с мощния си глас; фенерът се раздвижи. Една лодка се приближи до брега. Бхимасена взе майка си на ръце и скочи в лодката, последван от братята си. При веслата седеше лодкар, който с няколко силни тласъка отблъсна лодката от брега и я остави да се носи по течението.

Никой не говореше. Юдищира мислеше с горчивина за престъпната измама на своя чичо; Бхимасена разярен стискаше зъби; Арджуна гледаше неподвижно пред себе си. В тишината се чуваше риданието на клетата Кунти.

Стигнаха до мястото, където Ганг се разширява и смесва величествените си води с водите на морето; лодкарят зави с лодката и се приближи до другия бряг. Четиримата нещастници слязоха бързо, махнаха за сбогом на лодкаря, който незабавно се отправи към морето.

Нощта беше още дълбока, местността непозната. Трябваше да се дочака зората. Когато небето започна да избледнява, гората се показа ужасяваща и дива.

Бхимасена взе майка си и подкани за път. Със свободната си ръка той изтръгваше храсти и дървета. Движеше се с мощта на голям разярен слон, за да се освободи от бушуващия в него гняв.

Блатистата местност гъмжеше от насекоми; трапчини със застояла вода неочаквано се отваряха под нозете им. Колкото по-високо се изкачваше слънцето в небето, толкова горещината ставаше по-непоносима.

Уморени и изтощени, примиращи от глад и жажда, залитащи от недоспиване, Юдищира и Арджуна с мъка следваха брат си. Спъваха се в извитите корени и се плъзгаха по гниещите листа. Най-сетне Арджуна падна на земята и помоли братята си да спрат.

— Невъзможно е — каза задъхан Юдищира, — ние трябва да излезем от този гроб. Трябва да се отдалечим колкото е възможно повече от Варанавата. Може би са забелязали нашето изчезване и са по следите ни. Не знаем дори дали Пурокана е умрял в пожара на проклетия дворец.

Бхимасена погледна Арджуна, после се обърна към майка си, увиснала на врата му като изплашено дете, и извика:

— Защо бягаме? Ти си царят, Юдищира, и ние трябва да ти се подчиняваме. Но ако искаш да ни послушаш, знаеш ли какво трябва да направим? Да се върнем обратно. Никой не ни очаква и лесно ще възстановим справедливостта.

— Няма да цапаме ръцете си с роднинска кръв — отвърна твърдо Юдищира. — Ще дойде ден, в който нашето благоразумие ще бъде оценено.

Малката дружина отново пое своя път. Юдищира се силеше да скрива умората и жаждата си, търсеше с очи някакъв плод за ядене, една глътка вода… но виждаше само безплодни дървета и блатни води.

Отдавна минаваше пладне, царицата вдигна очи към Бхимасена и едва промълви.

— Бхима, жадна съм!

Загубвайки съзнание, тя отпусна глава.