Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ротанов (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Долгий восход на Энне, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Издание:

Евгений Гуляковски. Дългият изгрев на Ена

Научнофантастичен роман

Рецензент: Васил Райков

Редактор: Станимира Тенева

Художник: Борис Бранков

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Халачева

 

Код 11/9537326231/6267-11-87

Българска. Първо издание.

Изд. №1456 Дадена за печат м. II.1987 г.

Подписана за печат м. IV.1987 г.

Излязла от печат м. VI.1987 г.

Изд. коли 15,87. Печатни коли 24,5.

УИК 19,12. Формат 32/70/100.

Цена 2, 94 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“, 1, София

Държавна печатница „Балкан“, бул. „Ленин“, 113, София

Фотонабор ДП „Балкан“ — София

Печат в ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

12.

Стартовите ракети запратиха „Икар“ надолу, към неизвестността. Седнал в креслото на пилота, Ротанов се чувствуваше съвсем беззащитен пред приближаващия се гигантски чужд кораб. И си мислеше, че този път няма да се измъкне.

Една глупава фраза му се въртеше в главата: „Той поведе кораба към сигурна гибел и не се върна…“ Горе-долу такова съобщение щеше да се получи на Земята.

„Икар“ нямаше защитни полета. Цялото му въоръжение се състоеше от противометеоритен разрядник, който можеше да разбие маса, не по-голяма от килограм. Към тях се приближаваше кораб, чиито мезонни заряди бяха способни да разрушат всяка средноголяма планета…

Във всичко това имаше само един светъл лъч. Една мисъл, която им помагаше да издържат: „«Каравела» замина, маневрата успя, Торсон изпълни заповедта и ние привлякохме вниманието на противника върху себе си. Постигнахме целта си, няма на кого да се сърдим, остава ни само да чакаме развръзката.“

На малкия екран пред пулта се появяваха нови и нови цифри. Ротанов знаеше, че до кораба на противника остават само няколко километра. Броени секунди ги отделяха от срещата и от евентуалния изстрел в упор… Но затова нямаше защо да мисли, в случая те бяха безсилни. Подвижна мишена — ето какво представляваше „Икар“, и ако открият стрелба по тях, те няма дори да разберат…

Казват, че звукът не се разпространява в празно пространство. И това е вярно, но не винаги. Понякога празните метални предмети, например корабният корпус, са способни да улавят загадъчните вълни на вибрациите, да резонират и да създават цяла гама от собствени звуци, които съпровождат външните събития.

Сега Ротанов имаше чувството, че към тях бавно се приближава пощенски влак. На Земята отдавна нямаше такива влакове, но от старите филми хората още помнеха грохота на металните колела по стоманените релси и онова усещане за неизбежност, което поражда у самотния човек връхлитащата върху него грамада. Но те бяха петима и вероятно затова всички като по даден знак вдигнаха глави и се погледнаха в очите в мига, когато звукът достигна най-голямата си сила.

Може би се ободряваха взаимно или се сбогуваха — кой знае. Непоносимият писък на вибрациите започна да затихва. „Икар“ се залюля като прогнила лодка в океана. Чуждият кораб мина покрай тях. И нищо не се случи. Те все още седяха в своите кресла, вкопчили се в страничните облегалки, и само на задния екран стремително намаляваше сребристото петно от изгорели газове на отдалечаващия се разузнавач.

— Бях сигурен, че ще стреля. Трябваше да отговори, „Каравела“ го обстрелваше почти непрекъснато…

— Между другото, той не отговори нито веднъж и на стрелбата на „Каравела“.

— Ами лодката? Видя ли как вилнееха пламъците? И сега настръхвам, като си помисля какво можеше да се случи с нас.

— Лодката ли? А ти как би постъпил, ако някакво старо корито, претъпкано с апаратура, се кани да разреже борда на кораба ти като консервена кутия!

— Откъде ще знаят, че е пълен с апаратура?

— Все пак това е земен кораб и в него има лодки…

Сега всички изпитваха желание да приказват, да спорят. Към това ги подтикваха току-що преживяното напрежение, радостта, че опасността е преминала, а те са живи, двигателите боботят приглушено, лампите в кабината светят и само оптиката им напомняше, че са останали очи в очи с Черната планета…

Повърхността й можеше да се отгатне някъде под тях като черен непроницаем мрак. Пък и на екраните още се виждаше смаленото, но все още страшно изображение на чуждия кораб…

Впрочем толкова ли беше чужд? Нали е бил построен на Земята? Ръцете на земни конструктори са го проектирали. Ръцете на монтажници от околоземните корабостроителници са монтирали корпуса му… Но после се случило нещо и земният кораб е станал чужд за хората. Ето какво трябва да се изясни най-напред.

И никой не възрази, когато Ротанов премести лостовете, за да увеличи скоростта и да насочи кораба по траекторията на току-що отдалечилия се разузнавач.

Само Елсон въздъхна тежко, а Дубров, който не разбираше много от корабни маневри, попита:

— Нима ще го догоним при неговата скорост?

— Нашата е същата, трябва само малко да изравним разликата.

И на екрана отново започна да нараства изображението на чуждия кораб, обкован в блестящата броня на защитните си полета.

— Защо ли светят защитните им полета, не забелязвам нито газове, нито прах? — попита Олег и Ротанов едва сега обърна внимание на това.

— Наистина странно… Измери още веднъж разстоянието до повърхността на Черната планета.

— Лъчът на локатора не се отразява.

— Как така? Само преди минута проверих, беше около сто хиляди!

— А сега не го отразява, омръзнало й е. Но и сто хиляди километра са твърде близо, тук може да има наличие на атмосфера, ето защо светят полетата.

— Гравиметърът се е побъркал. Показва двеста и шестдесет слънчеви маси.

— Тук всички прибори лъжат. Твърде близо е тази странна планета.

— Щом от атмосферата й се образуват балончета антипространство, кой знае от какво вещество е съставена самата тя. Не ми харесва, че е толкова близо — каза Олег.

— Мислиш, че на мен ми харесва?

— Тогава защо ти е притрябвал разузнавачът? Дори и плътно да го доближим, не ще успеем да минем през неговото поле. Фотороботите го снимаха от всички страни. Това е достатъчно. Да си вървим, докато не е станало късно. Тук гравитацията нараства скокообразно, независимо от логиката и законите на притеглянето. И аз не съм толкова сигурен, че Гравиметърът лъже!

— Искаш да кажеш, че планетата притежава звездна маса?

— Тъй ми се струва. — Но Олег не успя да довърши мисълта си, защото предният екран неочаквано угасна и същевременно изчезнаха огньовете, изхвърляни от двигателите на разузнавача.

— Какво стана с него? Къде потъна? — Ротанов включи най-мощния носов прожектор и в този едва забележим в празното пространство лъч изведнъж съвсем близо блесна продълговато метално тяло.

— Изключи защитните си полета и двигателите! Да не ни канят на гости?

— В такива случаи не изключват бордовите светлини.

— Може да са излезли от строя енергийните му съоръжения?

— Всички отведнъж? И аварийните също, тъй ли?

— Защо да гадаем, сега ще разберем.

Ротанов плавно натисна педала на носовите двигатели, като коригира още веднъж скоростта.

Цялото пространство пред тях се изпълни от отвесния, прояден от язви борд на чуждия кораб. Той бавно се обръщаше, падаше надолу, като откриваше все нови и нови редици от антени, наподобяващи защитни полета.

— Ами ако сега включи подето — попита Елсон, — тогава какво ще стане?

— Досетливо момче. Ще ни изхвърли встрани, но, Игор, не е ли по-добре пак да пуснем катер?

— Вече изпратихме един… Нямаме време за експерименти. Скоростта непрекъснато пада, той твърде рязко спря. Още час-два и мощността на двигателите няма да е достатъчна, за да се измъкнем оттук. Ще излезем от орбитата на спътник и ще паднем върху планетата. Но ако гравитацията нарасне още малко, ще бъде излишно да бързаме.

— Хубаво утешение… Нима сме на орбитата на спътника? Нали летяхме по парабола…

— Отдавна, Олег, и мисля, че си прав, планетата притежава необикновено голяма маса.

Те не продължиха разговора. Обстановката и без това беше достатъчно тревожна; Олег погледна към внимателно заслушалия се Елсон и веднага смени темата.

— Какво ще направиш, когато настигнем кораба? Щом се приближим, ще изтеглиш ръкава, ще подадеш сигнал и ще включиш съответните автомати за скачване?

— Точно така.

— Нима наистина имате намерение да проникнете в кораба? — попита Дубров, като гледаше с недоумение драмата пилоти.

— Ех, скъпи Семьон Семьонович! Бих влязъл и в пъкъла, стига да разбера откъде падат върху вашите колонии тези черни подаръци… Помните ли дъжда на Дзета?

— Но това е безумие! Те ще ви унищожат!

— Безумие е силно казано. Те можеха да ни унищожат десетки пъти и не го направиха. Искат нещо от нас. И сега ще се помъчим да разберем какво е то. Дубров и Елсон остават на кораба. Останалите да се приготвят за излизане — добави Ротанов с тон, който не търпеше възражение. — По възможност поддържайте връзка. И без паника. Корабът има сигурно екраниране и щом влезем вътре, връзката ще прекъсне. Не предприемайте нищо. Чакайте да се завърнем. Контролен срок два часа. След това действувайте по собствено усмотрение.

Скачващите амортисьори излязоха напред и корабът леко се разклати, когато докоснаха площадката за акостиране на левия борд на разузнавача.

Помпите изсмукваха въздуха, автоматите изтегляха свързващата хармоника. Всичко вървеше твърде делнично и прекалено просто за срещата, до която Ротанов се домогваше толкова дълго време… Тук нещо не беше както трябва. Част от преградата, която закриваше външния изход, се вдигна безшумно и изчезна в гнездото Ротанов премести последните лостове и те влязоха в ръкава. Люковете на чуждия кораб се бяха отворили преди това и сега зееха пред тях като черни дупки.

— Същинска гробница — сърдито подметна Фролов и Ротанов разбра колко трудна е за всеки първата крачка в неизвестността.

— Това е наш земен кораб и ние сме длъжни да разберем какво се е случило с екипажа. Нямаме друг избор — каза той в зейналата пустота и думите му безследно потънаха в нея. Избор наистина нямаше. Дори да се потвърдяха най-лошите му предчувствия и капанът се задействува, те все едно ще влязат, не могат да не влязат. Нямат право да не го направят.

Вътрешната страна на шлюзовата камера се отвори и те се намериха в тясната кабина на асансьора.

— В кабината за управление ли отиваме?

Ротанов кимна.

— Нямаме време да оглеждаме целия кораб. Пък и няма смисъл. Най-важното ще изясним само там.

— А ти знаеш ли какво е „най-важното“? — попита Олег с обичайния си насмешлив тон и Ротанов разбра, че вече са се съвзели, надмогнали са чувството на потиснатост и вледеняващия страх от този кораб.

— Да, знам — кимна той на Олег без каквато и да било ирония. — Най-важното е да разберем кой го е управлявал.

Асансьорът изскърца продължително, преди да спре. Вратата дълго се запъваше, сякаш пантите не бяха смазвани. Най-после с грохот, който ги накара да потреперят, тя се отвори и се озоваха в кабината за управление.

От тъмните прашни екрани ги лъхна на запустяло. Стрелките на уредите бяха като заковани, не пробягваха сигнални светлинки по екраните на изчислителя… Кой можеше да допусне, че само преди половин час същият кораб маневрираше, водеше бой.

— Фролов, вижте какво става с изчислителя, изключен ли е, или е повреден? Трябва да открием номера на кораба и кристалът с бордовите бележки… — Не се доизказа.

Малко под пулта на щурмана, над екрана, там, където би трябвало да се намира, тъмнееше издълбаното в метала име на кораба — „Симанс“.

— „Симанс“? Дълго го търсиха, почти две години. Изчезна близо до алфа Вега, връзката се прекъсна и оттогава ни вест, ни кост от него. На борда си имаше най-обикновен изследователски екипаж, дори познавах щурмана… Казваше се Греков. Едвард Греков. Какво става с бордовите бележки?

— Касетата е празна. Блоковете с компютърната памет са изтрити…

— Изглежда тук няма да научим нищо повече. Налага се да огледаме кораба, макар и частично. За щателен преглед нямаме време, затова ще се разделим. Най-напред ще огледаме кабината за навигация и енергийните сектори. Опитайте се да разберете откъде е идвал. Аз ще се заема с каютите. Може би там ще разбера какво се е случило с екипажа. Ще се срещнем на това място след час.

Но и след час не бяха научили нищо ново. Ротанов ги слушаше невнимателно, сякаш беше предвидил резултата.

Почти цялата апаратура беше в изправност. Част от нея беше изключена, друга — демонтирана. Планетарното снаряжение и лодката бяха на мястото си. Като че ли никъде не бяха кацали, но най-странното… Фролов неуверено спря, погледна Олег, сякаш търсеше подкрепа от него, но той мълчеше навъсен, обърнал гръб.

— Най-странното е, че са останали без енергия. И отдавна я нямат. От десетина години, не по-малко, в акумулаторите им не е имало плазма.

— Какво ти дава основание да съдиш с такава точност? — Ротанов реагира така, сякаш Фролов потвърди най-лошите му предчувствия.

— Ами доста неща… По стените на камерите липсва остатъчна радиация. Смазката в командните устройства се е втвърдила, пък и тази прах, дето е навсякъде — по принцип не би трябвало да я има, защото регенераторите и филтрите са изправни и би следвало да действуват автоматично на авариен режим. И те са работили, но всичко е покрито с прах.

— Ще добавя: личните вещи в каютите на екипажа са непокътнати. Като че ли хората са излезли за малко и не са се върнали. Никакви следи от авария, от катастрофа — скафандрите също са си на мястото.

— Ще ми каже ли някой тогава как тази катафалка преследваше „Каравела“?! — неочаквано избухна Олег. — С какво унищожи нашия катер и кой я е управлявал през цялото време?!

Ротанов добре разбираше стария си приятел, познаваше го както никой друг. Олег не можеше да търпи неопределените положения с много неизвестни. Той се опитваше да раздели сложните задачи на по-прости и да ги решава последователно, спокойно. Когато беше възможно, Ротанов също предпочиташе подобен начин на действие. Но тази задача не можеше да се раздели и с натрупването на нови данни не ставаше по-проста, а тъкмо обратното.

Ротанов се изправи, бавно се разходи из кабината и спря пред екрана за вътрешна връзка. Няколко минути се вглежда в сляпата му студена повърхност, сякаш там чакаше да прочете отговора на въпросите на Олег.

— По важно е да разберем не как е летял този кораб, макар че и това е интересно, а защо следваше „Каравела“. Какво искаха от нас? Какво се мъчеха да научат?

— Намерили са в космоса този мъртъв кораб и са го насочили към нас.

— Без енергия, с изключена апаратура? Как са се справили, с какво са работили двигателите му?! — Олег почти крещеше.

— Не знам, Олег. Засега не знам. Но не това е най-важното. Може би са се опитвали нещо да ни кажат или да научат нещо от нас?… Или са искали да видят как ще реагираме в сложното положение, ще успеем ли да минем покрай тях? Може и сега да ни наблюдават?

— Тук няма никой. Това е един празен ковчег.

— Време е — напомни Фролов. — Контролното време изтича. Жалко е да оставим кораба. Двигателите са в пълна изправност, реакторът също — бива си я тая машина.

— Би ли останал тук? — Олег внимателно го гледаше.

— Струва ми се, не…

— Виждаш ли, там е работата, че без енергия не можем да му помогнем. Време е да вървим.

— Да, разбира се.

Но Ротанов се бавеше, вглеждаше се в слепите екрани на прашните уреди, в студената броня на преградните стени. Струваше му се, че ако още малко напрегне мисълта си и открие някакъв съвсем незначителен, незабелязан досега факт, ще намери отговора… Ала корабът мълчеше. Ротанов бавно тръгна след останалите, но не се стърпя и се обърна за последен път. Може би се прощаваше с мъртвия кораб, който щеше завинаги да отнесе своята тайна. А може би все още чакаше отговор? Но не го получи. До вратата на кабината имаше апарат за свръзка с вътрешните помещения на кораба. С какво привлече вниманието му? Не знаеше. Най-вероятно искаше да се сбогува или да се извини.

Ротанов се изправи до апарата, прокара длан по студената мъртва повърхност на екрана, за да изтрие прахта, и съвсем механично натисна копчето. Екранът за миг светна. Толкова кратко и неясно, че той се усъмни дали е видял добре. Но Олег, който го наблюдаваше, спря.

— Според мен нещо се мярна.

— И на мен така ми се стори. Ако в кондензаторите случайно е останала енергия, напълно е възможно.

— Не, мисля, че забелязах някакви очертания… Ти беше много близо, оттук се вижда по-добре. Определено там имаше нещо!

— Добре. Нека да проверим. Статичните заряди не изчезват мигновено от екрана.

След минута електрометърът изхвърли карта на точковите заряди, разпределени по площта на екрана.

Всички се струпаха около сивото парче пластмаса върху което, сякаш разкъсали пелената на небитието, се появиха чертите на странно човешко лице. Лице на жена.

Лявото й око, непропорционално увеличено, ги гледаше втренчено. Нищо друго не се забелязваше. Картата на напреженията напомняше силно увеличена вестникарска снимка, съставена от отделни размазани точки.

— Значи някой е останал на кораба!

Фролов, както винаги пестелив на думи, вече проверяваше линията.

— Апаратът не е включен към вътрешната мрежа.

— И никъде ли не е включен?

— Тук има кабел. Ще проверя още веднъж… Но ми се струва, да — той води към външната антена на локатора!

— Ето го и отговорът — тихо рече Олег, — Все някой е трябвало да управлява този кораб. Екипаж няма. Управлявали са го отвън, отвън е получавал и енергия! Веднъж вече срещнахме подобно нещо… Помниш ли скафандъра на „академик Грегори“?

— Искам да знам накъде е насочена тази антена. Определете точното й направление. — Заповедта на Ротанов прозвуча рязко, почти строго.