Метаданни
Данни
- Серия
- Ротанов (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Долгий восход на Энне, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Елена Матева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Евгений Гуляковски. Дългият изгрев на Ена
Научнофантастичен роман
Рецензент: Васил Райков
Редактор: Станимира Тенева
Художник: Борис Бранков
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Спас Спасов
Коректор: Мая Халачева
Код 11/9537326231/6267-11-87
Българска. Първо издание.
Изд. №1456 Дадена за печат м. II.1987 г.
Подписана за печат м. IV.1987 г.
Излязла от печат м. VI.1987 г.
Изд. коли 15,87. Печатни коли 24,5.
УИК 19,12. Формат 32/70/100.
Цена 2, 94 лв.
Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“, 1, София
Държавна печатница „Балкан“, бул. „Ленин“, 113, София
Фотонабор ДП „Балкан“ — София
Печат в ДП „Д. Найденов“ — В. Търново
История
- — Корекция
- — Оправяне на кавички (Мандор)
- — Добавяне
7.
А на Земята по това време валяха непредвидени дъждове. Обширният циклон, премествайки се от екватора в северна посока, не се поддаваше на въздействието на метеоролозите. Времето бе като побесняло. През последните две години, откакто „Каравела“ се върна от неуспешната експедиция, в която загуби специалната група, циклоните следваха един подир друг, без да се интересуват от усилията на земната метеорологична служба. Планетата сякаш бе решила да докаже на своите самоуверени деца, че въпреки всичките им мощни технически играчки, в природата съществуват сили, неподвластни на тях.
Ракетопланът, който пътуваше по маршрута Земя — База, заобиколи Луната, после разтвори невидимите куполи на гравитационните парашути и започна бавно да се спуска. Слънцето блестеше в илюминаторите. Светофилтрите не можеха да се справят напълно с ослепителната му светлина. Примижала, Ана се опитваше да разгледа приближаващата се плоскост на лунния кратер. Базата не се виждаше. Основните й помещения, хангарите на звездните кораби, работилниците и жилищните сектори — всичко се намираше дълбоко под повърхността на Луната и само диспечерската кабина на стария космодрум се открояваше сред сивия фон от еднообразни скали.
Отвисоко кабината приличаше на гигантски планински кристал, естествена рожба на дивата лунна природа. Източните й стъклени стени, осветени от слънчевите лъчи, хвърляха стотици разноцветни отблясъци. Все едно че сред мъртвите черни кратери и сивите хребети сияеше скъпоценен камък.
— След пет минути ракетопланът ще кацне, моля затегнете коланите и вдигнете креслата…
Ана позакъсня да изпълни последната молба и тъмният защитен купол, подчинявайки се на командата на автомата, се спусна върху нея, като я откъсна от външния свят. На малкия екран пред лицето й пробягваха редове от последните новини:
„… Завърши строителството на флагманския кораб «Орфей». Ескадрата от сто и четиридесет кораба е готова да стартира към района на Черната планета. Черните кораби извършиха ново нападение върху външните бази на седма колония. Атаката е отбита. Унищожени са осем от десетте противотанкови кораба. От наша страна загуби няма. Днес Висшият съвет утвърди кандидатурата на Торсон за длъжността командир на ескадрата. Решено е ескадрата да стартира към Черната планета след един месец. Завърши и подборът на участниците. От двеста хиляди доброволци комисията избра осемстотин специалисти, които не се числят към корабните екипажи. Учените, инженерите и техниците, които влизат в тази специална група, ще образуват научното ядро на експедицията и ще осигуряват изпълнението на проекта за енергиен пробив в обвивката на Черната планета…“
Ана затвори очи и въздъхна тежко. Тя не влизаше в числото на тези щастливци, макар че направи всичко, което зависеше от нея. Комисията постави твърде високи изисквания към подготовката и физическото състояние на кандидатите, а тя получи тежко наследство от Хидра, много страдания, болести и мъка преживя в своя млад живот, на други биха стигнали и за два живота… Тя неволно завидя на младите загорели младежи и девойки, които се учеха в земните интернати и не познаваха жестоката хватка на чуждите планети. За тях е открит пътят, не за нея. Надяваше се, че ще вземат предвид нейния опит, но вероятно медицинското заключение е било толкова неблагоприятно, че й отказаха, и сега й оставаше една-единствена възможност. Командирът имаше право да включи в състава на експедицията десет души, без да се съобразява със заключението на комисията… Само че дали щеше да се съгласи? Как ще убеди Торсон по време на краткия разговор? Как да му предаде чувството си за безизходност, породено от безвъзвратната загуба на най-близкия й човек? Дали щеше да я разбере, дали щеше да се съгласи, че тя трябва да бъде там, че не може да не бъде… Ще пожелае ли изобщо да я изслуша, кой знае колко е зает в тези предстартови дни! Какво го интересуваше молбата на някаква непозната биоложка, бивша колонистка, летяла някога от Хидра на неговия кораб? Сигурно и лицето й беше забравил, минаха толкова години оттогава…
Корабът едва забележимо се залюля. Защитният капак с продължително свистене се отдръпна нагоре и се сгъна над главата й като едва забележима хармоника. През илюминатора се виждаше бетонната повърхност на плочата, която затваряше шлюза за акостиране. След няколко секунди над тях се мярна широката арка на входа и корабът здраво застана на подпорите за акостиране в хангара. Вече се намираха под повърхността на Луната, всичко наоколо бе залято от меката разсеяна светлина на луминофорното покритие… Вече можеха да излизат. Пътниците се надигнаха и нетърпеливо се отправиха към изхода. Само Ана все още седеше в креслото, сякаш чакаше някакво продължение, знак; може би се надяваше, че Торсон ще изпрати някого или поне ще й съобщи по информационната мрежа, че е получил радиограмата й. Но нищо такова не се случи и тя тъжно тръгна след останалите.
В щаба я информираха, че засега няма отговор на радиограмата й и командуващият не приема никого, ако не е повикан специално. Трябваше да чака. Ана очакваше такъв отговор и затова не остана със скръстени ръце на Земята. Тя се обърна към своя учител, члена на Съвета професор Грунски, и той съвсем определено обеща да я подкрепи. Тя не знаеше по какъв начин той ще направи това и дали ще му стигне времето, за да й съдействува пред Торсон. А оставаше малко време, много малко…
Чудно нещо е времето. На младини то лети стремително и изглежда безкрайно, в зрелите години постепенно и неусетно намалява скоростта си и едва тогава човек започва да забелязва колко малко е останало…
Торсон седеше зад бюрото, отрупано с перфокарти и автомати за пряка връзка с различните цехове и кораби, с централния информатор на Земята. Срещу него стояха петима от неговите най-близки помощници. В този момент, прекъсвайки се един друг, едновременно говореха двама. На бюрото мигаше с червена светлина екранът за пряка връзка със Съвета. Централният информатор най-после започна да предава на дисплея поисканите още вчера данни за върховите траектории при доближаване до Епсилон и Торсон за първи път усети каква непосилна и огромна работа е поел върху плещете си, чувствувайки, че се обърква, че вече не може да прецени кое е важно и кое второстепенно, че затъва в тази информационна лавина.
Защо всъщност прие поста ръководител на експедицията? Нали разбираше, че длъжността не е за него, че възможностите му са далеч по-скромни? Кое го накара да се съгласи? Съвсем ясно, до най-малките подробности си припомни деня, когато при него дойде човекът, който му върна далечните звездни трасета. По-късно те често спореха, неведнъж между тях възникваха неразрешими разногласия, двамата така и не се сприятелиха. Ала остана дългът. „Каравела“ се прибра на Земята, но част от хората й не се върнаха от Черната планета. Оттогава изминаха две години. И досега никой не знаеше живи ли са те, или не. За него не можеше да има друго решение. Той беше длъжен да се върне на Черната планета. А щом за тази цел е нужна ескадра от сто и четиридесет кораба, защо да не се върне като ръководител на тази ескадра.
Разбира се. Земята беше организирала тази голяма експедиция не само да изясни съдбата на групата на Ротанов. Трябваше да открият и кой отправя предизвикателство към земната цивилизация. Чии са неуловимите кораби, които все по-често и по-често атакуваха границите на Федерацията? Какви цели преследваха и защо не успяваха да установят контакт с тях, кой определяше техните маршрути, кой им поставяше задачите? Земята и досега се съмняваше, че има пред себе си разумен противник, или човечеството се бе натъкнало на някакви хитри и злобни и при това лишени от разум сили на природата? Ето каква задача бе поставена пред втората експедиция до Черната планета.
Спорещите до бюрото изведнъж млъкнаха и това върна Торсон към действителността; двамата го гледаха напрегнато, сякаш чакаха от него отговор или решение, но той дори не знаеше за какво става дума.
— Нали се разбрахме — рече неопределено той и млъкна. Никой не възрази. — Има ли други въпроси?
— Колосовски съобщава, че енергоприемниците не издържат на предвидената мощност.
— Линиите на енергопредаването трябва да имат троен резерв надеждност — твърдо каза Торсон. — Троен. А не проектен. Необходимо е да издържат тройно натоварване по време на полигонните изпитания…
— Та това означава по деветстотин гигавата на всеки канал! Невъзможно е дори теоретически!
— Значи са ни нужни друга теория и други линии. Не разбирате ли, че „Орфей“ ще увисне на тези линии като на въжета? Само една да откаже, и корабът няма да се справи с гравитацията на Черната планета. Накратко, необходима ни е тройна надеждност.
Торсон се изправи, и с това им даде да разберат, че за днес достатъчно са заседавали.
— Всички останали въпроси решете по ваша преценка. В края на краищата за какво е този щаб на експедицията? А за сигурността на енерголиниите ще отговаря лично Ланов. Ще проверя.
— Линиите ли — това не е моя работа. Та аз нося отговорност за цялото оборудване на експедицията!
Няколко секунди Торсон гледа в упор своя издокаран заместник, като едва сдържаше гнева си. Набръчканият му, сякаш ощавен врат почервеня, но когато заговори, с нищо не издаде яда си, само гласът му стана някак по-груб и по-дрезгав.
— А моя работа ли е да проверявам вашите ведомости по два пъти? И нека отсега да се разберем. За онези, които ще летят към Черната планета, такъв израз не бива да съществува. На всеки от вас мога да възложа каквато и да е работа и искам да съм сигурен, че ще бъде свършена добросъвестно. Още не е късно да се откажете, желаещи, както разбирате, има достатъчно.
Торсон излезе, без да се сбогува. Лошото настроение го преследваше от сутринта и го караше да казва на хората резки, понякога незаслужено обидни думи.
Не взе кара, тръгна пеш. Вървеше покрай каменните къщи по широкия централен булевард. Под кратера геолозите откриха огромни кухини и когато строяха базата, не икономисваха мястото. Повечето прозорци на къщите бяха закрити с непрозрачни екрани и макар че тук-таме през процепите проникваше светлина, те му изглеждаха като ослепели. Часовникът на таблото показваше четири часа сутринта земно време… Втората смяна още не бе застъпила, но хората вероятно вече си пиеха кафето. Стори му се, че във въздуха се носи лек възбуждащ аромат. И той си помисли, че човек ще отнесе на всяка звезда своите малки навици, които създават толкова уют в живота.
Голямата четвъртита сграда на Луна-парк беше ярко осветена, оттам долитаха смях и музика, прииска му се да влезе, но превъзмогна изкушението, тъй като знаеше, че с присъствието си ще попречи на веселието на събралите се там младежи. На улицата нямаше почти никого в този час между двете смени и Торсон крачеше, без да бърза, като с удоволствие вдишваше прохладния стерилен въздух, който леко миришеше на гума и пластмаса от регенераторите. Улицата постепенно се стесни, къщите пооредяха, а изкуственият небосвод със синкавото кълбо на Земята се наведе и като че ли се снижи. Вече се виждаше краят на булеварда — глухата стена от сивкав базалт сякаш бе срязала живото тяло на града и бе разделила и угасила небосвода след себе си. Тук някъде имаше асансьор. Едва сега Торсон почувствува колко му липсваше широкият, неограничен простор, без този екран над главата. Ръката му неволно напипа в джоба личния универсален ключ, който отключваше всяка врата в базата. Този асансьор съединяваше долните етажи на базата с диспечерската на стария, консервиран сега космодрум. Вече трета година космодрумът бездействуваше. Техническите съоръжения и навигационните уреди бяха страшно остарели, а апаратурата за управление се нуждаеше от модернизация. Базата засега се задоволяваше с двете резервни площадки. За подготовка на неговата експедиция бяха хвърлени всички сили и за космодрума не достигаше работна ръка. Това беше удобно за Торсон. Той не се нуждаеше от присъствието на дежурните диспечери. Искаше да остане съвсем сам.
За негово учудване специалният ключ не му потрябва — кабината на асансьора, който свързваше града с диспечерската, беше отключена. „Ама че немарливост“ — помисли си Торсон. „Явно хората не могат да повярват, че войната е сериозна, че противникът наистина съществува, че трябва да бъдат по-стегнати, по-внимателни. Скъпо ще ни струва това безгрижие. Трябва да попитам Логнев защо не са поставени постове на външните изходи. Впрочем кабината няма шлюзове и едва ли някой ще успее да пробие отвън ситаловата прозрачна обвивка…“ Малкият асансьор неохотно, скърцайки го понесе нагоре.
Когато Торсон влезе в диспечерската, го заслепи синкавата светлина на Земята, прекалено ярка за него след полутъмната кабина на асансьора. Няколко секунди почти нищо не виждаше освен планинския пръстен, също толкова светъл, колкото и останалата лунна повърхност, която не попадаше в сянка. Някои участъци от непрогледен мрак, който заменяше на Луната сянката, изтръгваха от планинския хребет отделни скали и ги скриваха под своето покривало.
В диспечерската беше сумрачно и тихо. Някакъв уред цъкаше едва чуто и на десния пулт блещукаше жълта лампичка. Постепенно от мрака изплуваха очертанията на предметите. Торсон пипнешком намери креслото.
Минаха няколко секунди преди да разбере, че в съседното кресло вляво от него има някой. Ръката му механично се насочи към пулта, за да потърси познатите ключове на корабното осветление, които липсваха тук. Преди да предприеме нещо, очите му окончателно привикнаха с полумрака и той най-после видя своя съсед. Беше жена… Не виждаше лицето й, но чуваше равномерното й дишане, видя косите й, разпилени по пулта. Тя спеше, заровила лице в свития си лакът.
— Какво правите тук? — неволно попита той. Жената се събуди веднага, мигновено, както се събуждат хора, които винаги са нащрек. С рязко движение тя отметна косите си назад и гласът й прозвуча в празното помещение звънко и ясно, сякаш не беше спала допреди секунда:
— Чакам един човек, а вие кой сте?
— Какъв човек? — още по-строго попита Торсон, като се ядосваше на себе си, че прекъсна съня й, но в същото време не можеше да се примири и с явното нарушение на устава. В диспечерската кабина бе забранено ла влизат странични хора. В края на краищата тя не бе място за срещи.
— Капитан Торсон.
— Аз съм Торсон.
Тя изхъмка недоверчиво, после протегна ръка и щракна някакъв ключ на пулта пред нея. Страничната таванска ламперия светна и сега двамата можеха да се видят. Жената му беше съвсем непозната, с прекалено строго, но красиво лице. Вероятно бе на около тридесет години. Тя веднага го позна, защото пребледня и явно се смути.
— Извинете… Казаха ми, че идвате тук и че това е единственият начин да ви срещна, в което, общо взето, не повярвах, но ето че дежуря вече трето денонощие. Нямах друг изход.
— Защо не дойдохте при мен по установения път, както прави всеки, на когото съм нужен? — измърмори Торсон.
— Опитайте някога да запишете приемен час при себе си под чуждо име, тогава ще разберете колко е лесно да се добере човек до вас.
— Не пускат ли?
Най-после се усмихна. Жената въздъхна.
— Меко казано. Сигурно в миналото е било по-лесно да получиш аудиенция при някой крал.
— Какво да се прави. Много хора искат да разговарят с мен и най-често за глупости. Не ми стига времето за всички. Затова имам заместници. Сума ти заместници!
— Не се обърнах към тях, защото ми трябвахте вие.
— Добре, слушам ви.
— С две думи: искам да бъда включена във вашата експедиция. — Явно се вълнуваше, говореше объркано, на пресекулки. — Страшно ми е нужно.
— Вярвам ви — неочаквано меко каза Торсон. — Иначе нямаше да чакате три денонощия. А сега не се вълнувайте и се опитайте по-ясно да изложите причините.
— Не ме ли помните? Впрочем толкова време мина… Преди десет години експедицията до Хидра, евакуирането на хората от земната колония, аз бях между колонистите, пътувах с вашия кораб. Преди вас на Хидра дойде Ротанов… Та той…
— Каква специалност имате?
— Космобиолог. Имам опит в лечението на болни след контакта им с антипространството… Бях сред колонистите на Дзета.
— Обърнахте ли се към комисията?
— Да.
— Отказаха ли ви?
— Не знам истинската причина, но вероятно не съм добре със здравето, след Хидра няма нищо чудно в това. — Той замълча задълго и Ана смутено попита: — Необходими ли са ви още някакви данни?
— Не, онова, което ми казахте, е достатъчно. — Торсон не знаеше какво да й отговори.
Не можеше просто ей тъй да й подари едно от своите резервни места и да се лиши от някой необходим специалист. Пък и не му се искаше да отменя решението на комисията. Ако се беше обърнала по-рано към него, преди да получи официалния отказ, въпросът щеше да се реши по-лесно. От друга страна, разбираше, че тя е дошла при него не от младежки стремеж към романтика и от празен каприз. Тук се криеше нещо сериозно. Много сериозно. Ротанов, Ротанов… Да допуснем, че няма да летя аз, а Ротанов, щете ли да я вземе той със себе си?
— Защо не чакате на Земята, както чакат всички?
— Много дълго чаках като всички, години наред, защото експедицията може изобщо да не се върне. Но и в този случай трябва да разбера какво става там… Защото освен този последен шанс да го видя, не ми остава нищо друго, дори надежда…
Торсон се питаше защо хората не могат да живеят по-просто. Защо не се задоволяват с онова, което е по силите им. Веднъж се опита и почти успя да започне нов живот така, както учат древните философи — сред тишина и смирение. Но после се появи един човек, когото наричаха Ротанов, и той отново му върна звездите… И ето че сега той имате правото да решава съдбата на други хора. Вече почти знаеше какво ще бъде неговото решение, когато тя заговори:
— На Земята може да чака само онзи, който знае какво чака. Човекът, когото търся, няма да дойде при мен дори и да се върне на Земята. Той гради въздушни замъци, преследва химери. Само че замъците му, кой знае защо, понякога се оказват по-здрави и от каменните, а химерите… Още живее с тях… Трябва да го срещна някъде по пътя, както някога. Само така може да стане нещо, случайно, неочаквано. Нямам какво повече да чакам…
— Не сте много смирена…
— Смирена ли? Племето, което ме възпита, не бе от кротките. Спомнете си Хидра… Там смирените не оцеляваха. Възпитаваха ме да бъда горда и само затова чаках толкова дълго. Сега вече нищо не може да ме спре.
— Кажете ми, но честно, как бихте постъпили, ако ви откажа?
— Тогава ще се промъкна на някой от корабите нелегално. Познавам единадесет начина.
— На вашите години знаех петнадесет. Оставете молбата си в щаба. Всъщност не, не я оставяйте. Дайте ми я още сега. Така е по-сигурно. Има решение стартът да се ускори. Тъй че върнете се на Земята, довършете си работата и се сбогувайте задълго. Това ще бъде трудна експедиция. Може би най-трудната от всички, в които съм участвувал…