Йордан Хаджиев
Семеен портрет (3)

Бурята ни връхлетя на другия ден привечер, след купуването на голямата палатка.

Другарят Вангелов освен управител беше „I“ на къмпинга. При това в много по-широк смисъл, отколкото си го представяха в „Балкантурист“. Този всестранно информиран мъж съобщил на Вирджиния, че един немец продава изгодно нова палатка с две стаи. На Флорина не й приличало да живее така, да се навежда и излага. Вирджиния съобщила на Флорина, но тя не ми казва. Правят малък заговор, обход — провеждат огледа сами, а след това с Тахо и децата. „На мене може да откаже, но на децата — никога!“ — рекла. Тахо одобрил покупката, включително цената. Разбрали се и за парите — те да ни финансират.

Мъртва хватка! Децата бяха обзети от луда радост, дърпаха ме, скачаха, пищяха, че ще имат отделна стая. Иди заставай срещу такъв възторг, опитай се да потопиш къмпинга в сълзи! Цената беше наистина приемлива, особено като се има предвид авансирането.

И ето че Флорина се видя господарка на нов дом. Две скосени стаички по за двама души, а между тях високо квадратно помещение (хол, дневна, кухня) и сенник (веранда, балкон). Апартамент! При това нямаше нужда да го строим, само извадихме колчетата и го пренесохме за четирите крака. Акуратният продавач ни връчи и схема упътване за построяването й. Загубих я веднага и следната година половин ден дрънчах рейки, проклинайки германския технически гений. Но й хванах цаката и по-сетне стигнах рекорд — двайсет минути!

Обядвахме на верандата под гордо опънатия сенник, Какви минути! Казват, жилището било половин щастие. Преживях го, макар че се мъчех да не се издам. Каква поезия се крие в презрените пари! Доцентът, хирургът, Шлаф и жена му, Вангелов, дори непознатите съседи ни честитиха, стискаха ни ръцете или ни кимаха дружелюбно. Цял ден се шляхме наоколо и се шмугахме вътре, подреждахме и пренареждахме, а вечерта Флорина ми благодари с най-хубавата си прегръдка. Пълно усамотение! Врати с ципове. В дъжд, вятър, отсъствие или през нощта сенникът се спуща, затваря плътно входа и къщата се изолира. Крепост! Дори малките триъгълни прозорчета на двете спални имаха „капаци“ — затваряха се отвън с вързалки.

Макар и със закъснение, започваше голямото ни добруване.

До идната вечер.

Денят наистина беше много задушен. Радиото съобщи, че във вътрешността температурата е достигнала трийсет и седем градуса на сянка. Вятърът, вместо да утихне както обикновено, се засили. От север притъмня, тежък развлечен облак идеше в неприятен сиво-оловен цвят. Ниски светкавици украсяваха за миг хоризонта и радваха децата. Странджа, и тя прогърмя. Мъжете потягаха палатките, окопаваха ги, а жените събираха дрехи и подреждаха багажи. Столове, чадъри и дюшеци се прибираха, книги и одеяла се пренасяха в колите, момиченце гонеше понесена от вятъра топка. Над къмпинга надвисна очакване. И все пак отминалите дни бяха толкова спокойни, безгрижни, че хората изживяваха по-скоро възбуда и любопитство, отколкото тревога. Бурята е преживяване — зрелище! Представление на природата.

Първият напор на вятъра приличаше на удар. Чуха се падащи тенджери и бутилки. Следния миг задушният сгъстен въздух се нахвърли върху лагера с вой, напъна тънките стени на палатките, опъна ги, заплющяха платна, чуха се викове, жени търсеха децата си, мъже ругаеха, даваха се откъслечни команди. Капките заудряха поединично, тежко, забиваха се в пясъка, шибаха и откъсваха листата на младата топола, а клоните й се протягаха като ръце на запад. Завладя ни тъпо очакване, уплаши ни животинско предчувствие. Без повод Вирджиния се развика, че й няма гребенът, искаше Тахо да върже здраво сенника, питаше защо палатката им се тресяла и огъвала, предричаше, че колчетата ще се извадят, че водата и вятърът след малко ще ни отнесат.

Малката ми дъщеря се сви, събра устни и настръхна, очите й станаха сурови. Голямата изхълца, готова да заплаче, отиде в стаичката си и се зави презглава. Флорина студено ме попита ще издържат ли вървите. Реших да сложа още един обтегач откъм морето, отдето идеше стихията. Вятърът запищя в ушите ми, пречеше ми да работя, но аз се усмихвах отвътре, изопнат от напрежението. Отведнъж усетих някаква чиста детска радост. Боже мой, откога не съм оставал насаме с природата! Колко години ме делят оттогава. Да, ето полузабравената колиба в лозята. Там съм, сам, далече от хора и чужди очи. Хлапак, който се е приютил под дебелия кожух на лозовите пръчки в старата и почерняла колиба. Отрязан от света! Стихията е оковала всекиго и аз съм свободен, горд, един в тази пустош! И съм на сухо, на завет, коловете са забити дълбоко, не може да ни отмести и гръм, не може да ни пробие потоп! Добитъкът нехае в съседната чужда люцерна, пасе, прохладата го залива блажено, капките го галят, къпят и поят. Надувай се, боже на гнева, плющи, обикаляй, гърми-познавам те! Стоварвай се колкото щеш, святкай си — по-добре ми е! И съм силен, голям, пее ми се! Още! Искам да видя как се чупят дървета, как се изтръгват корени, как пороят влачи големи камъни!

Бурята винаги е красива. Тук, край морето, тя е може би още по-пленителна. но хората са други, уплашени, недоволни. Палатките стенат и се снишават, платната плющят, някой опъвач вече се е скъсал, един глупчо крещи на жена си да държи рейката, дете плаче, друго се е загубило и обикаля бежешком, а дъждът вече е отворил шлюзите си. Би казал човек, настъпва потопът! Но не, стихията още набира сили, прииждат талази, разгневен бог сочи жалките ни обиталища и иска да ги измете от брега, иска да си го върне един път завинаги, като в добрите времена… Тъмата вече е паднала, водата се сипе, бученето не спира, а ние се гушим малодушно, крием се и чакаме да се размине. Уви! Тази нощ няма да спим, няма да ни е топло, няма да бъдем сухи. „Отнесе я!“ — извика отчаяно някой и близко дрънчене на чинии се смеси с тракане и търкаляне на легла и куфари, с удари на газови бутилки и котлони, раздиране на платове, с проплакващи човешки гласове… От близката топола изпращя клон, може би цялата започна да се чупи. а няколко гласа завикаха истерично: „Кола, преобърна се кола!“ „Къде!“ — питаше някой друг. „На пътя! На пътя! Колите се обръщат!…“ Ужасът полази и се вмъкна през спуснатите сенници. Дръпнах ципа и излязох, за да се уверя, че моята е отзад. Вече не гледах мокротията, и без това подложената страна се слегна и от допир закапа, потече струйка.

Оттатък Каката ревеше, по-скоро хлипаше, а Малкото искаше да се мести в колата. Нов напън сякаш повдигна рейките. Дръж! — викнах на Флорина и се хванах за напречните тръби. — Хвани се до мене!… От другата страна, симетрично! Флорина похватно се улови, вече нямаше опасност да ни отнесе, но докога щяхме да висим така, колко още бихме издържали на студа и пръските! Въпреки тъмнината пред очите ни една кокетна палатка се надигна бавно, задържа се несигурно и отведнъж се отърва. Хората вътре ги нямаше и тя се преобърна един път, още един… Металните й части я държаха, но цялата дрънчеше и се деформираше, отстъпваше към сушата, додето спря — заплете се в чужди въжета. Навремени екваха още по-силни викове, изглежда, и други палатки се отскубваха. Психозата на бедствието късаше и нервите, събаряше задръжките. „Докога ще стоим така?“ — попита сдържано Флорина, но недоволството стържеше отдолу. Вероятно се беше изморила. Сетих се за войника, който първо върви колкото може, а сетне колкото трябва. Преместих се в средата, увиснах като баланс и казах:

— Прехвърли децата в колата!… И се върни да ме смениш…

За десетина минути останах сам, може би и повече. Времето тече различно! Добре, че тежах близо осемдесет килограма, с петдесет нищо няма да удържиш! Добре, че съм се качвал безброй пъти по дървета и покриви, че съм държал плуг, мотика и брадва… Жена наблизо стенеше и се оплакваше раздразнено. Отведнъж разбрах, че е Вирджиния. Естествено! Речта й беше жалка, но както винаги хулна, невъздържана. Страшно комична! Ругаеше всичко и всички, размазваше Тахо, но воят на вятъра отнасяше по нещо и не можех да свържа ясно думите. За миг оставих рейката и направих две крачки към тях. Нямаше никакво съмнение — палатката им се беше срутила, смотала, нямаше я, само натежалият плат смешно мърдаше, надигаше се като мях без видима причина, а вътре някакви същества очевидно търсеха изход, спасение, но не намираха. Улових новия си обтегач и се заслушах, макар че водата ме удряше и браздеше. Тахо се опитваше да я убеди, че няма смисъл да излизат, какво ще правят вън, по-добре да изчакат така, но Вирджиния не се съгласяваше,тя искаше сметка защо палатката се е съборила, къде ще спи тази нощ, на какво са заприличали роклите й, как ще намери нещата си, в какво състояние са цигарите, къде са парите, къде е бутилката, защо се наема да прави палатка, още утре трябва да си заминат, още сега, пращаше го да извика такси, отивала при сестра си във Варна, „Защо стоиш като пън, направи нещо!… Пречиш ми, отмести се, излез, махай се!“ „Къде да изляза, отвръщаше Тахо, не виждаш ли, че е невъзможно, ципът е заял, опитай се да отвориш ти, защо искаш да излизаш?“ „Защото няма тебе да питам, защото ще се побъркам, ще я запаля тази просташка палатка, как не можа да изгори цялата, не се ли сети да купиш по-свястна, това е цигански катун, веднага ще я продадеш, още утре ще я подариш на портиера, чужденците са прави да ни се смеят!… Махни си крака, ох, ударих се в нещо, изчезвай, повикай управителя, отивам в администрацията, Николай ще ме приеме с отворени обятия!… Докога ще продължава този дъжд, къде е бутилката най-сетне?…“

Флорина се върна и отново увиснахме на предните рейки. Казах й за речта на Вирджиния и тя се заслуша. Стана ни по-леко, и двамата се подхилвахме. Я не сакам да съм добре… Чувах откъслечно, но и това стигаше. Вирджиния беше отървала чувствата си и забравила уроците по пиано, танц и приличие, беше предоставила потока си от думи директно на бащи и деди.

Още два или три часа бурята вилня, чупи и отнася, преобърна и други коли, пороят успя да изрови асфалта на пътя, вадичката до нас стана река и си направи пролом в пясъка, дори брегът се промени, клони и листа засипаха къмпинга, прогизнахме до кости, помръзнахме, покапахме от умора. Остатъкът от нощта беше мъчително очакване да съмне, да ни посгрее слънцето и се съвземем. През юли нощта е къса, но този път ни се видя много дълга. Еле най-сетне порозовя, тъмнината взе да си отива, почнаха да се мяркат привидения, наметнати фигури. Вече нямаше вятър, нямаше облаци, само вълните все още развяваха бели гриви, а далечният скалист бряг ехтеше. Почнахме да се поздравяваме с „добро утро“, да се вглеждаме съчувствено в зачервените очи, нямахме желание да бъдем красиви, суетни. Този ден мъжете щяха да изглеждат по-малко мъже, жените щяха да са съвсем естествени, а и деца та щяха да се хвалят по-малко.

Откъм Таховата палатка се чу.

— Опитай се поне да запалиш цигара!

Вирджиния не искаше вече да излиза. Не й било студено. С Тахо намерили бутилка джин. Онова, което чухме, беше епилог на пространната й нощна реч: всички били егоисти, тя нямала нужда от никого, хора като Пачо не се раждат два пъти, но нито един доктор не пострадал, макар че трябвало да обесят поне едного.

Сетне с Тахомир дълго се опитвахме да вдигнем палатката. Накрая, разбира се, успяхме.

Най-близката приятелка на Вирджиния — Надя — трябваше вече да пристигне. Управителят Вангелов беше предупреден няколко пъти: такава и такава, трийсет и осем годишна, лекарка, служителка на ХЕИ, изрусена, леко закръглена, със синя шкода, страшно топъл човек; пуши, пие, обича компании, разведена, интелигентна — ако иска, шефът може да пусне заявка; ще дойде с дъщеря си Виктория — Вики, — студентка втори курс медицина, била е манекен на „Валентина“, най-модерното момиче на града.

Тахо се включи с удоволствие в темата „Д-р Надя и сие“. Помена още две-три имена. Тези четири-пет приятелки „образуват нещо като женски синод на града, политбюро“, което се събира всеки ден на „файв ъ клок“. Обсъждат без дневен ред десетки и стотици въпроси със или без значение, обикновено „без“. Тоест — глупости. Естествено, за тях са важни неща. Изпиват по две кафета с коняк, водка джин, узо. сливова, гроздова, черешова, праскова; също с бисквити, шоколадови бонбони, торти, кейк, бишкоти, локум, ядки, петифури. Удивително са привързани една към друга и са нещо като самостоятелен организъм. Дори са признати в някои градски среди и наименовани: „русите от Букурещ“. Доктор Надя е завършила в Букурещ. Отсъствията им се считат за неизвинени, ако обществото не е предупредено кога и особено с каква цел ще липсваш. Тайният личен живот е забранен. Тайната е предателство, колективът те подлага на най-сурово осъждане. Разбира се, подобни измени са установена практика. Следва върховното удоволствие — самокритиката. Те те разпитват, а ти разказваш всичко в подробности, за да те извинят. Така провинилата се изпитва насладата още един път. След всяко отдалечаване се дава отчет. Колкото и продължително да е пътуването, не трябва да продължава прекалено дълго. Колективът губи, разпада се. Пчела, която не се върне в кошера след двайсет и четири часа, се смята омърсена. Ако се наложи едномесечна раздяла, централата изпраща представител, за да проучи на място условията, а след това да уведоми колектива. Този пратеник е доброволец и има своя работа, отбива се пътем. По този начин отсъствуващият — в случая Вирджиния — също получава информация за метрополията.

Тахомир заяви, че отношенията на Вирджиния с приятелките й са феномен. Иначе не би могло да се определи притегателната сила между хора, които се ненавиждат, клюкарствуват една за друга, даже злорадствуват, а разделят ли се за малко, боледуват и се търсят. Към това трябва да се прибави безкрайната възможност да откриват нови теми и заедно с това да говорят за едно и също десетилетия. Този организиран живот може да се сравни само с възхода на първите християни, масонската ложа и мафията. При това без какъвто и да било устав, клетви, риби, престилки и омерта. Дисциплината и съзнанието тук са хоби и призвание, наслада.

— Всяка жена мисли изключително за мъже, разбира се — продължи Тахо. — Но, изглежда, в някои случаи сексуалният нагон отстъпва пред стремежа да бъде обсъждан. То е нещо като пиенето при алкохолиците — измества всичко друго. Или като злонравието при долните хора: дойде ли разправията, нищо не е важно!

Малко преди пристигането на доктор Надя и дъщеря й Вирджиния поучаваше двете си ученички:

— Мъжът се ражда да блъска и работи, лелиното. Затова е такъв груб и с дебела кожа. Затова са му тия просташки мускули. Ако две момчета се сбият, никога няма да ги разтървате. Те го искат! Ако се сбият за тебе, още по-добре — ставаш интересна, куцо и сакато ще иска да те види. Но мечтата на всяка жена е някой да се самоубие за нея. За мен са правили такъв опит. Беше син на богати родители, с фабрика в миналото. Влюбен! Ето това са мъжете — идиоти! Никога няма да съжалявате мъж! Те мислят за лов, за пушки, за мачове, за политика и философии. За бокс. Нормални хора блъскат ли си муцуните доброволно, додето почнат да плюят зъбите си? Още по-глупави плащат да ги гледат. Затуй, лелиното, ще си знаете книжките, ще си слушате Моцарт и ще се обличате с вкус. Като вървите, погледът ви да бъде малко над главите. С простаци нямате работа!

Дните пак станаха топли, сякаш времето се извиняваше за голямата буря. Слънцето и лекият вятър се любеха върху загорелите ни тела. Топъл женски глас попита зад палатката:

— Извинете, знаете ли къде са се настанили едно семейство от Русе: Тахомир и Вирджиния?

Какъв рефлекс имаше Вирджиния! Рипна като момче, заварено да яде крадена диня.

— Надя!

Беше писък на дълго радостно очакване, чували сме го от сцената, но упражнявано. А тука си беше самото то, на което подражават. Втурна се да ги посрещне и се спъна в една от вървите ни.

Бурните прегръдки минаха под знака на голямата радост и малката злополука. Щастливия циганин и въшките не го ядат. Домакинята прегръщаше гостенките си една след друга и двете едновременно, целуваше ги, не ни ги даваше, затова трябваше да чакаме реда си.

Защото и ние се бяхме развълнували. У човека има интуиция, животински опит. И този сгъстен опит ми пошепна, че пред нас стои опасност. Първо, двете бяха жени в най-възвишения и най-долен смисъл. Едната, облечена в постоянно разкъсваща се рокля, откриваше за миг гърди и бедра на смела, устремена интелектуалка, толкова съвременна, че да си уловиш шапката и да хукнеш. Другата, манекенката, беше съблечена до голо, до един символичен бански, ако така може да се нарече незначителното триъгълниче — една длан, — прикрепено с две златни синджирчета за също толкова миниатюрно парче отзад. Второ, порази ме пламъкът на чувствата им, лудостта, пълното игнориране на околните. Така се възторгват само по сцени, това са или драматични чувства, или драматични превземки. Трето, тези жени умееха да се прегръщат професионално, те са го вършили милион пъти и щяха да го вършат още повече. Значи и ние ще минем в калабалъка.

Не се наемам да описвам малкото, успяло да порасте до метър и седемдесет. Не зная къде си беше изработило снага, шия и устни по последните журнали. Не мога да кажа дали косите му са раснали за една или за две глави. И кой му беше нарисувал устните, веждите, очите? Как се бяха омесили всичките южни раси! Не, това беше оживяла Мария Магдалена, преди да се покае!

Беше белята, дошла на крака. Не че имам нещо против красотата, камо ли против изкушението. Напротив! Но когато умножиш подобна съблазън на куб, когато първата е облечена донейде, втората е съблечена донейде, а третата я поглеждаш като криминален престъпник; когато юридически и емпирически им развържеш юлара, когато им дадеш свобода, коли и пари; когато им връчиш документ с „разведена“ — едната, „свободомислеща“ — другата, а третата заяви, че изобщо не я интересуват служебни бележки, тогава имам нещо против! Не мога да го определя точно, не съм сигурен дали божията правда е на моя страна, съмнявам се във всичко. Моето недоволство иде от онова някогашно пасторално битие, когато, за да видиш женска голота, трябваше да се тулиш из ракитите край вира, да трепериш от детски страх и срам, да мислиш, че дядо поп ще ти надупчи езика с игла само защото си зърнал къпеща се жена в дълга кенарена риза. Защото едно незакопчано копче от нечия пазва те е карало да се потиш и да зяпаш дълго тавана. Защото дълги години си смятал, че е забранено, грешно, долно, срамно, хулно, дяволско, дори мръсно!… Защото си бягал от себе си, а не си успял да избягаш!

Голотата е естетична, но мене ме завари неподготвен. Несръчен. Гузен… Ето я думата! В нея е цялата ни вина!

И от радостен мога да стана тъжен, после разсеян и накрая отвеян. Както и обратното: след красивото лекомислие да затъна в дирене на смисъла. С тия жени ми се случват все обратни неща, все смятам нещо, а иде друго, все търсиш погледа и в големите зеници, а срещаш големите очи на жена си. Вече се уча да внимавам. Уча се да лъжа, С годините все повече внимавам, добих някакво умение, дори го прилагам, но толкова рядко, че не става нужда. Защото някой друг внимава вместо мене. Пази ме, покровителствува ме, напътства ме, чете ми десетте божи заповеди, напечатани в десет хиляди страници.

И иска да съм му благодарен. След Вирджиния дойде ред на Тахомир, но процедурата беше по-кратка. По-истинска. Доктор Надя го целуна, като че Вирджиния не съществуваше, оправи му косите и повторно го притисна. Студентката опря Дбуза, а дългите й ръце обвиха врата му. Децата чакаха реда си. Голямата ми дъщеря се топеше от предчувствие, щеше да направи ново велико познанство, ще я поздравят като равна. Малката ми приличаше на вдадена в наблюдение, проучване. Господ знае какво мислеше! Стори ми се, че гостенките имаха намерение да заобичат и Флорина, но бързо се отказаха — спряха ги познатите биотокове. За мене от фойерверките остана някакъв поизгаснал ентусиазъм — едно ръкостискане. Може би капчица интерес в очите ;на майката. Дъщерята не ме видя. Напоследък все по-често ми се налага да уча как се губи. Податки имаше и в детството — колкото щеш. Но тогава вярвах, че с времето всичко ще се оправи. Сега съзнавам, че с времето всичко ще стане по-лошо!

Отбелязах си за домашна работа да помисля защо трите русенски близначки се оказаха толкова различни в очите на Флорина. Тя харесваше Вирджиния, приемаше я такава, каквато е. Радваше й се. Отвори си вратата на сърцето и душата за нея. (Умът е друго.) А тия двете ги спря на няколко крачки: „Влизането забранено!“

Насядахме и мелницата за думи почна да се върти. Защо закъсняхте, почнахме да губим надежда, защото не сме се уговаряли за ден, ах, колко сте почернели, обърни се да те видя, Наденце, тази рокля е фантастична, ще имаш страхотен успех, остави се, по пътя един се залепи за нас, беше цяло приключение, иска да идва тук, в Русе какво ново, същото, онзи мухъл Петров не искаше да ме пуска, ще ми провали отпуската, простакът, права си, абсолютен умплеш, хем знае, че сме приятелки, добре, че се намеси доктор Писков, о, той е друго, взех да се притеснявам, забавих Вики, откога напира да тръгваме, боже, Вики, колко си се разхубавила, отложи си последния изпит, нищо, ще го вземе, тя е умница, а какво правят Велчето, Рина, Карамфила, ще ти разправям доста неща, има и клюки, буря мина ли в Русе, о, такъв порой беше, тука щеше да ни помете, цяла нощ не спря, ах, не искам да си спомням, но плажът тук е чудесен, дълъг, не е ли малко диво, барът на Аркутино е до нас, разбира се, че ще идем, още тази вечер, няма да бързате, ще спим трите, Тахо и без това се е настанил под сенника, до края на месеца няма да мърдате…

Потече една юлска фиеста, настана плажен Великден. Наизвадиха се шишета и кафета, ония носеха бонбони и индийски фъстъци, първо по един джин, още по един, уиски няма, Тахо, налей, моля ти се, Вики, един легнал пръст!… Ах, трябваше да повикаме управителя, той за маса е побъркан, готов е да продаде къмпинга, нищо особено, тюлен, но много се грижи за нас, не ни записа, защото краде, наоколо има приятни хора, но има и простаци, наблизо е един хирург, македонец, капия, през палатката оттатък е наш учен, шущер, с този, нашия, прескачат по цял ден една клечка…

Както и да се убеждавах, че не е така, тази луда манекенка беше болка. Огромните й очи, изящните дълги крака, съвършени ръце и тази кожа… На всичко отгоре с утрешно докторско самочувствие. Какъв ли живот имаше, тайни, кой я прегръщаше, за кого мислеше?…

Станах и тръгнах да се къпя. Стъпвах неловко, защото мислех как вървя, как изглеждам в очите й. Вярвах на мускулите си, на потъмнялата си кожа, а се съмнявах във всичко. Би трябвало да съм добре! Само че две деца и една решителна жена, която ще помете всичко по пътя си! Беден. Палатката му купена с чужди пари. Не може да пие. Няма звания, шарени партакеши, не е управител… Няма и вътрешното спокойствие на Тахо… А защо, драги, тръгна да се къпеш точно сега? Само за да избягаш ли? Или за да се стегнеш във водата? Знаеш, че капките украсяват тялото!… Нищо подобно, всеки ден се къпя по десет пъти! Е, да, но в момента не ти се топи! Признай, че тръгна заради манекенката!… Добре — и какво? Какво мога да направя — тя е толкова красива, нахална, тайнствена!… И защото не те погледна! Защото едва се осведоми за съществуването ти!… Да! Да! Защото ме боли! Никога няма да се съглася с ролята на неудачник! Не съм бил и няма да бъда!…

Флорина щеше да ми каже вечерта, че с пристигането им предчувствувала нещо лошо. Многото добро не е добро, тези чупки и халосии нищо не значат. Живеехме си кротко, разумно, с дребни разправии, случи се и буря, но си пиехме кафето с настроение, ракията ни стигаше, носехме си прясна вода от Корията, децата ни бяха забава — дребни ядове, а липсата на новини е добра новина, както казват англичаните. Тогава защо ни беше тази суматоха, тия прегръдки и прехласвания, които най-сетне ще стигнат до:

— Ама чакайте, щях да забравя най-важното! Тахо, къщата ви я събарят! Не съм ходила, но срещнах майка ти. Махнали оградата, вкарали багер и почнали да копаят…

Логика на хубава жена!

След толкова глупости и преливания на чаши бутилката падна и издрънча. Вирджиния изплю цигарения пушек, после повтори заради невидима частица тютюн и отри уста с показалеца си. Облиза се. Или не можеше да включи веднага, или се опитваше да прецени.

Най-сетне произнесе дрезгаво:

— А мога ли да им…

Чиста, натурална, бащина псувня!

Тахомир смъкна дебелите си вежди. Стори ми се, че тутакси се изолира от нас, за да помисли. Гостенката интелигентно не продължи.

— Значи — колебливо поде Вирджиния — пратиха ни за зелен хайвер… Значи всичко е било блъф, за да ни разкарат!… Изпързаляха ни на рядко лайно! — изохка. — Само че тази няма да я бъде! — викна и хората се обърнаха към нас. — Ако трябва, глави ще падат! Ще видим кой е по-голям мръсник!… Наумила си въшката да излезе на чело, иска център, не харесва вече бащината си махала! Научил се да го возят в кола, да му слагат софри и мацки! Ще го размажа, ще стигна до Главна прокуратура, до Държавния съвет! Тана е приятелка на любовницата му, ще го изтипосам пред целия град!… Ама и ти! — нахвърли се върху мъжа си тя. — Юрист, умник, щеше да ги накараш първо да ти платят! Сега гони Михаля! Кога ли един мъж ще ти свърши работа! Да знаеш от мене, те са си вързали гащите, предупредили са прокурора, намесили са юристите! Кого не можеш да купиш днес? Пък и що ли им е, нали плюят в едно шише! Кой е този, дето ще те защити сега? Много ли си домилял на някого? Нека събарят, нека ринат, нека секат! Вече си „кооператор“ и ще се подчиняваш на „домсъвет“! Пръв ще поздравяваш!… Защо си млъкнал?…

В раздразнението на Вирджиния се долавяше почти тържество — толкова раздираща беше обидата. Красотата й беше изневерила! У мъжете кавалерството е умряло! Тези началници вече пренебрегват и жените, на тях не им липсват служителки и молителки за служби, те са груби дори в любовта. Тя нямаше никога вече да бъде господарката на артистичния дом, никога нямаше да чуе: „Как, нима живеете в тази къща?“

Тахомир опази самообладанието си. Опита се да проумее поведението на противниците, да поразсъждава на глас. Те не са нито наивни, нито без съветници. Имат опит, знаят, че съдът и прокуратурата са тежки инстанции. За да си осигурят подкрепата на окръжния прокурор, трябва да са над него или да си осигурят такива органи. Но това би било рисковано, случаят не е от такава важност. Едва ли най-горе са известени за техните игри!…

— Бях убеден, че ще подправят съобщението — продължи. — Но биха могли да прехвърлят отговорността на някои дребен началник от строителната, който е получил нареждане по телефона. Той ще поеме удара върху себе си. Дребно наказание за незначително нарушение — неспазена формалност. Но аз и в този случай ще спра строежа до уреждане на формалностите… Не, не могат да се измъкнат!

— И какво ще правим сега? — скочи Вирджиния и едва не разля чашките. — Ще стоим тука, а онези ще копаят! Ще изкореняват! Може би и алеята вече не съществува!

— По-добре е да се примириш, Жини. Градината, тъй или иначе, е обречена. Да видим сега какво…

— Заминавам! Аз имам цветя, вишни, череши, въже за пране, маркуч, корито, чешма! Това е мой двор и моя градина! Никой няма право да влиза без мое разрешение! Вратата е заключена — това е прокурорски случай, ще извикам милицията!

Допусках, че и на Тахомир не му е толкова лесно, колкото се мъчи да изглежда. Но на кого да се оплаче? Вирджиния отдавна си е присвоила правото да страда първа, да се нервира, сърди, ругае, припада. За него беше останала противоположната роля: да се съобразява.

— Надя — обърна се Тахо към гостенката, — какво още ти каза мама? Как изглеждаше, разстроена ли беше? Защо не ми е пратила телеграма?… Казах й, че сме тука.

— Не. Беше съвсем спокойна. Горе-долу: ако видиш Тахо, кажи му, че почнаха да копаят. Събориха оградата и вкараха багер. Нещо такова…

Тахомир притвори очи.

— Има две възможности, Жини. Едната е проява на маминия сарказъм: всичко пропада, вие си карайте почивката. Другата е по-вероятна — убедили са я да подпише вместо мен… Може би това е единственото разрешение на загадката… Но с цената на какво? Трябва да телефонирам!

— С какво право ще те подписва? — настръхна още повече Вирджиния. — За да ми прави напук ли!

— Няма право, но е сънаследник. Очевидно никога не ще тръгна да оспорвам подписа й.

— А на мене знаеш ли колко ми дреме за нея и за това, че ти е майка! — кресна тя. — Само че вие може да сте се наговорили зад гърба ми! Тя е доволна, че ще си прави отделен апартамент, ти — че няма да се грижиш за къща, градина и въглища. А на мене майната ми, аз мога да хващам истерии и неврози, мога да не спя, да треперя! Как ще си преглътна сега залъка, как ще изкарам тази нощ, знаеш много добре, че трябва да се напия като…

Вдигна нервно чашата и я изпи. Устните й наистина потрепериха, може би щеше да заплаче. Обърна се рязко и отиде в палатката си.

Повечето бохеми и авантюристи са напълно безгрижни, додето са без проблеми. Те играят играта си донякъде, купуват си акции с ограничена отговорност. В края на краищата се оказват добри еснафи.

Вирджиния гледаше на тази къща като дете. Тя знаеше, че не е по силите й да построи дом, и пазеше чуждия повече от свой.

Седяхме пред същата маса, пиехме в същите чаши, но нещо си беше отишло. Усещах как красотата на нашия юли отминава и едва догодина ще можем да поведем пак безгрижен разговор.

След десетина минути Вирджиния се показа. Изтрила сълзите си, делова. Извини се — не искала да ни разваля деня, не могла да се овладее. Ние да сме си гледали плажа, братовчедите били мили хора, възпитани, а тя след малко ще се успокои съвсем. Надя на свой ред заяви, че я разбира много добре, че е права да се ядосва, Таховото безразличие било уникално. „И все пак той като юрист, Жинче, по знае, я зарежи всичко!“

Доктор Надя стана и отиде при приятелката си, прегърна я, зашепна и нещо. Двете тръгнаха към администрацията.

Останахме четирима — с Флора и Вики.

Оказа се, че е дошло следващото изпитание. Моето.

Малката голяма хубавица мълчеше досега почти достолепно. Кой знае защо, моето мълчание изглеждаше гузно и глупаво. Нямах какво да кажа, а се измъчвах. Флорина можеше да мълчи далеч по-добре от мен. При Тахо беше професионално.

Реших да отворя уста, Може би за да направя впечатление. Но додето си гласях приказката и гласа, студентката ме испревари:

— Извинете — поде с поглед в мен, — с вас наистина ли не се познаваме? Изненадите на морето!

— А познаваме ли се? — попитах с куража на невинния и помислих, че като отговор е на място. Нужно ми е остроумие, въпреки че Флорина е до мене.

— Мисля, че с вас прекарахме няколко часа заедно, Тази пролет, в началото на април. Беше забавно.

— Аз и вие?…

— Имате нова кола, нали? Светла. И плетена шапка. И много хубав бял пуловер, ръчна плетка…

— Имам още няколко пуловера, плетени от жена ми. Колата е на шест месеца.

— Точно така. Взехте ме от София. Пътувахме до Търново. Беше ми много приятно, но очевидно при вас не е било точно така.

Флорина я гледаше изучаващо. Само нея. За мене беше сигурна, че се преструвам, че съм пътувал с момичето и съм се лигавил. Исках да извикам: Лъжете!… Как се казва такова нещо? Но тя лъжеше!… Следния миг реших да се откажа от всякакъв биологичен флирт. Ще я попитам: Защо се правите на глупаво интересна, това е ученически хумор! Или направо: Ако жена ми не ви харесва или ви е обидила с поведението си, защо си го изкарвате на мене?… Не ни стигаше историята с къщата!… По дяволите къщата!… Вижте, толкова ми се нравите, че съм замаян, нямам достатъчно мисъл! Съжалявам, че не съм спасителят на този плаж, бих искал да съм Херкулес, продавам си ума за малко физически чар!… Стана ми и горчиво… Наближавам четирийсет! Извади си едното око, приятелю! Погледни жена си, тя е хубава!…

Онова се изправи и тръгна нанякъде. Изигра си ролята без грешка! Смота ме в няколко реплики и ме остави насаме в клетката с лъва. Провинението ми викаше с истеричен глас пред Флорина. Тя мълчеше, разбира се, тя не би ми помогнала никога в подобен случай. Вече чувах думите й — виждах презрението й: „Унизителното е, че се преструваш, че се правиш на невинен! Че не помниш!… А учиш децата да бъдат откровени!…“

Спокойно! Първо да помислим: защо мадамчето ще тръгне да ме топи? Всяко действие има равностоен мотив, поне в представите на действуващия… Вижда ме за първи път. Възможно ли е да си прави шега по инерция — да прилага отработен етюд? В тия перверзни софийски келеши любовната провокация е високо ценена хватка. Тя знае от опит, че е безотговорна. Всичко си позволява. Може да спечели най-трудната игра, защото не държи нито на печалба, нито на загуба. Нищо не я интересува! И все пак тя е студентка, не само манекенка. Медицината е трудна специалност, приемат с висок успех. Кога е успяла да се разлигави и опошли? Има да чете!… Друго! По-скоро… Може би е станало въпрос за нас в компанията им, на някой „файв ъ клок“. И Вирджиния ме е описала: Нафукан селянин, перчи се с трезвеност и принципи, при това психолог — моля ви се!… Има нещо! Психологията е преди всичко педагогическа специалност, но хората се впрягат и си казват:

Я да го видим що за „психолог“ е! Само от нея би могла да научи за „светла кола“, „плетена шапка“, „бял пуловер“… Чак за шапка и пуловер?… Ходили сме в Търново! Не, момиче, не позна! Тази година в Търново не съм ходил, но не биваше да го поменаваш. защото друг път съм ходил и има вероятност да съм бил при онова някогашно момиче, което…

Възможно ли е да е психопатка?… С тази ирония в погледа? С това самообладание? С това съвършено тяло?…

Къпахме се с Малкото и изкарахме още един урок по плуване. Съвсем нищо му остава, едва държа ластика на банския. Само дето не смее да се отпусне.

Лежах самотен на пясъка и се дразнех от Флорина. Отиде да спи със залепени устни. Боже, как умее да се сърди! Как й приляга!… Да, но наскоро Войводов я гледаше очарован, после ми сподели: „Знаеш ли, завиждам ти! Как умее да се радва жена ти!“ Бяхме на гости у тях в Дядо Вазовия град. Войводата разбира от хора!

Нейсе! Да не се кахърим толкова! — викаше дядо. — Ще се оправим някак с Флорина, бивало е и по-лошо, Да подремем сега на горещия пясък, да сипем малко слънце в касичката за през зимата!

Аз съм малаче, бивол — обичам кожата си гореща… И му отпуснах края, морето влезе в ушите ми, вятърът ме погали… Унесе ме…

Скочих!

— Да! — едва не извиках. — Да! Вярно! И хукнах към палатката. Флорина не спеше. Погледна ме с престорено безразличие.

— Да! — потретих. — Тя имаше право, но лъжеше! Тя е лекомислена като майка си и перко като Вирджиния! Провокатор! Вярно, че я взех на Подуяне, че пътуваше за Търново, че бяхме заедно няколко часа. Но не беше сама! Бяха двама, с неин приятел, студент. Стояха на тротоара зад железния мост, срещу автогарата. Махнаха ми, спрях. Тя беше нахлузила шапката си до очите, вятърът беше студен. Седнаха отзад, сгушиха се, казаха, че са студенти и отиват в Търново-Пътят беше мокър… Не им досаждах!

В очите на Флорина блесна заяждане или ирония:

„Измисли го най-сетне!“

Така е, за всичко се плаща! Дълго има да плащам за малките си опущения и да съжалявам, че не бяха достатъчно големи! Няколко дни след като се оженихме, Флорина срещнала своя приятелка — отде да зная, че се познавали, че били приятелки! „О, честито! Браво! А къде ще живеете? На булеварда, нали? На таванския етаж, във вътрешната стая… Зная я много добре, спала съм там преди тебе!“

Те, за всичко кабаата все е у жената! — казал шопът.

Флорина като че реши да ми прости. По свой начин:

— Добре, нямам нищо против да е било така. Само не се горещи толкова! Ако беше го казал по-спокойно, щеше да прозвучи по-убедително.

В първия миг отново се раздразних, после нещо прозрях… Ами да! Тя се бои не толкова от миналото, колкото от сегашното. Онова беше отвън и не се знаеше докога ще стои. Неговото присъствие е запален фитил, който съска в мозъка на една прозорлива жена. Мъжът е слаб, може би това не е точната дума, той е податлив на свобода, провокация и дързост. Мъжът, ако не е нищожество, ще поеме предизвикателството на природата и ще постъпи според кръвта и сърцето си. Разумът е Дребен сановник!

Флорина се боеше и се мъчеше да го прикрие. И ме осени суетната мисъл: с каква цел това разглезено момиче си направи полушегата? Лекото заяждане не е ли начин за оказване на внимание? Ученичките не замерват ли онези момчета, които им харесват?… Спомням си добре пътуването: те се бяха смълчали отзад, топлеха се или се прегръщаха, а аз изпитвах нещо като ревност отпред и се мъчех да опитомя егоизма си… Ето че имам вина! Не успях тогава да видя и запомня физиономиите, но съм бил наясно с чара на гъвкавата студентка! Тя излъчваше женственост и предизвикателство, атмосферата в колата беше любовна и аз го усещах с гърба си! Когато едно момиче се люби в присъствието на трети, той е следващият!…

Помъчих се да разложа себе си на съставните си части. Душевно. (Душа няма, тя не е научно понятие.) Колкото до тялото ми, то беше монолитно, уверено в себе си; знаеше, че животът му принадлежи и че последната дума е негова.

От една страна, съм съпруг и баща. Ще остана такъв. Семейството ми не е на кръстопът. Палатката не може да се разреже и да остане палатка. Традиционен, патриархален, старомоден, моногамен, привързан, дори съвестен. (Тази дума е опасна.) От друга страна, податлив на чара и красотата извън семейството, готов да го отрече като вечна категория, да оспори неговите „добродетели“… "А кой ще гледа децата?" е аргумент на църквата (жреците) от името на ония, които те управляват и използуват — владиците не се женят, а когато са женени, най-малко гледат деца. По какво си приличат царското семейство и семейството на бедняка скитник?

Не пожелавай жената на ближния!… Но аз и ти сме я пожелали вече: умът да си стои над синапените скрижали! Желанията са неподвластни, умът може да им повлияе съвсем малко. По-скоро навиците, подсъзнанието, детските табута.

Трето. Аз се възхищавам от голото тяло не непременно като предмет и обект на моите ръце. Аз го пожелавам не само заради страстите си, а заради идеала в него — така както се съзерцава „Мона Лиза“. Аз съм следващият художник, който, знаейки, че не може да я нарисува, се учи как да рисува. В моето ателие аз рисувам „Даная“, „Олимпия“, „Саския“, защото съм възпитан от „Мона Лиза“. И аз въртя четката, хората се заглеждат в моето платно. Да допуснем. А когато съм бездарен? Очите са по-талантливи от ръцете!

И четвърто: едно и също ли е, когато ти и тя мислите еднакво, желаете се еднакво и… И не се желаете?

Въздишката по красотата вече е красота. Понякога тъжна и безутешна, но е живот, трепет, надежда, любов. Останалото е мълчание!

Та ето как безкраят на морето и небето водели към съзерцателно разточителство. Е, зиме съзерцанието от този бряг е едно — по-северно, по-чисто, по-калинин-градско, — а лете е венецианско, созополско… Созопол е на един хвърлей!

Спи, мила Флорина! Спи, аз ще ида да поплувам, ще погледам, каквото е за гледане, а после ще си поговорим за други неща. Най-сетне ти ще ми затвориш очите за лека нощ.

Реших да стигна до отсрещния нос — Бурунчето. Далече е, но ти плувай, не се отказвай, не се връщай! Отдалечавай се от плажа и многолюдното, от крясъци и викове, дори от случайната Виктория, защото тя не е нищо друго освен една приближила се мечта. Мечтата на всички ни във всички времена. Нека оставим и талмуда на талмудистите и Корана на ходжите. Пък и чувал съм, че Коранът казва това, което ходжата си е наумил в главата.

Вече съм сам и един в голямата вода, опрял се на дланите си, стъпил на собствени нозе. Никой не ми помага, на никого не преча. В морето има място за всички. Не търся да ме забележат, не плувам заради чужди очи, размахвам ръце и крака, за да оцелея и да се радвам.

Когато след час се завърнах, „бате Сашо“ приказваше с красивата студентка. Има си хас! Беше обладан от мефистофелски идеи, Мисълта му течеше от устата, пръстите и косата, би могъл да прескочи летвичката трийсет пъти. Беше се явил на изпит и искаше да му пишат „отличен“. Но тя едва ли щеше да му пише толкова.

Естествено, след това дойде при мене, за да сподели и преживее успеха си.

— Какво се получава при вас, уважаеми съседе? — поде в учтива форма, приповдигнато. — Оказва се, че съм имал страхотен шанс да построя палатката си до вас! Какъв е този развъдник на сирени и самодиви?… Шегата настрана, но малката е сирена! Имам жестоко предчувствие: или аз, или ти, или Тахомир ще се опитаме да направим нещо! Не се отказвам ни най-малко от Вирджиния, но това ми обърква всички планове! Апропо, не е и глупава. Има опит с мъжете, а това аз ценя изключително. За мене любовта е въпрос на професионализъм, както и всичко останало!

— Кой от трима ни ще спечели?

— Откровено казано, шансовете са на твоя страна, но съм убеден, че ще ги пропуснеш. Ти се съобразяваш с жена си, май че имаш страх, може би любов, не знам. Не се притеснявай, така е с мнозинството мъже — губят. Без мене! Тахо е извън конкуренцията, макар че добрият състезател не бива да подценява никого. Но никой не му е крив на сър Ливингстън, че си е окачил нашийника сам. Може и жена му да го е направила домашен пес, тя е звероукротител. Няма значение. Освен това него го мързи. Ходенето по чуждо е разточителство, има много неудобства. Оставам аз, без да изключвам някой спасител. В момента и те са аут. Но въпреки това имам чувството, че около нас има още един — непознатият! И уви — той е най-опасният! Тези самодиви си дават адреса на много мъже, а координатната им система е цяла България. И все пак те, двете, дойдоха днес. Предимствата са изцяло наши. Както е казал другарят еди-кой си, вчера беше рано, утре ще е късно. Чувствувам се играч с нелоша карта, но…

Тръгна си също тъй внезапно, осенен от нова идея, Насреща жена му готвеше с вилица в ръка и ни се усмихна така, както не заслужавахме.

Флорина се беше посближила с нея, говорили два-три пъти и тя й разказала за несполуките си с този неукротим Дон Кихот на мисълта и любовта. Сега се хванал с една разведена. Две деца. Тип циганка, пресметлива и волева, по скоро хитра, отколкото умна, по-скоро развратна, отколкото хубава. Страшно амбициозна. Дои го, той живее и при нея, купува, бави децата й — възможно да се е привързал към тях. Защото те си нямат. По нейна вина. Това е първопричина за раздялата им. Не поискал да осиновят. „Много е самолюбив и изнежен от успехите“ — казала. Лошото настроение не оставяше Вирджиния. Помръкна, загуби чара и превземките си, сякаш светлините на рампата угаснаха. Вечерта никой не повдигна въпроса за бара в Аркутино.

С Флорина и децата ядохме отделно. За пръв път. Легнах си, исках да остана сам.

Но не можех да заспя. Топлината извираше от завивката и земята, от палатката и от мене. Щурче се обади. Комарите обикаляха наоколо, един или няколко се бяха изхитрили да влязат и звъннаха за миг в ушите ми. Скачах и замахвах. Най-сетне един ме изпази и наду ходилото ми до пръстите. Трябваше немилостиво и дълго да се чеша.

Засвири устна хармоничка. Неусетно се заслушах, отделяйки я бавно от топлия хаос на къмпинга. Мислите ми все още преобръщаха този дълъг ден, с толкова полезни и излишни вълнения, думи, помисли. Но ето че простата мелодия изплува в умореното пространство, зазвуча все по-чисто, по-самотно и похлупи с милостта си грешния дневен прах. Изчезна голотата, суетата, глупостта, уталожи се нагонът да побеждаваме, да си доказваме превъзходството. Да се подозираме… Боже мой, кой свири така! Чувствувах как наоколо и палатките замират, нямаше детски гласове, звън на чаши, никой не смееше да ходи, да иска, да се шегува… — Хармоничката се възземаше, отиде нагоре, стана по-сигурна, по-самотна, вече лудееше, влюбена в гласа си, обикаляше страни и морета, танцува в Испания и Франция, пя в Полша и Русия, върна се в Италия, плака в Тракия, лудува в Гърция, прехвърли океана и щастливо се разпиля по просторите на Мисисипи и Ла Плата… Аз ли съм се побъркал, пиян ли съм без джин, или този невъзможен, смахнат щурец е кацнал на нашия пясък от луната! Откъде е събрал торбата си с мелодии? Как? Кой му е дал това съвършенство, тази душа?… Що за личност е?…

Безшумно се измъкнах навън, за да чувам по-добре.

Не, не се лъжех!… Хора, масички и столове бяха омагьосани. Никой не пиеше, не говореше, не шепнеше. Само морето държеше исо, но толкова приглушено, с такава почит, че ми се прииска да се разплача. От нежност. От спомен за нежност… От човещина…

Дълго свири този божи помазаник, дълго се гушихме в огромната му прегръдка. Вече го обичахме! Бяхме влюбени в него, в природата, в самите нас.

Отведнъж екнаха ръкопляскания. Изправих се. Луната осветяваше човек, който се покланя щастливо — вероятно беше по-щастлив от всички нас. Щях да отида и да го попитам кой е, защо свири така, отде се е взел? Но не исках да се разделям с магията. Дръпнах се назад и легнах отново. Друг, с окъпана душа, съвсем олекнал… Утре ще се чуе, ще говорим цял ден за него.

Комарчето отново звънна, отново ме засърбя. Е, дръпнало си една капчица — има! Живей! Ще се почеша и ще заспя. Утре ще те забравя, комарко!

Унесох се… Хармоничката още ме носеше в обетованата земя. По някое време — късно беше — Флорина пристигна. Лъхна ми на джин и цигари.

— Какво става? — попитах сънен.

— Чу ли? — отвърна тя.

— Не смеех да дишам!… Фантастика!

— Нали!… Бил музикант от цирковете. Немец, женен за българка, тя ходела по въже. А той свирел с хармоничката — от държава в държава. Само това.

— Не е само това. То е много повече!

— Две жени се хвърлиха да го целуват… Знаеш ли, говори много добре български. Всяко лято идвали тук. Всички искаха да го черпят, но пи съвсем малко. и не ще да говори немски. Покапахме! Неговите го закачат, питат го, „варум“, „абер“, „зер гут“, нам какво, а той се ухилил, сочи ги с пръст и се залива: „Тия, вика, не знаят български!… Защо не знаете български бе, тука е България!“ Жена му разправя, че искал да му готви само българска кухня, у тях говорели само български и като оставели цирковете, щели да живеят тук. А той влюбен, сто пъти го каза: Обичам музиката и Стефка! И то първо Стефка, после музиката!… „Тя е, каза, световна актриса, цял свят я аплодира, аз живея в сянката й!“ Щурчо, но щастливко… Виртуоз!…

— А нашите?

— Още пифтунят. Докторицата ми се види гола вода. Дърпа повече от Вирджиния — и двете се напиха. Това приятелство обаче не е случайно, помни ми думата! Какво каза Тахо, че тя е издала адреса, нали! Тя е фльор. Слага му се. В Русе е имала нещо с него или е искала да има. Мене няма да ме преметнат, не съм Вирджиния!…

— С Тахо?…

— Мислиш, че е невъзможно? Я не ставай наивен! Как тъй се тръгва на триста километра само за да се окъпеш! Варна е къде по-близо, има язовирчета, има Слънчев бряг… Ама да се видят с Вирджиния! Я ги остави тия! Пука й на докторица Надя, дето мери хлорта във водата, за приятелката, щото е по-хубава от нея! Видя ли я как се натисна в Тахо, че отвори и уста да го целува! А си води дъщерята за параван!

— Може. Но ни развалиха курорта!… Всеки случай, Докторката разполага с апартамент, дъщеря й е в София… Нашата Жинка е със замах. Ние сме наивни, когато нещата опрат в любовния живот — в сексуалния.

— Може с Вирджиния да имат общи интереси, тайни, аз ще разбера…

— Какво?

— не зная, но ще усетя!… Тия превземки не ми минават!

Близостта на Флорина ме отпусна. Вече нямаше защо да правя планове. Тук съм, където ми е мястото. Пък и мисълта е тромава, когато цензурата е над главата й. Отпускай се, приятелю, водата си знае пътя, сънят е ум, оттатък спят две момиченца с твоето име!

Още сърби!

В края на краищата сънят победи.

В просъница усетих, че някой стъпи върху дюшека и ме надигна. Отпусна ме. Тежко тяло се стовари до мене, изпъшка или изохка, дръпна грубо завивката… Флорина, кой друг. Къде ли е ходила, защо не спи?… Защо изпъшка?… Кое време е?… Още е нощ…

— Какво има?

Мълчи. Но диша тежко. Познавам я толкова добре — нещо се е случило! Разсъних се. надигнах се… Трепереше.

— Какво ти е?

Брадичката й трепери, търси нещо и не го намира. Не е на себе си… Цигарите — опипва за тях.

Изведнъж запрати чантата си в плата. И се захлупи върху коленете си. Проплака с нотки на ярост:

— Онази мръсница!… Мръсница!

— Какво?

— Не питай!… Не мога да говоря нормално!

— Питам.

— Прави любов… С Тахо!

— Докторицата?

— Не!… Де да беше тя!… Дъщеря й!

— Сериозно?

— Да, „малката“, дето си изкривихте очите подире й… Дето се развяваше като…

Флорина трудно си поемаше дъх и го изпускаше като душевноболна. Разкъсваше се от омраза и слабост, от желание за разплата и безсилие. Цял ден красавицата я беше обиждала с разсеяност и дързост, с провокации и елементарно подминаване, Дойде ред и да я зашлеви!

Е, те това е!…

Осъзнах всичко. И собственото си поражение, въпреки че не бях тръгнал на битка… Разбра ли сега, бате Сашо, че не си Македонски, че има по-велики от тебе, че изключи от играта тъкмо когото не трябваше!… Дребнаво чувство ме стегна, болката източи връх и острието докосна душата. По момчешки ми се прищя да изпсувам, но селянинът се овладя. Мярна се и облекчението: край, всичко вече е свършено!

— Къде са? — попитах.

Флорина намери кибрита и несръчно драсна. Повтори. Запали цигарата. Изглеждаше ужасно.

— Аз го очаквах, подозирах! Само че от дъртата. Ти заспа, а аз не мога. Слушах ги да се кикотят. Вирджиния се отряза първа. После и онази взе да заваля думите. Мислех, че се преструва донякъде. После си легнаха — трите вътре, Тахо отвън. Чаках. Не зная какво чаках… Стори ми се, че вън нещо става. Надникнах. Манекенката пушеше с Тахо, ръката й беше на гърдите му. Милва го като проститутка! С голи крака… Не можех да повярвам!… То какво ли има за невярване!… Изпуши си цигарата и почна да го целува. Целува му гърдите!… Цял час стояха. Луната се облещила, но не се трогват! Ония къркани, на два метра, спуснали ципа да не ги глътне някой комар! Ти сумтиш, нищо не те интересува, на вас меракът ви е май до очите!… Най-после станаха, взеха одеялото и тръгнаха…

— Сега къде са?

— Там… Всъщност ей ги тука, на петдесет метра от оградата! Зад една купчина пясък… Можеше ли да повярваш?…

— Сега мога… И какво от това? Флорина ме изгледа мрачно:

— Не ти пука, нали?

Дишаше като бито животно. Просъска:

— Още утре ще я изхвърля! Ще й кажа да си събира украшенията и да развява задника си на друго място! Не пред очите ми!

За десет години живот не бях я виждал такава. Виеше от обида. И друг път е имала поводи, била е гневна, невъздържана, опасна. Зашлеви нашия приятел Цецо както беше с брашняна ръка и му показа вратата. Прогони от къщи стария доктор Павлов само защото подозираше, че говорим за нея. Един път ми призна, че ако може, ще ме бие всяка седмица… Но досега тя е била нападаща, хапеща. Сега скимтеше от безсилие, давеше се в страдание и гняв, хапеше себе си.

И прогледнах ясно в светлата нощ. И видях: Флорина ревнуваше! Нещо ново и непознато за всичките ни години. Ревнуваше братовчед си. И кървеше. Пушеше настървено, задавяше се, искаше да излезе, а не можеше, не знаеше какво да направи и празнотата ехтеше в мозъка й. О, ако не беше Тахо!… Тя би тръгнала да се бие за гроба на пророка! Но тъкмо пророкът и връзваше ръцете, той я беше предал!

Започнах да си спомням как от години ми е поменавала името му — какъв ум бил, колко е чел, как е съчинявал музика, литература, какъв характер имал. Аристократ, юрист, непукист… Била е вече отрасло момиче, когато се създава мита за него, и тя посяга с две ръце. Възхищението на околните и чудатостите му са се избродирали в юношеското съзнание с магията на една недостижима мечта. Полът е довършил останалото. И сега, след толкова години, затаената любов и ревност избухна пред очите ми. Аз бях единственият зрител!

Флорина е обичала Тахо!

Не се засегнах. Не ме оскърбиха чувствата й. Може би защото и аз се привързах към този очарователен, малко отпуснат фанатик на отчуждението и мисълта. Тукашен Буда, хронически нещастен, узнал собствените си чудовища. В края на краищата всеки си получава заслуженото — наказание или награда. Жените имат усет за достойнствата на мъжете. Вярно, Тахо беше донякъде роб на жена си, послушник при майка си, служител на директора. Доброто възпитание сред невъзпитани се превръща и в покорство. Но той си беше запазил чувствата — правото на чувства. Ние сме го подценили. Доцентът го беше изключил от конкурентната борба. Да, професоре, трудно се влиза във формула, жива котка не се пъха в торба! Даже когато се казва Тахомир!

Отново затворих очи. Моят проблем беше решен. Оставих Флорина да решава своя. Не бях й противник, но не тръгнах да й бъда приятел. Преструвах се, че заспивам. Дълго се преструвах и я слушах да сумти, накрая ми домиля… Тя е моя жена!

Денят се смее на нощната работа.

Заранта нашият малък свят се събуди отново нормален. Всичко си беше на мястото. Тахомир успя да се свърже с майка си чрез телефона на съседите им. Беше улучил почти цялата истина с изключение на парите. Да, майка му подписала за двамата. Броили й спорните „три хиляди“ — дела на сина й. По този начин онези донякъде отстъпили, донякъде ги изиграли. Нейната част смятали за уредена чрез доплащането за стаите.

— Мошеници! — пръсна водна капка в горещото масло на Вирджиния. — Няма да се съгласяваш! Думата беше за шест! Това са три хиляди загуба! Ти каза, че ще ги вземем!…

— Жини, на този етап всичко е приключено.

— Не ме интересува, друг „етап“ няма да има!

— Мама е половината идеална част, а тя е против. Не мога да я подпиша в обратния смисъл… Тя се страхува, че нещо могат да ни направят… Взехме, каквото можахме.

— Къщата струва два пъти по толкова! Тези три хиляди ми трябваха! Ако вземеш да я правиш сега…

— Абсолютно си права!

Но Вирджиния не искаше да се примири. Ще си върви! Без нея нямат право да се разпореждат! Няма да я изнудват! И не е въпросът само до парите! Тя се познава с цялата прокуратура и съда. Ще иде и в комитета. Заминава още днес! Сега! От Созопол ще вземе кораба за Бургас и Варна, оттам с влака. Нищо не я интересува!…

И започна да си събира нещата. Тахо се опита да я разубеди. Тя не му позволи. Да я остави на мира! Да си гледа лежането!

Положението на гостите стана деликатно, остават или тръгват? Вирджиния ги увери, че не бива да се съобразяват с нея, дошли са да прекарат няколко дни, пък и тя може да се върне, нека я извинят. Но те я разбират. Доктор Надя се съгласяваше напълно. Съчувствуваше й. Флорина беше потъмняла от безсънната нощ или от сутрешния си гняв. Виждах я да стиска устни и чаках докога ще изтрае. Бях сигурен — съвсем малко! Особено при очерталата се възможност Вирджиния да замине, а гостенките да останат. Те се колебаеха, неподозирайки, че въпросът им е решен. Флорина никак не обичаше сложни психодрами и модерни постановки в духа на абсурдния театър.

— Виктория, може ли за малко? — попита учтиво, но толкова преднамерено, че събитията се търкулнаха.

Момичето я погледна учудено, сякаш подозря нещо. Стана и тръгна. Отидоха зад палатките или по-нататък.

Доцентът ни навести пътем с лъчезарната си усмивка и най-сърдечно: „Здравейте, уважаеми съседи! Хубав ден, нали?“ Кое-как му отвърнахме, но озадаченият ни вид беше едно „О. М.“ — въздържали се. Опита да завърже приказка с гостенката, осведоми се дали е прекарала добре нощта и беше готов за каква да е тема. На гостенката й личеше махмурлукът, а Вирджиния имаше и нещо в добавка. Тахо гледаше непроницаемо. Попита ме с очи какво става. Отвърнах със смигване, после затворих двете очи. Човекът разбра и продължи към чешмата или накъдето се беше запътил.

Малко по-късно доктор Надя и дъщеря й Вики решиха, че няма да останат. Беше акт на внимание и солидарност с Вирджиния. Най-тактичното, което можеха да направят. И без това имали намерение да пообиколят брега, да се отбият тук-там. Разбира се, до Созопол ще откарат Жини, тъй че няма защо да паля моята кола.

Сбогуването мина вдървено — съвсем неловко след вчерашните възторзи. Яд ме беше на Вирджиния. Виждах какво ще стане след хукването й. И ми се искаше да я попитам къде е тръгнала, какво ще спасява, собствениците са решили всичко. Онези вече копаят! Къщата е здрава и читава, додето не ги настанят в оборотен апартамент, ще стои заключена, не могат да я пипнат.

Тогава защо тръгва Вирджиния? Възможно ли е да има друга цел, друго намерение? Цялата тревога не е ли претекст и театър? Не се ли е запътила към някоя авантюра? Не са ли замислили с доктор Надя конспирация?… Всъщност не, докторицата тръгна принудено. Може би нашата отива по-скоро във Варна? Но цялото й поведение е глупаво. Оскърбяващо. След нея идните дни тримата щяхме или да се гледаме мълчаливо, или да водим измъчени разговори.

Трите жени се понесоха енергично след намеренията си. Тахомир ги изпрати, от място. С Флорина също не повлякохме крак. Само децата тъжно-недоумяващо отидоха до портала.

Веднага след тръгването им Тахо пое край морето на юг. Ако съдя по предишния случай с Чико, трябва да беше още по-разстроен.

Той се опитваше да скрие зависимостта си от Вирджиния чрез бягство и самота. Искаше с мълчание да опази гордостта си. Спасяваше и нас от възможно ненужно съчувствие. Но аз се питах дали самотата го успокоява, или разгаря още повече съмненията и страданията му.

А доколко страдаше? Нощната случка каприз на морето ли беше, на алкохола, на топлия юли? Дотам ли е стигнало сексуалното освобождение на момичетата, че да посягат на най-близкия мъж заради един миг удоволствие? Лудостта на лятото ли ни тресеше — юли е завършекът на пролетните психични епидемии? Или тази връзка е стара — Тахо е водил двоен живот, прегръщал е ученичка?… А защо е толкова унил? Заради нея?… Заради Вирджиния?… Какво му готви идният ден?

Ние бяхме щастливи до идването на доктор Надя! Очите на Тахо бяха във Вирджиния. Краткото присъствие на Чико го беше измъчило, той ревнуваше, можеше да избухне от гняв. С неговата Жини го свързват спомени на голямата любов, години на амбициозно преследване, бунт у дома, краят на една блестяща кариера. В нейно присъствие той е улегнал, спокоен, с онази лека ирония на сигурните в себе си мъже, които имат нормален семеен живот… И защо е трябвало с Виктория да стоят полупияни толкова дълго, додето поемат към пясъчната могилка?…

Дали се чувствува виновен?

Сега търси усамотение. Трудно му е. Внезапната самота го мъчи… Дали пустият пясък може да излекува изоставения? Утешава ли килията? Защо напуснатият мъж се затваря у дома си, спуска пердетата и не иска да види никого? Защо пророкът в голямото си изпитание отива четирийсет дни в пустинята? Животното ближе раните си в уединение и глухота!

В силното страдание има капка самосъжаление, а в него — капчица сладост. Децата я изживяват, познават я.

Какво би ми отвърнал един самоанализиращ се Тахомир?

Бих ли го попитал?… Мога ли да го осъждам? И какво би казал доцентът, ако можех да му открия чуждата тайна?

А аз самият станах набързо праведник. Без да се моля на господа — по-скоро обратното. Сега съм чиста вода ненапита и ми е лесно. Съдбата ми е отредила по-жалък жребий. В очите на този къмпинг и неговата история аз съм по-скучният. Вече мога да обсъждам с жена си натежалите проблеми на другите. Аз нямам! Ура!…

Някак приглушено се чува…

Попитах Флорина:

— Ти май помогна на „букурещките дами“ да вземат правилно решение?

Тя обаче ме изгледа многозначително. Дори мисълта, че трябва да говори за тях, я дразнеше. Подсъзнателно отговорът беше: „Искаш да ти кажа нещо за манекенката ли?“ И го каза:

— От София до Търново нищо не си казахте, така ли?

— Абсолютно! Щом видях, че е със златно синджирче на пояса, онемях!

— Ти и тука си глътна езика! И „професора“! Че и македонецът. Ама нашата софиянка го накара да реже лука!

Значи и тя членува в профсъюза на Флорина!

— И все пак…

— Казах й, каквото трябваше да чуе! Догодина ще си помисли да дойде ли пак!

— Доколкото усетих, и тя не е от тия, дето мълчат.

— Спестих й изказването!

Тахо се върна следобед. Не закусил, не обядвал. И въпреки това отказа да натопи залък. Каквото и да му предлагаше Флорина, не ще. Малката ми дъщеря запали бучка корозит, сипа в джезвето вода, тури повече кафе и съвсем малко захар. Когато кипна, го поднесе с чинийка бисквити и се сгуши до него. Изглеждаха мило. Тахо я докосваше по късата права косица, очите му бяха влажни.

През деня на два-три пъти срещах управителя — зачервен, ядосан. Оплакваше се, че спасителите ги няма никакви, а морето е пълно с дечурлига.

— Няма никой, мама му стара, единият рязнал за Бургас, сърдит на жена си, другият пил до сутринта, не могат да го изправят на крака. Ще направят проверка или, не дай боже, да стане беля — иди се оправяй! Вятър излезе, няма кой да смени белия парцал! Досега тука проблеми не е имало, горе знаят, че дето е Николай Вангелов, всичко е окей! Не смея да се обадя по телефона!…

— Ами Циганчето? — попитах. — Нали е трети спасител?

Той ме изгледа строго, недоумяващо:

— Какъв спасител те патило! Какво общо има този мингян със спасителите? То се представя, хвали се, дадоха му гащета и свирка, лъже момиченцата, та ще взема да го ошамаря! Не си гледа работата, не мете, мързи го да се наведе! Накарало майка си да мие клозетите вместо него — да не се излага! Сега пък заминало за Созопол, видели го да се качва в някаква кола. Помъкнали са го фльорците!…

Пан Вангелов отмина сърдито, След малко го видях седнал пред една палатка в компанията на двама мъже и една жена. Говореше оживено и се косеше заради спасителите. Чашките бяха сложени на масата. Хората го слушаха съчувствено, с уважение.

Впрочем това видимо мотаене без работа беше част от работата му — хората знаеха, че има „пан керовник“, и спазваха законите. Защо да не кажем, че Европа вярва на еполети и символи точно тъй, както ние нехаем за тях. Българинът открай време знае, че под златната нашивка стои Николай Вангелов. И когато не е така, защото си е създал опростен или обобщен образ, пред който не ще да пали кандило.

Привечер го видях за последен път пред магазина. Бях на пазаруване. Повика ме с жест, но някак съучастнически.

— Къде е Тахо?

— При палатката. С децата.

Шефът се наведе към мен и ми дъхна на добро пиене:

— Абе онова копеле, Циганчето, заминало с Вирджиния! Видели ги на пристанището в Созопол и ми донесоха. Качили се двамата на кометата, то й носело багажа. Като се върне, ще му затворя устата с опакото!… Ама и Вирджиния бе, защо ги прави тия работи? С келешите ли тръгна да има работа!… Ти защо не отиде да й помогнеш? Излага се!…

Циганчето наистина се върна следната вечер. Спрях го. Бях с лошо настроение, щеше ми се да го уловя за носа. То усети и отвори уста, преди да съм го попитал:

— Бате, какво станало, вярно ли, че събарят къщата на кака Вирджиния? Сега къде ще живеят?… Как може да събарят голяма хубава къща? Тя ще стои още сто години! Не е ли така?…

Питаше загрижено, вярваше, че се тревожи за „кака Вирджиния“.

— Виж какво — рекох студено, — не казвай къде си ходил, защото може да ядеш бой! На всичко отгоре си зарязал службата, плажът два дена е без спасители!… Митко отишъл в Бургас. Знаеш ли защо?

— Връща се на работа. Заряза ни.

— Ами жената в бунгалото?

— Тука е… Ей, ама важи, важи!… Не можех да го разпитвам за Вирджиния, не биваше. И все пак изтървах:

— Тя замина ли за Русе?

— Не зная. Каза, че имала сестра във Варна. Там отиде.

— Да повторя ли?

— Гроб съм! Да окьоравея!…

Обърнах гръб. Помъчих се да отпъдя мисълта за Вирджиния, но не успявах. Отново я виждах как решително тръгва, колко е раздразнена. Нямаше търпение да стигне в Русе, да вдигне скандал, да върне изизровената земя и да вдигне желязната ограда. Разплакана, истерична. Кестените лежат и тя ги оплаква…

Само че първата й грижа се оказа Бургас. Престой — един ден. Сега я очакваше Варна. Бях готов да се обзаложа, че ще се утешава там два или три дни!

А как е взела този превземко мавър, кога, защо? Намислено ли е било всичко или импровизация на портала?… Доколкото я познавах, си представях, че го е видяла случайно, в последния миг, махнала му е и той е притърчал. Нейното решение да го повика е обмисляно секунда, а неговото да тръгне — половин.

— Тахо — подех на втората вечер без увод, — все пак защо си отиде тя?… Смяташ ли, че ще се върне?

Виждах, че дългите му разходки и цигарите не могат да го спасят. Нито мълчанието с чашка алкохол. Вниманието на Флорина беше нещо, но тя трябваше да се грижи и за мъж, за две деца. При това Флорина е в неговия живот от оня ден, от вчера. И Тахо помръкна, очите му се загубиха под гъстите вежди. Подозирах, че сълзите му извират едва-едва. Бях убеден, че страда. Затова тръгнах с него. На юг.

Вървяхме дълго, водата галеше босите ни крака, чайки политаха шумно отпреде ни и поемаха към потъмнялото море.

Приседнахме едва при дюните. Вятърът се обръщаше взе да подухва от топлата суша. Водата стихна, загуби се и лекият плисък на вълните върху пясъка. Тази нощ мравките ще пият вода.

— Женската логика е необяснима за мъжа — поде бавно — Още по-малко на Вирджиния. Опитвах се да надникна в нея, да я разбера. Но подхождах със собствени мерки и не успях. Думите ни са едни и същи но понятията са различни, тъй като се дефинират от собствения опит. Колкото повече искаш да проумееш, толкова по-дълбоко затъваш.

— Нали не искаш да кажеш, че е загадка въобще?

— Да, тя е сфинкс, но без загадка, смята Оскар Уайлд. Присмива се от позициите на своя хомосексуализъм на онези, които я опоетизират. За нас обаче е по-трудно. Додето мислим за нея, тя е неразбираема. А ние винаги ще мислим и ще се измъчваме, щом не е до нас. Жената е познаваема чрез сетивата.

— Срещал съм жени, които се мъчат да проумеят що за същество е мъжът .:.

— Има и нетипични жени, заразени от спекулативно мислене. Има амазонки. Създадоха женски футбол, женски бокс. Но това е казуистика и се печата в „любопитни факти“. Куриози. Говоря за жената изобщо, за останалите деветдесет и девет на сто. По наши критерии тя е по-глупава, но от едно по-общо гледище тя е по-целесъобразна и следователно по-мъдра. Мъжът има исторически и социални задачи, жената — биологически… Затова трябва да я разбираме. Това означава да я приемем такава, каквато е. На семейния кантар не бива да се мери до грам и стотинка. Пред жена не се гледа часовник.

— Аз се питах, защо Вирджиния си тръгна така внезапно. Заради градината и оградата? Тя е юристка и знае, че всичко е свършено. При това не е собственик…

Тахо като че се усмихна. Драсна клечка кибрит и по навик я скри в шепа. Пое с наслада дима.

— Ето къде грешим според мене… Да. тя не е собственик, но ако й го кажеш, ще се учуди. Какво значи „собственик“? Има доста дефиниции, в случая ще взема две: правна и психологична. Юридическото определение е външно, по документи. То е мъртво, не го интересуват душевни състояния. Ако някой забегне в чужбина и не се върне никога, той си остава собственик на имота. Но той не го вижда, не го пипа, не се разпорежда с него. Фактически е собственик по спомени… Вирджиния се е сраснала с къщата, тя се грижи за всяка стая и прозорец, кани и настанява когото пожелае, застила или вдига всеки килим. Никой не може да й държи сметка. Тя заключва и отключва по-старателно от мене. Решава кое как да боядисаме, какво да променим и подновим… Тя е по-истински собственик! И, естествено, ще преживее по-трудно събарянето й… Но ти си абсолютно прав да питаш: всъщност за какво си тръгна? Само заради това ли? Едва ли. По-скоро беше някаква неовладяна реакция, протест срещу ония и срещу мене, бунт срещу обстоятелствата, които я принуждават да се съгласява. Като не може да победи, не е длъжна да стои на едно място. Може да избяга, да вика, да ругае или да плаче. Може да се хвърли в ръцете на първия срещнат. Това е въпрос на натура, характер, наследство. Тя няма избор — точно така, както нямам и аз. Само че моето се вижда, а нейното създава погрешно впечатление за свобода. Ако ме попиташ кое поведение е за предпочитане, ще ти отговоря: нейното. То я разтоварва, лекува, спасява. Моето води до претоварване, до въртележка в омагьосан кръг. Изходът при безизходна ситуация е да не мислиш. Децата преживяват преувеличено мъчнотиите и ги преодоляват с лекомислие, забравяне. Циганин не се самоубива. Илюзията е огромна дарба и у когото липсва, скъпо плаща. Точно както аз плащам в момента. И това ме потиска още повече.

— Извинявай, аз го помислих за Вирджиния, макар и по-елементарно: тръгна да се развява по Варна и Русе. Но понеже ти заговори за това, ще попитам: правила ли го е досега? За да стигнеш до този извод, значи имаш наблюдения, впечатления…

Фарът на хоризонта светваше кратко, после се смълчаваше за по-дълго и пак проблясваше. Играчка, символ, необходимост… Чу се щастлив вик на жена — наблизо се къпеха влюбени или грешници. Комарите бяха над главите ни, мярваха се за миг пред окото и изчезваха. Нощта се настаняваше над простора и земните гънки. И в нея ставахме още по-малки, с приглушен говор и дързостни намерения да назовем онова, от което се боим. Или което дълго сме потискали.

— Ако жената тръгне да търси развлечение, да се „развява“, както казваш, това не е непременно повод за упрек. Може да ти прозвучи странно, но аз допускам правото на Вирджиния да се прегърне с друг. Не искам да го виждам и научавам — ще се измъча. Затова не се интересувам, не разпитвам. Тръгнеш ли да търсиш нещо, ще го намериш, дори ако не съществува. Така е намерен бог… Отговарям ти: да, правила го е много пъти. Обхване я бяс, загуби възможността да преценява чужди доводи и нищо не може да я убеди в „плебейската логика“ на дълга. Тя има доста смислена позиция за правото на жената да отвърне исторически и практически на мъжа със същото… Не смяташ ли, че упреците идват най-вече от невежеството?

— А не ти ли е минавало през ума да я оставиш? Питам, защото вашият живот ми е интересен, той е по-различен от моя.

— Навремето един мой клиент се разведе само защото жена му отишла да постои при майка си. И двамата съвсем млади, тя от заможно селско семейство, той работник в Русе. Живеят на таван. Тя ражда и няма възможност да къпе детето, да се преустрои в новото си битие на майка. Най-напред го моли, той не й разрешава. Аргументът му е чисто мъжки: „Отидеш ли си веднъж, повече няма да се връщаш!“ Не прие съвет нито от мен, нито от съдията… Да, мислил съм за развод. Първите години постоянно ми се налагаше. Често ме и съветваха. Но аз имам някакво разбиране за брака и го следвам. Приемам римското становище, че е договор. Сделка. Думата изглежда лоша, но е откровена, за предпочитане. Църковното „тайнство“ нищо не казва, то е мистерия. Интересното е, че религията изгражда нещо реално върху абсурд. И вероятно е по-близо до истината. Може би същността на брака е продължението на надеждата, възникнала при обещанието. Забележи, че надеждата е много близо до илюзията… Впрочем църквата е преследвала своите цели.

— Слушам те.

— Първо, подчинение. Даваш обет по собствено желание „пред бога“, а си принуден от физиологични причини. Това е гениална обществена организация, а не като глуповата държавна принуда. Второ, възпроизводството на миряни. Редници. „Познаването на жената“ не е грях само ако има за цел продължаването на рода. Трето, данъкът. Всичко се заплаща: брак, кръщене, опело, помен… Дотук целите са прагматични. Но идва четвърто: словото! „Словото беше у бога и бог беше словото…“ Тук е потърсен висшият принцип на нематериалното, на обобщението. Думата става сама по себе си морал. Дадена дума! Вече сме в сферата на един принцип… Как да станеш човек на думата — имаш ли право да обещаваш!

— Обещават двамата, а после излиза, че само единият се вързал. Почтеният става наивен.

— Не съм сигурен. Който обещава само пред двама свидетели, е търговец. Иска да се отметне, но ще бъде изобличен. Всъщност обещаваш пред себе си. Никой брак не се сключва в условна форма. А е логично да се предположи, че ще настъпят обратни причини. Обратни на тези, които са довели до брака.

— Упрекваш ли необходимостта? Дълга в брака? Или се съгласяваш?

— Съобразявам се като всеки конформист. Но без да го упреквам. Може би бракът е спасение от хаоса.

— А ако този брак и този конформизъм те погубват?

Исках да сведа въпроса до него и Вирджиния, търсех да я обвиня. Тя не ме прие интуитивно при запознанството ни, всичко беше някаква шега, но ето че аз я отхвърлях без усмивка, без да изпитвам снизхождение.

— Ние сме изключително рядко свободни да постъпваме както искаме. Децата и глупаците не го знаят, затова често плачат. Лъжем се и когато мислим, че знаем какво точно искаме. Големите решения не са предоставени на волята ни. Това не е като да се окъпя или не.

— Не си против развода, нали?

— Трябва да си спестяваме разочарованията. Поне да ги намаляваме. Аз това и правя. Но има още нещо: ако подозираш, че другият след развода ще затъне, нямаш право да го тикаш в калта. Тука нещата не са относителни. Който затъва по твоя вина, дърпа и тебе.

Нещо ми се изплъзваше. Вярвах му, а не бях съгласен. Моето битие не искаше да се съгласи с неговото.

— Добре, но да си представим, че те мамят и предават, а ти си пожертвувал за тази жена нещо голямо. Едно бъдеще например. Бракът не е само на двама души, той е социален. Той е и на децата. Живеем не само в семейството, не само заради него. Живеем и заради утрешния ден, век…

Гъстите вежди отново се спуснаха. В такъв миг изпитвах уважение към мисленето му и към майка му, която го е принуждавала да търси точните думи. А те са винаги неточни!… Странното беше, че аз исках да намеря неговите обвинения против Вирджиния, а той непрекъснато се отмяташе от себе си и заставаше на нейна страна. От диалектическа потребност ли го правеше, защитаваше общността им или наистина вярваше в разума на неподредената чувственост?

— Вирджиния не ме е измамила. Тя беше точно такава и преди да се оженим. Ние вярваме в своя образ за другия, в това, което ни се иска. А този образ е повече или по-малко илюзорен. Дори собственият ни образ е илюзия за самите нас. И този, който се опита да го премахне, ни дразни. Ако успее, става още по-лошо. При брачни дела почти всички се позовават на разочарование и измама. Партньорът не оправдал надеждите. Хората прикриват, без да искат, глупостта си с „измама“ и „разочарование“.

— Ти не си се разочаровал от Вирджиния, така ли?

— По-скоро от себе си. Допускал съм много пъти обвинения срещу нея, после съм ги оттеглял… Като дете ми бяха създали доста идеализиран образ, нарисуван най-вече от мама. Бяха ми внушили, че съм изключителен. Манията на всички родители у дома беше „доказана“ поради някои действителни заложби. Но заложба и осъществяване са две различни неща. Едното е начало, другото — край. Дълъг път лежи между тях. За да го изминеш, трябва воля и характер на азиатски фанатик, при едно европейско мислене, плюс радостта, че затова си се родил. Аз нямам такава упоритост, още по-малко желание за каторжен труд. Аз съм износен в детството си. Липсва ми енергия и съпротива. Не съм изграждал характер в борби. Не съм играл достатъчно, не съм се цапал, ядях с нож и вилица, без да говоря… Те смятаха, че аз съм съвършен, когато аз съм бил свършен. Мъчително ми беше да го осъзная. После се примирих — Вирджиния ми помогна. С присъствие. И сега каквото имам, ми стига. То е достатъчно за нормална юридическа практика. Нивото на правната работа в нашите инстанции и учреждения е ниско поради общото спадане на нормативното начало. Конкуренцията е нищожна, интересите не са остро противопоставени, заплащането е ниско. Аз съм доста над средното ниво — дори Вирджиния се справя успешно… Остава ми една-единствена възможност, за да защитя онази „изключителност“: дълбокото примирение, съгласието да бъда най-обикновен. Скъсване с миналите критерии. Това схващане не е ново, то има началото си в древността. То е близо до същината на будизма, отчасти и на християнството. Обикновеният български селянин и занаятчия в миналото е мъдро примирен — това са героите на Йовков. Днешните амбиции и ламтежи създават хора без физиономии, угодни за придвижване нагоре. Многобройните служби корумпират. Амбицията е агресия. Тази дума стана много модерна, много популярна… Ти смяташ, че с Вирджиния сме неравностойни, че я превъзхождам и съм нейна жертва. Баща ми смяташе същото и предрече пропадането ми. Мама и досега е убедена, че ако се разделим, всичко ще се оправи, ще тръгна пак по нейния път. Никога няма да разбере, че аз вървя по него! Спестявам и истината. Ако една раздяла може да реши проблемите, всичко би било много лесно. Но ние сме се разделяли. Няколко пъти. Защо не престанах да пи я? Куриозното беше, че тя ме напускаше, аз бях този, който я търси. Вярно, с нея започнах този живот. По-голяма е, по-рано са я научили. Но и без нея щях да посегна. Моите родители не можеха да проумеят, че през детските ми години са ме подготвяли за жена като Вирджиния. Затова при нея е най-нормалният ми живот. Аз не съм чак толкова по-значителен от нея, макар да съм чел повече. Да, тя говори, аз мълча; тя губи делата си, аз ги печеля; тя е разсеяна, аз съсредоточен. Но това е външната страна, видимостта. Същността на личността е дълбоко в характера, в заложените и възпитани тенденции, в програмирането. Проблемът за целта. Средствата се съдържат в целта, заложени са. Насилието в детството, дисциплината и ежедневният контрол са насилие срещу природата. Преди да се оженя, аз бях едно постоянно „мирно“. Кой може да издържи на „мирно“ цял живот? Вирджиния ми даде „свободно“. Тя ме одобрява такъв, какъвто съм. Аз имам нужда от това, за да съществувам. Смятам и разправиите ни за нормални. Преди да я познавам, аз си забранявах половината удоволствия на света, и то по-важната половина. Постигах цели, поставени ми от друг. Бях навита пружина, дресирано пале. Ако се бях родил при Хитлер, щях да стана групенфюрер и да избия вместо в пиянство в насилие и садизъм. Един способен агресивен юноша, когото произволно насочват към жестокост, наука, хомосексуализъм. Мама има огромни качества на възпитател и насилник, толкова големи, че син като мене не е могъл да ги понесе. До обучението има една крачка, до насилието — още половин. Моето съществуване беше разделено на позволено и непозволено, на разумно и лекомислено. Доказателство за падението на един човек в живота беше да е беден, болен, страхлив, глупав. Жените бяха опасни, нечисти, клопка за способния младеж… Е, когато дяволът е толкова черен, остава ти да изпитваш огромен стремеж към него. И ми е бил нужен първия допир с Вирджиния, за да се взривя… Ти виждаш нейните недостатъци, но тя има изключителни качества. Жизненост. Енергия, възможност да страда и се радва, да съчувствува, да предлага, да разпитва, да увлича. Тя е движение. Страст. С нея прекарах най-хубавите си години като награда за скучното ми детство…

Щурците викаха за любов. Едно странно „кюх!“ издаде близък делфин. Граничният прожектор на баира завъртя конуса си.

В такъв час думите стават по-топли и ни намират по-лесно. Слушах упоен тази изповед на човек, който изпитва желание да разкъса една семейна и обществена легенда, да се саморазправи с досадната измама за своето отминало благополучие… Може би… Може би! Но тези силни думи на откровение, изказани с настъпателна убеденост, по същество бяха защита. Пледоария на една неизбежна загуба. Аз бях единствен слушател, следователно бях съдът. Ако Тахо ме беше помолил за присъда, щях да му отговоря: Да, печелите делото, вие сте оправдан за пропадналите надежди на своите родители. Вината е тяхна, не на Вирджиния, не на техния син…

Боя се, че някой ще обжалва решението ми!

— Ако се беше оженил за друга, същото ли щеше да мислиш? Тази философия не е ли по-изгодна за нерешителните хора? Не става дума за теб или мен… Кимна в съгласие.

— Един ден, беше преди три-четири години, мама ми заяви: „Е, сине, искаш ли да ти кажа какво представляваш вече: един мързел, който те превръща в глупак!“ В нейните очи е точно така. Тя е чела само един учебник по социална теория. Слабата страна на нейната, общо взето, силна позиция е, че не допуска друго становище… Не искам да ме разбираш погрешно. бил съм години раздвояван. Нося в себе си два възгледа. Измъчвал съм се. Но няма философия, която да обхваща безпогрешно и завинаги света. Да, аз вече не съм онзи Тахомир Хинков, създаден по образ и подобие на своите родители. Аз приличам и на Вирджиния. Все повече нейни черти улавям в себе си. Вероятно затова съм и по-щастлив. Затова толкова ми липсва!… Аз вече съм Вирджиния или поне искам да бъда!

— А не можеш!

Замълчахме.

Допускам, уязвеното честолюбие на Тахомир да му е било суфльор. Страданието, причинено от нея, може да е потърсило наркозата на самоосъждането или примирението. Защото редом с него се долавяше и протест. За да заглуши недоволството си, той го засипваше с разумни аргументи. Но протестът идеше отдолу, от неразумната сфера на битието, която не знае или не ще да знае езика на разума… Не, Тахо никога нямаше да стане Вирджиния! Помня как заяви с чудесната си ирония: Ако се колебаеш как да постъпиш, попитай Вирджиния; каквото ти каже, направи обратното и няма да сбъркаш.

Приближаваше дребна фигура на човек. На дете. Вървеше под дюните и сякаш търсеше някого.

Нас. Малката ми дъщеря застана делово:

— Мама каза да идвате за вечеря! Забравихме отвлечените неща.

— Правилно, Дробче! — зарадва й се Тахо. — Ще слушаш майка си, тя знае по-добре от нас какво искаме!

Вървяхме край тихата полюшваща се вода. Малкото неусетно се навря помежду ни. Първо улови мене, после и чичо Тахо. В къмпинга ни доведе почти арестувани.

На този плаж, почти на същото място, ние щяхме да идваме още много щастливи години, додето един от нас умре.

Вирджиния беше пристигнала в Русе. Скандалът бил един от най-сполучливите в живота й. Заварила трима общи работници и един багерист. Оградата съборена на едно място, колкото да влизат камионите. Алеята прекъсната, два от шестте кестена отсечени. Въжето й за пране там, но отвързано в единия край и смотано в другия. Прахолякът покрил наоколо, буци пръст, камъни и камъчета, започнат изкоп, стоварени талпи с цимент и вар по тях. Къщата хубава, със спуснати пердета, невредима, но тъжна.

Какво общо имат трима работници и един багерист с паричните и емоционални проблеми на Вирджиния? Какво могат да знаят те за скритите и явни ходове на своя началник — всъщност на неговите началници и стоящите още по-горе? Но Вирджиния тях заварила, от тях си го изкарала. Викала, ругала, обиждала, крещяла да се махат, заповядвала на багера да спре, сочила му пътя навън, заплашвала с прокуратура и милиция… Хората спирали зад железните пръчки, гледали и слушали, едни съчувствували, други се подсмивали, съседите дошли да я утешават, успели да я вкарат вътре, но тя отворила един прозорец и продължила гневно, истерично да сипе закани и клетви, да ги облива с епитети и да призовава за справедливост и мъст. На работниците им омръзнало да слушат, следобедът превалял и махнали с ръце, отишли си. Багеристът, поомазнен и напрашен здравеняк, разгърден до пояса, изключил в края на работното време. Вирджиния, все още възбудена и крамолна, му викнала да отиде веднага при нея. Човекът имал нерви и настроение за още една разправия с хубавата жена. Но заварил налята ракия. След още някоя чаша тя му посочила вратата на банята.

Това, което видели комшиите, го продължил сам той. Нашего брата смята, че хвалбата е венец на всяка победа и е готова да обяви за празник дори деня на поражението си. Въпрос на думи.

Флорина обича да повтаря: „Човек се ражда!“ Ударението в края го поставя с поглед, глас и жест. Тази категоричност е обобщение и присъда, без право на обжалване, тоест тя изповядва прастарата и съвсем модерна философия на предопределението и фатализма. На оневиняването: той е такъв по рождение. „Какво мога да направя, такъв съм се родил!“

Спрямо чуждите този удобен възглед съдържа по малко презрение, превъзходство и насмешка. Към своите е снизхождение, а спрямо себе си — оправдание. Ние, родителите, не сме виновни, че децата ни не са успели да станат… На моята дъщеря мързелът й е вроден… Синът ми е буен и невъздържан по наследство… Какво да направя, като се метнал на…

Човек се ражда да говори, но отраснал между животни — ръмжи. Майката наказва децата си, за да ги промени. Ние сме глина в ръцете на обстоятелствата. Някой се мята на гората!

— Добре — възразява ми Флорина, — нашите деца нали растат при еднакви условия, защо са толкова различни? Близнаците на сестра ти съвсем нямат нищо общо помежду си! И пръстите на ръката не са еднакви. Съдбата, ако си спомняш приказките, се определя в деня на раждането. Само че много късно разбираме за какво сме предопределени…

Нашите деца, Флорина, пораснаха при различни условия! Дори да вземем само факта, че първото се роди без конкуренция, а второто трябваше да се справя със съперник. Във всяка битка има победител. Знаеш, че най-добрият стимул за успеха е предишният успех. Раните на победителите заздравяват преди раните на победените. Прорицателката на нещастията е донякъде тяхна причинителка (Касандра). Родителите не са безучастна публика в ежедневното състезание на децата си, те викат за своя отбор дори когато мълчат. Додето го нямаше малкото, аз носех голямата на раменете си и тя ликуваше отгоре. После тя слезе и мястото й го зае друга. Би ли могло това тригодишно дете да ти опише вълните от преживявания и страдания, които са го връхлитали всеки ден, и то по няколко пъти на всеки час! Сравненията обиждат, а съвместното съществуване на два предмета е вече неизбежно сравняване. Какво безмилостно сравняване е било, колко грешки сме правили и правим! Грешките срещу безпомощния са престъпление!… Децата си избират идоли, обикновено бащата и майката. По правило едното се ориентира към единия, другото към другия. Бащата и майката не са еднояйчни близнаци те не си приличат, спорят, борят се за надмощие. Децата им подражават.

Голямата ни дъщеря порасна три години на столче с възглавничка отдолу и попарка пред нея: „Отвори си устата, бабиното!“ Чакано дете, милвано, преди да се роди. Тя и досега е убедена, че едно момиче трябва да чака под черешата, за да й пуснат клонче цветя или шепа плодове, че тъмното е опасно, мъжете са силни, учителите — умни, а красотата е най-важното на света. Малката дойде нечакана, по своя инициатива, нахално. Тя не зяпа нагоре за клончето, тя е на върха на черешата, на гърба на коня или магарето, върху шейната или ските. Преди да проходи, „тръгна“ в детската градина, оставена в чужд дом, на непознат диван. Интуитивно усети, че този живот е несправедлив, че друг няма, че приятелствата се печелят с усилие, че действието е за предпочитане пред очакването… Ето че се научи да плува. Днес пуснах ластика на гащичките й и тя продължи сама, при това с изящни симетрични движения на ръце и крака. Абсолютен жабок!… Вече я виждах след някоя година как шари насам-натам из това море, как обикаля на водни ски, как стъпва върху дъската на сърфинга и с полегнал над вълните гръб се носи с плющенето на вятъра в платното!… Боже, как щеше да се носи това момиче по вятъра, събрало очите на хората! Как щеше да се хвърля надолу с главата в състезателния коридор на басейна! Как гъвкаво ще стъпва на дългите си крака, ненавиждайки твърди обувки и подметки, високи токове и прически… И ще присвива малките си сини очи със загатнати бръчки, гледайки иронично, приятелски, християнски на света!

Леля Вирджиния се е родила в дълга рокля и златни накити. Веднага е седнала пред чаша джин с цигара в ръка. Но едва ли е носела в чантичката си идните огорчения!

Драги професоре, готов съм да се обзаложа, че никой не се ражда разочарован от този свят! Тъкмо затова светът се мъчи с години да преобърне вярата ни, да ни направи по реалисти, по скептици, по-умни. Да ни разочарова! И въпреки всичко не успява, защото този свят не е толкова лош, не е измамен всеки ден, не е подъл на всяка крачка. Този свят е толкова хубав понякога, че не бива да го губим за нищо на света!

Тогава защо го губим? Как? С чия помощ? А този, който ни го отнема, не е ли от света?

Защо и сега, в този миг, милиционерската сирена на пътя пищи, какво пак е станало, кого са премазали, не стига ли, че онзи ден цял автобус с деца падна от моста в реката!… Бурята беше толкова страшна, събрала гнева си от море и небе, тръгнала от Кавказ и Азия с намерение да ни помете… Преобърна две-три коли, скъса някое парче плат, счупи десетина буркана. Един глупак без никакви намерения удави цял клас деца!… Само той ли? Кой беше проектирал моста с хлабавите му парапети? Кой възпита този шофьор в лекомислие? Защо е бил изнервен, разсеян, уморен? Какво е станало с…

Не, не било катастрофа, минавал специален мерцедес и сирените му правели път. Слава богу!… Отбой.

Вирджиния никога нямаше да стане скептик, тя си е опазила детските очи за света и след всеки жалък и нищожен мъж очаква истинския. Вече е срещнала двама или трима. Значи съществуват! А защо не е останала при тях!… Е, това не е въпрос, това е пенсионерско учудване. Защото не е некролог на вратата, нито инвалид в количка, а паметник в градинка никога няма да стане. Съвършенството не е лодка в пристан, разочарованието е за предпочитане пред еднообразието. Да бъдем оптимисти, лошото е напред! Тази поговорка не е толкова ирония, колкото позитивно житейско начало!

Впрочем първият също я излъгал. Умрял. Непоправима вина! Дори повече — грешка!

Всичко започва с онзи влюбен глупак, който направил опит да се самоубие. Вирджиния вярва, че е било в нейна чест. Да, с известно приближение. Човек се убива по хиляди причини, наслоявани с години, но накрая посочва една. Естествено, избира най-красивата, най-трагична или романтична — да речем, Вирджиния. Историите на самоубийствата са толкова омесени с измислици, че би трябвало да им вярваме колкото на житията на светиите. Може би по-скоро на психиатричната експертиза.

Този рицар на несъстояла се легенда имал почти всичко на света, без да го е заслужил почти с нищо. Той просто се родил. Баща му е могъл да бъде беден, но се случил богат. Имал фабрика за кревати. Построил я сам. Досетил се, че ако Втората световна война се забави десет-петнайсет години, бедните селяни ще спестят някой лев и ще поискат да изхвърлят патовете. И бедният иска да му е меко под гърба… Войната се забавила двайсет години и пружинените кревати нахлули в огромните селски пространства. Стотици хиляди! Милионите на бащата направили от сина смешен виенски принц, завърнал се без диплома в Русе след шестгодишни семинарни занятия из бирарии, опера и особено оперета. В Русе обаче той не бил смешен. Богатият не е смешен. Не е и глупав, нито е грозен. А този бил на всичко отгоре хубав. Според схващанията на времето си — изискан. С много немски думи в главата, мелодии на валсове и спомени от най-големия европейски корд-балет. На трийсет и две години среща най-истинското момиче на Русе, при това шестнайсетгодишно. С походка на балерина. С очи и устни на филмова актриса. Със смях на дете. С темперамента на решителния си баща, облагороден от сантиментално-еротичните мъгли на майката. На всичко отгоре богата!

Всеки за себе си изглеждал недостижим.

Нужен е бил съвсем малък сценарий, за да избухне любовта. А защо да не кажем, че са били родени един за друг?

Тахо ми разказа всичко това, а аз си правех селяндурските коментарии.

Предполагам и двамата са били художническо-хистеричният тип и поради това са имали нужда от сцена: заведения, сбирки, танци, журове и соарета, лудеене и пилеене на пари. Той — горд с малката си нахакана фея. изкарала теория на любовта при майка си, осъзнала влиянието си над мъжете и хвърлила ръкавица в лицето на даскалите. От своя страна тя — щастливо увлечена в един богат и красив европеец, който може да я покаже на света в блясъка й. Разбира се, това е видимото. Суетните също имат сърца, лекомислените се влюбват. Страдат и кралете — неотдавна най-известният от тях е захвърлил короната си заради любов. Какви времена!…

Вирджиния е била твърде ефектна отвън, но все още хлапачка отвътре. Нужен й е малко опит, уважаван и доказан кавалер. И ето че прегръдката му я превръща в смела и дръзка млада дама, която знае, че няма какво да губи.

А доброто име?

Някога за момата доброто или лошо име е от фатално значение. То е изключително ценена зестра, а загубването му се изкупва с безмерно унижение и имотно обезщетение. Векове наред семейството е стегнато в менгемето на традицията. Но идват нови времена, градовете растат, богатството само по себе си е добро име. Жените и дъщерите на нашия хайлайф отказват да живеят заради мнението на „еснафите“. Русе е врата към Европа, пък и бунтът у дома й е започнат от майката. Част от позициите вече са завладени. Високото положение на двете къщи ги издига над предразсъдъците, а любовта ги прави дълбоко морални.

Градът научава за тази връзка на другия ден, пък и те я афишират. Те шокират добрите стари нрави и общопризнатото лицемерие. Накъде се е запътил този свят? Синът на един от най-известните фабриканти тръгнал да се хвали със скандална любов! Една ученичка, дъщеря на голям винар, се разпасала и тръгнала по стъргите! Няма ли кой да ги спре?…

Защо не? Докога преструвки? Любовта е за младите! Идват нови времена!… Хората се разделят на две и Вирджиния става притча во езицех.

Училището си отмъщава, предпазвайки от поквара останалите ученици. Последната година Вирджиния завършва във Варна, тъй като е изключена за неморално поведение от Русенската гимназия. Богатството на двете къщи не успява да победи твърдоглавието или принципите на онова все още независимо училище. Пък и са дошли нови времена, богатите съвсем наскоро ще загубят богатството си.

Началото на нейния любовен живот се оказва лебедова песен на неговия. Въвлечен един път в съдбата на Вирджиния, която е трябвало да бъде и негова, този син на пружинената фабрика ще бъде понесен шеметно от социализирането на любовта им и ще тръгне да защитава име, престиж, гордост, власт, Ще иска да доказва на цял град кой е и какво може. Вече е престанал да мисли като индустриалец и търговец… Уви, любовта обърква добрите сделки!

Разбира се, има лесен изход: тя ще завърши във Варна, ще се върне и владиката ще ги венчее в митрополитската църква пред очите на всички. Отмъщението ще бъде в бляскавата церемония — огромни свещи и воали, дълги коли, бурета вино, симфоничен оркестър, тоалети от Париж, гости от Виена… Не би! Една сутрин фабрикантът ще се окаже без фабрика, без влогове, без телефон, с иззети килими, каси и ценни книжа, с изгребани пари и течение от разтворените врати.

Тогава на всекиго ще остане само имуществото на мъдреца.

Този, който е строил фабрика, ще се поклати, но няма да падне, защото не се е родил от нея. Но този, за когото е правена, може би ще рухне. Ще обърка и пътя си. Може да се разреве.

И ето че сетните си пари този пропил се вече бохем ще харчи за цветя. Трогателно — и какво от това? Цветята не трябва да са израз на отчаяние! Не бива един жених на трийсет и пет-шест години да е без професия, без пари, без власт и без приятели!… Особено без бъдеще!

Тогава накъде?

О, има заведения!

И принцът просяк се пропил окончателно. Не отведнъж, но с постоянството и упоритостта на безволевите. За да докаже, че е сантиментален, направил и опит да се самоубие — хвърлил се от третия етаж на едно стълбище. Може да е било и нещастен случай, бил пиян… След години ще умре в нищета и пълна разруха. Ще остане само споменът за красивата любов, за предишната му известност.

До последния си ден остава предан на любимата си. Лекарите смятат тази рицарска вярност за нещо друго. Но Вирджиния няма да се ласкае толкова много и ще поиска да го забрави.

Въпросът, защо го е изоставила така лесно, сам се задава. Никой не знае дали е било лесно или трудно. Предполагам, че суровите възгледи на бащата са повлияли. Брак не се строи върху минали пари и стара слава. Този виенски студент е могъл за толкова години да научи поне един занаят — не е ли чел приказката за царския син!… Майката със своето лекомислие е гледала доста проницателно напред и е видяла нова любов за красивата си дъщеря.

Младостта и красотата също са лек.

Дойде си на четвъртия ден привечер. Флорина засия, децата я начоголиха, съседите взеха да надничат. Тахо лежеше на лакът и събитието го вдигна бавно. Или прекомерно се владееше, или беше още сърдит. Оказа се, че е пил — кой да знае кога посяга към шишето в палатката си! Героинята пристигна възбудена, енергична и разгневена, готова за мероприятие на маса. Започнахме с кафето, присъединиха се доцентът и жена му, после продължихме със сухоежбина — по малко шпек, бисквити, масло и сирене, а изненадата беше кутия индийски фъстъци. Чашите се наляха в чест на гостенката. Весели тостове. Вирджиния благодари на Флорина за телеграмата.

Оказа се, че моята проклета и умна жена още на втория ден изпратила телеграма до Русе: „Върни се веднага, братовчедът и децата те чакат!“ Не ни казала, защото е могла да претърпи поражение.

Отчетът на Вирджиния беше дълъг и емоционален. Скандала го описа подробно и картинно. Срещнала се с двама от заместник-прокурорите — и двамата отнесоха псувните. В общината не намерила с кого да говори — вдигали рамене, препращали я тук и там. В строителната я приел лично директорът, черпил я кафе и водка, съчувствувал й, но какво зависело от тях, те били изпълнители. Махалата била разстроена, всички съжалявали за къщата, отделно запрашили улицата, багерът боботел непрекъснато. Ония тарикати се укривали, намерила по телефона едного и му таковала в устата. Не могла спокойно да заспи, не искала да гледа разкопаната и отъпкана градина, унищожените си цветя. И решила да се върне. То пък дошла и телеграмата на Флорчето. Поне си прибрала вещите отвън…

— Въженцето! — отбеляза саркастично Тахомир.

— Не е само то! — викна Вирджиния. — И не се заяждай с мене, защото направих грешка, че се върнах. Трябваше да остана при сестра си, Варна също е море, има достатъчно заведения и приятели. Но като зная, че не можеш без мене, реших да зарежа себе си и да пропътувам отново триста километра! Заради тебе! И заради дечицата — милите лелини сладурчета!… Мъчно ли ви беше без мене?

— Да! — увери я от сърце голямата.

— Фъстък, ти защо мълчиш? — обърна се тя към малката, уличавайки я в безсърдечие.

— А ти защо си тръгна! — тросна се назидателно онова.

Големите очи на чичо Тахо се извърнаха топло-благодарно към него. Вълнението го беше размекнало, погледът му блестеше.

Доцентът се осведоми за подробностите около строежа, за процедурата по отчуждаването и заплащането. Искаше да знае как се оценяват допълнителните капиталовложения, дренажите, кладенците и асмите, защото имало вероятност бабината му къща на село да я събарят — била на площада.

Прищя ми се да легна, но се бяхме разположили на моята „веранда“. Най-сетне с голямо закъснение дойде ред на децата и въпреки протестите им ги натикахме да спят. Компанията се разтури.

Тахо се надигна трудно, Заяви съвсем бавно:

— Флорче, извинявай, много съм пиян! Двете с Вирджиния го подкрепиха. Вървеше спънато.

Тази нощ досами нас се настаниха „потапячите“. Чувах насън да бръмчи камион, някакви гласове се разправяха, като че беше сръдня, но не можах да се надигна.

На заранта както винаги станах пръв. И се смаях… Току зад Таховата палатка, опряна в мрежата на оградата, се издигаше огромна брезентова шатра, съвсем казармена, с малки квадратни прозорчета, която би могла да събере двайсет или трийсет души. Камионът фургон се оказа също полувоенна машина на три оси, пригодена да се движи на пясък или разорана земя. До мотора стърчи един голям сандък, на него тъмнозелен омаслен фенер, а отзад лежи безсмислено резервно колело. Пречило е при разтоварването.

На каросерията — диагонален надпис на латиница:

„ПОТАПЯЧИ“. Буквите дебели и строги, с бяла блажна боя. След малко доцентът ще го преведе, гмуркачи, водолази.

Хората се будеха и заглеждаха необичайното, почти атракционно явление в края на къмпинга. Може би усещаха смътно, че нещо не е в ред, удивляваше ги нарушеният стил на селцето ни. Дразнеше и фактът на безцеремонното нощно настаняване. Сетихме се за топурднята и нарушения сън, сега виждахме печалните му последици.

От брезентовата палатка един по един започнаха да излизат мъже. По-скоро мъжаги! Отначало бяха тихи, сънени, движеха се механично. После взеха да си подхвърлят къси, енергични реплики на своя език и да свалят нови сандъци, пакети, метални бутилки, железни куки и бог знае още какво! Не ми беше удобно да зяпам и се затирих да потичам край водата. След стотина метра видях самотна жена да прави почти невероятни упражнения — огъваше се пластично и акробатично като циркова актриса. Абсолютна мис Плаж!… О, но това положително е тя — жената на музиканта, краля на хармоничката!… Стефка!… Тръгнах ходом, за да я огледам по-добре. Да й се насладя. Точно така, приятелю на нашите души, имал си право да кажеш ония думи за музиката и Стефка! Да, тя е хубава като твоите мелодии, може би още повече!

След двайсетина минути, на връщане, тя продължаваше упражненията си, но седнала. Йогистка! Беше подгънала така невъзможно краката си, че ми се щеше да се хвърля и й помогна. Но младото лице излъчваше нежност и спокойствие, то сякаш олицетворяваше красотата и болката на утринта — в хармонията на изгряващото море има носталгия по непостижимото.

Когато се прибрах, потапячите бяха наизложили комай целия си панаир. Ужас! Вече брояха цял взвод — десетина отбрани мъже, кой от кой по-яки, още пет-шест жени и сума ти дребни деца. Едно пеленаче се дереше гласовито — и то щеше да става водолаз! Нямаше помен от първоначалната им сдържаност — говореха едновременно неколцина, особено жените, децата шареха насам-натам, носеха, туряха, преместваха и коментираха. И все пак се долавяше организация: хората приказваха и действуваха по някакъв план. Забиваха колове, копаеха ями, монтираха бутилки, опъваха простори, изравняваха плаца, изтупваха одеяла… Отведнъж моторът на колата бръмна и надмогна досегашната шумотевица.

— Какво става тука? — попита раздразнено Флорина, сякаш аз бях донесъл тази олелия на гръб.

В този миг се появи и Вирджиния в една от екзотичните си хавлии, успяла да забоде цигара в подпухналите устни.

— Какви са тия простаци? — попита. И едва тогава възприятието й се осмисли, тя осъзна трагизма на невъзможното съседство. — Ама какво е станало, кой ги пусна тия?

Още не можеше да запали цигарата си. Бръкна в джоба на хавлията, но не намери кибрит. Флорина щракна запалката си.

— Виж само колко дечурлига водят! — каза стиснато.

— Тахо! — викна началнически Вирджиния. Гласът й укрепваше и се засилваше опасно. — Чуваш ли, излез веднага! Донеси ми и очилата!

Отзад се заговори припряно на немски, някаква жена сякаш предприемаше по свой почин нещо. Доцентът се появи с подчертана чупка в кръста, като че беше схванат.

— Нощен сюрприз, уважаеми съседи! Честито!… Нещо като десантът в Нормандия през четирийсет и четвърта година…

Но Вирджиния нямаше желание да участвува в остроумен разговор. Тя дърпаше от цигарата и съзерцаваше късогледо нахалниците. Свитите вежди издаваха усилието на очите.

Тахомир се показа тромаво с очилата в ръка. Снощното му напиване личеше.

Вирджиния натъкми ефектните светли рамки с големи стъкла „соларис“ и прозря още по-добре наглостта на среднощните каубои. Тръгна към тях. Стигна сандъка им и викна: — На вас кой ви разреши да вдигате тука катуна си? Кого питахте да се настанявате на пътеката! Аз откъде ще минавам, за да ида в тоалетната?… Веднага си прибирайте боклуците и се натоварвайте обратно!… Какво зяпаш? — кресна на един русоляв и мустакат гигант, който я гледаше усмихнато.

— Жини, излишно е да се разправяш с тях — каза Тахомир. — Трябва да се повика Вангелов.

— Да се махат! Наврели се в палатката ми! Аз да не съм колективна жена на еснафора от Европа! Колчетата им са зад нашите! Вади ги! — посочи тя с дългия си показалец, чийто сребърен лак блесна ефектно.

Но Тахо се беше извърнал, може би очакваше да види Вангелов или преценяваше съотношенията. Вирджиния хвърли недопушената цигара, отиде до колчето агресор и го задърпа. Не успя веднага, но го разклати й с гняв го измъкна от пясъка. Запрати го обратно с вървата обтегач. Хората бяха строили набързо нощния Си подслон с рехаво забити колчета.

Напрежението отведнъж премести стрелката си към максимума. Ония здравеняци спряха работите си и се вгледаха мълчаливо в нас. Един от младите тръгна към Вирджиния, но едрият мустакат мъж го спря с жест. Две от жените заприказваха едновременно, изглежда, призоваваха към отплата, защото водачът — по всичко изглежда мустакатият беше такъв — ги смъмри и те млъкнаха. Той каза нещо и на другите, след което те обърнаха гръб и продължиха заниманията си. Сам той подбра здрав, около метър висок кол и с десетина удара на чука го заби дълбоко — вече наблизо до техния брезент. Върза увисналата връв, погледна Вирджиния и се възви. Този път не се усмихна.

Инцидентът можеше да приключи дотук, но не и за кипналата Вирджиния. Бяха се събрали и зрители, при това заинтересовани, на нейна страна. Те продължаваха да коментират поведението на нахалниците и тя се обърна още по-гневно към мъжа си;

— Защо стоиш, отивай да повикаш Николай! Дума да не става! Няма да позволя на тия умплеши да ми развалят почивката, не съм дошла да слушам камиони, до гуша ми е дошло от простаци! Това е къмпинг, а не лудница, в Русе багери, тука компресори, навред тъпаци! Аз го предчувствах и те предупредих да не оставаме тука!… Не ме гледай, заминавай!

Но някой ни беше преварил. Казаха, че управителя го нямало, ходили да го търсят.

— Тука е! — обади се жена. — Преди малко беше на портала!

Немкинята, съседка на Вирджиния отзад, съобщи, че с мъжа си отиват да го намерят. Доцентът преведе. Заяви:

— Много любопитно!… Ако се интересувате от моето мнение, нашият тарикат няма да дойде. Вие какво мислите? — обърна се към Тахо.

Тежкият поглед на Тахомир го погълна. Кимна:

— Възможно е да са го купили…

— Защото аз разсъждавам умствено така: места почти няма — няма за двама, а той настанява двайсет. Нощем бариерата е спусната в прекия и преносен смисъл. И най-малко портиерът може на своя отговорност… Разбирате ме!

Потапячите усещаха, че обкръжението продължава да се занимава с тях, и организирано не ни обръщаха внимание. Отново намалиха разговорите до най-необходимото. Моторът на камиона обаче продължаваше да ни ядосва. Оказа се, че зареждат леководолазните си апарати, моторът им трябваше за компресията. Всезнаещата академия ни разясни, че въздухът в бутилките се сгъстява до 150 атмосфери.

След малко немското семейство се върна и съобщи, че обер-Вангелов е разрешил настаняването. Извинявал се, но групата имала съответен документ — насочване за този плаж. Това били спортисти аквалангисти от някаква тяхна си организация, която ще провежда тук тренировки. И за да не пречат на летовниците, трябвало да ги настани в самия край на къмпинга. Но те поели задължение да не безпокоят никого, да се държат коректно.

Слушахме мълчаливо превода на „бате Сашо“ и ни беше ясно, че хората ще стоят, ние ще ги гледаме и слушаме, а на когото не му отърва — Аркутино е наблизо. И „Оазис“, „Градина“, „Райски залив“, „Черноморец“, „Лилия“, „Корал“… Какви звучни имена, каква прозрачна вода! Но шаблонното човешко същество трудно си мести колибата, то свиква с този пясък, този изглед, това море. Пък и защо ние да се местим, ние сме от по-рано, имаме привилегии, дошлите по-късно трябва да се съобразяват!… Така е, но аборигените в Австралия предпочетоха да се съобразяват с дошлите по-късно излишъци на Англо-шотландския ренесанс, да не говорим за гостоприемството на Монтесума към Кортес.

Преглъщахме обидата на нашия скъп приятел „Николай“ и си мислехме, че ни остават няколко дни. Е почерняхме, заякнахме, напомпахме гърди и мускули, натрупахме впечатления, хапнахме риба и попривършихме парите. Май е време да си ходим… Но защо да е така? Последните дни са най-сладки, тъкмо тях ли да преглъщаме?… Ето че Вирджиния не може, тя е от вчера и обидата заседна. Николай й се пишеше най-верният приятел, той се канеше за такава жена да излезе на дуел, да удави съперника си с водното колело. Не, хората се делят на горди и примирени! Тя няма да се съгласи, ще отнесе въпроса до управлението в Бургас!

Потапячите закусиха варени картофи, след което започнаха да белят картофи за обед. Първите трима облякоха лъскавите си костюми, вдигнаха си един другиму циповете отзад и нарамиха аквалангите. На главите — маски, на краката — плавници. Шефът им ги инструктираше с по няколко последни думи и сочеше часовника си. Те кимаха и нагазваха.

Двама от останалите най-неочаквано се заеха да вадят циментовите стълбове на оградата! Тези, които им пречат. След час крайните десетина метра на телената мрежа отстъпиха с няколко крачки на юг и хората си създадоха пространство отвъд камиона и палатката. Стори ни се невероятно. Тия хора искат да прекроят къмпинга! Що за власт имат, да се разпореждат на чужда земя? Да местят граници! И макар преустройството да беше в наша полза, тъй като ги отдалечаваше и скриваше малко, ние негодувахме по чисто емоционални причини. Гордостта ни беше отново посмачкана въпреки заявленията на Вирджиния.

Цял ден тия здравеняци спортисти влизаха и излизаха с едно методично постоянство, увлечени и доволни от заниманията си. Непрекъснато припалваха камиона, компресорът им ни продуха ушите и мозъците, ядяха картофените манджи, пиеха бира и се смееха гърлено, понякога гръмотевично. Бяхме наклонни да се присъединим към оценката на Вирджиния — Западна Европа се е преместила на изток… Ами да, щом са дошли чак тука!…

И вероятно всичко щеше да приключи с взаимната ни неприязън, ако не бяха жените и децата. Защото мъжете си гледаха морето, а жените — всъщност две от тях — решиха да покажат на Вирджиния коя е тя и кои са те.

Другите минаваха отзад, ходеха да пазаруват, да носят вода, да се разхождат — тяхна си работа. Не ги виждахме, не ни се вряха в очите. А тези двете дефилираха показно По десет или петнадесет пъти на ден, минавайки на две-три крачки от нас. Намерението им да ни досаждат беше очевидно. Стъпваха отривисто, с удоволствие пръскаха пясъка зад себе си. Понякога дори ще спрат пред Вирджиния, ще я погледнат и ще прихнат. Ставаше нетърпимо… Научиха и децата си. Три-четири от тях започнаха да им подражават, да се лигавят и да се спъват нарочно във вървите ни. Вирджиния не искаше да им обръща внимание, но не издържа. И щом ония тръгнеха към нас, ставаше и ги посрещаше със същите физиономии, като в добавка пускаше сочните си коментари. Само че докато тя се ядосваше, ония се забавляваха.

Вече едва удържах и малката си дъщеря. Настръхна, иска да се бие, набелязала си едно момче, което й показвало юмрука си.

Излизаме с нея от морето — и двамата горди с плуването и издръжливостта си. Аз се проснах на топлия пясък, защото така съм свикнал от ония години, а тя продължи към палатката и хавлията. Голямата още се плискаше във вълните и подскачаше щастливо. На нея и това и стига, тя не иска да скитори по водата. След няколко минути улових случайно прелюбопитна картина: едно от хлапетата на „противника“ беше застанало пред нашата къщичка и с поглед в дъщеря ми размахваше дълга пръчка. Както се разбра, било същото онова, дето и показвало юмрук. Зад него свитата му наблюдаваше от пет-шест крачки. Игра на война — какво друго? Жилавата шибалка се огъва и пита: Страх ли те е? Я приближи! Но кой е луд да приближава! Свистенето предупреждава. А момчето те гледа победоносно и понеже си момиче, повтаря предизвикателно: Ела де, ела!

Малкото се изтриваше с кърпа и наблюдаваше. Спокойно. В такъв момент може и да се подхилва. Няма намерение да се захваща. Но не се и крие вътре. Момиченцата знаят, усещат с женския си инстинкт, че тия момчета играят на война не само за да погъделичкат мъжкото си самолюбие, но и за да им направят впечатление. И имат готов, кокетен отговор:

„Я стига бе!“ Това задоволява двете страни.

Само че моето хлапе остави кърпата на стола и направи крачка напред, втора… Вървеше съвсем бавно, по конец и лицето й оставаше все тъй невинно, добро. Измама!… Познавам я толкова добре, тя е по-скоро застинала от напрежение, от лицемерие. Само след секунда ще стане хищно и опасно…

Вървеше съвсем бавно, като механизъм. Онова зачести, дори се наведе леко, ръката му замахваше по-силно. по-зло. Но виждах, че е разтревожено, че играта става истина. Струва ми се, че по-скоро трябваше да забави, да спре… Дебненето е въпрос на изострено внимание…

Изведнъж моето се хвърли!… Какъв скок на невестулка! Пръчката го шибна жестоко по голото рамо, сборичкаха се, огънаха тела и ръце… И двете дърпаха отчаяно нещо, блъскаха се и пак дърпаха — очевидно изтръгваха едно от друго опасното оръжие. Беше успяла да улови пръчката! Биеше се бързо, рязко и нервно — не зная дали беше по-силна, зная само, че злобата и вярата й бяха по-силни — тя никога не се съмняваше. Следния миг я изтръгна и в обратния замах — мигновено! — улучи лицето и ухото на другото.

Писък!… Но само един. Болката сви момченцето, то улови ухото си и кое вървейки, кое подтичвайки, се замъкна пред голямата шатра. Вероятно при майка си. Но попадна на един от снажните мъже, който го отблъсна презрително, без дума.

И останалите деца стояха на местата си. Някой ги беше научил, че в двубоя на Ахил и Хектор намесата на трети е безчестие. Моето потъмняло от слънце и напрежение диваче ги изгледа сдържано, счупи пръчката и я хвърли на земята. Обърна се и влезе в палатката.

Двайсет секунди, трийсет… Който видял — видял, друго няма.

Захлупих се по очи и ударих с юмрук пясъка. Стой си на мястото! Не мърдай, не се издавай! И нито дума! Мълчанието възпитава по-добре от думите, каквото и да кажеш, ще бъде глупаво!

Най-сладкото в цялата история беше, че и то я премълча. Всъщност разказало я на сестра си, а тя я повторила на Флорина. Жена ми ме попита, отвърнах с най-примитивен егоизъм, че нищо не зная. Разказах й я по-късно, когато се върнахме. Това е далечно ехо от детството ми — мама не даваше да се разказват истории за сбивания, падания, болести, страх и изобщо страдания. Още по-малко хвалби, говорене в бъдеще време.

Някоя от жените си отмъсти, а може би майката или посраменото момче… Всеки глупак би го измислил и направил — заляха двете ни палатки с мазнина, остатък от тигана. Нищо особено, не се трогнах много, но Флора и Вирджиния пощуряха, решиха, че трябва да им подпалят катуна, да ги изселят, да им спукат гумите — спомних си Таховите думи за жената и къщата. Белята беше сторена вечерта или през нощта, а на заранта, още в първия си гняв, Вирджиния наби едно тяхно момиченце, което й се изплезило. Дотърча майка му и се развика неразбираемо, развика се и Вирджиния, сочейки тъмното мазно петно, на онази дойдоха подкрепления, Флора скочи и се намеси, та трябваше да ги разтърваме. Улових жена си — малко й трябваше да посегне, на нея й приляга. Тя се нервира още повече и ми заяви с блеснали очи да я оставя. Направих знак на един от техните да помогне и озапти щурите жени. Той разбра, влезе помежду им и вдигна ръце, но те го заобикаляха и напираха да се разправят или бият. Дойде и шефът им. викна нещо, те се стъписаха, а той се обърна към Вирджиния. Може би искаше да й обясни, да я упрекне или се извини, но тя си знаеше своето, размяташе ръце и коси, сочеше петното, обиждаше и ругаеше, наричаше ги паплач и простотия, келеши и психопати, додето толкова се навря в него, че той й улови ръката. Тя се разкрещя да не я пипа и с другата го зашлеви, заплювайки го едновременно. Онзи я пусна, но я блъсна леко, гнусаво — и той се нервира. Впрочем съвсем заслужено. Но той беше Херкулес, а тя — късогледата Вирджиния, обута в джапанки. Дали тя си сбърка крачката в пясъка, или той не си премери силата, но нашата политна назад и се завали. В същия миг писна истерично на Тахо: Какво чакаш, ооох, удари го, ще ме убият, чуваш ли, страхливец!… Тахо се беше развълнувал и наистина не знаеше какво да прави. Със зачервено лице и приведен, отворил наполовина уста и спуснал вежди, той изведнъж скочи пред мустакатия и се разкрещя:

— Махай се, идиот! Махай се!… Идиот! Марш оттука!…

Това изобщо не беше Тахо! Това беше луд човек, чиито изкривени уста и очи изглеждаха ужасно! Ръцете му посягаха към оня, косите му се пилееха, той едва ли виждаше нещо и някого, едва ли съзнаваше какво върши, той беше включил някакво свое безумие и търсеше да извърши нещо жестоко, опасно. Огромният мъж се извърна и си тръгна, но Тахо не спираше да крещи и повтаря „идиоти“, „махайте се“, „вън от тука“, додето един младок — и той набразден от мускули — го блъсна ядно. Изглежда, беше решил най-сетне да му покаже кои са и го запрати по гръб. Сега аз се хвърлих и го блъснах, той политна, но не падна, окопити се и тръгна към мене. Сбиването беше неизбежно и не зная кой щеше да ми помогне, ако ония не го уловиха навреме и помъкнаха назад. Усетих, че някой ме държи. Беше доцентът с умния си поглед, който ме отрезви.

— Няма смисъл, братче!… Не е този начинът! Потапячите се оттеглиха организирано, по заповед, и след няколко секунди останахме сами на чистия и мирен пясък. Помогнахме на Тахо да стане, Вирджиния се беше оправила сама и бършеше разплаканите си очи, децата гледаха мълком, а Флорина държеше ръката на братовчед си и я стискаше, галеше, повтаряйки:

— Успокой се! Нищо не е станало!… Абсолютно нищо! Моля те, бате Тахо!… Не се тревожи!…

Тахомир бавно идваше на себе си. С известно учудване сякаш осъзнаваше къде се намира и какво се е случило. И с един непознат ми суетен маниер заоправя дългите си коси, като ги подреждаше и натискаше, решеше с пръсти и подръпваше отзад. Турихме го на стол. Все още дишаше трудно, гледаше разсеяно. Неочаквано заяви с твърд глас:

— Това не са никакви спортисти, това е банда, която тършува по морското дъно за старини!

Изумяхме… Тахо си беше със същия бистър ум! Доцентът вторачи поглед в него с наивно хлапашко озарение…

— Какво? — попита безсмислено. — Извинявайте, да, да!… Разбира се — аз съм последният ахмак на този къмпинг! Вие сте гениален, сър Ливингстън!

За пръв път го нарече така публично. После направи малък завой, за да подреди мислите си или се окопити от изненадата. Единият му юмрук удряше дланта на другата ръка.

Тахомир добави вече сдържано:

— Каквото намерят през деня, го събират на двайсетина метра от брега, точно срещу оградата. А нощем го изваждат и пренасят в колата. Сетне ще го продадат на Запад.

Доцентът беше застинал.

— Амфори! — натърти шепнешком. — Хем четох няколко пъти за ограбване на морското дъно в Гърция и Турция. А никак не ми идва наум, че тук също може да е пълно със старини!… Цялото крайбрежие е било гръцки колонии, после римски провинции… Тук е все още девствен бряг! Разбира се!… Това обяснява напълно поведението им — затворено общество!… Точно така, вие се отпуснете, аз ще имам грижата!…

Отмина.

Постепенно се успокоихме, но без желание да се съберем и продължим коментариите. Освен жените. Хлапетата изчезнаха.

Следобедът дойде граничен патрул. Видя ни се нелепо това униформено присъствие сред голотията. При това хора с оръжие!

Пред камион-фургона говориха нещо, обясняваха се. Настроението на съседите беше под нулата. Изглежда, Тахо се беше догадил блестящо. Пък и в късното си заспиване беше наблюдавал подозрителното нотно „учение“.

След още час потапячите натовариха всичко и без да си вземат довиждане с когото и да било, отпътуваха. Бяха заровили ямата си и очистили пясъка. Остана да напомня за тях само преместената ограда.

Опитахме се да разберем нещо от Вангелов, но и той вдигаше умърлушено рамене. Нищо не му казали. Разпитвали го.

— Ще си имам неприятности, мама му стара! — изохка. — Какви хора бе, правиш му добро, търпиш упреци, на, вие, дето се казва елитни хора, се обидихте, имам ли сметка да се карам с вас и един член на академията, протестираха и две немски семейства… А те тръгнали да изнасят от нашето море скъпоценности! Аз какво съм виновен…

— Официален документ показаха ли при настаняването? — попита доцентът. — От кого беше издаден?

— Ами! Хвърчаща бележка от Бургас, от „Балкантурист“. Нищо чудно да излезе, че препоръката им е била фалшива!

Вирджиния го изгледа хищно, отмъстително:

— Николай, колко ти бутнаха? Не се прави на наивен!

Пан керовник беше загубил цялото си величие.

— Вирджиния, поне ти ме съжали! От твоите уста ли да чуя такива думи! Аз, дето пазя и вардя това море, този плаж, дето не спя заради къмпинга!…

— А имате ли инструкции относно настаняването на аквалангисти? — продължи да разпитва доцентът. — Този спорт, доколкото знам, е под контрол.

— Имам, вятър!… Разбира се, че е забранено, ама кой да ти каже точно какво и защо!… Инструкции хилядо!… Свършихме я една, Тахомире, ами нейсе, да са живи и здрави жените! Цум вол! Вирджиния, погледни ме с хубавите си морски очи! Падам на колене!…

Почерпката продължи в чест на освободения южен край и възстановеното доверие. Удобното ъгълче се запазва за хората на бате Сашо, които пристигали след ден-два, с голямо закъснение.

— Но това съвпада с нашето заминаване! — каза Флорина. — След два дни ние тръгваме, ще ги настаните тука!

Съобщението беше прието трагично-учтиво. Защо толкова бързо, иде август, това е най-хубавият месец, морето отсега е най-кротко, снабдяването се подобрява, дините наводниха, ще започнат да докарват грозде… Да, но ние си тръгваме! Тахомир и Вирджиния остават още десетина дни, всъщност те ще си решат кога. Портиерът бай Ставри ще прибере палатката им, той е от Созопол, тъкмо да е наръки идното лято. Сетне по море до Варна…

Стори ми се, че доцентът наистина съжалява за нас. Е, до ще време!…

Сетне приказката се завъртя около пребиваването му в Сан Франциско и неразбираемите американски нрави. Разказа за секретарката на института, в който е бил шест месеца. Хубаво, смело момиче, деветнайсетгодишно, от Ню Орлеан.

— Държеше се удивително любезно с мене. Усмивката й ме обърка, започнах да си мисля това-онова. И наистина, покани ме на вечеря в квартирата си. Това при тях означава много. Рекох си, бате Сашо, излезе ти късметът и в Америка! Два прибора, бутилка вино, ваза с цветя, свещ… Но аз съм безкрайно предпазлив! Разпитвам я защо е във Фриско, защо не е останала в Ню Орлеан! Ню Орлиънз! „Ами така, не исках да съм при родителите си!“ Но защо точно в Сан Франциско?… Усмихна се очарователно: „Ако бях спряла в Далас, щяхте да попитате: Но защо точно в Далас!“ В този момент се звъни. „О, казва, приятелят ми! Предупредих го да закъснее, а той подранил!“ Тъй че по европейския стандарт американските момичета са много вътре, но всъщност това е една обичайна любезност… Информация, братче!

Разпитвахме го и за Ню Йорк, но не беше очарован. „Там, ако не си някой, си никой!“ Знаят с кого имат работа и не си губят времето за общ лаф. Бизнес, престъпност, космическо отчуждение… Но Ню Йорк не е Америка! Американецът е сърдечен, а осемдесет на сто от престъпността е в пет града! Няма нужда да си заключваш колата и да махаш чистачките!… Върна се отново на института, където един малък случай го накарал дълго да мисли върху нашата национална психика.

— Попитах моя колега, с когото работехме заедно, откъде мога да се снабдя с листи, туш и пособия — вероятно имат нещо като склад. Да, казва, книжарницата е в дъното на коридора, има всичко необходимо. Отивам — действително! Самообслужване. Гледам, едни разкошни химикалки. Взех си една шепа. Има обаче и пощенски марки. Това са пари! Върнах се и го питам отново: Извинете, имам служебна кореспонденция, мога ли да ползувам марките? Да, те са за това. Но имам и лична… Не, не може. Тогава зададох най-баламския въпрос: А вие по какво ще разберете коя е служебна, коя лична? Отвърна недоумяващо:

„Защо ние трябва да разберем, вие нали знаете!“

Вангелов беше ходил в ГДР и разказа как се губили по пътя, били две коли и се разделили. И дълго не могли да излязат от някаква магистрала. В Берлин го глобили, задето пътувал в тролея без билет. Иначе немците били отличен народ и не било вярно, че не пиели. Напротив!

Жената на доцента — Малина — разказа за Сирия, ходила няколко пъти последните години, била един от проектантите на техен язовир. Непрекъснато получавала предложения да я купят, особено на минаване през Турция. И то насред улицата или във влака!

Пак окъсняхме, пак изпразнихме бутилката. На ставане Тахо каза, че иска да се разходи, краката му били изтръпнали. Вирджиния се загледа след него и забеляза с настроение:

— Флорче, виж го твоя братовчед как ходи! Чак крака си замита — уловило го е!

На лягане Флорина беше мълчалива. Тя е такава, когато се сърди или ако се е случило нещо особено. Попитах я:

— Ядосана ли си?

— Безпокоя се за Тахо.

На сутринта беше пред палатката. Легнал по обичайному. И все пак имаше нещо различно. Флорина приклекна до него.

— Какво ти е?

— Нищо… Абсолютно нищо! Всъщност усещам единия си крак изтръпнал. Но съм добре.Произнасяше думите различно, по-трудно, малко провлачено. И в погледа му имаше промяна — задържаше очите си неподвижни, в една точка.

— Не, не си добре! — развълнува се Флорина. — Снощи вървеше особено!

— Внушения! — надигна се Тахо. — Вървя си както винаги… Тъкмо ще ида да се намокря …

Направи няколко крачки, залитна и се строполи. Сви се, сгърчи се, главата му се изметна назад, ръцете му се долепиха в гърдите. Вирджиния изпищя, но Флора я сряза: „Млъкни!“ Отиде до него, коленичи, подложи му дланта си.

— Какво ти е?… Какво чувствуваш? Бавно, полуразмазано Тахо отвърна:

— Малко… Кракът ми тежи… Тръпне… Но ще мине!…

Вирджиния също беше коленичила и безпомощно щураше очи. Взе да глади косата му.

— Искаш ли да си легнеш вътре? — попита.

— Не!… Тука ми е добре…

— Да ти запаля ли цигара?

— Да…

— Глупости! — викна Флорина. — Лекар! Пали колата! — извърна се към мене. — В Аркутино! Докарай го!

— Няма смисъл, лекарят е тук! — отвърнах. Съпругата на саксонския доктор беше отвън и гледаше към нас. Попитах с глава и ръка: Къде е? Тя посочи морето, после разбра тревогата ни и изтича няколко крачки. Извика:

— Влае! Влае!…

Онзи плуваше наблизо и вдигна ръка за поздрав.

— Бързо! Бързо! — замаха му тя и той възви към нас. След малко се отръска на пясъка. — Припадък — съседът падна!

Мокър, настръхнал от сутрешния хлад, докторът отиде до Тахо и се наведе. Флорина му обясни с две думи какво се е случило. Човекът беше сериозен но в един миг се усмихна:

— Нема нищо!… Що, съседе, залитна, така ли?

— Слабо ми е… Не мога да пазя равновесие — почти изфъфли Тахо.

— Дреболия! — отвърна нехайно мокрият доктор. — Но за всеки случай отиваш в Бургас. За ден или два… Впрочем какъв ден сме днес? Коя дата? И с ръка ни даде знак да мълчим.

Тахо гледаше недоумяващо.

— Всичко ще се оправи много бързо, драги! Но сега — в болница! Кой ще го откара?

Обадих се. Даде ми знак да тръгвам. Сподири ме.

— Карайте много внимателно! Всяко сътресение е опасно.

— Това е удар, нали? — попита Флорина.

— Да, лява хемипареза. Смутена подвижност на лявата част — за предпочитане е. Иначе няма да говори. Веднага в болница, за да се ограничи процесът!

Хвърлих се към колата. Тахо не искаше, съпротивляваше се с логиката на животните, искаше да го оставим на пясъка два-три дни, за да му мине. Но Флорина го накара да млъкне. Натоварихме го. Вирджиния седна до него отзад, Флорина — до мене. След половин час бяхме в болницата.

Лекарят, който го прие, имаше загрижен вид.

Вирджиния остана. Върнахме се в къмпинга мълчаливо. Докторът пак дойде, доцентът и жена му също.

— Инсулт — професионално съобщи хирургът. — Хлабавост на съзнанието, загуба на понятие за време и пространство, потокът на дните спира. Функционална асиметрия. Вероятно е хипертоник… Но ще се оправи. Няма опасност за живота му. Ако не се развие процес, още години ще идва на море. Ще работи пълноценно… Със спомен, разбира се. Ще му остане нещо в походката и говора. Вече няма да бърза. Ще произнася думите бавно…

— Той и досега не бързаше — казах, — тъй че няма много да му личи…

— Ще личи! — изпсува докторът и кимна за довиждане.

С Флорина се спогледахме.

— Да си тръгваме! — казах.

— Утре!… Искам да се отбием в болницата, за да разберем нещо повече.

— С какво мога да помогна? — попита доцентът.

Разперих ръце.

Следобеда прибрахме част от багажа. Платих на Вангелов — беше коректен и ми взе половината. Фифти-фифти. Затюхка се за Тахомир, но нямахме време и желание за дълъг разговор.

На другата сутрин Вирджиния пристигна. Мълчалива — неузнаваема. Уреди набързо, каквото трябваше, уговори се с бай Ставри да прибере палатката и останалия груб багаж, а тя си взе само един куфар дрехи. Подари на децата всевъзможни дреболии — спасителен пояс, шнорхел, плавници, корозит, шишенца парфюми с остатък в тях, бронзол, дори едно червило. Каза, че Тахо вероятно ще го прехвърлят след някой ден с болнична кола в Русе и тя ще пътува с него… Целувки, сълзи, отчаяние… Замина.

Мястото осиротя. Осиротя плажът. Трябваше да се омитаме и ние час по-скоро. Живеехме с тягостното усещане за непоправима вина. Беше глупост, но се питахме защо стана, как можехме да предотвратим нещастието, да помогнем.

Внезапно Флорина каза мрачно:

— Знаеш ли, ето тука лежеше… Аз тръгнах да го заобиколя, защото краката му бяха опънати вече… А той мъчително се сви — посегна с ръка да прибере крака си, за да ми направи място!… Разбираш ли какъв кавалер — мислеше не за себе си, а за мене!…

Прищя ми се да замахна.

— Нали това безкрайно потискане и съобразяване го доведе дотука!

Изгледа ме студено.

Към обед палатката ни се превърна в обемист чувал и се скри в багажника. Столове, масичка, завивки. Сега натоварихме всичко далеч по-лесно.

Тръгнах да се окъпя за последно.

От горния край на плажа се чу гъдулка. Зададе се сюрия деца, които съпровождаха мечка, мечкар и циганка в пъстра носия. Мелодията беше протяжна, нашенска, стара, Мечкарят свиреше и пееше, поспирваше и разиграваше животното:

— Хайде сега, Мецо, покажи как стара баба меси хляб!… Покажи как млада булка става сутрин!… Как се сърди свекър!…

Мечката показваше, децата се радваха, а в дайрето падаха откъслечно жълти и бели стотинки. От време на време жената на мечкаря улавяше някоя ръка и се опитваше да врачува.

Не зная защо, Флорина сама й даде своята.

— Ай, ай, ай — пари! — удиви се гледачката. — Много пари, булка, златни пари! От друго място ще додат, наготово, няма да ги печелиш!… И път имаш, у друга държава, далече… Деца ще растат-порастат, ядове ще имаш с тях, ама ще се изучат… Добър мъж си взела, дип не те слуша, ще ти белей главата!… Години много имаш напред, булка, ето — и къща виждам!… Къща ще купиш, друга… Ай, ай — има и нещастие… Много ще ревеш, булка, много, ама пак ще живейш!

— Скоро ли е нещастието? Какво е?…

— Хайде стига. — рекох.

Къпах се дълго. Сам. Влязох дълбоко в залива и не исках да се разделям с това слънце, с този бряг, с това море…

Излязох. Флорина ми подаде кърпа. Обух панталон. След толкова дни!… Голямата дъщеря се беше настанила в колата на меките одеяла. Малкото го нямаше.

— Къде е? — попитах.

— Където е баща му — в морето!

Отидох на мокрия пясък. Викнах. Помахах с ръка. Видя ме, отвърна ми, но не излезе.

Върнах се при колата, запалих. Потеглих бавно. Зад портала, на пътя, спрях.

След малко се зададе. Голо, с широка крачка на момче, с блеснало тяло и ирония на умното си упорито лице. Стори ми се, че е събрало в този миг красотата на човечеството.

Боже, как вървеше това момиче! Знаеше, че няма да тръгнем сами, че сме готови да я чакаме цял живот, че без нея сме за никъде!

Вървеше с безумно настроение и с моята любов към нея.

Качи се отзад, рекнах й нещо през рамо, потеглих. След малко пътят изви високо над водата. От прозореца надолу блестеше море с безброй пърхащи сребърни криле. Запяха: От прозореца надолу, от прозореца надолу, ооот прозореца надолу!

През лятото се губят на море и плуват дълго. Правят си палатка. Летят на сърф… А някое момче, ще ги загледа с мъка. Сладка.

Вървят по пътя щастие с момиче, не вярват на поличби и беди, отиват в утрешния ден — далече… Пренасят мен и моите деди.

А после?… После този чуден град най-смелото момиче ще учуди. И щастието със провлечен крак ще тръгне нейде, за да се погуби.