Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (15)

Петнайсета глава
Поглед назад

Беше краят на ноември. Една хладна и мъглива вечер двамата с Холмс седяхме край веселия огън в нашата приемна на улица „Бейкър“. След трагичната развръзка, с която завърши посещението ни в Девъншър, той бе разрешил две дела от особена важност. В първото Холмс разобличи ужасното поведение на полковник Ъпуд, замесен в известния скандал, станал при игра на карти в клуба „Нонпарей“, а във второто сне от нещастната мадам Монпансие обвинението в убийство, което й беше предявено заради „смъртта“ на заварената й дъщеря мадмоазел Карер — младата дама, която, както е известно, беше открита шест месеца по-късно в Ню Йорк жива и омъжена.

След успеха, който моят приятел пожъна при разследването на тези два така трудни и сериозни случая, той бе в прекрасно разположение на духа, така че сега можех да го накарам да разясни някои подробности от Баскервилската мистерия. Търпеливо изчаквах този момент, защото знаех, че той никога не допуска да се смесят в главата му различните случаи и че човек трудно би могъл да отвлече бистрия му логичен ум от текущата работа, за да го върне към възпоминания. По това време сър Хенри и доктор Мортимър бяха в Лондон преди дългото пътешествие, препоръчано на баронета за укрепване на разстроените му нерви. Същия ден следобед ни гостуваха, така че беше естествено да насоча разговора към тази тема.

— Целият ход на събитията от гледна точка на човека, който наричаше себе си Степълтън — започна Холмс, — е прост и праволинеен, но в началото ние нямахме начин да разберем мотивите за действията му, а познавахме само отделни факти, поради което всичко изглеждаше изключително сложно. Имах възможност на два пъти да разговарям с госпожа Степълтън и сега този случай е така добре изяснен, че според мен не е останало нищо скрито за нас. Някои бележки по случая можеш да намериш в картотеката ми под буква „Б“.

— Ще бъдеш ли така добър да ми изложиш в общи линии хода на събитията по памет?

— Не мога да ти гарантирам, разбира се, че съхранявам всички факти в ума си. Човек, който непрекъснато се съсредоточава напрегнато върху нещо, притежава чудната способност да заличава от паметта си онова, което е минало. Адвокатът, който знае на пръсти делото си и е готов да спори по него с всеки експерт, след седмица-две установява, че това дело съвсем се е изпарило от главата му. Така всеки от моите случаи измества предния. Мадмоазел Карер засенчи в паметта ми спомена за Баскервил хол. Утре някой друг проблем ще всмуче цялото ми внимание и на свой ред ще изтласка очарователната французойка и мошеника Ъпуд. Що се отнася до случая с кучето, ще изложа събитията колкото е възможно по-точно, а ако пропусна нещо, ти ще ме подсещаш. Справките, които направих, потвърдиха без всякакво съмнение, че фамилният портрет не ни е излъгал и че този приятел е бил наистина от рода на Баскервилите. Син е на по-младия брат на сър Чарлс — Роджър Баскервил, онзи с лошата репутация, който избягал в Южна Америка, където, както разправяха, умрял неженен. Всъщност се е оженил и е имал едно дете — Степълтън, чието истинско фамилно име е Баскервил. Той пък се жени за Берил Гарсия — красавица от Коста Рика, и след като открадва значителна сума обществени пари, променя името си на Ванделър и избягва в Англия, където открива училище в Източен Йоркшър. Избира си това занятие, защото на път за Англия се запознал с един туберкулозен учител, чиито способности използвал, за да си осигури успех в предприетото дело. Обаче Фрейзър, учителят, умира и училището, което отначало потегля добре, бързо тръгва към провал. Ванделър променя от благоразумие името си на Степълтън и с остатъците от откраднатото, с планове за бъдещето и страстта си към ентомологията пристига със съпругата си в Южна Англия. В Британския музей научих, че е бил признат авторитет в тази специалност и че името Ванделър е дадено на някакъв вид молец, който пръв изследвал, докато бил в Йоркшър. Стигаме до онзи период от живота му, който се оказа крайно интересен за нас. Той очевидно е направил справка и е установил, че между него и ценния имот стоят само два човешки живота. Вярвам, че когато е пристигнал в Девъншър, плановете му са били още съвсем смътни, от самото начало е имал престъпен умисъл, което личи от факта, че е накарал жена си да играе ролята на негова сестра. Идеята да я използва като примамка е била вече изкристализирала, макар още да не е бил разработил с подробности плана си. Крайната му цел е била да получи имението и е бил готов да употреби всякакви средства и да се изложи на всякакъв риск, за да я постигне.

Първата му работа е била да се настани колкото е възможно по-близо до къщата на дедите си, а после да завърже приятелство със сър Чарлс и съседите. Старият баронет му е разказал преданието за кучето и така сам е утъпкал пътеката към гроба си. Степълтън, както ще продължа да го наричам, е знаел, че старецът има слабо сърце и че силен уплах може да го убие. Това е научил от доктор Мортимър. Разбрал е също, че сър Чарлс е суеверен и гледа съвсем сериозно на мрачната семейна легенда. Изобретателният му ум моментално му подсказва начина, по който баронетът може да бъде умъртвен без почти никаква възможност да се открие истинският убиец. След като изработва плана, пристъпва към осъществяването му с голяма изобретателност. Някой обикновен негодник просто би се задоволил със зло куче. Но употребата на изкуствени средства, за да направи кучето свръхестествено, е гениална измислица на Степълтън. Кучето, най-якото и най-свирепо в магазина, купува в Лондон от „Рос Менгълс“ на „Фулъм роуд“. Откарва го до Девъншър по северната линия, изминавайки голямо разстояние през тресавището пеш, за да го доведе незабелязано до къщата си. Още преди това, когато е излизал на лов за пеперуди, е бил успял да проникне в Гримпенското мочурище, така че вече е имал безопасно скривалище за животното. Връзва го там в бараката и зачаква удобен случай. Минава известно време. Невъзможно е било да се подмами старият джентълмен нощно време извън имението му. Няколко пъти Степълтън се е навъртал наоколо с кучето, но напразно. Тъкмо по време на тези безплодни скитания той, или по-право — неговият помощник, е бил забелязан от селяните и легендата за кучето демон получава ново потвърждение. Той се е надявал, че жена му би могла да примами сър Чарлс, но тук тя неочаквано е проявила твърдост. Отказала е да оплете стария джентълмен в някаква любовна игра, която би могла да го предаде в ръцете на неприятеля му. Никакви заплахи и побои не са подействали. Госпожа Степълтън не е искала да има нищо общо с тази работа, така че естественикът попада за известно време в задънена улица. Случайно намира изход и от тази трудност. Сър Чарлс, който е изпитвал дружески чувства към него, го прави посредник за отпускане на помощта, която е възнамерявал да окаже на нещастната госпожа Лаура Лайънс. Представяйки се за ерген, Степълтън добива пълно влияние върху нея и я кара да повярва, че, получи ли развод, той ще се ожени за нея. Но се е наложило изпълнението на плана му да бъде ускорено, защото научава, че сър Чарлс се готви да напусне Баскервил хол по съвет на доктор Мортимър, с когото Степълтън дава вид, че е съгласен. Наложило се е да действа незабавно, защото в противен случай жертвата е щяла да се изплъзне от ръцете му. Той упражнява влиянието си върху госпожа Лаура Лайънс, за да я накара да напише писмото, с което тя моли стареца да се срещне с нея в навечерието на заминаването му за Лондон. След това под благовиден предлог Степълтън я възпира да отиде на срещата и ето го дългоочаквания случай. Като се е върнал вечерта от Кумб Трейси, той е имал достатъчно време да вземе кучето, да го намаже с дяволската смес и да отведе звяра до вратата, където е имал всички основания да предполага, че ще намери стария джентълмен. Кучето, насъскано от господаря си, скача през вратата и подгонва клетия баронет, който хуква с викове по алеята с тисовете. В мрачния тунел гледката наистина трябва да е била страшна: огромното черно чудовище с пламнали челюсти и светещи очи се носи след жертвата си. Сър Чарлс издъхва в края на алеята — сърцето му не е могло да издържи този ужас. Кучето го е преследвало по тревата отстрани, а баронетът е бягал по самата пътека и затова не са били намерени други следи освен човешки. Когато животното е видяло, че човекът лежи неподвижно, вероятно се е приближило, за да го подуши, но щом е установило, че е мъртъв, се е върнало обратно. Тогава именно е оставило отпечатъците, забелязани от доктор Мортимър. Степълтън вика след това кучето и го подгонва към бърлогата му сред Гримпенското мочурище, оставяйки след себе си загадката, която озадачи полицията, хвърли в тревога съседите и накрая ни беше предоставена за разследване. Толкова за смъртта на сър Чарлс Баскервил. Нали разбираш каква дяволска хитрост е това? Почти невъзможно е човек да заведе дело против истинския убиец. Единственият му съучастник просто не може да го издаде, а фантасмагоричният и невероятен характер на този план го правят само още по-ефикасен. И у двете жени, замесени в случая — госпожа Степълтън и госпожа Лайънс, е останало силно подозрение към Степълтън. Жена му е знаела, че мъжът й крои нещо против стареца, знаела е и за съществуването на кучето. Госпожа Лайънс пък не е знаела нито едното, нито другото, но й е направило впечатление, че смъртта на сър Чарлс съвпада по време с несъстоялата се среща, за която единствен Степълтън е знаел. И двете обаче са били под негово влияние и той е нямало защо да се страхува от тях. Така първата половина на задачата му е била изпълнена успешно, но е оставала втората, далеч по-трудната. Възможно е Степълтън да не е знаел за съществуването на наследник в Канада. При всички случаи много скоро научава за него от приятеля си доктор Мортимър, който го е държал в течение на всички подробности около пристигането на сър Хенри Баскервил. Първата му мисъл е била дали не би могъл да свърши с този млад непознат канадец още в Лондон, преди изобщо да е стигнал до Девъншър. След като жена му отказва да омотае стареца в мрежите си, Степълтън престава да й се доверява, но и не смее да я изпуска задълго от погледа си, страхувайки се да не загуби влиянието си над нея. Затова я взема със себе си в Лондон. Отсядат, както открих по-късно, в хотел „Мескбъро“ на улица „Крейвън“ — един от онези, в които Картрайт ходи, за да търси страницата от „Таймс“. Там затваря жена си в стаята, а самият той се докарва с брада и проследява доктор Мортимър до улица „Бейкър“, после до гарата и след това до хотел „Нортъмбърланд“. Жена му е подозирала до известна степен какви са плановете му, но се е страхувала от съпруга си поради зверските му обноски с нея и не е посмяла да пише, за да предупреди човека, за когото е знаела, че е в опасност. Ако писмото е попаднело в ръцете на Степълтън, собственият й живот е щял да бъде в опасност. В края на краищата, както вече знаем, намира начин. Изрязва думите, за да състави съобщението, и пише адреса с преправен почерк. Писмото, което стигна до баронета, послужи като първо предупреждение за опасността. За Степълтън е било особено важно да се снабди с някоя вещ от гардероба на сър Хенри, та в случай че се наложи да използва кучето, да има с какво да го насочи по следите на баронета. Със свойствената му бързина и дързост естественикът веднага се заема с това и не ще съмнение, че някой от прислужниците или камериерките е бил подкупен, за да му помогне в осъществяването на този замисъл. По случайност първата доставена обувка се оказва необувана и следователно негодна за целта. Той я връща и се сдобива с друга. Това беше много характерен факт, защото ми показа, че имаме работа с действително куче, тъй като никаква друга хипотеза не би могла да обясни старанието на Степълтън да се снабди със стара обувка и пренебрежението му към новата. Колкото по-нелепа и глупава изглежда една случка, толкова по-внимателно заслужава да бъде проучена и когато ти се струва, че някое обстоятелство усложнява даден случай, нерядко се оказва, че всъщност го осветява, стига да бъде преценено, както трябва, и да се подходи към него с вещина. На следващата сутрин ни посетиха нашите приятели, следени непрекъснато от Степълтън в каретата. Съдейки по някои особености в поведението му и по това, че е знаел нашата квартира и ме е познавал по лице, съм склонен да мисля, че престъпната му кариера не се ограничава с баскервилския случай. Показателен е фактът, че през последните три години в западните графства са извършени четири крупни обира чрез взлом, а никакъв престъпник не е арестуван досега във връзка с тях. Последният от тези обири, през май на „Фокстоун корт“, е забележителен с хладнокръвното убийство на малкия прислужник, който е изненадал маскирания престъпник. Сега не се съмнявам, че именно по този начин Степълтън е поддържал разстроените си финанси и че години наред е бил опасен и отчаян престъпник. Пример за невероятната му находчивост и дързост получихме онази сутрин, когато така ловко ни се изплъзна, а после по файтонджията ми изпрати много здраве от мое име. Тогава разбира, че в Лондон с този случай съм се заел аз и следователно тук няма никакви изгледи за успех. Завръща се в Дартмур и очаква там пристигането на баронета.

— Един момент — прекъснах го аз. — Без съмнение ти описа събитията правилно, но нещо остава неизяснено. Какво е ставало с кучето, докато господарят му е бил в Лондон?

— Този въпрос е доста съществен, обърнах известно внимание и на него. Степълтън несъмнено е имал довереник, но е малко вероятно да е споделял всичките си планове с него, защото това би означавало да попадне в негова власт. Ако си спомняш, в Мерипит хаус имаше един стар слуга на име Антъни. Неговата връзка със Степълтънови може да се проследи в течение на няколко години, още по времето, когато Степълтън е бил директор на училището, така че този слуга сигурно е знаел, че господарят и господарката му са всъщност мъж и жена. После този човек изчезна, изгуби се от Англия. Обърни внимание, че Антъни не е обикновено име у нас, докато Антонио се среща на всяка крачка в Испания и Латинска Америка. Говореше английски не по-зле от госпожа Степълтън, но със същото особено произношение на „с“ и „з“. Самият аз съм виждал този човек да прекосява Гримпенското мочурище по маркираната от Степълтън пътека. Много вероятно е при отсъствие на господаря именно този слуга да се е грижел за кучето, при все че може изобщо да не е знаел за каква цел е било използвано. И така, Степълтънови се връщат в Девъншър, където скоро след това пристигнахте и вие със сър Хенри. Сега няколко думи за моите подозрения до този момент. Може би си спомняш, че докато държах в ръка хартията, върху която бяха залепени изрязаните думи, я разгледах отблизо за водни знаци. Листът беше само на няколко сантиметра от очите ми и усетих лек мирис на парфюм, известен по името „Бял жасмин“. Има седемдесет и пет вида парфюми, които един експерт криминалист трябва да разпознава на всяка цена, и в моя собствен опит съм имал не един случай, когато от бързото определяне на парфюма е зависело разкриването на някое престъпление. Парфюмът ми подсказа, че писмото е изпратено от жена, и още тогава се заинтересувах от Степълтънови. И така, бях сигурен в съществуването на кучето и се досетих кой е престъпникът, преди още да бяхме отишли в Девъншър. Планът ми беше да наблюдавам Степълтън. Очевидно не можех да направя това, ако дойдех с вас, защото той веднага би изострил вниманието си. Затова заблудих всички, включително и теб, и пристигнах тайно, когато всички предполагаха, че съм в Лондон. Лишенията, които търпях, не бяха толкова големи, колкото може би си представяш. Впрочем такива дреболии не би трябвало никога да ни спират при разследването на даден случай. През повечето време стоях в Кумб Трейси, а колибата сред тресавището използвах само когато се налагаше да бъда по-близо до сцената на действието. Картрайт тръгна с мен и преоблечен като селянче, ми оказа голяма помощ. За храната и облеклото бях зависим от него. Освен това, когато следях Степълтън, Картрайт често следваше вас, така че можех да държа в ръцете си едновременно всички конци. Вече ти казах, че отчетите ти стигаха до мен бързо, защото от улица „Бейкър“ незабавно ги препращаха към Кумб Трейси. Помогнаха ми много, особено онзи, който съдържаше случайно изпуснатия истински епизод от биографията на Степълтън. Така можах да установя самоличността и на двамата и разбрах най-сетне кой е насреща ми. Избягалият затворник и отношенията му с Бариморови доста усложниха разследването. Ти изясни и това положение по много ефикасен начин, при все че и аз бях дошъл вече до същото заключение въз основа на собствените си наблюдения. По времето, когато ти ме откри в колибата, вече познавах основно случая, но нямах нито една улика, която би могла да се използва пред съда. Дори покушението на Степълтън срещу сър Хенри през онази нощ, което завърши със смъртта на нещастния каторжник, не можеше да ни помогне много, за да докажем, че Степълтън е извършил убийство. Нямаше друг изход, освен да го хванем на местопрестъплението, а за тази цел трябваше да използваме сър Хенри като примамка и да дадем вид, че е сам и незащитен. Така направихме и с цената на силното сътресение, което получи нашият клиент, не само приключихме случая, но и причинихме гибелта на Степълтън. Трябва да призная, че сър Хенри бе изложен на такава опасност поради моето лошо ръководство, за което заслужавам упрек, но пък и не можехме да знаем предварително, че този звяр представлява такава ужасна и парализираща гледка, нито пък да предвидим мъглата, която му помогна да изскочи изневиделица пред нас. Платихме скъпо за нашия успех, но специалистът по нервни болести и доктор Мортимър ме увериха, че сър Хенри ще се оправи скоро. Дългото пътешествие ще помогне на нашия приятел да излекува не само разстроените си нерви, а и нараненото си сърце. Любовта му към тази дама беше силна и искрена и от цялата тази мрачна история най-печалното нещо за него е фактът, че чувствата му бяха измамени. Остава да спомена ролята, която тя играеше. Не ще и съмнение, че Степълтън е имал влияние върху нея, което може би се е дължало на това, че тя го е обичала, или на страха, който е изпитвала от него, а най-вероятно и на двете, тъй като тези чувства са напълно съвместими. Във всеки случай влиянието му е било много силно. По негова заповед тя се е съгласила да се представя за негова сестра, но когато се е опитал да я накара да стане пряка съучастничка в убийство, Степълтън е разбрал, че властта му над нея има граници. Била е готова да предупреди сър Хенри и много пъти се е мъчела да го стори, но така, че да не издаде съпруга си. Самият Степълтън, изглежда, е бил способен на ревност и когато вижда, че баронетът я ухажва, макар това да е част от собствения му план, не успява да се въздържи и избухва така гневно, че разкрива цялата страст и плам на натурата си, прикривани така изкусно от сдържаните му маниери. Насърчавайки тяхната близост, той си осигурява честите посещения на сър Хенри в Мерипит хаус, убеден, че рано или късно очакваният случай ще му се предостави. Тя подочува за смъртта на каторжника и разбира, че кучето е доведено в Мерипит хаус следобеда, когато сър Хенри трябва да дойде у тях на гости. Госпожа Степълтън нарича мъжа си убиец. При последвалата бурна сцена той за пръв път й дава да разбере, че тя има съперница. Тогава нейната преданост за миг се превръща в жестока омраза и той разбира, че тя ще го предаде. Затова Степълтън я е вързал, та да не може да предупреди сър Хенри, като без съмнение се е надявал, че когато цялото графство научи за смъртта на баронета, всички ще отдадат това на проклятието, което преследва рода на Баскервилите, както и сигурно щяха да направят, а тогава той ще може отново да спечели жена си, да я накара да приеме свършения факт и да мълчи за станалото. Но струва ми се, че при всяко положение сметката му щеше да излезе крива, защото дори да не бяхме ние, съдбата му не би била много различна. Тази жена с испанска кръв едва ли би му простила изневярата така лесно. Това е всичко, драги Уотсън, и без помощта на моите бележки не мога да направя по-подробен анализ на този интересен случай. Не вярвам да съм оставил неизяснено нещо съществено.

— Но той едва ли се е надавал, че сър Хенри ще умре от страх като сър Чарлс само от вида на ужасното куче.

— Кучето е било много свирепо, а той го е държал полугладно. Ако с вида си то не би могло да изплаши жертвата до смърт, щеше поне да парализира евентуалната й съпротива.

— Несъмнено. Остава неразрешен един въпрос. Ако Степълтън наследеше имота, как би обяснил факта, че той, наследникът, се е спотайвал и е живял под чуждо име така близо до имението? Как би могъл да предяви претенциите си, без това да предизвика подозрения и разследвания?

— Това е труден проблем и се страхувам, че искаш твърде много от мен, ако очакваш да го разреша. Моята сфера на действие е в границите на настоящето и миналото и не мога да отговоря на въпроса, какво е възнамерявал да прави в бъдеще. Госпожа Степълтън на няколко пъти е изслушвала от мъжа си обяснение по този проблем. Според нея е имало три възможности: той да замине за Южна Америка и оттам да предяви правата си на наследник, като установи самоличността си пред британските власти на място и така получи имота, без изобщо да идва в Англия. Би могъл да свърши това и в Лондон, като за целта се дегизира до неузнаваемост. Накрая, би могъл да снабди с документи друго лице и да го представи за наследник, като си запази правото на част от доходите. Като изхождаме от всичко, което знаем за него, можем да не се съмняваме, че щеше да намери изход и от това затруднение. А сега, драги Уотсън, след като няколко седмици бяхме претрупани с тежка работа, мисля, че можем да отделим една вечер за развлечение. Запазил съм ложа за „Хугеноти“. Слушал ли си Де Рецке? Гледай, моля те, след половин час да си готов, а на път за операта ще хапнем набързо в „Марцини“.