Евгений Гуляковски
Дългият изгрев на Ена (5)

5.

Има планети, където необятното небе се спуска по-близо до хората, където човек престава да се чувствува център на Вселената, стопява се в заобикалящия го свят, който го поглъща, и той се превръща в частица от него. В едно цяло със звездите, славеите, пламъка на огъня, лицата на приятелите…

На една такава щастлива планета, която бе позволила на хората да построят тук своя нов дом, в тиха, рядка горичка до разпален, огън седеше земна жена.

Бе останала за малко сама, защото приятелите й, увлечени в игра, хукнаха към вътрешността на гората по пътечката, огряна от зелената луна.

Спомените дълго чакаха тази минута. И нахлуха иззад дърветата като безшумна тълпа, приближиха се съвсем близо до нея…

В живота й се появи един човек, който някога обеща да й подари цял един свят. Добър и нежен свят под синьо небе, който няма да познава страха. И той удържа на думата си.

Защо й беше толкова тъжно тогава? Впрочем… Тя много добре знаеше отговора…

Ана мислеше за това, загледана в пламъците на огъня, които с веселите си езичета облизваха боровите цепеници и пръскаха хиляди искри в мрака. Тя си спомни за един друг огън. В Синята гора. Тогава смъртта беше съвсем близо, оттатък светлия кръг на огъня, достатъчно бе само да протегне ръка. Но вместо чудовищата от Синята гора до огъня неочаквано се появи един обикновен весел човек. Малко изподран, малко сърдит и някак необикновен за там, за Синята гора…

За нея той завинаги си остана необикновен. Като далечен, недостъпен мираж. Тя следеше всяка негова крачка. Пазеше кристалите със записи на всичките му изказвания, доклади, речи… Само него го нямаше. Как можеше да го стигне — тя, слабата земна жена. Той се бореше с чудовища, покоряваше чужди светове, издигаше звездни крепости. А тя го обичаше, учеше се от него. И градеше свой собствен свят тук, на Дзета, такъв, какъвто го бе виждала в сънищата на своята младост на жестоката и страшна Хидра.

Щом завърши училището втора степен на Земята, Ана заедно с други колонисти долетя на Дзета — тиха, приветлива планета с кротък и добър характер. С ручейчета, които лъкатушеха между ниски люлякови храсталаци, със сини залези и тюркоазени изгреви.

Засадиха земни борове и брези. Биологичните стимулатори ускориха десетки пъти растежа на дърветата и след две години на Дзета вече шумоляха истински земни гори. Планетата нямаше свой животински свят, но скоро тук се заселиха елени и сърни, зайци и лосове, докарани от Земята. Пред очите й израсна красив бял град, потънал в зеленината на градини и паркове. Градовете постепенно бяха погълнати от горите, раздробиха се на малки селища или отделни вили, обзаведени с всичко необходимо за живота на две-три семейства…

В колониите хората се стремяха да живеят близо един до друг, може би защото сред чуждия свят чувствуваха по-остро необходимостта от взаимна подкрепа.

Ана харесваше градовете в земните колонии. След пещерите на Хидра тя сгряваше в тях цялото си същество. Не че я топлеше чувството за пълна безопасност, от което толкова дълго бе лишена. Най-ценното в този малък бял град беше учудващата солидарност между хората. И скъпата на сърцето й провинциалност, която й позволяваше без особени церемонии да влезе във всеки дом, да знае всичко за своя съсед и по същия начин открито, пред очите на всички и тя самата да живее в сплотен колектив, който преследва една цел — да овладее новия свят. Да го направи удобен и щастлив.

Имаха и рудник, където автоматите добиваха цезий — веднъж на шест месеца откарваха обогатената руда с транспортен кораб на Земята, а в замяна им доставяха автолети, дрехи; сложна битова техника, видеокристали. Машини чистеха улиците на градовете, жилищата, готвеха, произвеждаха необходимата енергия. Фактически те избавиха хората от тежката работа.

И сега, когато основните работи по овладяването на територията бяха завършени, те имаха много свободно време, което всеки използуваше според вкуса си.

Знанията по изкуство не увличаха много колонистите. Може би причина за това бяха познатите видеокристали, които даваха възможност с помощта на подвижни холограми да се запознаят с творбите на най-добрите артисти, живописци и скулптори на Земята.

Ана посвещаваше цялото си свободно време на гората. Тя завърши факултета по биология на Земята и гората на Дзета беше нейна рожба. Сега изпитваше чувство на удовлетворение и радост, когато чуваше долитащите иззад дърветата гласове на хора, шума от стъпките им, тихия им смях. Вечерното небе бе озарено от отблясъците на далечни огньове. Тук-таме светлееха надуваеми палатки. Колонистите обичаха своята гора. Ана знаеше, че въпреки нейната забрана много млади хора живеят в нея в надуваеми палатки през пялото лято.

Нищо не предвещаваше нещастие в тази топла лятна нощ. Ала високо в небето на Дзета се бе появила хищна черна сянка. Останала незабелязана от диспечерския пост, тя тихо се прокрадваше към планетата перпендикулярно на плоскостта на еклиптиката, нарушавайки законите на балистиката и привличането.

Забелязаха я едва сутринта като неясно мръсно петно на фона на светлото небе. От тази минута в продължение на целия ден не го изпуснаха от очи.

Следобед от север се появи второ петно. Петната тръгнаха едно към друго и се съединиха в петнайсет часа и четиридесет и осем минути земно време. Дежурният оператор отбеляза това събитие в дневника, без да му обърне достатъчно внимание, тъй като след сблъсъка на петната липсваше видим резултат — те просто изчезнаха от небосклона на Дзета.

В края на страницата дежурният описа с няколко реда своята версия за случилото се.

„Може да са били облаци прах или някакви уплътнения в атмосферата. Не е изключено също повишената концентрация на влага в горните слоеве да е довела до явление, наподобяващо земен мираж.“

Не бяха нито облаци, нито миражи. Тъмните петна, които се приближиха до Дзета, след сблъсъка не се разрушиха и не изчезнаха. Само се разделиха на десетки по-малки тела, незабележими на тази голяма височина, и бавно, непредотвратимо започнаха да падат на Дзета.

Отделните капки, докоснали атмосферата на планетата, се свиха, леко изпукаха и изчезнаха. Но по-едрите, макар и в умален размер, надвечер все пак достигнаха повърхността й.

 

 

Утрото започна както обикновено. Операторите заеха места пред пултовете на автоматичните комплекси на рудника и в енергийния център. Цели ята стреколети се вдигнаха във въздуха, за да закарат колонистите до работните им места.

Ана кацна със стреколета на площадката пред сградата на градската болница. Обиколи стаите, убеди се, че състоянието на неколцината болни е добро и медицинските автомати не се отклоняват от зададените режими, и влезе в кабинета си, който се намираше под самия покрив на пететажния блок.

С огромните си прозорци кабинетът по-скоро приличаше на голяма оранжерия. Многобройните растения, които изпълваха цялото свободно пространство, допълваха това впечатление. Ана и тук продължаваше да експериментира присаждане на земни растения върху чужда почва в новите условия.

Тя поля с лейката своите питомци, не доверяваше тази отговорна работа на автоматите. Откъсна няколко пожълтели листенца, провери дали не са донесли земни паразити заедно с новата партида растения.

Карантинният контрол си знаеше работата. Растенията изглеждаха здрави. Ана отиде до бюрото, извади медицинските карти, прегледа ги и след като се увери, че не е необходима намесата й в набелязаните програми за лечение, отвори друго чекмедже.

На дъното лежеше малка, потъмняла от времето ръчно изработена кутийка, направена от твърдата като желязо дървесина на храсталаците от далечната Хидра.

В нея имаше снимки, холограми, листчета хартия с надраскани по тях букви.

Ана си припомни училището първа степен на Хидра. Там я учеха да се защищава и да напада. Да стреля с бластер и да избира място за засада.

Сега всичко това приличаше на далечен и вече не толкова страшен сън. Под купчината снимки изрови изсъхнало бодливо клонче. Единственият й подарък от човека, чийто образ тя никога не забрави. Видеофонът настойчиво записука. „Ана Петровна, току-що получихме тревожен сигнал. Автоматът в четвърти сектор съобщава, че от медифора на Гай Рудин от половин час не постъпва сигнал. Последният е приет от гората. Сигурно Рудин е нощувал там.“ Гласът на дежурния беше спокоен. Не се случваше често, но все пак понякога хлапаците, за да си поиграят, изключваха своите медифори и здравната служба получаваше лъжливи сигнали за тревога.

— Нужна ли ви е помощ?

— Сама ще се справя — отвърна Ана. — Познавам добре гората и местата, които посещават. Изпратете ми само санитарен стреколет със сирена. Трябва най-после да накажем тези безделници.

Автопилотът на стреколета направи кръг над града и насочи машината към гората. Докато летеше, Ана постави в информатора на стреколета личната карта на Рудин. За нейна изненада той не беше хлапе, а млад мъж на двадесет и седем години, специалист по електроника. Беше го срещала два пъти в басейна и веднага го позна, щом се появи на екрана.

Май беше добър плувец. Един възрастен колонист не би си правил шега с медифора. Едва сега тя почувствува лека тревога. Стреколетът вече се снижаваше към мястото, където автоматите бяха засекли последния сигнал на Рудин. Прозрачните крила зад нея се понадигнаха и спуснаха леко машината на поляната.

След десетина минути Ана намери палатката. До нея в тревата се търкаляше сплесканият медифор. Но дори и сега тя не се обезпокои много. На Дзета нямаше диви животни. Безобидните елени и лосове не биха се приближили до палатката. Какво ли се е случило тук?

Объркана, тя събираше разхвърляните по поляната вещи, когато забеляза върху едно дърво странни драскотини, сякаш някой с голи ръце се бе опитвал да смъкне кората от него.

Долните му клони, варварски отчупени, се търкаляха в тревата. Едва сега Ана се разтревожи. Но вече бе късно. С трясък се прекърши огромен клон и някакво същество скочи от дървото.

То тупна на четирите си лапи, изправи се на задните си крака и чак сега Ана проумя, че това е човек. Дрехите му висяха на парцали, по цялото му тяло се виждаха дълги червени драскотини.

Разделяха ги само два-три метра. И преди тя да разбере какво става, човекът се спусна към нея, протегнал напред окървавените си ръце с изпочупени нокти.

Ана отскочи инстинктивно. От само себе си се задействуваха рефлексите й, придобити в училището първа степен на Хидра — нали от тях зависеше животът на всеки колонист.

Нападателят не успя да я достигне, падна, но в същия миг се изправи на крака и с учудваща бързина отново се хвърли към Ана. Не й остана време дори да се изплаши. Мускулите си знаеха работата…

Очите й се присвиха, движенията й станаха резки, пестеливи, точни.

Човекът отново не успя. Той изрева от ярост, обърна се, прегради й пътя към стреколета и сега бавно, крадешком отново започна на настъпва. Чак сега го позна и като отстъпваше също така бавно, както се приближаваше той, без да му позволява дори с крачка да съкрати дистанцията, ласкаво му извика:

— Гай! Какво ти е, Гай?

В очите му се мярна проблясък на съзнание, той изстена, хвана главата си и изведнъж тихо и ясно рече:

— Махай се оттук!

— Добре, Гай, ще си отида, но първо ми кажи какво се е случило с теб?

— Не знам. През нощта в гората валя дъжд…

— Бъркаш нещо, Гай. Тук не валят дъждове.

— Не беше обикновен дъжд. А черен. Помня едрите капки, една от тях падна ей тук. — Той докосна тила си и лицето му се изкриви. — Студено ми е. Много ми е студено! — Тялото му трепереше, безумна ярост отново замъгли погледа му. — Ей, ти! Чуй ме! Ти не знаеш, не предполагаш дори колко ми е студено! Стопли ме!

Той пак скочи към нея, но не успя, оплете се за минута в близкия храсталак. Това й позволи да се добере до медицинския колан, да извади шприц-пистолета и да постави сънотворна капсула в него.

За да бъде точен изстрелът, тя трябваше да опре дулото на пистолета до кожата на болния и да го направи така, че Гай да не може да я докосне… Добре знаеше какви изненади крият външно напълно благоденствуващите чужди светове. Ако е заразяване с чуждопланетен вирус, работата е лоша…

Когато Гай се измъкна от храстите, Ана побягна, за да го накара да я преследва. Изплъзна му се още веднъж, за миг се намери зад гърба му, успя да допре шприц-пистолета до плешката му и натисна спусъка.

Гай се олюля и меко се отпусна на тревата. Сънотворното подействува мигновено.

Ана извика още един санитарен стреколет, накратко докладва на дежурния за станалото, изкара от своята машина робота за първа помощ, по който висяха маркучи, щипки и датчици. Трябваше незабавно, без да губи нито минута, да определи състоянието на Гай.

Роботът едва обви спящия с паяжина от кабели на датчици и индикатори, когато на диагностичното табло се появиха първите цифри.

Кръвното му налягане беше нормално. Пулсът слаб, мозъчните биоритми забележимо понижени… но това бяха дреболии и не можеха да бъдат причина… Аха, ето, най-после! Температурата на тялото бе тридесет и два градуса по Целзий… Не е чудно, че му е студено. В случай на инфекция температурата се повишава. Незабавно трябва да се повиши с два-три градуса, инак мозъкът няма да издържи… Тъй, а сега кръвната проба, пълен анализ — за вируси, микрофлора, чужди белтъци… Нищо, странна работа… Само останки от неговите собствени… Протича интензивен процес на разрушаване на белтъците, но защо, коя е причината?!

След известно време Ана разбра, че е безсилна да направи нещо. С всяка минута се ускоряваше процесът на разрушаване на нервната система и на най-сложните структури на организма и когато на поляната кацна санитарен вертолет, вече нищо не можеше да спаси Рудин.

 

 

Един пилот на транспортен стреколет пръв забеляза черните кратери. Летеше с леко натоварена машина от космодрума към заводския комплекс, който се намираше далеч от града. Когато човек преминава десетки пъти на ден над едно и също място, той постепенно престава да забелязва подробностите на пейзажа. Затова пък всяка промяна веднага бие на очи.

Пилотът имаше чувството, че ямите, обезобразили зелената гора, са образувани от мощни взривове. Тук нямаше никакви обекти и въобще на Дзета взривяваха само в началото, преди няколко години, когато колонистите пробиваха скалите за основите на складовете…

Озадачен, пилотът обърна стреколета и мина още веднъж над гората, като се спусна колкото може по-ниско. Натоварената машина не му позволяваше да намали скоростта и подробно да разгледа земята под него. Но и онова, което видя, беше достатъчно. След пет минути над гората се появиха вертопланите на карантинната служба.

Ръководителят на експедицията забрани кацането. Вертопланите можеха да увиснат неподвижно над всяко място и на всякаква височина.

Сякаш проказа бе поразила повърхността на планетата. На десетки места зееха огромни язви. Пред очите на потресените колонисти в тях изчезваха дървета и земна маса. Като че ли във всяка яма работеше огромна невидима бъркачка, която непрекъснато смилаше почвата и разширяваше размерите на кратера.

На някои места кратерите достигаха десетки метри в диаметър и продължаваха да растат.

Опитаха се да предприемат нещо. В ямите полетяха цилиндри с антибиотици, способни да унищожат всяка чуждопланетна фауна, но това не спря процеса на разрушаването. А облъчването с твърди неутрони само го ускори.

Най-после, а това вече беше израз на отчаяние, в една от най-отдалечените и най-големи ями хвърлиха неутридна бомба. Ямата, увеличена десетки пъти от взрива все пак загуби активността си.

Но и това не доведе до промени. Кратерите вече бяха над двеста, а на Дзета нямаше други заряди с такава мощност.

В седем вечерта се събра Съветът на колонията. Измъчени, мрачни, колонистите седяха мълчаливо. По лицата им се четеше един и същи въпрос: Какво става? Как да спрат разпадането? Мръсни, с разкъсани дрехи, те приличаха на бойци, току-що напуснали бойното поле. Всъщност така и беше. Петров, съсредоточавайки се, дълго разтрива дланта на дясната си ръка, изгорена с киселина. После спря поглед на празното бюро. То сякаш подчертаваше цялата невероятност и безизходност на сполетялото ги нещастие.

— Опитахме всичко възможно — започна той с необичайно тих глас. — Реакцията от минута на минута се ускорява, като въвлича все нови и нови скални маси, процесът нараства в аритметична прогресия и ние не сме в състояние да го спрем…

— Реакция на какво? — попита математикът Бромов.

— Де да знаех! — отговори Петров. — Единственото, което знаем, е, че причината трябва да се търси извън Дзета. Много прилича на бомбардировка от космоса. Диспечерският пост е засякъл чужди тела, нахлули в атмосферата на планетата, и макар че на снимките се виждат само неясни петна, тъкмо те вероятно са онези „черни кораби“, за които неотдавна ни предупредиха от Земята. Ако е така, трудно могат да се предвидят последствията от катастрофата.

— Стига сме умували. Трябва да предприемем нещо! Докато философствуваме тук, поразената площ се увеличава. След час-два ще бъде обхваната територията на града!

— По-спокойно, другари, по-спокойно! Днес, както никога досега, ще са нужни цялото ни мъжество и опит. Не бива да допускаме паника. Имаме жени, деца. Всеки контакт с черното вещество причинява смърт. Дадохме вече и първата жертва…

Всички се обърнаха към Ана. Тя тъжно поклати глава.

— Когато намерихме Рудин, вече бе започнало разрушаването на централната нервна система и частично на белтъците. Направихме всичко възможно. Беше твърде късно… И твърде голяма бе дозата, организмът не се справи. Рудин изобщо не дойде в съзнание. Имаше само едно кратко просветление в началото. Спомена за някакъв дъжд, явно психически вече не беше добре. Съвременната медицина не познава подобно заболяване.

— Сигурна ли сте, че причината е в контакта с черната материя? Ами ако е неизвестна инфекция?

— Не е инфекция. В организма си няма чужди белтъци.

В залата се възцари тягостно мълчание. Най-после Петров се изкашля и като гледаше встрани, твърдо каза:

— Ще започнем бърза евакуация. По-нататъшната борба с наличните средства е безсмислена и опасна.

— Да изоставим града на произвола на съдбата, тъй ли?

— Има ли други предложения?

— Не! Трудно е да се примирим с това положение, тук е нашият дом и изведнъж да избягаме, пък и къде да вървим? Нямаме дори кораби!

— Ще пристигнат кораби. Нашата радиограма по аварийния канал е приета от Зидра. Не по-късно от три месеца спасителите ще бъдат тук.

— Три месеца! Ако разрушаването на кората продължи със същата скорост, няма да издържим толкова време!

— В такъв случай ще преселим временно хората със спътници на карантинната станция. Ще издържим. Трябва да издържим. — В залата отново надвисна тягостно мълчание. Всеки от присъствуващите си представи какво става сега на мястото, където доскоро зеленееше гората…

Сякаш за да се подчертае цялата сериозност на положението, до залата достигна шум от далечно срутване и светлината примигна.

— Подземната електроцентрала май вече не съществува.

— Най-важното сега са хората — напомни Петров. — Ще спасяваме хората. Смятайте евакуацията за временно отстъпление. Днес още не знаем какво представлява нашият враг. Но ще разберем, не се съмнявайте. Човечеството е упорито. Рано или късно ще се върнем и ще възстановим нашата обезобразена планета.

— Да смятаме, че събранието е приключило — злобно се обади някой от залата и Ана разбра, че хората не са се примирили, не са простили на ръководството на колонията това принудително отстъпление. Всяка минута можеха да се очакват някакви изненади, провали, а може би и нови жертви…

Решиха първо да изведат от града хората и целия сухопътен и въздушен транспорт. За временен лагер избраха място на брега на морето, далеч от поразените зони.

Едновременно с извозването на хората започна и прехвърлянето на първите групи на спътниците. Колонията разполагаше само с два реактивни катера, годни да излязат на планетарни орбити. Поради това операцията по прехвърлянето щеше да се проточи много месеци.

Най-напред евакуираха малките деца с двама възпитатели. Ана въздъхна с известно облекчение. Сега искаше колкото може по-скоро да изпрати на безопасно място и юношите. На два пъти карантинните патрули залавяха самодейни младежки групи, тръгнали да се борят с „черните дупки“.

Ана не беше мигнала вече трето денонощие, поддържаше се само със стимулатори и чувствуваше, че силите я напускат. След като изпратиха четвъртата група, за пръв път й останаха няколко свободни минути. Време за сън все едно нямаше и тя реши да се изкъпе, още повече, че лагерът беше разположен на самия бряг.

Не намери веднага удобно място, за да се спусне към водата. Тук искаха да направят хубав плаж, с пясък и дребни камъчета, но все не им стигаше време, все не успяваха да се захванат с тази идея. „Вече няма да го направим. Няма да направим нищо от онова, което бяхме запланували за близките няколко години.“

Ана седна на един камък, прегърна коленете си и се загледа в морската шир, като с всяка своя клетчица поемаше диханието на това чуждо море, станало й близко сега. Прощаваше се завинаги с него.

„Каквото и да говори Петров, надали ще се върнем повече тук — прошепна тя. — Планетата е осакатена. Сигурно ще потърсят друго подходящо място. Но аз няма да отида“ — изведнъж съвсем ясно осъзна тя. Този обрат на съдбата, промените, които неочаквано бяха нахлули в нейния тих; спокоен живот, не можеха да свършат така просто. Припомни си редове от една стара книга: „На младини или на старини, рано или късно — ще настъпи миг, когато ще ни повика несбъднатото“ — нейното време беше дошло.

Сърцето й заби бързо, от вятъра й залютя на очите.

Ана се изправи, свали роклята си и скочи от скалата.

Водата охлади разгорещеното й тяло, премахна умората, възвърна загубеното самообладание.