Следната неделя бяхме в София и се разписахме. Кръстници ни бяха моите хазаи, известни хора, интелектуалци. В Русе техните научили случайно, след като съобщението пристигнало по официален ред. Не зная как са им съобщили, но баща му получил пристъп и го откарали в болницата. Започват да го лекуват ударно, със „златни инжекции“ — бяха на мода, говореше се, че правят чудеса. Не му подействували добре. Възможно е белята да е била и в тях. Свекървата вижда това и го посъветвала да ги спре. Веднага! Но той се доверил на лекаря… След месец и половина почина…

Все пак тя излезе умна, прати ни хабер да се приберем преди смъртта. Скри си омразата, прие ме от хорски срам, заведе ни в болницата. Влезе първа, за да го предупреди. Беше трагично да се видим, отново при тия условия. Целунах му ръка, но той вече не говореше. Предполагам, че не ми е простил… Кой знае. Погледът му беше празен…

Чичо Тахо и леля Вирджиния купиха на децата кегелбан. Много хубава игра. Шест пластмасови човечета бутилки в различни цветове се поставят на една линия в пясъка, а ние ги замерваме и сваляме с малка топка. Печели онзи, който улучи най-много кегли. Играта ни допадна. С часове целехме тумбестите фигурки, състезателният дух растеше и напрежението стигаше до ликуване или отчаяние. Моят опит в замерването на жаби, дървета и хора от детството ми послужи. След няколко поражения Вирджиния заяви, че съм нетърпим. Истинският мъж не бивало да печели толкова. Имала алергия към първенци, пък и улучването с камъни било качество на неандерталците.

Не за пръв път детската ми амбиция да печеля се сблъскваше с хорската неприязън. Флорина ми го е изтъквала не един път като лош навик и болезнено честолюбие. Съзнавах, че донякъде имат право, не бива да се печели срещу по-слаб. Тахомир играеше седнал, по-скоро отпуснат и наистина очакваше да спечелят жените и децата.

Вече имахме и перца за федербал, с ракети се бяхме въоръжили. Умален тенис. Сутрин и вечер, в най-тихото време, замахвахме и удряхме перцето. То летеше високо над главите или по хоризонтала на очите; зрение, мускули и нерви се изопваха, кръвта биеше в ушите; пот течеше, пулсът се ускоряваше двойно, дишахме дълбоко и щастливо.

Плувах дълго, стигах до отсрещния каменен нос — „бурунчето“ — и след минутна почивка се връщах. С Малкото бягахме по пясъка, опитвахме се да правим акробатични номера, успявахме или падахме и гладни сядахме да ядем.

Не беше далеч денят, в който щяхме да спечелим ръкоплясканията на околните. Засега я вдигах високо над главата си, уловил малките ходила. Но ние имахме амбицията да го направим уловени ръце в ръце, както в цирка. Хлапето тренираше гимнастика, но изпитваше трайна страст към акробатиката. Много усилия ни струваше, додето успеем. Победихме. Аплодираха ни и аз се поклоних достолепно. Сърцето ми биеше от гордост!

Тихомир се къпеше рано сутрин. Плуваше спокойно, умело, но по малко. Вечер отиваше далеч на юг по пясъчната ивица, отново се къпеше и лягаше на лакът под сенника. Не се боеше от комарите. Не се обличаше вечер, не му беше студено, не признаваше термометри и метеорологични промени. Твърдеше, че досами морето лете е грях да си облечен, невъзможно е да се простудиш. Наистина никога не кихна.

Флорина искаше да мине за спортистка, подскачаше и приклякаше маниерно с ракетата и се оглеждаше нехайно и суетно. Плуваше, гмуркаше се, посрещаше вълните с изпъчени гърди и правеше опити да си свали горната част на банския. Но въпреки всичко се боеше от дълбочините и не се отдалечаваше от хората, от шамандурите. Радвахме й се, поздравявахме я, но тя искаше да й се възхищаваме.

Разбира се, Вирджиния не можеше да плува. Морето й беше необходимо като гледка, пейзаж, фон на самата нея. Преживяваше го, вълнуваше се, смееше се, но всичко си беше участие в атракция. От водата използуваше съвсем малка част, може би колкото вана, другото беше разточителство на, природата. Близо до евиния плаж („Нудата“) си намери една дълбочинка на два метра от брега, копка, в която да се къпе. Тахомир разправяше как влизала, клякала и цапала, плискала се и издавала звуци, та хората се питали какво става, дали не е слънчасала. Един храбрец я видял, помислил, че се дави, и се хвърлил да я спасява. Вирджиния нямала нищо против и се оставила да я спаси. Бил млад, благодарила му, но се оказало, че е немец, а тя искала да е унгарец. Тахо се обърнал да не гледа и да не разваля романтичното приключение. Направи малък коментар: за да преживее нещо изключително, нещо от серийните любовни романи, Вирджиния би се хвърлила в дълбокото. Но преди това трябва да й представят спасителя, за да го одобри. Ще е нужен и фотограф, надуваем костюм, публика. Вирджиния отговори през рамо, че може да я подмамва колкото ще, тя в дълбокото няма да влезе дори срещу сензация в световния печат. Щабът на флотата да я моли, все то! Виж, с лодка може, за предпочитане — яхта. Да е лунна нощ, китара, джин и двама морски офицери. Над водата се носи „Соренто“. Тя е на носа в широка циганска рокля и шапка, увиснала до раменете. Наоколо плуват делфини, рибарски лодки се завръщат, мигат далечни светлини. Ръката й е в дланта на единия от красивите мъже…

— Това е сценарий, Вирджиния! — възхитих се. — Ти имаш фантазия!

— Каква фантазия те е патило! — засегна се. — Разказвам спомен от Варна, бяхме със сестра ми. Тя пееше знаменито, аз завършвах гимназия. Плувахме по лунната пътека. На брега ни очакваха цял час, но аз исках да се върнем сутринта!

Е, яхта и китара нямахме, но една вечер измолих спасителната лодка от Митко. Даде ми я веднага, дори не с дума, а с жест. Моряк, боцман! На другия ден го броях за приятел.

Още с опъването на палатката взе да ме гложди стар мерак за рибарлък. Стоял съм до звезди над някой ялов вир по Росица. Като деца плетяхме кошове и ги залагахме в реката, а сутрин вадехме по някоя мрена, кефал или сомче. Крал съм и чужда риба от винтери. Но тук беше море, тук на чепарето се окачваха наведнъж по десет или петнайсет сафрида. Гледахме с Таховия бинокъл рибарите.-Те излизаха сутрин и привечер по за два-три часа и се връщаха с пълни панери. Морето вреше от сафрид!

Чепаре ми намери старият портиер на къмпинга бай Ставри, който беше агенция за хиляда и една услуги. Три лева — десет въдички, петнайсет метра корда, Перушинката от дива патица беше завързана за кукичката с червено конче. Ръцете ми трепереха от предчувствие, устата ми пресъхваше от желание. Говореха, че пасажът е в залива.

Лодката побираше десетина души. Настанихме целия личен състав на двете палатки, макар че голямата ми дъщеря се дърпаше. Трепереше. Това окуражаваше Малкото и то за секунди победи страха си. Психичната патерица. Присъствието на леля Вирджиния беше гаранция, че няма да се удавим. Чичо Тахо улови лопатите, той разбираше и от гребане. Аз блъснах лодката, няколко вълни я вдигнаха и след това се прехвърлих през кърмата.

Какво усещане с водата под тебе! Тя те люлее, иска те, трябва да потънеш, да се удавиш, но това велико и просто творение на ума и ръката те спасява, държи те отгоре… И чудото става. Вместо страх се ражда ликуване, безсилието се превръща в непрекъсната победа. О, радост на оцеляването!

Побързах да извадя чепарето. Развивах го с тръпнещи пръсти. Рибата наистина беше около нас, под нас, навред. Любовта към морето за броени дни се превръщаше в страст. При всяко спускане оловото повличаше блестящите кукички надолу, рибите се втурваха към шарените перушинки, надпреварваха се като лакоми и прости хора, кордата потрепваше, започваше да се опъва, натежаваше сладостно, сетне трепереше все по-силно, а аз теглех бавно, опитно, като истински барба! И изваждах една, две, пет, осем риби! Никога не съм мислил, че мога да ловя по толкова много, че не трябва да клеча с часове край реката, да треперя от студ и надзиратели, да се чудя дали добитъкът не е из чуждите ниви и накрай да се върна с три мрени от които едната малолетна. Морето беше щедро и не се скъпеше, броят на рибешките глави беше колкото житните зърна в полето. И рибарят е земеделец, той цял живот учи една наука, додето я превърне в изкуство. Търпение трябва, а не начасничаво вдъхновение.

Лодката плуваше на улов, Тахомир гребеше бавно и не пушеше, Вирджиния седеше на носа без шапка, двете хлапета, затаили дъх, примираха от очакване, възторг. Когато вдигнех над главите им блесналите рибки, те пляскаха щастливо, помагаха да ги откача, пускаха ги в кофата и ги милваха с две ръце. Вирджиния обясняваше някои тънкости на рибарския занаят като от време на време питаше Тахомир за подробности и ни ги препредаваше. Понякога оспорваше нещо, позоваваше се на еди-кой си рибар от Поморие или Несебър, защото той казал друго, а тя помни много добре, макар че била пила. Изведнъж нададе писък.

Бях отзад, наведен над водата, отдаден на улова. Обърнах се стреснато. Вирджиния гледаше втренчено напред, а гласът и паднало и хрипливо повтаряше, че току-що сме щели да потънем, че тя видяла в последния момент някаква голяма вълна, която насмалко да ни залее. Веднага да се връщаме, това било мъртво вълнение, сигурно ни тегли навътре, отдалечаваме се, никого не сме предупредили, никой не ни вижда…

Опасност нямаше, но вълните бяха станали по-го-леми, по-дебели. Ако си на носа, първо се издигаш високо, става ти хубаво, просторът се разширява, но веднага след това политаш надолу, падаш в някакво дъно и идващата голяма вълна заплашва да те глътне. Но отново се издигаш, спасяваш се, за да политнеш пак в бездната И тъй нататък, докато морето се разбушува и тогава бягай, крий се. Ние бяхме на хвърлей от брега, залезът изпращаше жълто-оранжевото си сияние и паниката на Вирджиния можеше само да се предаде безсмислено на децата.

Те наистина бяха отворили ужасени очи и не смееха да викат. Тахомир заяви добродушно, че леля Вирджиния се страхува, защото я уплашили като малка и оттогава стряска и другите. Рибарите нали са в морето, ето ги там, никой не мисли за връщане, а вълните само ни люлеят като в люлка, даже е много приятно.

Късно! Голямата ми дъщеря беше свила болезнено устни и на пресекулки каза, че не е приятно, че ще се обърнем и ще се удавим. Гледаше втренчено идващата вълна, потисна вика си, но трепереше. Малкото, уловило се за борда, стискаше зъби и изпитваше себе си. Ядосах се заради него. Побутнах го, то се обърна и му се усмихнах:

— Виж ги, татьовото!

Но и Флорина заяви, че трябва да се връщаме. Свърнахме назад. Продължавах да спускам и вдигам чепарето, въпреки че кофата беше преполовена. За нещастие улови се драконче. Знаех, че трябва да внимавам с него, че убождането предизвиква частична парализа. Додето го откача, се изнервих, изпитвах и унизителен страх. Въдиците се заплетоха и си играх с тях до прибоя. Там водата ни плисна два пъти, измокри ни и Флорина ми подхвърли раздразнено да внимавам. Вирджиния скочи първа на брега, направи няколко крачки и се наведе. От страх или по чисто физиологични причини я хвана морската болест. Цялата вечер ме одумваха. Окайваха глупостта си да тръгнат с мене, за всичко бях виновен аз и, разбира се, Тахо, който се повел по акъла ми. Не ми искали вече разходките и драконите, рибата да си я чистя сам. Селянинът, тоест пак аз, прави-струва, все гледа да му излезе евтино. Като че нямаме пари да си купим и попчета, и сафрид, и калкан, ами ще ходим да я ловим като първите хора!

Тахомир слушаше жена си с удоволствие. Заяви, че я разбира напълно, и тя се разсърди още повече.

С Малкото се хванахме и за половин час оправихме улова. Още нямахме опит. Осолихме с любов своята риба, а на другата заран другарят Вангелов ни предостави котлона и контакта си. Тиган и олио имахме. Закусихме славно. Чувствувах се почти герой.

Вирджиния одобри пържената риба и ми пожела да ида пак.

Морето и риболовът се оказаха велико изкушение за мене. Оттук насетне започнах да излизам почти всяка сутрин и вечер. Боцманът Митко, спасител за месец-два до следното тръгване на кораба, ми предостави лодката и лопатите. Непонятна страст ме влечеше към простора и вълните. Никой да не дойдеше с мене, тръгвах сам. Събуждах се без часовник, обличах се трескаво, безпокоях се, че закъснявам, че слънцето ще ме свари на сушата. Тръгвах в хладина или студ, понякога мокър-зъзнещ, безпомощен да вкарам лодката във водата, отчаян от пръските, от вятъра, от безсилието си. Тръгвах като безумец, опънал до скъсване жили и мускули, с една цел и страст: морето! Исках да вляза дълбоко, да загубя хората и брега, да остана сам в огромното пространство. Чувствувах го живо, добронамерено към човечето, дори нежно. Приемах разсъмването и свечеряването вътре като ласка. В тези тръпнещи мигове и часове преодолявах хилядолетията, сливах се с времето и сам ставах време, усещах миналото и бъдещето, докосвах древни божества.

Все по-често вземах със себе си Малкото, този осемгодишен мой дребосък, който есента щеше да бъде във втори клас за ужас на другарката и момчетата. Тя беше решителна, гъвкава, силна. Още на втория ден забрави уплахата на леля Вирджиния, морето й стана приятел, видя и преживя по-големи вълни. Стигна и до свой извод: „Тате, морето плаши тези, дето ги е страх, нали?“

Гошето, съсед по палатка идната година, рибар от Бургас, щеше да ми каже: „Морето те влече, то е вътре в тебе. Ако се беше родил при нас, щеше да си като нас.“ Тахо се помъчи да намери връзката: „Роден и пораснал в поле, свикнал с далечен хоризонт и премеждия, изпитващ носталгия по първичното“. Вирджиния, както винаги, знаеше по-добре кое как е:

— Остави го, луд, та му е лесно! Шантав по цялата глава! Зарязал жена си, хукнал по морето, а тя, млада и красива, скучае. Повлякъл и горкото дете! Това баща ли е? Насилва го да гребе с нежните си ръчички, знаеш ли, че може да загрубее, трюлюлю такъв! На тебе ли искаш да заприлича? Утре ще сложи гривна и пръстени, виждал ли си как стоят на селянка? Като се зажени, хората първо ръцете гледат, по тях четат миналото!… Този орач, Флорче, е будала с широки ръце и както те оставя всяка вечер, може да му туриш рога на елен лопатар!… Ама ти си много наивен бе! — ожесточи се тя насреща ми. — Аз се чудя как си взел диплома за висше образование! Ох, защо не съм ти жена, че да те направя за смях! Ще станеш мек като памук! Не видиш ли, че жена ти има аристократична душа, ходи й се по заведения, танцува й се, пуши изискано, иска да й поръчаш нещо по-така. Тя да не е като тебе да лочи само прясна вода! Ти да не си добитък, че пиеш вода! Кой те знае дали не гълташ морска, от такъв всичко може да се очаква! Хората се женят, за да бъдат заедно, къде си хукнал по водата и си я оставил да шие на гергеф? И защо си й направил две деца, за да я заробиш, нали? Като толкова искаш да ловиш хамсия, ще й дадеш пари и свобода, ще постъпиш като кавалер, а тя ще намери кой да я придружи… Иде нашият от кефа си, вършал по морето като риба цаца, кой го знае дали не се мисли за Васко да Гама, и: Какво има за ядене? Чушки! А Пепеляшка, нали е послушна, веднага туря, поднася, върти се на пета. Ох, как не си в моите ръце, че да ядеш седем дена в седмицата бисквити и седем недели пържени яйца!

— Жини, аз какво съм виновен, че съм наказан така? — пошегува се Тахомир, а може би и за да отклони темата.

Вирджиния пое удара от сърце:

— Как нямаш срама, безсъвестен тип, непризнателен мародер! Божичко, ще получа удар! Не готвя ли, не правя ли сладки, не посрещам ли гости, не ходя ли на работа, не пътувам ли в командировки? Кой пере, кой мете, кой слага и вдига, кой застила леглото?…

— Обикновено никой, Жини.

— Млъкни! Как не се научи да не ме прекъсваш, като говоря! Кой тупа, кой проветрява, кой мие чиниите?…

— Отсега аз ще мия двете чинии.

— Престани с глупавите си шеги! Не само чинии, и вилици, лъжици, ножове, тенджери, тигани, бърсане на прах, събиране на трохи, смяна на пердета, подреждане на столове… Едно ли е, две ли са! Аз нямам ли нужда да прочета книга, да реша кръстословица, да си успокоя нервите? Мога ли да тупам с тия ръце килими, да местя фотьойли, да сменям крушки…

— На масата танцуваш превъзходно! Вирджиния млъкна и го загледа, като че се чудеше веднага ли да го убие или след малко.

— Слушай бе, ти защо не си взе някоя повлекана, да ти готви по три пъти на ден манджи, да мие пода и да простира чаршафи? Да не искаш клозета да чистя? Да не съм баба ти, че да плета на пет куки! Искаше жена с образование, с маниери, музикална, висшистка. Искаше да си горд с нея, да ти завиждат. Драго ти е, че се обръщат след мене… Грижа се за него като момиченце за куклата си! Добре, ти купуваш, но аз приготвям и поднасям, разглезих те, взе да приказваш, взе да забравяш на какво те е учила майка ти! Ама отсега ще сядам на масата първа, ти ще правиш супи, ще слагаш и ще вдигаш!

Тахомир се пресегна за чашата й. Наля.

— Добре, Жини, не се нервирай. Наистина имаш много работа.

— Тогава защо почваш? Още малко и ще излезе, че други ми гледат къщата. Ама сега като я съборят, ще се отърва. Аз да се трепя по цяла година и да не чуя думичка признателност! Имам ниско кръвно, вие ми се свят, на майка ти щяха да се откъснат ръцете, ако пазаруваше!… Хайде да не се разправяме пред хората, че каквото ми се е събрало! Целият ви род сте егоисти, не знаете да поздравите човека, тя пък, за да изглежда добра, на всекиго „добър ден“, „как сте, госпожа Стратиева“, а не й пука за никого. Баща ми умря, мама ще се скапе, милата, а тя все по.хубава става. Може да ми прави конкуренция, има повече тоалети от мене! Кандилото й все запалено. Библията на масата, чете и не пропуща неделна служба, то не беше постене, не бяха светии, все тримири, ама да ти кажа ли защо го прави: за да живее сто години! Тя си е наумила да ме изпрати на онзи свят, тя всички ни ще надживее, виж я на колко години е, а лицето й гладко, опънато — няма да се закашля, хрема не я хваща, а аз сутрин едва дишам, тия цигари ще ме задушат!… Мама падна, разболя се, няма кой да й помогне, няма доходи, колко пъти сме отишли да й оставим двайсет лева? Пилеем ги с хиляди, а за нея ни се свиди, кракът ни не стъпва по месеци! Принуди се да продаде къщата, живее в една стаичка, няма къде да си покани приятелките, кафе пие, ако й донесат, пианото замина, къде са палтата, сребърните лисици, скъпите прибори?… Попадна на един мошеник плебей, а тя горда, доверчива, обича жеста, обича да прави подаръци, изпраща цветя, бонбониери, а онези са скубачи и използвачи, нищожества, бивши хотелиери, свикнали да угодничат за бакшиш. Казах й, че това нищожество е хрантутник, че я скубе, а тя: Не, той ме обича! Сега се принуди да износва стари дрехи. да чака от дъщеря си някоя рокля, затвори се, кукува по цяла година, откога не е ходила на курорт! Майка ти рък до София при сестра си, рък до Рилския манастир с отците, хайде на спявка… Къде е справедливостта и християнското братство? Това общество нали претендира, че е на страната на бедните? Защо не станеш да кажеш истината, ами пушиш и мълчиш? Отваряш уста само да ми възразяваш! Кажи нещо де!

Тахомир я погледна нежно или тъжно, може би съзерцателно.

Права си, Жини, справедливостта е била винаги с УТОПИИ.

Управителят ни намери привечер, когато започваше „светският живот“ на къмпинга. Тъкмо се гласяхме да тръгваме за Аркутино — първо на ресторант, а след това на бар. Щях да направя два курса с колата, за да върна след вечеря децата.

Тахо се появи изненадващо елегантен, в бежов летен костюм на едва доловимо райе. Толкова добре беше ушит и така му стоеше, че аз се озяпах, а Флорина просия, ахна. Изненадата беше на първо място от преобразената голота, както и от досегашното нехайство на Тахомир. Въпреки леко приведената си фигура той беше добре сложен и дрехата само подсказваше едно естествено самочувствие. Малко по-сетне той щеше да каже: „Разбира се, че не бива да се обръща особено внимание на облеклото, но един път месечно трябва да си шик, за да не те подценяват“.

— Ама вие се каните да тръгвате? — разочарова се Вангелов. — Бре, бре, я виж, това било Флорина! Нищо че хубаво, стига да е младо! — ухили се щастливо и я погълна с очи. — А къде е нашата царица?

Прям. Откровеността спасява, донякъде пречиства тия хора. В края на краищата очите и желанията са едни и същи, важното е как се отнасяш към тях.

Вирджиния се обади от палатката:

— Николай, по какъв случай насам? Хайде да те водим на бар в Аркутино!

— Ох, как ми се иде! — изпъшка, че изохка другарят Вангелов. — Догодина ще напусна тая служба, ще опъна една шатра до вас и ще си живея живота! Така де, не мога да помръдна! Пък и баджанакът дойде: жена, дете, кола. Взели и мойта от Бургас, сега съм арестуван… Има пак телеграма за вас и две писма с обратна разписка. Ама вие сте някакви големи хора в Русе, Тахомире! Още първата седмица писма, запитвания, телеграми… Тази е третата!

Тахомир отвърна вежливо:

— Заслугата е на Вирджиния… Както се разбрахме — всичко обратно!

— Мене тази работа не ме засяга. Добре, че не ви записах! Сега с чиста съвест мога да отговоря: По опис и адресни карти няма данни за семейство Тахомир и Вирджиния Хинкови. Проверката ще го докаже… И защо ви търсят толкова?

— Защото сме българи — отвърна Тахо. — Или ти искат нещо, или ти досаждат. Случва се да питат колко струва баклата на пазара. Може да ти съкратят и отпуската.

— Точно това щях да кажа! — добави Вангелов. — Един път в годината се отървеш от началници, таман се отпуснеш и — хоп — телеграма: „Незабавно се върни на работа по служебни причини!“ Пък тя, работата, свършване няма!

— И какво пише в телеграмата? — появи се Вирджиния.

Сега изненадата беше обща. Вирджиния сякаш излезе не от палатка, а от модна къща. Дълга до земята рокля, вдигнати коси, подчертано гримирана, с голи ръце и гръб. Дори платът беше немислим в този първобитен край — въздушен, прозрачен, с виолетови отблясъци, на безброй дипли. Всичко създаваше впечатление за нереалност и излишество.

— Е, сега вече ни утепа! — предаде се управителят Николай Вангелов и се поклони дълбоко. Приближи наведен и добави: — Ръката ви, мадам!

Редно беше такъв тоалет да бъде оценен.

Шефът й целуна ръка, изправи се и й даде път, сякаш искаше да я представи на целия къмпинг.

Вирджиния взе писмата от Тахомир. Опипа едното, обърна го и също се подразни:

— Обратна разписка! Тия хора си въобразяват, че могат да разполагат с нас, както си щат! Хайде чупката! Телеграмата за какво е?

— Искат от вас някакво съгласие. Горе-долу: „Незабавно потвърдете получаването на протокола“. Тук телеграмите ги получаваме по телефона, вашата я приех преди десетина минути.

— Второто е от Надя. Ще го задържим. Тахомир обмисляше нещо. Отбеляза съсредоточено, може би като в съдебно заседание:

— Писмото е уловка. Почеркът е друг.

— Каква уловка? Защо? Адресът е нейният.

— Те са елементарни, мислят се за хитреци. Знаят, че Надя ти е най-близка приятелка. Подпитали са я къде сме и тя е дала адреса. Може и да са я заплашили. Изпращат две писма с обратни разписки: ако второто, на „Надя“, върне разписката подписана, имат доказателство за местонахождението. В такъв случай и първото е стигнало до знание. Прилагат втората разписка към преписката и тогава аз трябва да доказвам, че не съм бил на този адрес. Тоест, че не съм получавал протокола.

— А ако е от Надя и има нещо важно?

— Звънни й един телефон. Обзалагам се какво ще чуеш: Не съм пращала никакво писмо! И за какво й е да праща писма? Тя каза, че може да мине за два-три дни и толкова.

— Прав си — озадачи се Вирджиния, — тя мрази да пише. Като мен.

След десетина минути бяхме на пощата в Аркутино. Оказа се, че Русе може да се избира на автомата. Надя я нямаше, обади се дъщеря й. Не знаеше за никакво писмо. Майка й не е поменавала. Но се канели тия дни да се разходят до морето. Естествено, ще дойдат да ни видят, вече се затъжили. Не знае дали майка й е давала адреса.

— Никому нито дума! — чуваше се Вирджиния. — Не знаете изобщо къде сме! Ако ви питат, казвайте: други път ходят на Слънчев бряг, сигурно са там.

Поздрави — и натам, и насам.

В ресторанта се настанихме вън, досами кипарисите, с изглед към морето. Беше ни удобно, приятно. Имахме пари. Те са на първо място след господа, съм чувал. А че без пари съм по-глупав, това съм го изпитвал. Вятърът още подухваше откъм изток и комарите си стояха в блатото. Слава богу! Само че утихваше. Тахо поръчваше ястията, а Вирджиния му диктуваше, като гледаше в листа отзад напред. Интересуваха я само скъпите. Младият сервитьор в бяло сако беше респектиран от богатата поръчка: ордьоври и салати, уиски за големите, специалитета на заведението за всички, най-хубавото бяло вино, кола за децата, после сухо мезе. разбира се, и десерти — крем-карамел, шоколад и сладолед. Хлапетиите се въодушевяваха от невижданото разточителство, изръкопляскаха при шоколада и се прегърнаха при сладоледа. Флорина също заприлича на дете, на нея й допадат богати маси и скъпи заведения, при това смята, че заслужава да се харчат покрай нея пари. Но част от настроението й идеше от видимото сравнение: ето как се поръчва, ти никога не би го направил! Този, който го правеше, беше от нейния род!

Темата „пари“ сама дойде на масата. Бяхме достатъчно близки, за да говорим за тях.

Тахомир и Вирджиния бяха дошли с хиляда и петстотин лева. Ние — с триста и петдесет. Те имаха намерение да ги похарчат всичките, а-аз се надявах, че ще ни останат и за връщане. Начинът им на харчене ме караше да мисля, че са оставили у тях още два или три пъти по толкова. Аз също бях скрил в една книга двайсет лева, нещо като дълбок резерв, и се надявах, че няма да опрем в тях.

— Откъде разполагате с толкова пари? — попита възхитено Флорина. — Ние караме от заплата до заплата.

Проклетият й нюх надуши момента да надникне в чуждата тайна. Не се съмнявах, че ще стигне до загадката с върнатите писма.

И ето че хубавата къща в центъра на Русе се оказа пред събаряне. Заговор на трима-четирима влиятелни хора с особено служебно положение, оформен вече административно. Широкият двор даваше чудесна възможност за построяване на малък жилищен блок за избрани лица.

Идеята осенила, разбира се, глава, която може да я побере и си представи как реално ще стане това. Бързо. Големите хора не обичат да чакат. Заместник-председателят, мозъчният център на цялата работа, оженил дъщеря си и решил да остави досегашния си апартамент на младите, а той да се придвижи по-близо до службата. Въпрос и на престиж. Ако блокът е по-малък, апартаментите ще бъдат по-големи, по сто и двайсет квадрата. Ако наддадат първия етаж с метър — по сто и трийсет; плюс малък прикрит апартамент на таванския етаж с тесни прозорчета. И тъй: едно стълбище, четири етажа, по два апартамента на етаж. Осем. Един за собствениците — седем; един за директора на строителната организация, която ще поеме направата — шест; за банковия шеф — пет; без него самия — четири; един ще запази за ресорния си началник — три-Уви, само три апартамента ще останат за голямата конкуренция на най-близките хора! За ония дето чакат от десет и петнайсет години, не си струва да се приказва, те са много.

Всяко голямо обществено дело започва най-напред като съзаклятие. Всяко равновесие е стъпило на три опорни точки. Тука са не толкова точки, колкото стълбове. Четири!

И все пак се случва тези отговорни хора да не турят в сметка нищо. Например характера на някого, ума или наивитета му, невъзможността да го купят, заплашат, приобщят. Мисля, че Тахомир не беше идеалист в баналния смисъл. Не беше и страхлив, макар да се съобразяваше със силата. Неговата увереност произтичаше дори не от юридическия реализъм, който е толкова безпомощен понякога. Доколкото разбрах, той разчиташе на своите противници. Вярваше, че те ще му помогнат с грешките си, С бързането. С убедеността си, че са всесилни.

А той нямаше какво да губи. Не можеха да му отнемат нито юрисконсултското място, нито наследствената упоритост. Юристи за предприятия все не достигат.

— Те не знаят какво още предстои — заяви. — Ще трябва или да се откажат, или да платят. Те няма да се откажат. Ще плащат.

Оттеглянето на свекървата от младите в свое домакинство се оказва не само победа за Вирджиния, но удачен ход в играта за апартаменти. Ето че собствениците имат право да поискат два! Това е непочтено, моля! Претенцията се предявява едва след като кооперацията (компанията) де факто е оформена! В такъв случай един от началниците трябва да напусне! Възможно е претенцията за тези два апартамента да е спорна. Ще се води административна битка, за жалост със съдебно продължение. Синът на бабата е бивш адвокат… Ако бабата спечели, кой от влиятелните хора ще се откаже? Кого и как ще принудят да се оттегли? Никой не е за подценяване! Дори самото поставяне на въпроса пред общото събрание влече подозрение, заплашва днешното единство с утрешен разкол.

Да, но бабата няма право на такъв голям апартамент. Така е. Тя и не го иска, на нея й трябват пет-десет-шейсет квадрата. Тогава някой трябва да се примири с остатъка — другите седемдесет-осемдесет квадрата. Кой ще е орязаният, униженият? До вчера си чертал, сънувал и подреждал сто и двайсет, сега се свиват наполовина. А мястото ти в живота е такова, че другите са се свивали пред тебе. При това ще бъдеш единствен, нещо като бедният роднина. Сравнението!… А ще има ли бабата тавански стаи? Гараж? От кой етаж ще поиска, от коя страна? Вероятно слънчевата. Как ще се прекрои този етаж? А може ли съседът да вземе другата половина за себе си и тогава апартаментът му става министерски!

Апетити, комбинации, усложнени игри. Как се постига компромис между хора, свикнали да им отстъпват?

— Така че моето съгласие беше форма на принуда. Те правилно оцениха безизходицата ми и счетоха случая за приключен. И сгрешиха. Побързаха да уговорят строителството. Наложиха размествания в полза на нашия обект, за да го започнат веднага. Просто се вързаха в собствените си кроежи. Идния месец смятат да започнат изкопите. Планирани са техника, материали, работна ръка. Но аз съм в правото си да отлагам чрез обжалване в полза на мама. Смятам, че предстои крах в организацията и разбирателството им. Има вече признаци. Двама направиха опит да се свържат с мене зад гърба на другите. Сриват се производствени планове. Те знаят какво означава това: проверки, наказания. Те нямат интерес в тази кооперация да си пъха носа който и да е. За да избегнат това, ще направят втората си грешка: ще се опитат да подправят документ. Понеже не могат да ме намерят и оформят събарянето, а бързат, ще фалшифицират съгласието ми. Те работят със свършени факти — всичко е приключило, дайте да гледаме напред. Да, но ще струва пари. Приеха половината от предложението ми. Сега ще внесат другата половина!

Вирджиния допълни:

— Отстъпихме си и правото на тавански апартамент за три хиляди. За какво ни е? Двама души сме. Отделно Тахо се уговори да даде още две стаи на съседите, но неофициално, без да знаят другите. Каза им пет хиляди и онези приеха веднага! С пари си играят. Щели да настанят там бабето си.

— А колко оцениха къщата?

— Двайсет и шест хиляди. Първоначално беше двайсет и две, но Тахо обжалва… Флори, какво са двайсет и шест хиляди вече? Те бяха пари. Къщата струва петдесет!

Хиляди, хиляди… Защо ли подехме този разговор! У нас вече има милионери. Не завиждам… само че бих искал да са спечелени, не заграбени. Би трябвало този, който е спечелил за себе си милион, да е дал на обществото два, пет!… И тогава нека всички са богати!

И все пак, когато двама души седнат на една маса и единият може да купи другия с парцалите, на ставане някой е обиден. Дори двамата!

— Ти смяташ ли, че е възможно да започнат събаряне без нас? — повиши заплашително тон Вирджиния. Тахомир вдигна рамене:

— Едва ли.

— Ако посегнат, скъпо ще ми платят! Ти — също! — някак странно произнесе тя.

Зад гърба ни детенце писна. Там разправията беше започнала. Разбира се, с участието на нашите. Отегчени от бъбренето ни, те си намерили компания. И за да не умре джинсът на баща ми, Малкото родило поредната си идея. Подлъгало едно момченце, че най-вкусното нещо е филия, намазана с масло и посолена с пясък. „Ние всяка сутрин закусваме така“ — рекло.

Сега майка му го биеше по гащичките и повтаряше:

— Аз ли те накарах!… Аз ли?… Аз ли ти казах да ядеш!

Начинът, по който моите две се оттеглиха, ме усъмни и скочих. Каката издаде работата. Малкото се оправда:

— Като е глупаво, нека яде и пясък! Таман ще се научи!

Настроението клокочеше и у двете. Подбрах ги и ги закарах обратно в къмпинга. Уж им се поскарах, но веднага след това те запяха своята песен на безпричинното детско щастие. Текст и мелодия абсолютно оригинални, техни:

От прозореца надолу, от прозореца надолу, ооот прозореца надолу!

Мелодията беше малко по-добре от думите, чието продължение няма да доизясни смисъла. За тях, разбира се, той е ясен; какво неясно има в думите „от прозореца надолу“? По-трудно е да се разбере припевът — повторение на една и съща дума: „гараго“.

Гараго, гараго, гааарааагооо!

Смисъл има да търсиш причината на нещастието. В палатката се сетиха за Омир и „Илиада“. Те я знаят доста добре и я мъкнат поради моето налудно хрумване да ги приспивам от малки с нея. Винаги съм твърдял на Флорина, че Библията, „Илиада“ или Айнщайн могат да бъдат преподавани в предучилищна възраст, стига да му намериш цаката. Аз, колкото нескромно да звучи, я бях намерил. Тя е в двете думи: собствено вълнение от „Илиада“ и любов към публиката. Иска се и малко умение. Толкова много ли е нужно да се развълнуваш, да се вживееш — държиш в ръце велика книга! А децата си ги обичаш. Какво по-лесно? Когато се наложи, поспирваш и се доизяснявате. „Илиадата“ е приключение, боен сериал, има толкова юнаци, богове, смърт! Понякога ги питам нещо, за да разбера следят ли, помнят ли. В края на първа глава Ахил се оплаква на майка си, чак сълзи лее, че му взели най-хубавата играчка, прекрасната руменоока Бризеида. И моли Тетида, красивата морска богиня, да иде при Зевс гръмовержец и поиска отмъщение за обидата. Тетида отива на Олимп, прегръща коленете на бога и милва гальовно брадата му. Зевс се страхува да не види жена му Хера.

— Е. деца, защо Хера ще се разсърди, ако види, че Зевс разговаря с Тетида?

Голямата ми дъщеря е на пет годинки, Малкото на три и половина. Лежат на широкото си легло, завити до раменете. Нощната лампа свети.

— Защото — натъртва думите си Малкото — и мама се сърди, когато приказваш с някоя леличка! Е, какво неразбираемо има в „Илиадата“? Запалили сме две свещи и внимаваме да не подпалим палатката.

— За кое да прочетем?

— За подвизите на Диомед! — преварва Каката. , Бих искал да се вживея. Данайците се бият с троянците на брега на морето. Слушат тези вълни, дишат този въздух, воюват за тази земя…

— Вдъхна тогава Атина Палада на цар Диомеда сила голяма и смелост да бъде пръв между всички…

Преди две хиляди години на този бряг някой е декламирал същите стихове!

Връщането ми закъсня. Намерих ги в бара. Весели. Танцуват. Не обичам да танцувам. Недостатък ми е, но ми е минавало през ума да го обявя за достойнство. Флорина умее. Сега преживяваше ритъма, трептеше с цялата си страст край Тахомир, тежките й коси забулваха лицето, ръце и крака се отмятаха едновременно и симетрично, а очите бяха огромни. Дори не ме видя. Лудееше — най-сетне свободна, най-сетне без две деца, без съпруг, без мисъл за утре — служби-пари.

Приличаше й. Тахо, по-умерен, беше вдъхновяващият партньор, оставил под сенника на палатката си лен и безучастност. Този строен, жизнен и здрав мъж би бил необикновен, ако не упояваше всеки ден тяло, очи и енергия в дим, алкохол и наложено му отчуждение… Или грешах?

Разбира се, Вирджиния се открояваше с фигурата и финеса си. Тя би могла да се размята повече и по-умело от Флорина, би й показала стъпки, чупки и импровизации, но не в този тоалет. Сега тя беше маркизата, а около нея танцуваха пажовете й. Тя се къпеше в погледи и докосвания на пръсти… Дядо викаше: русчушки мурафети!

Нито ми се танцуваше, нито ми се пиеше, нито ми се стоеше. Най-малкото ми се харчеха излишни пари, Не обичам и този гъст, наслоен цигарен дим, който воалира превземките и те изглеждат „оригинални“. Нямам особена нужда и от случайни познанства, камо ли от приятелства след полунощ.

Тогава защо се чупих-превземах, защо пих и си стисках ръцете с някакви мъже, доволни от живота и нашите жени? Накрая съединихме двете маси.

— Прекарахме чудесно! — каза Флорина на лягане и ме притисна нежно.

На следния ден ненадейно пристигна племенникът на Вирджиния, Чико, с младата си жена — крехко никакво, пък смело в приказките си момиче. Долетяха със своя „Боинг“ — разкапана кола, дипломирана таратайка. годна само за хумористично рали. Трудно можеше да се каже каква марка е това индустриално творение,; покрито с червена боя и кафява ръжда, белязано жестоко от видими и загатнати пролуки. Всеки случай западна кола, олицетворение на европейското сътрудничество, включително със социалистическо присъствие.

Три дни продължи гостуването на племенниците, три дни трая лепежът, кърпежът и изпробването на този „Боинг“, „Звяр“, „Мустанг“, „Торпила“, „Фантом“ — ласкателните му имена нямаха край. Според мене по-добре щеше да е, ако го кръстят „Камикадзе“. Всеки следобед едно импровизирано „Ей, ухнем!“ тикаше, блъскаше, риташе допотопното техническо чудо и когато силите ни привършваха, то издаваше звук, хрип, запалваше се, разтрисаше се и с неподозирана енергия хукваше, накъдето пожелаеха с Чико.

Настроението на Вирджиния литна високо, обзе я любвеобилност и всеопрощение, вече не мърмореше, не се заканваше, хвалеше къмпинга, времето и водата, помогна на семейството да обзаведе малката си палатка, сума ти пъти разцелува слабичкото момиче, непрекъснато им предлагаше кафе, бисквити и шпеков салам, наливаше алкохол, купи им кашонче цигари „Кент“, натика им няколко банкноти — Флорина взе да събира вежди и да очертава ефрейторската си бръчка. Чико също се вдъхнови, обзе го самочувствие и хлапашки възторг, хвалеше колата, службата и бъдещето си, заяви, че есента се записва във вечерна гимназия, а пролетта ще се дипломира, идната година ще следва архитектура, жена му току-що завършила строителен техникум, може би ще отидат до Югославия, където тя имала роднини… Не претегляше всичко на кантарче, приказваше и целуваше сладко съпругата си, тя му отвръщаше смело и щастието им цвъртеше като птичка на телефонна жица. Чико би могъл да бъде мъжествен с широките си гърди, но беше още розов, млад, оперетен в напъните си да изглежда важен. Смущаваше и показната му безцеремонност, тази увереност в думите, особено заявяваната любов, която приличаше на сексуална хвалба, Вирджиния не забелязваше нищо, може би намираше всичко за нормално, тя го познаваше отдавна и му се радваше такъв, какъвто е.

В себе си признавах, че момичето, макар и недохранено, макар и не особено красиво, притежава тайния чар на събудената жена. Всъщност това Фанче (Стефка) нямаше женственост, но имаше (откога?) мисъл и дързост на жена. Беше хлапачка, която не се смущава от мъжете и може да те погледне в упор, разбиращо с наивните си очи. Поне на мене така ми се стори. Във всеки случай изпитваше постоянна нужда да се преоблича, да си запраща дрехите по въздуха и да се ядосва за собствено удоволствие. Но тъй като палатката им беше от възможно най-малките, за човек и половина, в нея не можеше дори да се седи, тя демонстрираше своя стриптийз пред блудните ни очи. О, не, голотата е целомъдрена, блудството идеше от събличането и обличането, то е вектор.

Отведнъж забелязахме, че Тахо е без настроение.

Флорина го долови първа и по вторачения и поглед можах да се досетя за промяната. Стори ми се абсурдна. Тахо, отчужденият интелектуалец, флегматичният сноб — впрегнат от един млад фукльо! Защо? Какво още беше направил този лекомислен нахалник? И дали причината е у него?

Вярно, Вирджиния го прекали и взе да се олива. Привързаността й към своя род и кръв заприлича на пренебрежение и обида към Тахо, дори към нас.

— Това вече е перверзия! — отсече Флорина, в която може би пламна насрещна родова солидарност.

През трите дни на гостуването Тахомир ставаше и тръгваше бавно край морето. По никое време. Без да пророни дума. Вземаше си цигарите и кибрита, изчезваше към дюните и се бавеше часове. Отсъствието му беше мъчително дори за децата, толкова бяха привикнали към доброжелателното му мълчание. Всъщност Тахо излъчваше край себе си настроение, той участвуваше във всичките ни разговори с умните си очи и вътрешна усмивка. Както казват есеистите, беше едно присъствие.

Без да ни предупреди, Малкото тръгнало да го търси. Открило го далече в края на дюните полулегнал на пясъка, с цигара в ръка. Присламчило се до него. Двамата мълчали, не си пречели. После то го разпитало за баща му и майка му, за работата и пътуванията му. Сините му очи умееха да слушат! Върнаха се заедно, ръка в ръка. Тахо полегна под сенника, а то похватно наля спирт в спиртника, запали го и свари кафе за своя приятел и за мама. Леля Вирджиния беше край колата на Чико с Каката и още неколцина сеирджии.

Вирджиния обиди и моята кола, защото предпочете таратайката. Трябваше да се пазарува в Созопол. Досега отивахме с жигулито, но сега тя скочи по момичешки, дръпна Фанчето, Чико и офейкаха. Бавиха се часове, ходили и на заведение, а на връщане се къпали край пътя без бански. Имало и други нудисти. На следния ден Вирджиния имаше още по-добро настроение, обхвана я лудост, обяви се за стюардеса на „Фантома“, за мореплавател, за Юлия и Дончо Папазови, заяви, че няма на света шофьор като Чико — само влюбените се возели в такива коли, само безумните и поетите пътували в една кола със смъртта. Тя била готова да изгори, да експлодира, стига да знае, че краят ще настъпи моментално. Странното беше, че и вярвах, макар да знаех вече колко е страхлива. Вирджиния лесно симулираше гняв, но едва ли можеше да изиграе толкова добре ролята на щастлива. Любовта към племенника й заприлича на рекламно табло край пътя. Някаква стара обща кръв викаше у двамата, някоя прабаба сякаш ликуваше. С Чико се надпреварваха да говорят, да се възхищават, да прегръщат и целуват Фанчето, да й купуват лакомства, да чертаят маршрути за утре, вдругиден, идната година…

Докато се загубиха. Следобеда на втория ден изчезнаха без Фанчето, защото била заспала и не искали да я будят. Всъщност Чико подхвърли, че отиват в автосервиза на Каваците, за да му регулират запалването, а и гумата му спадала. Вирджиния не се обади, вероятно се беше качила на портала.

Стана тягостно. Неудобно за Тахо, досадно за Флорина и любопитно за мене. Момичето се събуди, изненада се, че най-близките й приятели ги няма, но ние я уверихме, че поправят „Мустанга“. Докъм шест часа то се разсейваше, но изведнъж се втренчи в мене и започна да пита обвиняващо къде точно са, защо са тръгнали без нея, нали се уговорили да ходят в Китен и Ахтопол, те били заминали сами нарочно. Чико не за пръв път я лъжел, той не можел да се контролира. След още два часа, на залез слънце, тя пламна, очите й станаха големи и красиви, цигарата трепереше в тънките й пръсти, а китките й се чупеха като у психично разстроена. Изведнъж се разплака, хвърли цигарата и избухна с яростта на неуравновесен човек: Чико бил мръсник и кретен, още преди да се оженят я пързалял; като се върне, щяла да му плюе във фасона, майка й не искала да го види, половината пари за колата били нейни, приятелките без това я навивали да го разкара… От съседната палатка дебелата немкиня взе да наднича, мъжът и, бившият военнопленник Шлаф, също и аз я посъветвах да спре и да си наплиска очите. Тя проумя, че е смешна, възви се и хукна към водата. Хвърли се във вечерния прибой, пешо изкрещя, пенестата маса взе да я поваля и преобръща, извика и Флорина каза, че остава с глупавия си акъл да нагълта вода. Влязох да й помогна, тя ме видя и се усмихна. Приближих, една вълна я запрати в мене и следния миг се оказахме прегърнати. Момичето се притисна страшно в гърдите ми, тънките й ръце се увиха любовно, краката ни се преплетоха и новата вълна ни накара да загубим равновесие. Паднахме щастливи, готови да се давим още… Страшно ми подействува това неочаквано тяло, тази сила и нежност, може би смелост на първично момиче. Бях изключил за миг присъствието на Флорина, бях готов на дързост, чарът на хлапачката ми подействува по-силно от задръжките. Не тя, а аз се давех в желание. Но Флорина гледаше, цензурата пищеше в съзнанието ми като сирена на милиционерска кола.

Измъкнах я, по-скоро извлякох себе си, защото тя нямаше никакво намерение да се дави. В последния момент срещнах отблизо очите й. Видях признателност и тържество.

Вирджиния и Чико се върнаха малко преди дванайсет. С Флорина си бяхме легнали, но не можехме да заспим. Чухме как Тахо нещо се тросна, а Вирджиния приглушено, нервно му обясняваше и се оправдаваше. Разбрахме, че вини колата и неопитността на Чико, добре, че на пътя им помогнал някакъв шофьор, тя се изтормозила от чакане и притеснение.

Млъкнаха. Но откъм малката палатка тръгна плачлив шепот, отделни думи излитаха над плата, Чико отвръщаше зъбато, непримиримо. Беше ми неловко, не исках да ги слушам, не ми се щеше тя да го ревнува, а аз да мисля за невинното й, пък виновно тяло. Но мислех.

Заранта осъмнахме с неприкрита разправия. Нощта не беше успяла да сдобри младите, те се караха както си знаят, измъкнаха се на четири крака, заднишком, изправиха се и помагайки си с ръце, погледи и движения, сипеха обиди, заплахи, предупреждения. Тя вземаше преднина, приказваше по-бързо и го наричаше келеш, простак, подлизурка, натъкваше му улично потекло, разврат и паразитно съществуване. По едно време той й отвърна, че не се трогва от думите на една наркоманка и проститутка. Тя се забрави, хвърли се на него и го ритна с коляно, а той й отвърна с шамар. Веднага след това започнаха едновременно да си събират багажа. След половин час възседнаха „Боинга“. Този път бракмата запали сама, види се, акумулаторът беше натрупал малко сили от снощи и ги спаси от последно унижение.

Вирджиния се мъчеше да скрие лошото си настроение, но не успяваше. Мълчеше. И кафето не помогна. Флорина не се опита да й помогне. След третата цигара тя посегна към бутилката. Напук на всичко искаше да се напие. Демонстрираше неотстъпчивост. Може би вярваше в ината си, но аз се съмнявах. Виждах колко силно я измъчва мълчанието. Въпреки това не търсеше помирение, държеше си главата предизвикателно. Само че издухваше цигарения дим бързо, без удоволствие.

Тахо се надигна и пое отново на юг, към дюните. Дъщеря ми го сподири на няколко крачки. След това се изравниха.

На втората чаша Вирджиния не издържа. Нямаше и пред кого да се прави на засегната. Заговори унило.

Чико бил наЙ-нещастното дете, изоставено и плюто от всички. Не й бил племенник, но понеже сестра й го осиновила, тя му станала леля. Чувствувала го близък, по-близък от кръвен роднина, дори се смятала за втора майка. По-миналата година той живял няколко месеца у тях, защото напуснал сестра й, избягал от нея и тя насмалко не се самоубила. Вярно, непризнателен, неблагодарен като всички днешни младежи, но то си има причини. След едно обременено детство и една толкова жестока раздяла със сестра й какво може да се очаква?

— Милата, тя се трови, нагълта приспивателни, но успяха да я спасят с промивки… Жестока работа!… Толкова й беше скъп, че след като това копеле я заряза, тя се пропи съвсем. Той я унищожи, не й стигаше разводът, скандалите, клюките. Сега я лекуват, но без резултат. Всъщност и него трябва да го разберем. Какво да направи с наследството си? То няма задръжки, майка му го зарязала невръстно, баща му лежал в затвора, скитал и пил, свършил в някаква болница без име, не знаят на кого да го дадат… Беше се приютило при сестра ми, взе го на четиринайсет години, стана му майка, сестра, приятелка… Но нали и тя е наивна, обикне ли някого, любовта й не знае граници, съвсем прилича на мама…

— А защо братовчедът не го обича? — попита Флорина.

— Ами да видиш! Даже го изгони. Ние за малко да се разведем, щях да ида на квартира с детето, какво е виновно то, че не е имало кой да го възпита! Отиде си от нас, наехме му квартира, пак ние я плащахме, но кой да го изпере, да му сготви? Пак аз! Училище напусна, не му вървеше, не му се четеше, материал беше изпуснал. намаляваха му и поведението. Движеше се в лоша среда… Сестра ми хем плаче, хем не иска да чуе за него, пенсия няма — какво ще наследиш от затворник, аз му давах някой лев, купувах му дрехи… Но го потегли към мадамчета, там се оказа на ниво. Нали го видиш. Хубав, артистичен, безсрамен. Преди няколко месеца чухме, че се оженил. Какво пък, поискал, оженил се. Пълнолетен. Хванал се на работа. Макар че м и идеше да го опердаша на голо. Защо се връзваш бре, глупчо? Първо огледай света, поживей, къде си навираш гагата!… Този свят има и опако, зад фасадата има попукано, а вътре — хлебарки! На ти сега жена — разправии на лягане и ставане! Разбирам да си закъсал, остарял, окуцял, а то младеж — шапка на тояга!

Вирджиния допи със замах чашата си.

Циганчето се беше появило вече в нашия живот. Всъщност то само приличаше на „романе чаве“, а иначе беше един от двама-тримата спасители на плажа: среден на ръст мулат с възсухо мускулесто тяло, може би красива глава и коса на млад индианец. Походката му беше също на спасител, който съзнава, че наоколо няма равни, че всички трябва да го гледат. Ще рече, момчето се превземаше, толкова му беше умът. Но тя, пясъчната ивица край морето, е нещо като ничия територия, самостоятелно държавно образувание, буферна зона на две законодателства. Тук действуваха собствени закони, един от които гласеше:

ако си млад и красив, може да се превземаш неограничено. И Циганчето използуваше тази възможност. То дефилираше по „корсото“ кога съпроводено от млади почитатели, кога в свитата на старши спасител, почти винаги украсявано от младо русо момиче. Напълно естествено. Северните момичета се впечатляват от мускулестите южняци, които налитат с гаранция на всяко чуждо същество.

Беше винаги в униформа: жълт стегнат бански, свирка на врата.

Кой знае защо, един ден си помислих, че двамата с Вирджиния си приличат. Нищо, че тя беше висока и руса, а Циганчето средно и мургаво. Разбира се, различаваха се по образование, години, социално положение, може би във всичко освен в едно: най-важното. Едва ли можех точно да го определя, то беше смътно усещане, някакво предположение. Може би гледаха еднакво на света, може би вземаха и даваха еднакво. А може би имаха едни и същи сърца, обичаха една песен… „Родено съм циганче черно…“

Тъй че не беше чудно, дето се появи на нашата маса. Кой го знае какво яде, горкото. — съжаляваше го тя. — Спасителите гладуват като хипари, храната им е повече течна, но нали трябва да подложиш, да натопиш къшей! Флорина беше наготвила картофена яхния. Предложихме му стол. Момчето отказа, седна на една топка, яде и пи малко. С Тахомир веднага мина на „бате Тахо“, а с Вирджиния бяха на „ти“, преди да се познават. Оплака се от службата: не им давали моторна лодка, едното гребло изпращяло и го вързали, няма какво да се яде. „Караме на мускули.“ А знамето никой не го поглежда — черно, бяло, червено, къпят се винаги, ако стане беля, кой виновен — спасителят! На съвещанията ги искат в лодката до пладне, трябва да пасат народа откъм морето. Пък хубавата мацка гледа да не се подчини, може да ти направи номер — плува състезателно, а се дави, иска да я изнасяш. Туй дето иде от Полша-Германия-Чехия, само едно има в главата си: спасител! Врат ни се из ръцете, сега са дошли едни хлапетии от Хале, ще се избият коя да седне до вишката, непрекъснато им развалят гънките на въжето, мислят, че сме го намотали за игра. Иди обяснявай, че правилникът го изисква. Бате Митко вече не излиза от бунгалото. Вика: „Оправяй се. Свири, ако трябва — перни някого.“

Попитахме го откъде е, какво работи иначе, школа за спасители ли е изкарал. Каза, че бил в пощата на съседното село, служител в колетното, а като излезе сезонът, улавя се тука за по-интересно. Курсове за спаси тели имало всяка година на Каваците, не е голяма работа да ги изкараш. Вирджиния го гледаше иронично-закачливо и върна приказката на младите чехкини-немкини. Сигурно много го харесват такова опечено-насновано момче с големи очи. „Момчето“ отпи и махна пренебрежително. Да ви кажа, няма да повярвате, как може такова нещо, баща й и майка й на двайсет метра, а тя лежи и се целува. Още не му знаеш името, а речеш ли да го пипнеш, ляга и си затваря очите. Вечер излезе да иде до тоалетната, а се връща… Сега чакал да дойде една Хелга от Берлин, миналата година се запознали, нищо особено, само цуни-муни, щото малка, баща и бил учен, живеели до „Александерплац“, сума изгледи му пратила, цяла изложба, канила го и на гости. Накарала майка си да му пише, един приятел превеждал писмата. Е, той знае малко немски, туй-онуй. Друга пък, от Братислава, стара мома на трийсет години, с апартамент, искала да се жени за него. „Абе всички си патим от жени.“ Една нашенка от Северна България уволнила приятеля му Кимчо. Натиснала се сама, а после като го хванала с друга, отишла в управлението, наковала го, щото с онази си скубали косите и се ритали на плажа, та трябвало да им удари по два шамара. Несправедливо, ама го уволнили, сега е на камион, изчаква един сезон. Плаче ми се, вика, може изобщо да изляза от играта, нагълтах се на прахоляк! Е, ще се върне догодина, но що да е така? Ей го и бате Митко, моряк, боцман, плува по целия свят, и той от жени пати. Една баба пък, минала четирийсет, като ми хвърли око: Млади пане, Йежеш Мария, майната ти. Предлага ми подаръци и мангизи… Само те да са! — въздъхна трагично този герой на нашето време и се надигна. Благодари за обеда и закрачи.

След него Вирджиния го разнищва доста. Вярно, простичък, лала, понафукал се, но има добри данни. Ако попадне на по-умна жена, може да се очука и да напредне.

— В какво? — попитах. Флорина отсече:

— Като го гледам, чист пройдоха! Който го е направил спасител, ум няма!

Тя е потенциален расист, ами добре, че не живее в Африка.

Вирджиния го защити:

— Важното е, че има хубаво тяло. Тука дипломи не важат, тука се искат обноски и малко владеене на езици. Ето го, най-хубавите мацки на лагера са му в ръцете, що му трябва образование? Плаща онзи, който поръчва музиката. За една вечер й взема ума, ще го помни и поменува цял живот. Любовни писма получава колкото Стефан Данаилов!

С Митко се видяхме привечер. Отидох за веслата — държеше ги под бунгалото. Вече го имах за свой. През отворената врата мярнах тънка, гъвкава жена, неглиже. Стори ми се красива, от ония, дето питат с поглед и настъпват под масата. Може да е било фантазията ми, но на следващата вечер той неочаквано дойде с мене в морето. Дъхна ми на ракия.

— Ще греба — каза. — Ще скочим на оттатъшния бурун, там прави по-едър сафрид.

— Да вземем още едно чепаре. При тази риба може да ловим „на кладенец“.

— Риба ям, кога няма друго — отвърна. — Тука каквото уловим, го раздаваме. Няма кой да я пържи.

Седна на греблата, натисна, лодката се плъзна, надигна се, преодоля вълните до брега и влезе в спокойното. Сега маховете му станаха широки и равни. Силните ръце загребваха привично, придърпваха мощно веслата и отново тялото се навеждаше напред. След малко, може би усетил възхищението ми, удари — зачести, водата отдолу се чу, движенията му станаха къси и резки. Лодката полетя. Мислех, че ще е за минута, че иска да ми покаже умение и ход. Сетих се за босата жена в голата му стая. Завидях му:

мускули, морета, океани, татуировки, свобода и по една секси фея, каквато никога няма да дойде при мен, ако ще звезди да й окача… Пък и никога нямаше да имам такова бунгало! Но този странен спасител боцман, не посещавал никога курс в Каваците, без свирка на врата и без перчене на плажа, натискаше все по-силно веслата, мълчеше унило и нямаше вид на преследван от жените гларус. По-скоро в дивата му сила съзирах опит да надмогне нещо, гняв, излизане от алкохола, може би отпушване на затаено напрежение. В мрачния му вид на мъж, който прекрачва прага на младостта, личеше не победа, а поражение. Възможно беше да е пил, но на тия калени хора дневното пиянство не личи, то се стопява в радостта или мъката. И ги стига едва през нощта. Един боцман от далечно плаване винаги има да преглъща обида, да премълчава изневяра, да изкупва прегрешения.

Бяхме стигнали рибарския бурун, Вече ловях сафрида и кофата малко по малко се пълнеше. Все очаквах моят другар да отвори уста. Усещах, че нещо го мъчи — личеше си. Но не исках да преварям. Беше се излегнал, отпиваше нарядко и по малко от бутилката, която се „намери“ в тъмния ъгъл под носа на лодката. Пушеше. Не бързаше за никъде, но не беше спокоен. Учудвах се, че тръгна без нужда с мене, че седи безсмислено с първия срещнат.

Откъде да зная, че бил точно там, където му е мястото.

Най-сетне празното шише изчезна. Нетърпението ми надви:

— Имаш гостенка…

— Имам.

— Откъде е?

— Софиянка.

— Кога се запознахте?

— Тя е жена ми.

— Те ти булка Спасовден! — викаше дядо. — Гошето, моят рибарски учител, ще каже: „Помни, морето крие изненади!“

— Значи софиянка си взел?

— Двамата сме от Бургас.

Неловко беше да му дърпам думите. Но ми се видя, че Митко не толкова крие тайната си, колкото няма навик да говори.

— По какъв случай е станала софиянка?

— Ожени се.

— Нали каза, че ти е жена?

— Беше… Ама не е била само моя.

— Не те разбирам.

— За такива жени чужди мъже няма.

— Има богат живот, така ли?

— Него разведе, мене остави. Пътувам, правя пари, нося подаръци. Кукла! Другите пият и харчат, аз събирам за Гибралтар. Там е най-евтино. Каквото поиска! Купувах й по каталог. Викаха й „Малката принцеса“, Не ходи на работа, не й давах, само шие тоалети. Исках едно: върна ли се, да е до мене! Беше все на коленете ми, на врата. Ученичка я взех, на всичко съм я учил…

Млъкна нелепо и доста време не проговори. Сметнах, че всичко е казал, когато поде отново:

— Ама и други я учили! Направили я. Такива като нея имат приятелки, а ония имат приятели. Синджир марка. Връщаме се един път, другите съобщават, а аз, йок, няма защо! Слизаме. Един от моите вика: „Дай си ножа!“ Те знаели. Взе го. Това при нашите е да не убиеш някого. А да те видя! Прибирам се, на закачалката чуждо сако, шлифер. Човек няма. Мълчи. За такива работи не се пита. Тя мисли, че ще почна аз. Няма! Давам подаръците. Взе ги. Гладен ли си? Това я научих, да пита. Не съм. Аз, казва, те оставям. Друго какво? Друго няма, но искам да ти обясня… Няма нужда! — и излизам. Каквото съм купувал — дрехи, обуща. магнетофони, бижута — всичко оставих. Нищо не ми трябва, на кораба имам. С него не се видях. После тази кучка ме кани в София да ни запознае. Иска да ми наведе носа, онзи бил капитан втори ранг, с ордени. Затри човека. И какво — да го убивам? Защо? Нея трябваше да заколя, ама защо? Животът е муха, ама не си муха!…

Държах чепарето като въдичар.

— И сега?

— Заминал за чужбина, десет дни щял да бъде в Съюза, и тя — при мене. Получавам телеграма: „Чакай ме на летището…“ Там-тарам! Казали й, че съм тука. И Митко хукна с изплезен език да му турят пак синджирчето на врата!… Няма! Взела такси и иде тука. Влиза. Аз спя. Отварям очи. Докарана. Защо не ме посрещна? Какъв съм ти? Мъж, нищо, че сме разведени? Винаги ще бъдеш мой, додето нямаш друга жена! Аз нямам, ти нали имаш? Остави го, той е мекушав и не се сърди, мога да правя каквото си ща. Не приказвай против мъжа си! Ти и против мене си приказвала! Не съм, какво мога да кажа против тебе! Защо дойде? А ти защо не дойде в София? Не ме интересуват чуждите къщи! Ама него и тогава го нямаше, щеше да видиш как съм се наредила, да поживееш пак с мене. Така ли? Така-и сега, щом тръгна за Съюза, пак хукнах към пощата! Разбери, казва, не мога да не изневерявам, такава ми е природата, не съм виновна!… И се хили.

Замахнах с опакото, както съм седнал. Ската се в кьошето. Държи си бузата и повтаря: „Няма да си ида, няма да си ида! Когато аз кажа, тогава ще си ида!…“

— И?

— Остани. Но повече няма да се връщаш при него. Не обичам кални номера! Тя:

— Не ставай глупав, утре ще тръгнеш за три месеца и пак ще те оставя! Този да не е, друг ще е! Все някой не ви чака, само ви лъжат, за да ви използуват. Аз поне бях честна… — замахнах пак, но се отказах. Такова няма смисъл да го биеш… Снощи не се прибрах. Тази вечер ще спя у колегата.

— Къде изкара?

— Пуших.

На следния ден се видяхме с Митко и го поканих на пържена риба. Отказа, но ми предложи да излезем пак — рано заранта. Щял да ме събуди. Всяка вечер си лягах по мръкване. Това не беше обикновеното заспиване, защото е станало късно, защото съм уморен. В тия дни аз лягах за удоволствие, като награда за смислен живот. Изпълваше ме някакво душевно равновесие, имах детско самочувствие, преживявах една радост на съществуванието. Моето лягане, ставане, гребане, къпане, риболов, четене имаше смисъл! Умората ми беше проста, а почивката — част от напрегнатия ден. Има значение кога и как си легнал, с каква цел! Нужен е морал и в съня! Угризения, страхове, разкаяния — всичко това съществуваше в другия ми живот, където денем ми се спеше, а нощем гледах тавана, където водата и праните дрехи миришат на хлор, а хората — на тютюн и непрани дрехи. Защо ли толкова се ядосвах, че този и онзи били по-силни от мене, имали повече власт, ум, коли-вили-любовници, билети за премиери, командировки в чужбина? Защо ми пречеха толкова думи и хора, а аз на свой ред им бърках с нещо? Защо Вирджиния и Флорина, дори Тахо, се присмиваха на това най-естествено лягане?

Управителят Вангелов заяви, че съм искал да извлека максимална полза, Флорина — че искам да живея сто години, Тахо го обяви за вик на прадедите у цивилизования човек, а Вирджиния отсече: причината е у главата му! Децата бяха най-близо до истината. „На тати му се спи, защото сутрин става рано“ — каза Малкото. „Ляга, защото така му казала баба, като бил малък — заяви Каката. — Тя и нас кара да лягаме рано.“

Но Митко ме превари тази сутрин. Тъмно, безлунно небе, безброй дребни звезди. Морето едва шуми, къмпинга го няма. Лодката тъмнее самотно на пясъка, а до нея се оказа човек. Добро утро! Здрависахме се, дланта му пареше. Веслата бяха окачени на клечките. Бутнахме коритото и Митко загреба, въпреки че с непознатия се одумахме. След няколко маха загубихме брега. Навътре стана по-тъмно. Щеше ми се да пусна чепарето, но не можех да се оправя в тъмнината. Пък и щях да го оплета. Не разбирах къде точно отиваме. Взирах се, надявах се да доловя розово отражение, но изтокът тъмнееше.

— Колко е часът? — попитах.

— Трябва да е към два, Мите — каза непознатият.-На излизане беше един. Ама ние се бавихме, и дотука още половин час, значи е към два, два и петнайсет. Имам страшен нюх за време. Събуди ме, когато щеш, ще ти кажа. Командирът ми вика един път: Стойчев, ти си хронометър!… Мите, бутилката нали остана в тебе?

Митко бръкна под седалката и му я подаде.

Още два часа до съмнало!

— Я дай кибрита да запалим по една, таман ще видим. Ако не е два и петнайсет, два и двайсет залагам… Нали и аз имах бутилка!…

— Изпихме я с ония.

— Ега ти, не съм забелязал!… Излязоха несериозни. Ще дойдем, ще гребем, ала-бала! Изтървахме ги… Признай, ти ги изтърва. Бяха навити. Моята вървеше до мен, даже ме беше хванала под ръка. Но изчезна.

— Махни ги!

— Какво пречеше да са с нас? Е, щом не щат, няма да ги караме насила. Да ти кажа, аз гледам на жената като на партньор. Нищо не искам, ако тя не иска. Ама те искат повече от нас! Ти срещал ли си жена, която да не иска?

— Не можеш ги разбра.

— Тука си прав. Ей ги тия, вътре се натискаха; беше ме уловила за врата с две ръце. Свят ми се зави от въртенето. „Готово, идваме!“ — Де ги? Нали щяхме да ловим риба и да кладем огън?

— Те търсеха бунгало.

— Точно така! Ти си спасител, значи имаш бунгало и си падат по мацета. Те и други път са ходили в бунгало и чакаха покана. А ти не ги покани. Нямат ли право да се разсърдят? Имат! Те се разочароваха…

— Остави ги!

— Тука не си прав! Аз щях да те питам одеве: отиваме ли в бунгалото? Но ти поръча двете бутилки, значи всичко е ясно. Туй лодка, чепаре — беше блъф. Кой ходи за риба в два часа през нощта? Само ние! Рибата още спи… На тебе спи ли ти се?

— Не.

— Спал си през деня. Туй ти е занаятът: денем спиш, нощем си с мадами. Ако е въпросът, и аз можех да стана спасител. Цял месец, как се шляя. Отпуска — вятър! Не зная какво да я правя. Вярваш ли?… И от други колеги съм го чувал.

— Не съм спал и миналата нощ.

— Вярно, ти помена. Имал си гости. Ще знаеш, нахален свят. Идват, настаняват се, ама да попитат къде ще спиш ти — няма! Човек си пати от роднини и приятели. Но най-много от непознати. Не подозираш, че съществува, а той ти подпалил чергата! Той вече те познава, идвал е у вас и е виждал жена ти да се съблича, По същото време ти си на работа, имаш служба на главата, имаш съвест, отделно чакаш повишение и се стараеш. Разбирам, свят широк. Можеш ли да я следиш всеки ден? Къде ти!… Върви си тя по улицата и — хоп — кафене. Няма значение той ли е седнал на нейната маса или тя на неговата. Той млад, атлет, спортува бягане, плуване, кон, халки. Аз ако съм на двайсет и девет, той е на двайсет и пет. Тя сравнява: онзи по-хубав и най-важното — неженен. А тя — второ издание. И си вика: мога ли да направя впечатление на един ерген? Като при нас. Аз например съм установил, че мога да сваля даже ученичка… И какво? Вади си огледалцето, плюнчи вежди, оправя къдрици, поглежда часовника. Уж бърза. Онзи, нали е спортист, гледа състезателна мадама и се хваща: „Позволете да попитам…“ Или: „Много се извинявам…“ Колкото да стане лаф. Тя мълчи, после отговаря с по една дума, накрая се отпуска. Днес случайно, другата седмица случайно, на третата — нарочно. След месец на гости у негов приятел, после у нейна приятелка, накрая у вас! Мъжът ми е на служба, дежурен по поделение, няма го тази нощ… Ще го покани ли според тебе? Ще го покани и маса ще тури! Одобряваш ли го?… За нея няма значение! Подло ли е?… Подло, но аз я разбирам, донякъде и оправдавам. На всеки се случва… Не ща да се пиша светец. Колкото да си принципен, някога ще закъснееш, ще изкараш извънредно дежурство. Но след туй се прибирам. Винаги! Собствената жена е на първо място, не давам да я пипнат!… Но… Тука е голямото „но“! Защото има неща, които никой не може да разбере. Даже и тя. Това не ми дава мира…

Беше хванал с една ръка очите си, другата държеше бутилката. Въртеше глава и недоумяваше, не искаше да приеме логиката на жена си. Как е могла да го пренебрегне? Защо го е прахосала така лекомислено?…

С кого тръгна? — попитах. Там е всичкото!… Той, представете си. на трийсет и шест! Четиринайсет години разлика! Засега пак иди-дойди. Но само след четири години той е на четирийсет. Стават ли на тази възраст дядовци и баби? Ами като я попитат утре на колко години е мъжът ти, какво ще отговори? А този, когото остави, на колко беше?… Хлъц! Ами дето го взе сега, има ли дъщеря в седми клас? Поддържа ли с нея родителски отношения? Излиза, че ти си й майка! А като дойде Елката за пари, а него го няма? Бръкни се, Ванче, дай на дъщеря си, дето не си я раждала! Досега си получавала, дойде време да даваш! Ами за рожден ден, имен ден, края на срока, Нова година, Великден, екскурзия… Отсега има да види нашата Ваня! Ще го делиш ти и с дъщеря му, и с майка му, даже с оставената му жена, защото тя има спомени с него и е свикнала с хъркането му. а ти не си… Ами като ти кажат, че се среща с нея в кафенето на онази същата маса? Тогава се промъква непозволената мисъл: какво му беше на старши лейтенант Стойчев, вече капитан Стойчев! Защо се мусех, че пийва? Да е прекалявал? Да е мъмрен и наказван като други? Ама бил не знам какъв, нямал интереси, и Добре, дрънкай сега умни приказки — ние все ще намерим с кого да разменим глупавите! Има и да не скучаят с нас… Но най-обидното ще го кажа сега, защото го премълчавах. Защото няма вече за кого да го пазя. „Мога, вика, да си счупя главата, но ще го направя от любов!“ Това няма да ми мине! Колегите са сигурни, че ще го остави. Може и той да я зареже. Добре, аз сега не мога ли да се оженя? Като спя с коя да е, ще се влюби не, ами по въздуха ще ходи! Но не го правя… Взела да ме съжалява, чувала не знам какво си! А защо не пита когото трябва? Срещу нея не приказват ли? Само аз я защитавах! Защото ме боли. Ако ме накажат, ще бъде пак заради нея! Ако ме уволнят — заради нея! Защото наближава да пребия някого… Не съм ли прав, Мите?… Ега ти, скоро няма да съмне!… Една риба сме уловили и ние!…

Последните думи младият офицер в цивилни дрехи нареждаше превит, наведен над водата. Ненадейно изповедта му секна. Дотук му беше изтерзаването. Пресели се в по-хубав свят, там можеше да прегърне която си иска. Косата му сякаш милваше морето. Побоях се да не падне, но Митко ме успокои:

— Заспал, може. Но пиян и заспал е като абдал, господ го пази. Виж как се държи!

— И той от жени пати… Твоята отиде ли си?

— Стои.

— Не се ли обижда, че те няма?

— Не я питам.

— А тя?

— Няма да издържиш, казва, защото ме обичаш! Ако не му изневеря с тебе, друг ще намеря! Не всички са загубеняци!

— Ще го направи ли?

— Търси да ме ядоса. Но с мене — не!

Искаше ми се да надникна още малко в този мъчен българин, който спасяваше себе си с гордост и пиене, дори със себеотричане. Обичаше я, страдаше, но не можеше да се лекува с лъжа. Не бе пожелал да свали от високото място своето момиче и да я направи коя да е срещната жена. Спасяваше и себе си, възможността си да вярва, да очаква друга, която ще му създаде по-силна илюзия, по-дълбока вяра.

А дали тя беше такава, за каквато се представя? Нима трябва да прекосиш България само за да изневериш с когото и да било, защото „такава ми е природата“?

— Тя те обича, барба. Но така може. Толкова може. Това е научила — друго защо търсиш? А че сърцето я тегли…

— То е .за три дни… Два.

След още малко тъмнината сякаш взе да бледнее. Бавно, мъчително се раждаше този ден. Най-сетне зората изпълзя от дълбините и пое мравешкия си ход нагоре.

Показа се и слънцето — голямо, студено, като самодоволен бог, който нехае за хората. Митко вече гребеше полека, а аз ловях.

Върнахме се, когато жените изтупваха чаршафите. Морето блестеше сребристо, простило всичко на нощта.

Инцидентното посещение на Чико и младата му съпруга беше нещо като синкоп в правилния ритъм на нашия юли. Отмина. Барометърът на настроението ни полека-лека се изравни с курортния на другаря Вангелов, който все сочеше „хубаво време“. Мълчанието на Тахо стана пак дружелюбно, с усмивка. Благородството е и великодушие; мъдреца може да го мислим само добър човек; кескин оцет за съда си зарар — викаше баба. То пък се случи Вирджиния да подпали мрежата на палатката си и гневният й пристъп заличи всичко. Ние сме децата, които ровят дупки в пясъка край морето. Който е възпитал Тахо, поклон му доземи! Другарят Вангелов се преобърна с водното колело. Преобърна и седящата до него чужденка. Преждевременно. Язък за националната ни чест! Все пак успял да я спаси, даже я изнесъл на ръце. Корабокрушението станало на прибоя, досами брега, по вечерно време. Жалко, че не го видяхме. Вината я приписахме на стария модел водни колела: те са високи, по-къси и ако седнат сто и осемдесет кила, инертността (момент на силата?) става голяма. Сигурно е попаднал и на риф, вълната е била седем бала, понесла е нагоре двамата и катастрофата е била неизбежна. За щастие и водното колело останало невредимо.

Съседът Шлаф от Лайпциг нахлу при нас с необичаен за името си възторг, едва не подскачаше от радост и като плажен факир ни показа чудо: ако два свити събрани пръста (показалец и среден) ги огледаш в опакото на полирана лъжица, отражението е нецензурно. Пристигнаха жена му и дъщеря му, носеха лъскави лъжици и представлението се игра на бис. Усмихвахме се от учтивост и те поеха по околните къщички. Друго беше по-чудно с Шлаф: шест години е бил в плен, плащал е за греховете на Адолф Шикългрубер, но не знаеше нито един славянски език. И то никак! Не можахме да се разберем и за Гьоте. Ваймар. „Фауст“. „Херман и Доротея“. „Вертер“. Приказвай, че си нямаш работа! Не се съмнявам, че е бил добър войник, добър пленник и че сега добре гледа поверените му коне край Лайпциг под ръководството на жена си. Фермата завеждала тя.

Другият ни съсед немец се настани преди два дни и беше с далеч по-големи претенции: лъскава нова кола „Ауди“ с номер от Бундесрепублик, палатка „Маями“, тента за цяло бистро и жена с блясък в очите. Някой помена, че бил лекар. Нищо чудно, с такава жена един западен немец може да е собственик на клиника. Имаха и две момчетии, които се мислеха за гангстери — непрекъснато вадеха огнестрелни оръжия с кабси и трещяха. Още: лодка за двама-трима души, хладилник, собствено газово осветление, шезлонги — какви ли не щеш партакеши излизаха на показ. Въпреки това хората бяха естествени, с прости разбираеми движения. Приятно е да се гледат! Вероятно всичко беше последица на интелигентност, възпитание, семейно разбирателство. Флорина ги взе за образец. Ще видиш, каза, че няма да повишат тон, децата им няма да се сбият… Аман от намеци! За щастие съдбата се оказа на моя страна. На третия ден докторът — наистина се оказа доктор — изпсува така добре на западнобългарски, толкова по нашенски, че отидох да му стисна ръка. Свой човек, от Скопие, завършил медицина в София, оженил се за дъщерята на хазаите, взел специалност и се главил износно хирург у саксонците. Малка болница в малък град, но той успял да стане главният, шефът. Всяко лято си идвали в София за десетина дни и още двайсет — на Черно море. Когато го попитахме как е седнал на този висок стол, му намерихме слабото място.

— На един от моите подчинени скоро му набивах обръчите и се обиди. Вие, казва ми, сте дошли от една изостанала страна, за да командувате тук. Вярно, но защо се учудвате! — попитах. — Ако е трябвало да потърсят отнейде си друг, след като вие сте тук, разбирате ли колко голяма е разликата между нас!… Мърльо! Насмалко да умори една млада жена, три дни я спасявахме!… Но аз не им прощавам! Хванал съм ги в шепа, на пръсти минават край мене.

През две палатки се настани един нашенец, пак дипломиран, пак с хубава жена, но без деца. Не успяхме отведнъж да го определим що за птица е. „И той е някакъв! Помни ми думата!“ — каза Флорина. Дойде с червен софийски Фолксваген, вносна палатка, предварително нарязан материал за бюфет. Окачи гумена мивка — кола също си го носеше. Бръкна ми в здравето! Лека чупка в кръста, походката малко превзета. Според Флорина хубав, според мене — смешен. Канехме се да го отпишем, а той взе, че излезе гениален. Можех да се досетя по луничавото му лице, безкрайно чело и хвърчащи редки коси.

Разправията почна с поставянето на палатката му: спор за място, за колчета и върви, за сенника, пътечката и изгледа — тия неща са обичайни. Яд за половин ден. Само че този път двете страни бяха особено войнствени. Наложи се да викат управителя. Другарят Вангелов, както поменахме, говореше и немски, и български. Но като истински плажен ментор не взе страна: на къмпинга не биваше да има обидени, всички му бяха еднакво скъпи. Даде ясни указания да се разберат помежду си и замина. Предостави ги на словесното им изкуство. Онези бяха неколцина, нашият — сам. Но се справяше добре, стреляше бързо, изглежда, улучваше. Възхитителното беше, че спореше на немски със свободата на радиоговорител. Намеси се и наш дебеланко, съюзник на чужденците — новодошлият пречи на всички. Отвърна му енергично, с показалец в гърдите: „Вие изчакайте реда си!“ Обади се някаква полякиня. Тутакси този луничав и щръклест българин обърна на полски, като че беше механичен компютър преводач. И тъй на немски, български и полски се наддумваха към половин час. Но не преминаваха децибелната граница, определена от самите тях. Додето нашият полиглот разцъфна в неочаквана, дори нелепа усмивка и с две ръце ги помоли да млъкнат. Последва монолог, сякаш цитираше Гьоте, защото онези го изслушаха почтително. След свършека нашият се поклони и оттегли. Разправията свърши, хората се примириха. Даже ми се стори, че са умърлушени.

Александър… Казваше се Александър. Презимето беше обикновено и не го запомних.

Привечер срещнахме погледи и му кимнах. Отвърна ми. На следната заран пак, а на третия ден го заговорих. Казах, че ми е било много приятно да го слушам как говори на три езика едновременно.

— Аз говоря още толкова — усмихна се почти суетно, със свободата на уверен в себе си човек.

— Малко ви завиждам… Бихте ли ми казали как завърши спорът ви? Защото онези така неочаквано капитулираха?

Зеленикавите му очи ми благодариха с радостен блясък.

— Значи сте забелязали?… Защото те направиха крупна грешка, а аз бях достатъчно бърз, за да я използувам. При случай ще ви развия тази тема, аз съм изключително опасен опонент… Единият от тях не издържа и реши да ме обиди: „Оставете го, казва, какъв смисъл има да спорим с един българин!“ Това при тях звучи добре, доста добре. Но като метод е слабо — изоставяш си аргументите и ги подменяш с емоция. В случая имах готов отговор, налагало ми се е да го използувам. Момент, господа, искам да отговоря на господина! Длъжни сте да ме изслушате, тъй като не става въпрос само за мене! Засегнахте и моите сънародници!… Вие сте съвършено прав, господине, ще ви наричам господин Мюлер, понеже не ви зная името. Вие сте абсолютно прав, когато сравнявате Германия с България. Уви, ние не можем да се мерим с вас нито икономически, нито исторически, нито статистически. Вие имате далеч по-големи постижения в наука, философия, музика, техника, индустрия. Бих казал навред! Но, господин Мюлер, когато сравнявате кой да е немец с кой да е българин, в случая вас с мене, моля да не бързате! Ако бяхте размислили, щеше да ви направи впечатление, че говорим на немски. Вие може би знаете български? Е, вярно, ние не сме световен език, макар че и вашият не е включен официално в тази категория. Тогава, ако искате, може да говорим на английски?… Отказвате? Тогава руски? Или полски? Знаете ли. аз съм завършил инженерство във Варшава. Извинете за нескромността — с пълно отличие. А случайно да сте член на вашата академия на науките? Аз съм научен сътрудник, доцент, секретар на институт към Българската академия. Имам издадени книги, имам няколко незначителни публикации и на немски. А да сте чели лекции във Виена или Сан Франциско? По биомеханика. Да сте спортували гребане, рапира? А знаете ли някой монолог от „Разбойници“ или „Фауст“? Аз съм учил в немско училище и знам. Впрочем летния семестър, идната година, трябва да прочета кратък курс по механика на кръвта в Берлин… Ако искате, господин Мюлер, можем да говорим за жените ни. Моята съпруга също е научен сътрудник, също говори немски… Но — усмихна ми се очарователно нашият академик — трябва да призная, че тези доводи правят впечатление на един немец, един поляк… Мислите ли, че един българин би се трогнал?…

Вирджиния поднови с по-голяма сила въпроса за спиртника. Не го ще. Отказа да прави каквито и да било други алхимически опити, твърдеше, че ще изгорим, тя не е дошла да се затрива, заплашваше, че ще уведоми противопожарната власт, каквато наоколо нямаше. Тахомир се съгласяваше, но тя отново не се съгласяваше, искаше реванш за палатката и уплахата си, хулеше нищожния уред и накрая взе, че го затри. Зарови ли го, в морето ли го хвърли, но повече не се видя. Тогава чичо Тахо като вълшебник извади бели захарни бучки и заяви, че те ще ни свършат работа, че без кафе няма да останем. Това било корозит, горивото на космонавтите. Запали една пред възхитените погледи на децата и тя горя дълго, много дълго, додето спасителната напитка се надигна в кафеничето. Чичо Тахо я поднесе церемониално и леля Вирджиния го награди с най-високи похвали. Но веднага след това обърна страницата: защо е мълчал досега, защо е чакал да се запали, колко парчета е купил и ще ни стигнат ли до края. Като се върнат в Русе, трябва да се запасят за идната година.

Чичо Тахо имаше и други изненади. В тъмни нощи си светеше с дълга електрическа батерия, истински прожектор. Всяка вечер я даваше на децата и те скитаха из къмпинга, посещаваха тоалетните по няколко пъти. Носеше и джобен шах, чиито фигурки залепваха на малките квадратчета. Оказа се, че има и сгъваемо трикрако столче, което намери из багажите. На такива столчета сядали художниците, когато рисували на открито. Разправия за кого да бъде! Защото с Флорина имахме само два стола, идната година щяхме да купим още два. Вирджиния жалеше „мушмороците“, искаше те да седят, а ние да сме прави — защо да страдали заради нас. Накрая и те взеха да мрънкат, че сме тръгнали на море без столове, никой не ходел така, другите как имали!

— Това е положението! — отсякох. — Други въпроси?

— Тате — рече Каката, — на тебе щом ти харесва, яж така. Ние не щем!

Накрая пак чичо Тахо ги оправи: купи две големи топки и ги настани на тях. То беше радост! Само че първото случайно падане се оказа блестяща идея: непрекъснато падаха, додето се наложеше да стопля врата на някоя. Чичо Тахо не обичаше плодове. Редовно се отказваше от полагаемите му се праскови, по-сетне от дините и гроздето. Ядеше само кисели ябълки.

Когато в кутията „Родопи“, имаше само една цигара, не му се пушеше.

Ако водата в термоса беше на свършване, не му се пиеше.

Винаги беше съгласен.

„Вечерта на москитите“ беше предшествувана от „Денят на зяпача“.

На дюните Вирджиния усетила, че има диверсант воаиор, който си подавал главата иззад туфа висока трева. Надава вик, подгонва го и го натиква в тръстиките на блатото. Олелия, заплахи, емоции. Нещастникът се укрил, но тя продължила да го нарича както си знае, да хвърля след него думи и камъни, увлякла още пет-шест голи жени и създала нещо като взвод на амазонки. Било доста забавно. Завърна се войнствена, свирепа, заканваше се да го кастрира, да го върже за един кол на евиния плаж и му устрои парад на баби. Обсъждаше причините на тази перверзия, не бил нито пубертет, нито дъртак, не бил и грозен, щели да го харесат доста жени. Но за всичко били виновни училището, черквата и предразсъдъците. От къде на къде ще намаляват поведението на ученици за сбирки по квартири и любов! От къде на къде ще я изключат на шестнайсет години за любов с цивилен? И защо трябва да се потиска най-естественият стремеж, какво от това, че не нощували вкъщи? Аман от лицемерие! Забраните създават лъжци и страхливци, лицемери и хомосексуалисти.

Нея вечер отново бяхме на ресторант в Аркутино. По-голяма битка с комарите не сме имали. Нито тогава, нито през следващите години.

Бяхме се докарали да идем и на бар. Пак седнахме навън, този път до коронатите тополи. Съвсем наблизо беше пясъкът и морето. Тишината и просторът създаваха миньорно настроение. Божие местенце! Само че блатото е наблизо.

Вятърът беше утихнал, водата млъкна, въздухът не трепваше. Настъпваше топла лятна нощ. Нега. Сервитьорите се движеха достолепно в белите костюми, понесли блестящи табли. Музикантите вадеха инструментите си. От кухнята идеше благоуханна миризма. Хората прииждаха, като че се бяха наговорили да се съберат заедно в последния си час. Публика в най-различни тоалети, шарена, доволна, заможна. В заведение всички са заможни.

Беше измамното доволство на Помпей преди гибелта му. След малко Вирджиния щеше да погледне часовника си:

— Още десет минути, и ще нахлуят!

Наричаше ги москити, мамарци, людоеди, кръвопийци, фашисти и въпреки това не й достигаха думи, за да изрази чувствата си. Следеше появата и отлитането им по часовник, сравняваше броя им всяка вечер в зависимост от температура, вятър, луна и звезди, знаеше кое ги привлича и прогонва, купуваше си амоняк, чесън и цигари серт, разтриваше се с ракия, пиеше ракия и ги ругаеше с най-цветистите бащини ругатни. Отварянето и затварянето на палатката в опасните два часа вече ставаше по процедура, достойна за дребен феодал.

Москитите нахлуха на минутата, като по заповед на Вирджиния. Нахлуха повече от всеки друг път, кои знае защо, по-настървени, отчаяно смели. Може би са имали намерение за решителна битка с бледоликите, може да е било отмъщение за въвеждане на химически оръжия, а може и при тях да е настъпил демографски бум. Но тази вечер комарите бяха вкарали в бой редовни и резервни полкове, съюзни дивизии, пълчища щурмоваци, безброй роти „камикадзе“. Плацдармът Аркутино дълго ще помни тази вечер. Толкова движение не е имало от времето на немите филми. Още са пред мен музикантите, които свирят с една ръка, за да се пляскат с другата; сервитьорите изпускаха прибори и чаши, но звънът им се губеше сред стотиците плесници на клиентите; танцуващи двойки надаваха писъци и се гърчеха като бичуващи се дервиши; жадните проливаха виното, гладните изтърваха хапките си по пътя към устата; влюбени се разделяха, скарани се събираха; завистници забравяха злобата си, сиромаси — безпаричието, началници — големството; хубавите жени не флиртуваха, суетните похабяваха тоалета си, педантичните нехаеха за прическите си; бармани наливаха чашите догоре, готвачите сипваха със замах, младоци не забелязваха отсрещните момичета; Тахо се удряше, изоставил всяко самообладание; дори Вирджиния взе да обърква думите си: накрая оберкелнерите забравяха да надписват сметките. Запалиха огън с мокри съчки и мокри парцали, който пушеше и ни давеше, а по-сетне се разгоря огромен и свиреп, та трябваше да го гасим уплашено. Гримовете се размацаха, чисти лица се гримираха, езици се смесиха, изчезна достойнство и приличие. Настъпи вавилонско стълпотворение, мюсюлманска вакханалия, християнски мизерикордум… Сто минути вик и стенания, удари, пробивания на кожата, подутини и разкървавявания, хленч и изтощение, най-сетне отпадналост и сърбеж, сърбеж и цяла нощ сърбеж!

Тази нощ Вирджиния държа речта си от съседната палатка като загубил изборите политик, макар че от време на време се съвземаше и се заканваше за разплата. Но тирадата й беше преди всичко за човешката глупост: никой свестен човек не ходел на къмпинг, хората били на Златни пясъци и Слънчев бряг, тука се събрали еснафи и сноби, тя какво прави сред тях, ама така е, като върви по ума на един егоист и един селяндур, него (аз) комари не го ядат, той им е приятел от детство, кожата му е биволска, свикнал е по рождение; въздишките на Тахо били преструвки, децата се превземали, само нейната кожа била фина, само тя страдала истински; мухи, кучета и негри налитат на бяло, тъпаците — на интелигенти, простотията има една цел — да задуши аристокрацията. Но тя ще повдигне въпроса където трябва, ако се наложи, ще иде при министъра, то наистина трябва да изхвърлят един министър, за да се оправи нещо, морето и плажът са за хора, а те ги оставили на комарите; „Балкантурист“ се е задръстил от тарикати, дошла е с парите си — и тъй нататък, цяла нощ!

Нека добавя, че Вирджиния изпълни заканата си. От Русе звънила в София, протестирала и се заканвала на който й падне, заплашвала със съд, публикации в печата и стигнала до човешките права. Изглежда, не е била единствена. Пък и москитите бяха подценили господарите на света, може да са надценили и мързела на някои отговорни другари. Но след тази вечер и това лято никой не можеше да бъде снизходителен. Наука, техника и химикали се обединиха и следната година към тях беше приложен геноцид. Разбира се, не ги ликвидираха окончателно. Кръвопийците никога няма да изчезнат от лицето на земята, но останаха разпокъсани терористични групи и единични отмъстители, които не могат и не искат да забравят миналото.

Да не жалим за тях. Те няма да влязат в историята.

Взаимната ни симпатия с нашия учен и съсед растеше стихийно. Любов от пръв поглед между мъже. Бях склонен да мисля за него, че е безкрайна мисловност, съчетана с безкрайна енергия. Дали не виждах в него една осъществена юношеска представа за себе си? Вирджиния също го оцени и похвали: „Шантав е по цялата глава!“

Близостта ни беше улеснена от играта на кегли. Бяхме наредили пластмасовите човечета и ги замервахме с топката. Той приближи, очевидно заинтересован. Видът му беше възбуден. Не криеше намерението си да участвува. Изчака ни да се изредим — играхме всички, без Тахо — и попита:

— Извинете, може ли да се включа?

С първия удар свали фигура. Децата го възнаградиха с едно завистливо-възхитено: „Еее!“ Втория път той се прицели още по-внимателно. Улучи. Но когато и третото човече се кандилна на пясъка, „е“-то стана: „Ааа!“ Той засия, обърна се към нас и с вдигнати ръце прие поздравленията. Този човек можеше да се радва. Нищо чудно да е бил тартор на детска банда. Вероятно имаше и наследено самочувствие. Ако е завършил във Варшава с отличие, то и у нас е бил изключителен. Жена му също беше мила и хубава, с мекота в движенията и гласа. Като прибавим известно чудачество, утрешните му думи щяха да прозвучат съвсем естествено:

— Да, аз съм вечният първенец. Имам комплекс за превъзходство. И то не само в България. Имам и чувство за хумор, което ме спасява — иначе щях да бъда кретен. И ми е ясно, че нищо не мога да постигна освен титли и потупвания по гърба. Говоря не само от мое име. Ние сме жреци в египетски храм и говорим от името на Амон Ра. Знаем малко повече от простосмъртните, но като цяло сме измамници.

Победата в кегелбана не му стигна и ни предложи по-трудно състезание: прескачане на малка летвичка, която държиш сам.

Мисля, че и аз имам състезателен комплекс.

Упражнението се оказа мъчително. Летвичката е пред тебе, уловена с две ръце на височина на коленете. И както си наведен, скачаш едновременно с двата крака, за да я прескочиш. Само че отдолу е пясък… Риташ я и я изпускаш.

Не успях нито един път. Той я прескочи последователно три пъти.

Победи ме и на шах.

Привечер направиха семейна среща на бридж: Тахо-Вирджиния и Александър-Малина. След това доцентът сподели с мен:

— Вашият приятел е самият Дейвид Ливингстън. Играе фантастично, би могъл да бъде състезател. Но красавицата е двоен пас. Впрочем за нея трябва да поговорим. Струва ми се, че не е толкова хубава, колкото изглежда на пръв поглед. Годинки, братче! . Така че победи жена ми… Бившата ми жена.

— Моля?

— Разведени сме. Но го направихме интелигентно, не по български. Останахме приятели. И понеже не се оженихме повторно, решихме да дойдем заедно. Харесвате ли я?… Не се притеснявайте, ценя смелостта и истината.

— Жена ви е много интересна.

— И аз съм интересен. Питам дали ви харесва като жена, като плът и очертания. — Много е хубава.

— Но не е съвсем млада. При това е една година по-голяма от мене, Ако бяхте я видели преди дванайсет години, когато я срещнах за пръв път, щяхте да получите леко замайване. За съжаление има един съществен недостатък на характера: силно се привързва. Правите разлика между любов и привързаност, нали? Любовта въпреки всичко си запазва свободата и гордостта, а привързаността е робско качество и си окачва нашийник… Подозирам, че жената на приятеля ви, Вирджиния, е без каишка. По-скоро Дейвид Ливингстън… Той е в много неизгодна позиция спрямо нея.

Ама че екземпляр! При всеки друг би ми се сторило безцеремонност, невъзпитание, но как да го предположа за един толкова обаятелен учен с момчешки реакции? Вместо да губи от посолени думи, той печелеше.

— Ще ми направите удоволствие, ако ухажвате жена ми, макар че съм ревнив — продължи той. — Това е напълно съвместимо за човек като мен. Може би ще ви изненадам, ако ви кажа, че си падам по мадами. Страшно! И понеже не съм Ален Делон, удовлетворението ми е далеч по-голямо, когато успея. Аз успявам. Защото влагам много усилия, изобретателност. Това са атрибути на творчеството. В София имам много работа, затова не мога да отделям достатъчно време, но когато съм в чужбина, постоянно играя. Думата „играя“ ще я чувате непрекъснато от мене. Това е темата на живота ми, разбирано научно, математически, Пътувам често — конференции, симпозиуми, лекции. Възможно е да си доказвам, че не съм толкова грозен, а може би си отмъщавам за пренебрежението, което усещам навън към националността ни. Но това вече е слабост… Шокирам ли ви?

— Малко.

Удоволствието му стана видимо. Беше намерил допинг за мисълта си — идеалният слушател.

— Допускам, че не сте мислили особено какво е мястото на играта в живота. Смятат, че е атрибут на детството. Тя е закон, условие за живот. Тя е показалец в скалата на жизнеността. Ние продължаваме да играем, променяйки понятията. Говорим за наука, изкуство, политика. Играта е творчество, настроение, победа. Определени са границите на свободата — те са правила на играта. Който не играе, не живее, повторението е деградация, Нали не обичате да ви разказват повторно виц?… Тази игра започва с раждането. Трябва да се знае, че противникът не греши. Залогът е продължителността на живота, тоест участието в самата игра… Математиката, този универсален модел на света, е абсолютен пример: поставяне на условия и решаване на задачи. Но самата математика не е синайска плоча с десет заповеди. Тя е безконечна, всеки ден някой тарикат измисля нов дял, нова математика. Как? Създава свои обозначения, нова азбука, фигурки, плюс няколко правила за боравене с тях. И мести… За да започне играта обаче, е нужен още един. Играта „християнство“ е невъзможна само с Христос. По-интересното е, че играта „математика“ служи за практически цели. Впрочем философията — също… Помислете за това, утре ще продължим.

Да допуснем … Психологията се опитва да надникне в човека като мисъл, емоция и воля. Един от любимите й похвати е: „да допуснем“. По-сетне математиката ще го обяви и за свой метод.

Ако допуснем, че доцентът играе на любов, за да живее пълноценно, то трябва да допуснем също, че играта живот е продължение на мисълта. Но у човека мисълта е средство, тя му служи, за да реализира любов. Разумът е адвокат на страстите… Ох, че гносеологични мъгли! Животът не може да се разделя по време на това и онова, играта включва мисленето… Защо ли се трепем над мисълта за мисленето. Животът е първопричина за себе си, а какво е било и какво ще бъде, да го оставим на цар Соломона!

Върнах се към по-предметния спор с доцент Александър: летвичката. Още същата вечер започнах да се упражнявам на тревата. Не беше толкова трудно, колкото ми се стори. И все пак непривичното движение изисква упражнение, мозъчна координация. Не се съмнявах, че физически съм по-издръжлив, по-силен. Той беше само по-техничен.

От тревата минах на пясъка. Отвратително е да подскачаш на ронлива, изчезваща опора. Тя не само те мами и затруднява, тя те подронва психически. Само че аз съм имал работа с пясък, газил съм тиня, вадил съм затънала каруца в гьол. Мама ме е удряла през устата за „не мога“.

Флорина ме видя да подскачам в тъмното. Знаех какво ще последва.

— Що за болест ти е непременно да доказваш на някого, че можеш! Хората те виждат и преценяват!

— Не вярвам да е болест.

— Освен това, че ги дразниш. Добре, утре ще скочиш над тази клечка. Смяташ ли, че ще му стане приятно?

— Искаш да го лаская?

— Изобщо не разбираш какво ти говоря! Остави хората да си мислят каквото щат, ти си върши работата.

Създаваш си врагове!

Доцентът обаче не ми стана враг. Като истинска личност той не се подразни, когато прескочих летвата три пъти. След още няколко дни съперникът ми постигна дванайсет прескока, а аз — осемнайсет. В края на месеца, преди раздялата, петите ми минаха четирийсет пъти над „клечката“. Възхитен, той ми я подари.

Три-четири дни след признанието му за мадамите видях как интересите му се завъртяха около Вирджиния. Този проницателен сваляч, както сам се нарече, беше видял фигурите наредени на пясъка. Ура, игра! Аз съм с белите — царски гамбит! Крайната цел е свалянето на царицата. Вариантите са…

Не го и скри:

— Имате ли аспирации към Вирджиния? — попита.

— Не.

— Защо? Тя е достойна цел за всеки мъж.

— Не съм й симпатичен. Освен това условията изключват всяка възможност. Тахомир ми е близък… Имам бариери.

— Тя няма. Мога да ви уверя в това. Вие сте доста по-млад. Шансът ви е сигурен! Жена и кокошка синор нямат. Това е поговорка.

— Не съм жена.

— Ако не беше съпруга на Тахомир, бихте ли посегнали?

— Вероятно… Зависи.

Той светна, засия. Видя точка в своя полза.

— Ето това исках да чуя! Веднага прецених, че сте от хората, които се съобразяват с условностите. Не сте роден за водач. Никога няма да бъдете абсолютният мъж. Имате всички данни, предпоставките ви са по-добри от моите, желание не ви липсва. Но не можете да минете бариерата „условност“. Щом сте учили психология, би трябвало да знаете, че съвест, морал, религия, закон, националност, звание, роднинство и тъй нататък са само условности, които искат да минат за структура на кристала. Шопът казва: врата у поле! Гениално! Не искам да ви променям, останете си при условностите, но аз съм на страната на шопа.

— Позволете да ви запитам: нощем, когато на площад „Славейков“ например няма никой, бихте ли се изпикали? При условие, че няма да ви видят.

— Правил съм го на площад „Баба Неделя“. Не много отдавна. Моето суперего, за което намеквате, е доста шантаво. Аз съм реалист повече, отколкото предполагате. Вие сте селско момче, за вас площадът е нещо важно, там е училището, църквата, читалището. Денят ви е бил по полето. За мен София беше едновременно площад, ливада, гора, река и блато. Моите скрупули са значително по-малко. Имахме нещо като банда, на която бях вожд. Една от целите ни беше да установим извънбрачните връзки на най-хубавите жени в квартала. Да не ви съобщавам конфузни случаи…

— Бихте ли станали с този акъл търговец?

— За колко? Ако е за триста лева, не. За хиляда и триста ще помисля. За три хиляди — още днес!

— Съмнявам се. Реално, както казахте, няма да ви се наложи такъв избор, следователно и отговорът…

— Попитахте ме, отговорих честно. Ще добавя даром: минавам без институт и академия, защото и там е пиене на кафе, попълване на тото и игра на криеница по апартаменти. Вие имате много илюзии. Не ви упреквам.

Жаждата за контакти и информация преследваше този учен реалист със същата страст, с която някога е разузнавал кварталните тайни. Виждах го изненадващо пред тази и онази палатка да се здрависва, да ръкомаха и се смее, да оспорва нещо, при това винаги делови, с ведро в ръка, инструмент, плажен дюшек, шнорхел и плавници, дори кибритени клечки. С тях задаваше задачи: как може с преместване на две клечки лопатката с боклук да се окаже извън оградата… Умееше да пита. По-скоро разпитваше, разнищваше случая, съставяше план — алгоритъм, — по който да се действува, и се уговаряше за проверката. Особено внимателно уточняваше имената. Ако не беше званието му, можеше да мине за клюкар.

— Извинявайте, управителят записа ли ви, когато пристигнахте? — попита ме… — Ясно, този предприемач си е присвоил социализма и сега го дои. Само че аз се досетих веднага и му казах: Шефе, фифти-фифти! Да помислим: тук са триста-четиристотин палатки с по двама души минимум плюс кола — прави около 1200–1500 лева на вечер. Ако само една десета не записва — реалното е повече — остава му 120–150 лева сухо. За три месеца са десет хиляди лева! Половината да дели с някой шеф, пак са пет бона! Повече от моята годишна заплата! Разбра ли къде е академията! Държавата няма да разреши проблемите си с тях, а той си оправя тотото!

Откри, че хирургът е покерджия и покани Тахо да му посмъкнат западното перчене.

Шлаф също го беше изумил. Половин ден го проучва, подложи го на социологични тестове и накрая отсъди. че такъв загубен българин няма дори в София. Иначе Шлаф му пробутал номера с лъжицата.

Един ден ми съобщи:

— Трябва да запазим две места наоколо. Пристигат приятели. Пропуснах да кажа, че бате Сашо никога не е сам. Ще дойде един тузар от административните. Кариерист, но с качества. Не е зле да се запознаеш, ръката му е дълга и стига далеч.

Бяхме вече на „ти“.

— Използувал ли си го досега?

— Един симпозиум в Хале, който пък стана причина да чета лекциите в Берлин. Притесняваш ли се от връзкарството? Напразно. Ако знаеш, че кадърният си ти, не бива да си скромен. Овцата е добра, знаеш го. Презирам хората без инициатива: скромни мъже и жени саксии. Забележи, той не раздава своето — аз получавам само каквото ми се полага. Но без него не мога да го получа… По въпросите на тактиката мога да напиша ръководство.

— Как смяташ да свалиш Вирджиния? Той ме научи да питам така. Колкото по-директно, толкова по-малко губене на време. Настроението му блесна в погледа.

— Въпросът води въпрос: Как и защо питаш? Ако ти е хрумнало в момента, лошо. Ако е провокация, сценарий, идея — добре! Никога не задавай въпрос без цел! Но питай — който пита, води играта. Въпроси задава по-умният — в науката това се казва експеримент:

въпрос към природата, на който тя сама отговаря… Е, какво искаш да знаеш?

— Любопитно ми е.

— Лошо! Девет десети от хората, които четат романи, искат да разберат едно: какво ще стане… Добре, ще ти отговоря. Тя е юристка в някакво скапано предприятие. Ще попитам за работата й. Това значи и за делата. В повечето случаи по тях назначават вещи лица — бивал съм няколко пъти, плащаха ми за глупости. Познавам един арбитър точно покрай едно от тия дела. Ще ме назначат пак. — Разбира се, ще спечелим делото. Тя е умна и ще разбере. Втора възможност е нейното идване в София. Чрез канцеларията ще се осведомя кога има насрочено дело. Случайна среща в коридора. Но най-добрият вариант е да я поканя на кафе-разходка в Боровец. Без посредник. Тя е голяма мадама, ще оцени жеста. Този тип жени не обичат игра на дребно — закъсняване, изчервяване. Дейвид Ливингстън едва ли брои отсъствията й по часове… И тъй: казаното е спортно условие, по-скоро логическа задача. Не съм сигурен, че ще изоставя работата си и другите мадами.

Възхитителен фанфарен! Но не виждах къде греши?…

Само един път го видях леко смутен. Дойде забързано при мен с разперени ръце и усмивка-почуда.

— Знаеш ли, че си намерих майстора! — каза. — Малката ти дъщеря е опасна личност! Топлината на пясъка стигна ушите ми.

— Какво е станало?

— Нищо, а пък е нещо… Забелязах, че ме наблюдава. Поисках да разбера — аз съм подозрителен към животните и децата. Те са най-достоверни свидетели. И знаеш ли какво открих: гледа ме иронично! Не ми вярва! Относителното ми тегло в нейните очи не е високо. Попитах я защо ми се присмива. И двете прихнаха. Голямата я издаде: „Защото каза, че вървиш смешно!“

— Само това ли е?

— Не. Мене и кучетата ме лаят много. Имам ужасен страх от куче — като малък все налитаха да ме хапят!

След още някой ден той я спрял и попитал може ли да събере наум числата от едно до десет. Тя му отвърнала, че е петдесет и пет.

— Знаеш отговора, така ли?

— Смята се много лесно.

— Как?

— Като Гаус. Събираш само първото и последно число и ги умножаваш по пет.

Той я погледнал сащисан и едва тогава тя добавила:

— Тати ни го е разказвал.

Към следващата част или към съдържанието

Йордан Хаджиев Семеен портрет (2)

Метаданни

Данни

Семеен портрет

Информация

История

Сваляне / Връзки

Йордан Хаджиев
Семеен портрет (2)