Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (9)

Девета глава
Втори отчет на доктор Уотсън

Светлина над тресавището

Баскервил хол

15 октомври

 

Драги Холмс,

Ако през първите дни на пребиваването ми тук бях принуден да те оставям почти без новини, трябва да признаеш, че сега наваксвам загубеното, защото събитията се трупат в бърза последователност. Последния си отчет завърших с описанието на Баримор пред прозореца, а сега имам цял куп новини, които, ако не се лъжа, доста ще те зачудят. Работите взеха неочакван за мен обрат. В някои отношения през последните две денонощия нещата се поизясниха, но, от друга страна, станаха по-объркани. Ала ще ти разкажа всичко, а ти сам ще прецениш.

На сутринта след моето приключение още преди закуска отидох да разгледам стаята, в която влезе Баримор през нощта. Забелязах, че западният прозорец, през който така съсредоточено гледаше, се отличава от всички други в къщата, защото от него се открива най-добър изглед към тресавището. Между две дървета се отваря пролука, която дава възможност на човек, застанал на това място, да наблюдава цялото тресавище, докато от всички останали прозорци се виждат само части. Значи Баримор е искал да види нещо или някого из тресавището и затова му е бил нужен тъкмо този прозорец. Нощта беше много тъмна и не можех да си представя какво изобщо се е надявал, че ще види. После ми хрумна, че тук може да се крие любовна интрижка. Това би обяснило както прикритите му действия, така и тревогите на жена му. Той е човек със забележителна външност и притежава всички необходими качества, за да плени сърцето на някоя провинциална девойка, така че в това предположение има немалко основание. Отключването на врата, което чух, след като се върнах в стаята си, може би означаваше, че е отишъл на тайна среща. Така разсъждавах сутринта и ти пиша за моите подозрения, при все че крайният резултат може би показва несъстоятелността им.

Но каквото и да бе истинското обяснение за действията на Баримор, чувствах, че отговорността, която бих поел, ако ги запазя в тайна, докато намеря това обяснение, няма да е по силите ми. След закуска имах разговор с баронета в неговия кабинет и му разказах всичко, което бях видял. Противно на моите очаквания той не се изненада особено.

— Зная, че Баримор се разхожда нощем, и съм си наумил да поприказвам с него — каза той. — Два-три пъти чувам вече стъпките му по коридора точно в часа, който споменахте.

— Значи вероятно ходи всяка вечер точно при този прозорец? — предположих.

— Може би. Ако е така, да го проследим и да разберем какво го тегли натам. Питам се какво ли щеше да направи вашият приятел Холмс, ако беше тук?

— Уверен съм, че точно това, което току-що предложихте — отвърнах аз. — Щеше да проследи Баримор, за да види какво прави.

— Тогава да го проследим заедно.

— Но той сигурно ще ни чуе.

— Баримор леко недочува, пък и, така или иначе, трябва да рискуваме. Довечера няма да си лягаме и ще чакаме в моята стая — каза сър Хенри.

Той потри ръце от удоволствие и беше явно, че се радва на това приключение, което щеше да внесе разнообразие в донякъде монотонния му живот тук.

Баронетът е във връзка с архитекта, който е изготвил плановете за сър Чарлс, и с един предприемач от Лондон, така че в скоро време се очакват значителни преобразования. От Плимът пристигнаха декоратори и мебелисти. По всичко личи, че нашият приятел има грандиозни планове и няма да щади ни труд, ни средства, за да възстанови величието на своя род. Когато къщата бъде ремонтирана и мебелировката подновена, за да бъде картината напълно завършена, ще му трябва само една съпруга. Между нас казано, ако дамата се съгласи, има всички основания да се смята, че съпруга няма да липсва дълго, защото рядко съм виждал мъж, така силно увлечен по жена, както е увлечен баронетът по нашата красива съседка госпожица Степълтън. И все пак тази искрена любов не протича гладко, както би могло да се очаква при тези обстоятелства. Днес например повърхността й бе набраздена съвсем неочаквано от малки вълни, които доста смутиха и обезпокоиха нашия приятел.

След цитирания разговор за Баримор сър Хенри си сложи шапката и се приготви да излезе. Разбира се, и аз направих същото.

— Какво, и вие ли идвате, Уотсън? — попита той, гледайки ме особено.

— Зависи дали ще ходите из тресавището — отговорих.

— Да, ще ходя.

— Е, знаете какви нареждания са ми дадени. Съжалявам, ако ви преча, но вие чухте колко енергично настояваше Холмс да не ви оставям сам, особено когато ходите из тресавището.

С любезна усмивка сър Хенри сложи ръка на рамото ми.

— Драги приятелю — каза той, — колкото и умен да е, Холмс не можеше да предвиди някои неща, които се случиха, откак съм тук. Разбирате ме, нали? Сигурен съм, че вие най-малко бихте желали да ми развалите удоволствието. Трябва да изляза сам.

Изпаднах в доста неловко положение. Смутих се, не знаех какво да кажа и какво да направя, и преди още да бях решил нещо, той взе бастуна си и излезе.

Когато премислих отново, започнах горчиво да се упреквам, че го изпуснах от поглед независимо от претекста. Представих си какво бих изпитал, ако трябва да се върна при теб и да призная, че се е случило някакво нещастие, защото не съм изпълнил наставленията ти. Уверявам те, само при мисълта за това страните ми пламнаха. Още не беше късно да го настигна и аз веднага се завтекох към Мерипит хаус.

Затичах по пътя с всички сили, но от сър Хенри нямаше и следа. Стигнах до мястото, където през тресавището се отделя пътеката. Тук, страхувайки се, че може би не съм на прав път, се изкачих на един хълм — онзи, който някога е бил кариера. Отгоре веднага зърнах баронета. Вървеше по пътеката на около триста метра от мен с една дама, която можеше да бъде само госпожица Степълтън. Ясно беше, че са се разбрали предварително и са си уговорили среща. Крачеха бавно, увлечени в разговор, и аз забелязах, че тя ръкомаха разпалено и рязко, сякаш за да е по-убедителна в онова, което казва, а той я слушаше внимателно и един-два пъти поклати глава в знак на несъгласие. Стоях сред скалите, наблюдавах двойката и се чудех какво да предприема по-нататък. Да ги настигна и да прекъсна интимния им разговор, щеше да е крайно нетактично, а, от друга страна, мой дълг беше да не изпускам от очи сър Хенри нито за миг. Крайно неприятна задача е да шпионираш приятел! Но не виждах по-добър изход и реших да наблюдавам от хълма, а после да разтоваря съвестта си, като му призная какво съм направил. Наистина, ако нещо го застрашеше внезапно, бях твърде далеч, за да му бъда полезен, но навярно ще се съгласиш с мен, че положението беше много деликатно и не можех да направя друго.

Нашият приятел сър Хенри и дамата се бяха спрели на пътеката, изцяло погълнати от своя разговор, когато изведнъж установих, че не съм единственият свидетел на срещата. Нещо зелено се мярна във въздуха и привлече вниманието ми, а като се вгледах, видях, че то е прикрепено на пръчка и подскача върху рамото на човек, който се движи из неравна местност. Беше Степълтън със сака му за пеперуди. Беше много по-близо до двойката от мен и се оказа, че върви право към тях. В този момент сър Хенри притегли към себе си госпожица Степълтън. Обгърна я с ръка през кръста, но доколкото видях, тя извърна глава, стараейки се да се откъсне от него. Той приближи лице към нея, а тя вдигна ръка, сякаш за да се предпази. В следващия момент видях как и двамата отскочиха един от друг и бързо се обърнаха. Причината беше Степълтън. Той тичаше бясно към тях, а глупавата му мрежичка се развяваше зад него. Естественикът жестикулираше и почти подскачаше във възбудата си пред двамата влюбени. Не можех да си представя какво означава тази сцена, но, изглежда, Степълтън ругаеше сър Хенри, който се опитваше да му даде някакви обяснения и страшно се разгневи, защото естественикът отказа да ги приеме. Дамата стоеше отстрани и пазеше мълчание. Накрая Степълтън се завъртя на пети и махна повелително на сестра си, а тя, след като хвърли нерешителен поглед към сър Хенри, тръгна след брат си. Нервните жестове на естественика ми показаха, че той излива гнева си и върху нея. Баронетът постоя една минута, загледан след двамата, и после бавно закрачи обратно с клюмнала глава — същинско олицетворение на унинието.

Нямах понятие, какво значи всичко това, но се срамувах страшно, че станах свидетел на такава интимна сцена без знанието на моя приятел. Спуснах се надолу по хълма и в подножието му пресрещнах баронета. Лицето му пламтеше от гняв, веждите му бяха свъсени като на човек, изпаднал в безизходица, който не знае как да постъпи.

— Здравейте, Уотсън! Откъде изникнахте? — попита той. — Или искате да кажете, че все пак сте тръгнали след мен?

Обясних му всичко: как реших, че е невъзможно да остана, как го последвах и как станах свидетел на случилото се. За момент очите му блеснаха, но откровеността ми го обезоръжи и накрая той се разсмя, макар и малко пресилено.

— Излиза, че и посред тази пустош няма място, където човек може да се уедини — каза той. — Дявол да го вземе! Изглежда, цялото население е излязло да види как ухажвам тази дама, а при това ухажването излезе крайно нескопосано. На кое място бяхте?

— На този хълм.

— Значи в ложите! Брат й пък бе заел първия ред. Видяхте ли го как налетя върху нас?

— Да, видях.

— Правил ли ви е някога впечатление на луд този неин брат?

— Не мога да кажа такова нещо.

— Аз смело мога да кажа „не“! До днес винаги съм го смятал за напълно нормален, но запомнете от мен, че той — или може би аз — се нуждае от усмирителна риза. Впрочем какво лошо има в мен, Уотсън? Ние живеем заедно вече няколко седмици. Кажете ми сега откровено: има ли нещо, което да ми пречи да стана добър съпруг на жената, която обичам?

— Няма такова нещо.

— Против общественото ми положение той не може да има възражения, така че трябва да има нещо в самия мен, та да се нахвърли така. Какво има против мен? През живота си никому не съм причинил зло. А пък той нямало да позволи дори с пръст да я докосна.

— Така ли каза?

— Да… и още някои работи. Казвам ви, Уотсън, познавам я само от няколко седмици, но още в началото недвусмислено почувствах, че тази жена е създадена за мен, а и тя също… Ей Богу, мога да се закълна, че й беше приятно да сме заедно! Има едно пламъче в женските очи, което говори по-добре от всякакви думи. Но той никога не ни даваше възможност да се срещнем и едва днес за пръв път ми се предостави случай да разменя с нея няколко думи насаме. Тя се радваше, че ще се срещнем, но когато това стана, не каза нищо за любов, дори не ме остави да говоря за това. Едно си знае и само него повтаря: мястото било опасно и нямало да е щастлива, ако не го напусна. Казах й, че след като съм видял нея, не бързам да го напусна и че ако действително иска да си отида, единственият начин да ме накара да го сторя е да тръгне и тя с мен. С една дума, това беше предложение за женитба, но преди да успее да ми отговори, довтаса онзи хубостник брат й и налетя като луд. Беше съвсем пребледнял от гняв, а светлите му очи хвърляха яростни мълнии. Какво съм бил правел с дамата? Как съм смеел да проявявам внимание към нея, когато това й било противно? Да не съм мислел, че като съм баронет, мога да правя, каквото си искам? Ако не й беше брат, хубаво щях да го наредя. Затова му казах само, че моите чувства към сестра му са такива, че не се срамувам от тях, и се надявам, че тя може би ще ми окаже честта да стане моя жена. Обаче, изглежда, и това не помогна и тогава аз също изгубих самообладание и го ужилих доста силно — което може би не биваше да правя пред нея. Така че, както сам видяхте, всичко свърши — той си тръгна с нея, а аз останах съвсем объркан. Уотсън, кажете ми какво значи всичко това, и ще ви бъда безпределно задължен, просто няма да мога да ви се отплатя.

Потърсих някакво обяснение, но, разбира се, и сам бях доста объркан. Титлата на нашия приятел, състоянието и младостта му, характерът и външността му говореха в негова полза и не знаех нищо лошо за него освен може би онази черна орис, която преследваше рода му. Беше много чудно, че предложението му е отхвърлено така рязко, без да се държи сметка за желанието на госпожицата, и че тя покорно приема това положение. Впрочем загадката биде разрешена още същия следобед от самия Степълтън. Той дойде да се извини за грубото си държане сутринта и дългата беседа насаме в кабинета на сър Хенри завърши с това, че развалените отношения се подобриха и по този случай следващия петък бяхме поканени на обяд в Мерипит хаус.

— Аз и сега не бих казал, че този човек е нормален — каза сър Хенри. — Не мога да забравя погледа в очите му, когато се нахвърли върху мен сутринта, но трябва да призная, че се извини извънредно умело.

— Даде ли ви някакви обяснения за държането си?

— Каза, че сестра му е всичко в неговия живот. Това е напълно естествено и аз се радвам, че разбира цената й. Досега били винаги заедно и според неговите обяснения той бил много самотен, а тя — единственият му близък човек и мисълта, че може да я загуби, била ужасяваща за него. Не бил разбрал, че съм се привързал към нея, но като се уверил със собствените си очи в това и осъзнал, че тя може да му бъде отнета, бил толкова потресен, че за момент изгубил контрол над думите и постъпките си. Съжаляваше много за станалото и призна колко глупаво и егоистично било от негова страна да си мисли, че би могъл цял живот да държи при себе си такава хубава жена, като сестра си. Ако се налагало да го остави, по-добре да отидела при съсед като мен, отколкото при друг. Но, така или иначе, това било удар за него и му трябвало известно време, докато се съвземе. Нямало да ни пречи, ако съм обещаел да оставя нещата, както са, в продължение на три месеца и през това време да поддържам само приятелски връзки с госпожицата, без да я ухажвам. Обещах и работата се уреди.

И така, Холмс, една от нашите малки загадки е разплетена. Да стъпиш някъде на твърдо из тинята, в която сме затънали, все пак е нещо. Сега вече знаем защо Степълтън гледаше с неодобрение кандидата на сестра си, при все че този кандидат е напълно подходящ.

А сега минавам на другата нишка, която успях да изтегля от омотаното кълбо — загадката около нощните ридания, разплаканото лице на госпожа Баримор и тайнствените пътешествия на лакея към западния прозорец. Поздрави ме, драги Холмс, и кажи, че не си разочарован от твоя помощник, че не съжаляваш за доверието, което ми засвидетелства, като ме изпрати тук. Всички гореспоменати неща се изясниха напълно за една нощ.

Казах „за една нощ“, но всъщност бяха две, защото през първата нощ ударихме на камък. Седяхме в стаята на сър Хенри почти до три часа, но не чухме никакъв звук освен биенето на часовника. Беше потискащо бдение, което завърши с това, че и двамата заспахме на столовете. За щастие не се отчаяхме и решихме да опитаме още веднъж. Следващата нощ намалихме пламъка на лампата и зачакахме, пушейки цигари, без да издадем звук. Часовете се точеха невероятно бавно, но ни помогна онова търпение, с което ловецът наблюдава капана, очаквайки дивеча да падне в него. Удари един, после два и бяхме почти готови да се предадем за втори път, но в този миг подскочихме на столовете си и уморените ни сетива изведнъж бяха отново нащрек. Причината беше едно изскърцване в коридора.

Чухме предпазливи стъпки, които минаха покрай нас и замряха в далечината. Баронетът отвори тихо вратата и се впуснахме по следите на човека. Той беше вече избиколил по галерията и коридорът тънеше в мрак. Промъкнахме се безшумно до другото крило. Стигнахме точно навреме, за да зърнем фигурата на високия, леко приведен чернобрад мъж, който пристъпваше на пръсти по коридора. Влезе в същата стая и остави вратата открехната. Тя се очерта в сиянието на свещта и един-единствен жълт лъч се протегна по мрачния коридор. Прокрадвахме се нататък, опипвайки всяка дъска, преди да стъпим на нея с цялата си тежест. Дори си бяхме събули обувките, но старите дъски все пак скърцаха и пукаха под краката ни. Изглеждаше невъзможно да не ни чуе. За щастие Баримор действително недочуваше, а и беше изцяло погълнат от заниманието си. Когато най-сетне стигнахме до вратата и надникнахме вътре, го видяхме притаен до прозореца със свещ в ръка, притиснал бялото си напрегнато лице о стъклото — точно както го бях видял преди две нощи.

Нямахме изработен план за действие, но баронетът е човек, за когото решителните стъпки изглеждат винаги най-естествените. Влезе в стаята, при което Баримор отскочи от прозореца, поемайки си шумно дъх, и се изправи пред нас мъртвоблед и разтреперан. Тъмните очи, които святкаха върху бялата маска на лицето му, изразяваха ужас. Гледаше изумен ту мен, ту сър Хенри.

— Какво правиш тук, Баримор?

— Нищо, сър.

Беше така развълнуван, че едва говореше, а сенките ни подскачаха нагоре-надолу поради треперенето на свещта в ръката му.

— Прозорецът, сър… Обикалям нощем, за да видя дали всички са добре затворени.

— И на втория етаж ли?

— Да, сър, всички прозорци.

— Слушай, Баримор! — строго каза сър Хенри. — Решили сме да научим истината, така че ще си спестиш доста неприятности, ако ни я кажеш час по-скоро. Хайде! Само без лъжи! Какво правеше при този прозорец?

Лакеят го гледаше безпомощно и кършеше ръце като човек, стигнал крайния предел на несигурността и отчаянието.

— Нищо лошо не правех, сър. Държах една свещ до прозореца.

— А защо държеше тази свещ до прозореца?

— Не ме питайте, сър Хенри, не ме питайте. Честна дума, сър, не е моя тайна и не мога да ви я кажа. Ако засягаше само мен, нямаше и да помисля да я крия от вас.

Внезапно ми хрумна една идея и взех оставената от лакея на перваза свещ.

— Нищо чудно да е сигнализирал с нея — казах. — Хайде да видим ще дойде ли някакъв отговор.

Поднесох я към стъклото, както правеше той, и се взрях в нощната тъмнина. Луната беше зад облаците и едва-едва различавах черните стволове на дърветата и по-светлата повърхност на тресавището. И изведнъж възкликнах радостно, защото малка като връх на топлийка жълта точка внезапно прониза тъмното було и заблестя неподвижно в средата на черния квадрат, очертан от рамката на прозореца.

— Вижте! — извиках.

— Не, не, сър, няма нищо… нищо — намеси се лакеят. — Уверявам ви, сър…

— Раздвижете свещта пред прозореца, Уотсън — викна баронетът. — Ето! Онази светлина също се движи! Ах ти, мошеник такъв! И сега ли ще отречеш, че това е сигнал? Хайде, казвай! Кой е твоят съучастник и какъв е този заговор?

Изражението на Баримор стана явно предизвикателно.

— Това си е моя работа. Нищо няма да кажа!

— Тогава веднага ще си вървиш!

— Добре, сър. Щом трябва, ще си вървя.

— Ще те изгоня най-позорно. Засрами се от себе си, дявол да го вземе! Твоят род е живял с моя под този покрив повече от сто години, а ти замисляш някакъв тъмен заговор срещу мен.

— Не, сър. Не е срещу вас!

Ала последните думи произнесе женски глас. По-бледа и по-ужасена от мъжа си, госпожа Баримор стоеше до вратата. Едрата й фигура, наметната с шал и по фуста, би изглеждала смешна, ако не беше трагичното изражение на лицето й.

— Ще трябва да си вървим, Илайза. Това е краят на всичко. Можеш да опаковаш нещата ни — каза лакеят.

— О, Джон, Джон! Докъде те доведох! Това е мое дело, сър Хенри, изцяло мое. Той правеше всичко само заради мен, аз го карах.

— Говорете тогава! Какво значи това?

— Моят нещастен брат умира от глад в тресавището. Не можем да го оставим да издъхне пред прага ни! Светлината е сигнал, че храната му е готова, а оттам той ни показва със своята свещ мястото, където да я занесем.

— Тогава вашият брат е…

— Избягалият каторжник, сър, престъпникът Селдън.

— Ето това е истината, сър — каза Баримор. — Нали ви казах, че тайната не е моя и не мога да вия поверя. Но сега чухте всичко и виждате, че ако е имало заговор, той не е бил насочен против вас.

Това значи беше обяснението за загадъчните нощни бродения и светлината до прозореца. Двамата със сър Хенри гледахме изумени жената. Как бе възможно тази тромава матрона и един от най-опасните престъпници в страната да са от една кръв?

— Да, сър, моминското ми име е Селдън, а той е по-малкият ми брат. Като дете прекалено много го разглезихме, угаждахме му във всичко и той започна да мисли, че светът е създаден само за негово удоволствие и че може да прави, каквото си иска. После, като порасна, се събра с лоши другари и сякаш дяволът се всели в него. Разби сърцето на майка ни и окаля името ни. От престъпление на престъпление затъваше все по-дълбоко, докато стигна до бесилката, от която го избави само милостта Божия. Но за мен, сър, той си остава къдрокосото момченце, с което съм играла и което съм гледала като всяка по-голяма сестра. Затова е избягал от затвора, сър. Знаеше, че съм тук и че няма да му откажа помощта си. Когато се довлече изнемощял и гладен със стражарите по петите му, какво можехме да направим? Прибрахме го, нахранихме го, грижехме се за него. После пристигнахте вие, сър, и брат ми реши, че тресавището ще е по-безопасно за него, докато духовете се поуспокоят. Оттогава се крие там. През вечер проверяваме дали е още наоколо, като държим свещта пред прозореца, и ако отговори, мъжът ми му носи храна. Всеки ден се надяваме, че може би си е заминал, но докато е там, не можем да го изгоним. Аз съм добра християнка, сър, и ви казвам самата истина. Ей Богу, ако има някаква вина, тя е моя, а не на мъжа ми, той правеше всичко заради мен.

Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.

— Вярно ли е това, Баримор?

— Да, сър Хенри, до последната думица.

— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си двамата в стаята, утре ще поговорим по-подробно.

След като те излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното все още блещукаше жълтата точка.

— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.

— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.

— Твърде е възможно. Колко далеч е според вас?

— Струва ми се, че е към Клефт тор.

— На не повече от два-три километра.

— Няма и толкова.

— Да, щом Баримор носи храна там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега до свещта. Каквото ще да става, Уотсън, отивам да го заловя!

През ума ми вече бе минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си, ние я бяхме изтръгнали насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използвахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степълтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в това рисковано приключение.

— И аз идвам — казах.

— Тогава вземете си револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото току-виж този приятел угасил светлината и изчезнал.

След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стенание на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и мирис на гнило. От време на време лупата надничаше за миг иззад бягащите по небето облаци, а когато навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта продължаваше да гори с равен пламък пред нас.

— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.

— Имам ловджийски нож.

— Трябва да се приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да го заловим, преди да успее да окаже съпротива.

— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властват“?

Сякаш в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна същият странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина — продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепери от него. Баронетът се вкопчи в ръката ми, пребледнялото му лице се открояваше в мрака.

— Боже мой! Какво е това, Уотсън?

— Не зная. Казват, че този вой се чувал от време на време над тресавището. Вече ми се случи да го чуя.

Воят замря и наоколо отново настана пълна тишина. Стояхме, наострили слух, но повече нищо не се чу.

— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.

Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.

— Какво говорят за този вой? — попита той.

— Кои?

— Тукашните хора.

— О, те са неуки люде. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?

Замълчах, но не можах да се размина с въпроса.

— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?

— Казват, че така вие Баскервилското куче.

Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.

— Да, куче беше — каза той най-сетне. — Но, изглежда, звукът идваше по-отдалеч, струва ми се, от там.

— Трудно е да се каже откъде идваше.

— Да, защото го носеше вятърът. В тази посока ли е Гримпенското мочурище?

— Да.

— От там идваше. Кажете, Уотсън, мислите ли, че това може да не е кучешки вой? Не съм дете. Не се страхувайте да кажете истината.

— Когато го чух преди, Степълтън беше с мен. Каза, че може да е воден бик.

— Не, не, куче е. Боже мой! Нима може да има нещо вярно във всичките тези истории? Възможно ли е да ме заплашва някаква мрачна сила? Нали не вярвате в това, Уотсън?

— Не, не!

— И все пак едно е да се смееш на това в Лондон, а друго — да стоиш тук в мрака на тресавището и да чуваш този вой. А чичо ми? Та нали около него е имало следи от куче. Всичко съвпада. Не мисля, че съм страхливец, Уотсън, но този звук май ми смрази кръвта. Пипнете ръката ми.

Беше студена като лед.

— Утре ще се чувствате отлично.

— Мисля, че няма да мога да залича този звук от съзнанието си. Какво смятате да правим сега?

— Да се върнем ли?

— Не, за Бога! Излязохме, за да заловим онзи негодник, и ще го заловим. Преследваме каторжника, а нас може би ни преследва сатанинското куче. Тръгвайте! Ще стигнем докрай, ако ще всички изчадия на преизподнята да беснеят из тресавището.

Препъвахме се на всяка крачка в тъмното. Около нас стърчаха черните назъбени хълмове, а отпреде ни все още пламтеше жълтото петънце светлина. Няма нищо по-измамно от светлината в тъмна като катран нощ: струваше ни се, че свещта е ту далеч на хоризонта, ту на няколко метра от нас. Най-сетне видяхме мястото, откъдето идваше светлината, и се убедихме, че наистина е съвсем близо. Лоената свещ бе прикрепена в една пукнатина между скалите, които я ограждаха от всички страни и така я пазеха от вятъра, а и я правеха невидима от другаде освен откъм Баскервил хол. Един голям гранитен камък ни даде възможност да се доближим незабелязано. Притаихме се зад него и надзърнахме отгоре. Странна гледка представляваше тази самотна свещ, горяща сред тресавището, без следа от живот наоколо — само равният жълт пламък и отраженията по скалите от двете му страни.

— Сега какво ще правим? — прошепна сър Хенри.

— Ще чакаме. Трябва да е някъде наблизо. Вероятно ще се мерне наоколо.

Едва бях изрекъл тези думи, и го забелязахме. Между скалите зад пукнатината, в която гореше свещта, се подаде зло жълто лице; страшно, животинско лице, цялото обезобразено от белези. Това бяха следи от низките страсти на този човек. Изцапано с кал, с настръхнала брада и увиснали разрошени коси, това лице можеше да бъде на някой от древните диваци, обитавали бърлогите по склоновете на тези хълмове. Светлината под него се отразяваше в лукавите му очички, които се взираха кръвожадно наляво-надясно в тъмното като очи на хитър див звяр, дочул стъпките на ловците.

Очевидно нещо бе събудило подозренията му. Дали с Баримор имаха някакъв условен сигнал, който ние не бяхме подали, или имаше друга причина, за да мисли, че нещо не е наред, но по отвратителното му лице се четеше страх. Всеки момент можеше да угаси свещта и да изчезне в мрака. Затова незабавно се хвърлих напред, а сър Хенри — след мен. В същия миг каторжникът изкряска някакво проклятие и запокити един камък, който се пръсна в скалата, зад която бяхме скрити допреди малко. Когато скочи на крака и побягна, видях само, че е нисък и плещест. По някаква щастлива случайност в този момент луната се подаде зад облаците. Ние се втурнахме по билото на хълма, а Селдън вече тичаше бързо по другия склон, скачайки по камъните с пъргавината на планинска коза. Един сполучлив изстрел на револвера ми би могъл да го осакати, но аз бях взел оръжието си само за да се защитавам, ако ме нападнат, а не за да стрелям в гърба на невъоръжен човек.

Оказа се, че и двамата сме добри бегачи, при това в отлична форма, но скоро разбрахме, че няма никаква вероятност да го настигнем. Той дълго се мяркаше пред нас в лунната светлина, докато се превърна в малко петънце, устремено напред между скалите по склона на един далечен хълм. Тичахме ли, тичахме, докато не ни остана душа, но разстоянието помежду ни все повече растеше. Накрая спряхме, седнахме запъхтени на два големи камъка и го наблюдавахме, докато се изгуби в далечината.

И тогава се случи нещо извънредно странно и неочаквано. По някое време станахме от камъните и тръгнахме да си вървим, изоставяйки безполезната гонитба. Лупата беше ниско, от дясната ни страна върху долната част на сребърния й диск се открояваше назъбеният връх на една гранитна скала. И върху тази скала изведнъж се появи човешка фигура, очертана на блестящия фон като черна абаносова статуя. Не мисли, че е било халюцинация, Холмс! Уверявам те, виждах извънредно ясно фигурата на висок слаб мъж. Стоеше леко разкрачен, със скръстени на гърдите ръце и наведена глава, сякаш съзерцаваше необятната пустош от торф и гранит. Може би беше самият дух на ужасното тресавище. Във всеки случай не беше каторжникът. Фигурата се намираше далеч от мястото, където се бе изгубил Селдън. Освен това мъжът беше много по-висок. С вик на изненада посочих нататък, но докато се обърна към баронета, за да сграбча ръката му, човекът изчезна. Само острият връх на гранитната скала все още се врязваше в диска на луната, но от безмълвната неподвижна фигура нямаше и следа.

Исках да тръгнем натам и да огледаме скалата, но беше доста далеч. Нервите на баронета още не се бяха успокоили от онзи вой, който му бе напомнил мрачното семейно предание, така че нямаше настроение за ново приключение. Пък и той не видя самотната фигура на скалата и не усети трепета, който аз почувствах от странното й присъствие и властната поза.

— Сигурно е часовой — каза той. — Откак онзи приятел е избягал, тресавището гъмжи от въоръжени мъже.

Възможно е това обяснение да беше точно, но на мен ми се искаше да имам повече доказателства за това. Днес смятаме да съобщим в Принстаун къде да търсят беглеца, но жалко, че не можахме да се върнем триумфално с него като наш пленник.

Такива са събитията от последната нощ и трябва да признаеш, драги Холмс, че ти представих изчерпателен отчет за всичко. Несъмнено голяма част от разказа ми не е във връзка с нашата работа и все пак смятам, че е по-добре да ти представя всички факти, а после ти ще избереш онези, които най-добре биха ти послужили, за да извадиш своите заключения. Ние, разбира се, отбелязахме известен напредък — що се отнася до Бариморови, открихме мотивите за техните постъпки и това изясни някои неща. Но тайната на тресавището и странните му обитатели си остава неразгадана. Може би в следващото писмо ще мога да хвърля известна светлина и върху нея. А най-добре би било, ако можеш да дойдеш при нас.