Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Коронация, или Последний из Романов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Коронация

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2004 г.

ISBN: 954–9745–69–4

История

  1. — Добавяне

7 май

Няма да описвам събитията вечерта и през нощта след изчезването на негово височество, защото нямаше никакви събития, разбира се. Основната грижа на запознатите със случилото се беше запазване на тайната и затова външно всичко изглеждаше така, сякаш не беше станало абсолютно нищо, само неспирно звъняха телефоните и прекалено отчаяно препускаха ездачите в триъгълника Ермитаж — Петровски дворец — генерал-губернаторска резиденция.

Цялата тази упорито спотаявана, но доста активна (да не кажа объркана) дейност не доведе до никакъв резултат, защото оставаше неясно най-важното: кому и защо бе притрябвало да отвлича малкия братовчед на негово величество.

Тази загадка се проясни чак на сутринта, когато с обикновена градска поща в Ермитажа пристигна писмо без клеймо — дори раздавачът не можеше да си обясни откъде се е взело в чантата му.

Заради това писмо императорът, който сутринта вече бе успял да приеме благодарните си азиатски поданици — негова светлост емира на Бухара и негово високородие хана на Хива, в последния момент отмени парада на Ходинското поле под предлог, че времето е студено и дъждовно, а самият той тайно с най-обикновена закрита карета, придружен единствено от личния си камердинер Дормидонт Селезньов на капрата и началника на дворцовата полиция, пристигна при нас в Ермитажа. Едва тогава оценихме основното качество на парковия дворец, за което говореше и наименованието му[1] — отдалечено и уединено място.

По същия конспиративен начин дойдоха чичовците на негово величество великите князе Кирил Александрович и Симеон Александрович; първият сам (с иконома си Лука Емелянович вместо кочияш), вторият с адютанта си княз Елински (и той с най-уважавания измежду днешните икономи, може да се каже, старейшина на гилдията ни, Фома Аникеевич в ролята на кочияш).

У нас за извънредното произшествие освен Семейството знаехме ние с мадмоазел Деклик, англичаните (от тях нямаше как да се скрие) и лейтенант Ендлунг (по същата причина и защото Павел Георгиевич нямаше тайни от разюздания си приятел). На слугите вкъщи нищо не обясних, само им забраних под какъвто и да било предлог да напускат Ермитажа. Изрядни дворцови служители, те не зададоха никакви въпроси. А на московчаните, настанени над конюшнята, бе съобщено, че негово височество е заминал да погостува в Илинское, в извънградската къща на чичо си генерал-губернатора.

Естествено, нищо не се съобщи на Екатерина Йоановна в Петербург. Защо да се тревожи напразно? А и допреди пристигането на зловещото писмо ние всички живеехме с надеждата, че е станало някакво недоразумение и Михаил Георгиевич в най-скоро време ще се прибере в Ермитажа жив и здрав.

Трябва ли да споменавам, че през нощта не можах да мигна? Привиждаха ми се сцени, една от друга по-ужасни. Ту си представях, че негово височество е паднал в някой невидим пролом, обрасъл в трева, и аз по нощите за пореден път виках слуги с факли да огледаме парка, ужким Ксения Георгиевна си е загубила златната обица. Като се прибрахме, си представих, че Михаил Георгиевич е станал жертва на някое похотливо чудовище, което дебне малките момченца, и от ужас ми загракаха зъбите, та се наложи да пия валерианови капки. Но най-вероятното беше великият княз да е отвлечен от съучастници на фалшивобрадия с прякор Белязания. Докато сме се били с едните бандити да спасим Ксения Георгиевна, други са откарали беззащитния Михаил Георгиевич — още повече че близо до фаталната полянка открихме следи от колелата на още една карета, и то очевидно скорошни.

Но тази мисъл, при цялата си кошмарност не толкова чудовищна като предишната, също ми беше мъчителна. Какво ли прави сега негово височество сред чуждите зли хора? Той, мъничкият Мика, нежно и глезено дете, израснало с увереността, че всички го обичат, че всички са му приятели? Нему дори не е познато чувството на страх, защото никога не беше му се случвало нищо по-страшно от леките плясвания по дупето. Негово височество е толкова открит, толкова доверчив!

До мадмоазел не смеех да се доближа. Тя цялата вечер беше като вкаменена и дори не се опита да се оправдава, само кършеше ръце и си хапеше устните, по едно време дори й потече кръв — видях и понечих да й дам кърпата си, защото тя дори не усети стичащата се алена капка, но не посмях, за да не я поставя в неудобно положение. И тя не спа през нощта, виждах светлината под вратата на стаята й и чувах стъпките й. От момента, когато приключи разпита й от страна на главния московски полицейски началник Ласовски, мадмоазел Деклик се заключи в стаята си. Два-три пъти през нощта се доближавах до вратата да я чуя. Гувернантката само кръстосваше стаята като навита пружина. Много ми се щеше под някакъв претекст да почукам и да й кажа, че никой не я смята виновна за случилото се, а аз дори съм възхитен от храбростта й. Но е абсолютно немислимо да се чука посред нощ на вратата на дама. Пък и все едно, нямаше да знам как да я заговоря.

 

 

Тайното съвещание с височайше присъствие се проведе горе в малката гостна, по-далечко от англичаните, които впрочем с обичайната за тази нация деликатност веднага след пристигането на негово величество отидоха да се разходят в градината, макар че валеше като из ведро и времето не предразполагаше към никакви разходки.

Прислужвах сам. Повече от ясно е, че никой от лакеите не можеше да бъде допуснат на това секретно съвещание, освен това така или иначе за мен беше въпрос на чест и почетен дълг лично да обслужа тъй високопоставена сбирка.

Непосветеният трудно би могъл да си представи цялата сложност на това висше изкуство. Изисква се безгранично внимание, идеална похватност и най-важното: пълна незабележимост. Сякаш се превръщаш в сянка, в невидим човек, когото скоро всички престават да забелязват. В никакъв случай не бива да разсейваш събралите се за важно съвещание с рязко движение или звук, даже и със случайно плъзване на сянката ти през масата. В такива минути обичам да си представям, че съм безплътният стопанин на омагьосания замък от приказката „Аленото цвете“, който гощава скъпи гости: вината сами се наливат в чашите, клечките сами се драсват и палят пурите без ничие вмешателство, пепелниците сами се почистват от угарките. Когато Симеон Александрович по едно време изпусна молива си под масата (негово височество има навика непрестанно да си рисува дяволчета и амурчета), бях готов — не се наведох да го търся под масата, което щеше да привлече всеобщото внимание, а веднага отзад му подадох друг молив от съвсем същия вид.

Трябва с гордост да кажа, че никой от участниците в това деликатно и донякъде съдбоносно за съдбата на династията съвещание нито веднъж не сниши глас — според мен това е висша похвала за слугата. Разговорът наистина понякога преминаваше на френски, но не заради мен, а просто защото за негово величество и техни височества фактически беше безразлично дали ще говорят на руски или френски. Ако искаха да скрият от мен съдържанието на една или друга част от обсъжданото, щяха да заговорят на английски, защото, както вече споменах, почти никой сред дворцовите служители от по-старото поколение не владее този език, а френски говорим почти всички. По-точно не говорим, а разбираме, защото би било доста странно аз, Афанасий Зюкин, изведнъж да се обърна към някого от августейшата фамилия или придворните на френски. Всеки трябва да си знае мястото и да не се прави на такъв, какъвто не е — това е златното правило, което бих препоръчал на всички независимо от произход и заемано положение.

Императорът, известен с патриотизма си, единствен от присъстващите през цялото време говореше само на руски. Оказа се, че негово величество ме помни още от времето, когато бях тафелдекер[2] в трапезарията на покойния император. Още долу на входа императорът благоволи да ми каже: „Здравейте, Афанасий Степанович. Вие ли сте разпоредили да се окачи балдахин с моя монограм? Много е красиво, благодаря ви.“.

Изисканата любезност на негово величество и поразителната му способност да запомня имена и лица е общоизвестна. Всъщност всички велики князе още от ранно детство специално се обучават да развиват паметта си, има специален метод, но способностите на негово величество в това отношение са наистина невероятни. Веднъж да срещне някого, императорът го запомня завинаги, което прави огромно впечатление. Колкото до любезността, в цялата августейша фамилия само царят и царицата говорят с прислугата на „вие“. Може би затова ние, служителите, изпитвайки надлежното благоговение към техни величества, същевременно не сме много… Впрочем млък. Такива неща не се говорят. Не се и помислят дори.

Царят седеше начело на масата, мрачен и мълчалив. Покрай едрите си снажни чичовци негово величество изглеждаше съвсем дребен и невзрачен, почти юноша. За нашия Георгий Александрович да не говорим — истински планина-човек: красив, пълен, с юнашки засукани мустаци, а и с ослепителна адмиралска униформа, в сравнение с която скромният полковнишки мундир на императора изглеждаше направо мизерен. Симеон Александрович, най-високият и строен от братята на покойния император, с правилното си лице, сякаш изсечено от леден къс, прилича на средновековен испански гранд. А най-големият, великият княз Кирил Александрович, командващ императорската гвардия, не е толкова красив като братята си, но е истински величествен и страховит, защото е наследил от венценосния им дядо прочутия убийствен змийски поглед. Случвало се е някои провинили се офицери дори да губят съзнание от този поглед.

Младият Павел Георгиевич в присъствието на доайените на императорския дом не смееше да гъкне, нито дори да пуши. А освен тях присъстваше и началникът на дворцовата полиция полковник Карнович, немногословен господин с много големи възможности и крайно нищожни сантименти. Той обаче не седеше на масата, а се беше кротнал в ъгъла.

В коридора чакаше на стол вчерашният ни спасител господин Фандорин. Бях получил указание да го настаня в къщата и понеже нямаше други помещения, му дадох детската стая поради логичното съображение, че този господин ще остане в Ермитажа само докато се прибере Михаил Георгиевич. Японеца мислех да отпратя към конюшнята, но той пожела да се настани с господаря си. Беше нощувал на пода, подложил под главата си плюшен мечок, и според вида на мазната му физиономия явно прекрасно се беше наспал. А Фандорин изобщо не легна, до ранни зори обикаля из парка с електрически фенер. Не знаех дали нещо е намерил. Той отказа всякакви обяснения дори на полицейския началник, да не говорим за мен, каза само, че ще докладва всичко, което му е известно, лично на императора. Та за този загадъчен господин се заговори още със започването на съвещанието.

Тоест не се започна с разговор, а с четене — всеки от седналите прочете (или препрочете) полученото писмо, за чието съдържание още нищо не знаех.

После всички погледи се обърнаха към императора. Аз затаих дъх, та да чуя точно с какви думи негово величество ще открие тази извънредна среща.

Императорът смутено се покашля, огледа изпод вежди всички присъстващи и тихо каза:

— Това е ужасно. Просто ужасно. Чичо Кир, какво ще правим сега?

Императорът си каза думата, етикетът беше спазен и председателството някак от само себе си се пое от Кирил Александрович, който бе смятан за негласен съуправник през предходното царстване, а сега при новия император още повече бе утвърдил положението си.

Негово височество бавно и тежко рече:

— Преди всичко запази самообладание, Ники. От начина, по който се държиш, ще зависи съдбата на династията ни. През тези дни към теб ще се насочат хиляди очи, включително и много-много проницателни. Нито помен от обърканост, нито сянка на тревожност — разбираш ли ме?

Императорът кимна неуверено.

— Всички трябва да се престорим, че нищо не се е случило. Разбирам, Джорджи — обърна се Кирил Александрович към Георгий Александрович, — колко ти е тежко. Ти си баща. Но и ти, и Поли, и Ксения трябва да сте весели и безгрижни. Ако плъзне слух, че някакви аферисти посред бял ден са отвлекли братовчеда на руския цар, престижът на династия Романови, бездруго компрометиран вече от злодейското убийство на баща ни, съвсем ще рухне. А в Москва пристигат осем чуждоземни престолонаследници, четиринайсет глави на правителства, трийсет извънредни посланици…

Симеон Александрович хвърли молива на масата и прекъсна по-големия брат:

— Това е просто лудост! Някакъв доктор! Какво е това? Кой е този? Той е просто луд! Иска „Орлов“! Каква наглост!

Нищо не разбрах от думите на московския генерал-губернатор. Доктор? Орлов? Кой Орлов — оберкамерхера или заместник-министъра на вътрешните работи?

— Да-да, наистина — кимна негово величество. — Знае ли се нещо за този доктор Линд?

Кирил Александрович се обърна към началника на дворцовата полиция, който имаше служебното задължение да знае всичко, представляващо дори и най-минималната заплаха за августейшата фамилия, сиреч всичко на този свят.

— Какво ще кажете, Карнович?

Полковникът стана, нагласи си очилата със сини стъкла и пошушна със съвсем тих, но удивително ясен глас:

— Престъпник с такова име досега не е имало на територията на Руската империя.

И пак си седна.

Аз леко се покашлях и понеже в гостната цареше пълно мълчание, този звук се чу съвсем явно. Кирил Александрович и Симеон Александрович се обърнаха смаяни, сякаш едва сега бяха забелязали присъствието ми (не изключвам впрочем точно така да е било), а Георгий Александрович, който много добре знаеше, че по-скоро ще се задуша от собствената си кашлица, отколкото да се осмеля ненужно да привличам вниманието към собствената си персона, ме попита:

— Искаш нещо да съобщиш ли, Афанасий?

Сега вече всички височайши особи извърнаха очи към мен, което ми беше абсолютно непривично, затова не успях да овладея треперенето на гласа си.

— За господин Фандорин, онзи същия, който вчера… стана свидетел на злодеянието — потиснах вълнението и продължих по-твърдо. — Днес сутринта, когато по известна ви причина в дома настъпи вълнение, господин Фандорин седеше на терасата и преспокойно пушеше пура…

Симеон Александрович ядно ме прекъсна:

— Наистина ли смяташ, че с императора чак толкова се интересуваме как е прекарал утрото си господин Фандорин?

Аз моментално млъкнах и се поклоних на негово височество, без да смея да продължа.

— Чакай, Сам — рязко подвикна Георгий Александрович на по-малкия си брат.

Симеон Александрович има тази нещастна особеност, че никой не го обича. Нито роднини, нито приближени, нито московчани, нито дори собствената му съпруга. Такъв човек трудно се обича. Говореше се, че покойният император тъкмо поради това го назначил генерал-губернатор на Москва, та по-рядко да го вижда. А и за да отдалечи от двореца обкръжението на негово височество, всички тези сладки адютантчета и соанирани секретари с боядисани коси. Уви, предпочитанията му не са тайна за никого, разнасят се от уста на уста. Ето и днес, едва пристъпил в антрето (а и дойде последен, чак след императора), негово височество бодро ме попита: „Какъв е този красавец, когото срещнах на поляната? Тъничък, с жълта коса?“ Аз почтително обясних на великия княз, че вероятно става дума за англичанина мистър Кар, но вътрешно изпитах някакъв потрес — как може, знаейки причината за свикването на извънредното съвещание, да проявява наклонностите си? Но не е и до наклонности, просто негово височество има много калпав характер.

— Казвай нататък, Афанасий — нареди ми Георгий Александрович. — Всички те слушаме внимателно.

Не можех да не се възхитя на хладнокръвието и мъжеството на господаря си. Обикновен човек, баща на отвлечено дете, ще се мята, ще крещи, ще си скубе косите, а негово височество нито за миг не загуби самоконтрол, само дето палеше цигара след цигара. В такива минути осъзнаваш особено ясно каква висша чест и каква неописуема отговорност е да служиш на персони с императорска кръв. Те са особени хора, не са като всички останали.

— Осмелявам се да доложа — продължих аз, — че подобна невъзмутимост от страна на лице, осведомено за случилото се, ми се стори странна. Аз отидох при господин Фандорин и го попитах дали е успял да открие на поляната още някакви следи. Той отговори: „Втората карета, спряла край поляната, с която са отвлекли момчето, е потеглила в посока към «Болшая Калужкая». Служителят при парковите врати видял бързо движеща се каляска с плътно затворени пердета на прозорците.“ „Защо мълчите? — му рекох. — Трябва незабавно да се съобщи в полицията.“ А той много уверено ми отговори: „Няма смисъл. Сега нищо не може да се направи.“ И после добави — нарочно направих малка пауза и повторих думите на Фандорин точно както ги бях запомнил: — „Трябва да се изчака писмото от Линд.“ Точно така: „Трябва да се чака писмото от Линд.“ Аз, да си призная, не разбрах за какво писмо ми говори, а последната дума дори не чух добре. Но сега много ясно си спомням, че каза „Линд“. После ме повикаха на телефона и разговорът ни приключи. Но излиза, че господин Фандорин предварително е знаел за писмото и за Линд. Ще си позволя също така да обърна внимание на ваше императорско величество и ваши императорски височества върху факта, че вчера господин Фандорин явно неслучайно се беше озовал на мястото на отвличането. Като за случаен минувач той се включи твърде решително, каза доста странни неща и разпозна предводителя на разбойниците — назова името „Пендерецки“.

Полковник Карнович се обади от своя ъгъл:

— А за Лех Пендерецки, по прякор Близна, уточних някои подробности. Той е един от водачите на престъпния свят в кралство Полша. Обирджия, изнудвач, убиец, но е внимателен и хитър — досега не са го хващали на местопрестъплението. Според слуховете имал връзки с криминалните среди в много от европейските държави. Трупът е пратен с хладилен вагон за разпознаване във Варшава, но според белезите и данните от бертийонажа наистина е Пендерецки.

— И откъде Фандорин е знаел за този субект? — умислено рече Кирил Александрович.

Симеон Александрович злобно се усмихна:

— Това най-лесно може да се провери. Фандорин трябва да се арестува и да се разпита едно хубаво. Всичко ще си каже. Моят Ласовски умее да развързва езици. Като ревне — чак и аз дори се стряскам — и негово височество се засмя, доволен от шегата си, но никои от присъстващите не сподели веселието му.

— Чичо Кир, чичо Сам — меко се намеси негово величество, — произнасяте името му, сякаш ви е познато. Кой е Фандорин?

Вместо великите князе му отговори началникът на дворцовата полиция. Той извади от джоба си някакво листче и докладва:

— Фандорин, Ераст Петрович. Четирийсетгодишен. Православен. Потомствен дворянин. Кавалер на… много ордени, няма да ви ги чета. Статски съветник в оставка. Почти десет години е бил чиновник за специални поръчения към московския генерал-губернатор княз Долгорукой.

— М-да, пак Фандорин — обади се Кирил Александрович, загледан през прозореца, сякаш си припомняше някаква отдавнашна история. — Интересно къде е бил през всички тези години?

От думите му си направих извод, че негово височество наистина познава статския съветник в оставка.

Оказа се, не щеш ли, че Симеон Александрович още по-добре познава този господин, и то в доста неблагоприятна светлина.

— Фандорин от пет години не се е мяркал в Москва — изкриви устни генерал-губернаторът. — Знае, мошеникът, че докато аз съм в този град, мястото му не е тук. Той, Ники, е авантюрист от най-долен тип. Коварен, хитър, хлъзгав, нечистоплътен. Имах сведения, че се махнал от Русия и преуспял в какви ли не тъмни афери. Оставил мръсните си следи и в Европа, и в Америка, и дори в Азия. Да си призная, следя пътуванията на този господин, защото имам лични сметки за уреждане с него… Та ми съобщават от сигурни източници за падението му дотам, че правел разследвания по поръчка на разни частни лица и не се срамувал да взима възнаграждение, и то май голямо. Защото сред клиентите му (Симеон Александрович произнесе тази дума с особено отвращение) имало много заможни хора и дори за съжаление чуждестранни държавници. За пет години с тези мерзки занимания Фандорин си е спечелил определена известност. Не се съмнявам, че е наясно с какви ли не мръсни тайни, но в нашите семейни въпроси ще минем някак без неговите непочтени услуги. Моята полиция работи отлично и Ласовски ще пипне въпросния доктор като едното нищо.

— Моля ваше височество за извинение — невъзмутимо се намеси Карнович, — но закрилата на императорското семейство е в компетенциите на моето ведомство и смея да ви уверя, че ние превъзходно ще се справим с тази мисия без намесата на московската полиция и още повече без помощта на детективи любители — полковникът леко се подсмихна и добави още по-тихо, сякаш на себе си: — Шерлок Холмс, представете си.

— О, полковник, Фандорин никак дори не е любител — възрази му Кирил Александрович. — Той е изключително способен човек. Ако някой може да ни помогне в този сложен и деликатен случай, ще е само той. Освен това знае нещо за въпросния мерзавец Линд. Немаловажно е и това, че като частен детектив Фандорин може да си позволи и най-крути методи. Не, Ники, без този човек сме за никъде. Дори съм склонен да вярвам, че Бог ни го е пратил.

— Глупости! Пълни глупости! — Симеон Александрович захвърли молива си в ъгъла и аз извадих от джоба си следващия. — Категорично възразявам!

Кирил Александрович, ненавикнал на подобно отношение, а и поначало изпълнен с нескрито презрение към брат си, склони лъвската си глава и впери в генерал-губернатора прочутия си изпепеляващ поглед. Симеон Александрович на свой ред вирна упорито челюст, та грижовно поддържаната му брадичка заприлича на корабен бушприт, и доби непреклонен вид.

Настъпи тягостна пауза.

— И какво ще решим за този Фандорин? — жално попита императорът. — Да го викаме ли тук или не? Да го молим ли за помощ или да го арестуваме?

Нито единият, нито другият не отговориха на негово величество, дори не го погледнаха. Тук се чувстваше някаква много отдавнашна дългогодишна вражда още от времената, когато сегашният император не е бил роден. Само че, както казва народът, нефелен е Симеон Александрович да се опъне на Кирил Александрович. Не е имало случай той да победи най-големия брат.

Георгий Александрович дори поради конструкцията си е много по-спокоен и добродушен и от двамата, но разгневи ли се — стой, та гледай. Така и сега взе да поморавява, целият някак се разду, чак и аз се уплаших, че ще му отхвърчи копчето на яката, и стана ясно: задава се буря.

Негово величество не видя тази ужасна картинка, защото гледаше Кирил Александрович и Симеон Александрович. Ако я беше видял, сигурно щеше да си замълчи, но той подхвана с помирителен глас:

— Чичо Сам, чичо Кир, изслушайте мнението ми…

И падна гръм. Георгий Александрович така тресна с юмрук по масата, че две вински чаши се катурнаха, една кафена се счупи и отхвърча един пепелник, а Симеон Александрович стреснат подскочи на стола.

— Тихо, Ники! — ревна главата на Зеления двор. — И вие двамата да млъквате! Моят син е отвлечен, аз ще взема решението! И не забравяйте, че само благодарение на този, как беше, по дяволите, нещо с Ф, е спасена дъщеря ми! Нека ни разкаже всичко, което знае.

И въпросът се реши.

Безшумно излязох от гостната, за да извикам Фандорин. Там веднага зад вратата има плюшено перде и после е коридорът, където трябваше да чака „любителят детектив“, както го нарече Карнович.

— Мустачките ви са прелест. И не ги подвивате с клещички? А фиксатоар ползвате ли? — такива странни думи чух и за всеки случай надникнах през пердето — да видя кой се изразява по този начин.

Ераст Петрович Фандорин седеше крак връз крак на същото място, където го бях оставил, и премяташе с пръсти зелена нефритена броеница. Гласът не беше неговият, а принадлежеше на адютанта на генерал-губернатора княз Глински, изящен млад мъж с моминско миловидно лице. За такива народът казва: „да е мома, да я вземеш за жена“. Князът се беше превил над Фандорин и внимателно разглеждаше тънките опънати мустачки на чиновника в оставка. Самият Глински — сега го видях добре — беше с напомадени мустаци, а май и с червило на устните. Впрочем какво ли се чудя.

— Не, господине, не ползвам фиксатор — учтиво отговори Фандорин и погледна Глински изотдолу, без да направи никакъв опит да се отдръпне от него.

— Боже, а миглите ви! — въздъхна адютантът. — Какво не бих дал за такива черни, дълги, извити мигли. Това им е естественият цвят, нали?

— Съвсем естествен — пак така доброжелателно потвърди Ераст Петровия.

На това място прекъснах странния разговор и помолих статския съветник да ме последва.

 

 

Удивително, но изправен пред такова количество августейши особи, Ераст Петрович не прояви ни най-малко смущение. Лекият и същевременно почтителен поклон уж към всички едновременно, но най-вече към негово величество, бе достоен за извънреден и пълномощен посланик на някоя велика държава.

Кирил Александрович, който току-що беше превъзнасял качествата на Фандорин, без никакви думи за поздрав рязко и както ми се стори дори неприязнено нареди:

— Разкажете ни всичко, което ви е известно за доктор Линд и изобщо за цялата тази история.

Влезлият наклони глава в знак, че е разбрал изискването, но каза съвсем друго, което никой не очакваше от него. Студените му сини очи се плъзнаха по лицата на насядалите и спряха на листа хартия, оставен насред масата.

— Виждам, че п-писмото е получено. Може ли да се запозная със съдържанието му?

— Предупредих ви, че е изключителен наглец! — възмути се Симеон Александрович, но Фандорин хич не го погледна.

И Кирил Александрович не обърна внимание на думите на брат си.

— Да, Джорджи, прочети гласно писмото. Тук е важна всяка дума.

— Да-да — подхвана негово величество. — И аз искам да го чуя още веднъж.

Георгий Александрович с омерзение вдигна листа и зачете посланието, написано на френски:

Господа Романови,

Предлагам ви изгодна сделка: малкият принц Романов с тегло 10 килограма срещу малкия „граф Орлов“ с тегло 190 карата. Размяната ще стане утре и да не ви хрумне да ми пробутате фалшификат — имам собствен бижутер. Ако сте съгласни, точно по пладне ми дайте отговор със семафора на Александрийския дворец. Ако не, принцът ще ви бъде върнат незабавно. На части.

Искрено ваш

доктор Линд

P.S. Прилагам шифър за светлинния сигнал.

— Какъв е този семафор? — единствено това заинтригува Фандорин в цялото кошмарно послание.

В присъствието на негово величество въпроси не се задават, но императорът не само се отнесе снизходително към въпиющото нарушение на етикета, а и с обичайната си любезност лично му отговори:

— Старовремски, светлинен. Сложен е на покрива на двореца още по прадядово време, а при царстването на дядо е оборудван с електрически огньове за тъмните часове и мрачно време. Със семафора може да се пращат светлинни сигнали, които се виждат почти от всяка точка в града.

Вместо коленопреклонно да благодари на негово величество за милостивото обяснение, Фандорин умислено покима и уточни:

— „Орлов“ вероятно е онзи елмаз, с к-който е украсен императорският скиптър?

— Да — кратко потвърди императорът. — Същият, купен от граф Орлов в Амстердам през 1773 година по поръчение на Екатерина Велика.

— Невъзможно, абсолютно немислимо — отсече Симеон Александрович. — За никаква размяна и дума не може да става. Това е реликва!

— Невъзможно — съгласи се Кирил Александрович. — След пет дни е тържественото изнасяне на държавните регалии, след още два дни е коронацията. Без скиптър церемонията не може да се състои. Пари колкото ще, но „Орлов“ в никакъв случай!

Като по даден знак всички се обърнаха към Георгий Александрович, чието мнение, мнението на бащата, в случая беше от огромна важност.

И великият княз прояви достойнството на положението си. Очите му се насълзиха, ръката му неволно подръпна стегнатата яка, но гласът му прозвуча твърдо:

— Невъзможно. Животът на един от великите князе, дори… да е синът ми (гласът му все пак трепна) не може да стои над интересите на монархията и държавата.

Ето това наричам августейшо величие — това е върхът, който могат да достигнат само белязаните и богоизбраните. Социалистите и либералите пишат по вестничетата и листовките си, че императорският дом тъне в разкош. Това не е разкош, това е сияйният ореол на руската държавност и всеки от членовете на императорската фамилия в името на Русия е готов да пожертва собствения си живот и живота на хора, които обича.

Стаята се люшна пред очите ми и се замъгли, аз премигах да махна сълзите от очите си.

— Ами ако сменим елмаза със страс[3] — чу се гласът на Карнович. — Може да се направи такова копие, че да не се различава.

— За толкова кратко време е невъзможно да се направи толкова качествен фалшификат — отговори му Фандорин. — Освен това Линд пише, че има личен ювелир.

Кирил Александрович сви рамене:

— Едно не разбирам, защо непременно му е притрябвал „Орлов“? Този камък е безценен, следователно няма пазарна цена. Известен е в цял свят, така че дори не може да се продаде.

— Защо, ваше височество — възрази полковникът. — Може да се разреже на три-четири големи елмаза и десетки средни и малки.

— И за колко може да се продаде всичко това?

Карнович поклати глава, не знаеше какво да отговори.

— Аз малко разбирам от скъпоценни камъни — каза Фандорин. — Три големи елмаза по около петдесет карата струват примерно по половин милион златни рубли всеки. Малките — да п-предположим, още към половин милион.

— Два милиона? — светна императорът. — Няма да пожалим такава сума за скъпия ни Мика.

Фандорин въздъхна:

— Ваше величество, тук изобщо не опира до двата милиона. Знам маниера на Линд. Това е шантаж, и то с много по-големи мащаби, отколкото изглежда на пръв поглед. Не става дума просто за живота на един от единайсетте братовчеди на ваше величество. Линд иска да провали именно коронацията, защото прекрасно знае, че без „Орлов“ церемонията е невъзможна. А животът на момчето е само средство за н-натиск. Смисълът на заплахата не е просто убийството на великия княз, а че Линд ще осуети коронацията и ще опозори в цял свят Русия и династията Романови, като подхвърли в най-многолюдните места части от тялото на детето.

Всички присъстващи, включително и аз, изстенахме от ужас, а Фандорин неумолимо продължи:

— Казвате, ваше височество, че по цял свят няма да се намери к-купувач за „Орлов“. Но купувач вече има, и то такъв, който не може да откаже покупката. Този купувач е домът Романови. Фактически ще ви се наложи да откупите от Линд не великия княз, а елмаза „Орлов“, при това на цена, която ви поиска похитителят, защото заедно с камъка са заложени к-коронацията и престижът на монархията. Боя се, че няма да ви струва два милиона. А много, много по-скъпо. Но и това не е най-лошото — Фандорин мрачно наведе глава и аз видях, че ръцете му се свиха в юмруци. — Вие ще платите и запазването на камъка, и връщането на великия княз, но Линд няма да ви върне детето живо. Докторът не действа така…

Настъпи зловеща тишина, но само за няколко мига, защото Павел Георгиевич, който досега бе седял безшумно в другия край на масата, изведнъж закри с длани лицето си и се разплака.

— Поли, вземи се в ръце — сурово му каза Кирил Александрович. — А вие, Фандорин, престанете да ни плашите. По-добре ни разкажете за Линд.

 

 

— Той е най-опасният престъпник на света — така започна разказа си Фандорин. — Не з-знам защо го наричат „доктор“. Може би защото има познания в най-различни области. Например владее много езици. Може би и руски — не бих се учудил. Д-достоверните сведения за Линд са много малко. Очевидно е сравнително млад, защото преди десетина години никой не беше чувал за него. Откъде е родом — не се знае. Най-вероятно е американец, защото първите злодеяния, които му донесоха славата на дързък и б-безжалостен злодей, е извършил в Североамериканските съединени щати. Започнал е с ограбване на банки и пощенски вагони, а после п-превъзходно е усвоил и шантажа, и изнудването, и отвличането на хора — Фандорин говореше, загледан в масата, сякаш върху полираната й повърхност виждаше отразени някакви сцени от миналото, достъпни само за неговия поглед. — И така, какво знам все пак за този човек? Той е закоравял женомразец. Около него никога няма жени — нито любовници, нито приятелки. Шайката на Линд се състои само от мъже. Тъй да се каже, мъжко братство. Докторът сякаш е лишен от обичайните човешки слабости и заради това никой не е успявал да му хване следите. Помагачите са му кучешки предани, а това изключително рядко се среща в престъпните групи. Два пъти съм хващал живи негови хора, и двата пъти нищо не постигнах. Единият бе осъден на доживотна каторга, другият се самоуби, но не издадоха главатаря си… Връзките му в международните престъпни кръгове са направо безгранични, авторитетът му е огромен. Когато му трябват специалисти в коя да е област — касоразбивачи, наемни убийци, гравьори, хипнотизатори, обирджии — за най-висшите „експерти“ в криминалните науки е въпрос на чест да му услужат. Предполагам, че докторът е б-баснословно богат. Само откакто аз съм се заел с него — малко повече от година и половина, — и то единствено по случаите, които са ми известни, е прибрал поне десетина милиона.

— Франка? — заинтригува се Георгий Александрович.

— Имах предвид д-долари. Тоест към двайсет милиона рубли.

— Двайсет милиона! — негово височество чак се задави. — А на мен хазната ми отпуска някакви си жалки двеста хиляди годишно! Сто пъти по-малко! И той, мерзавецът, ще ми иска откуп!

— Не от вас, чичо Джорджи — сухо вметна императорът. — От мен. „Орлов“ е собственост на короната.

— Ники, Джорджи! — подвикна на двамата Кирил Александрович. — Продължавайте, Фандорин.

— Имах две срещи с доктор Линд — рече Ераст Петрович и млъкна.

В гостната стана много тихо, скръцна само столът на полковник Карнович, който цял се приведе напред.

— Дори не знам дали да ги нарека „срещи“, защото не сме се виждали лице в лице. Аз бях гримиран, Линд — с маска… Запознанството ни се състоя преди година и половина в Ню Йорк. Може би руските вестници са писали за отвличането на дванайсетгодишния син на милионера Бъруд? В Америка тази история цял месец беше на първите страници на вестниците… Мистър Бъруд ме помоли да изпълня ролята на посредник при предаването на откупа. Аз поисках от похитителите първо да ми покажат пленника. Линд лично ме заведе в една тайна стая. Докторът беше с черна маска, която прикриваше почти цялото му лице, с дълга пелерина и с шапка. Затова забелязах само, че е среден на ръст и че е с мустаци — впрочем може и да са били залепени. Той не каза в мое присъствие нито дума, тъй че не ч-чух гласа му — Фандорин сви устни, сякаш да надмогне вълнението. — Момчето седеше в стаята живо, със залепена уста. Линд ми позволи да се доближа до него, после ме изведе в коридора, заключи вратата с три катинара и ми връчи ключовете. Съгласно предварителната уговорка му дадох откупа — пръстенът на Клеопатра с цена милион и половина долара — и се подготвих за схватка, защото те бяха седем души, а аз сам. Но Линд внимателно огледа пръстена с лупа, кимна и се оттегли с хората си. Аз дълго се мъчих с катинарите, тъй като отключването се оказа по-трудно от заключването, и когато най-сетне успях да вляза, Бъруд младши беше мъртъв — Ераст Петрович пак сви устни с такава сила, че те побеляха, и дълго мълча. Всички търпеливо го чакаха да овладее вълнението си — августейшите особи са снизходителни към простосмъртните, които нямат тяхното свръхестествено самообладание. — Отначало не разбрах защо е толкова неподвижен и тъй ниско е склонил глава. Чак като се доближих, видях, че сърцето му е пронизано с тънък стилет[4]. Просто не п-повярвах на очите си. Та аз преди това в очакване на някаква измама най-подробно бях огледал помещението да проверя за скрита врата и не открих нищо съмнително. Едва по-късно си спомних, че на излизане Линд ме пусна напред и се забави само за секунда, не повече. Тази секунда му е била достатъчна. Каква точност на удара, какъв хладнокръвен кроеж!

Стори ми се, че долових в тона му освен горчивина и люта ярост, незаглъхнала с времето, неволно възхищение от ловкостта на този сатанински доктор.

— Оттогава изоставих всички д-други случаи, докато си разчистя сметките с доктора. Не крия, съществена роля за решението ми изигра и уязвеното ми самолюбие, и петното, оставено върху репутацията ми от цялата тази история… Но не е само до самолюбието — той навъси високото си чело. — Този човек трябва да бъде спрян, защото той е истински гений на злото с много богата фантазия и безгранично честолюбие. Понякога ми се струва, че си е поставил за цел да се прослави като най-велик престъпник в цялата човешка история, а на това поприще Линд, слава Богу, има п-предостатъчно конкуренти. Чувствах, че рано или късно ще направи нещо катастрофално от национален, ако не и световен мащаб. Точно това се случи… — и пак се умълча.

— Седнете, Ераст Петрович — покани го Кирил Александрович и аз разбрах, че словото на Фандорин очевидно е направило благоприятно впечатление — статският съветник в оставка вече не беше на разпит, а на разговор. — Разкажете как сте преследвали доктор Линд.

— П-първо обърнах с краката нагоре целия Ню Йорк, но само принудих доктора да пренесе щабквартирата си от Новия свят в Стария. Да не натоварвам ваше величество и ваши височества с описание на диренията си, но след половин година успях да открия бърлогата на Линд в Лондон. И за втори път видях доктора — по-точно сянката му, когато бягаше от преследвачи по т-тунела на лондонското метро и с удивителна точност отговаряше на стрелбата им. С два изстрела уби на място двама полицаи от Скотланд Ярд, с третия куршум насмалко да прати и мен на онзи свят — Фандорин отметна кичур черна коса и на слепоочието му се видя белег — тясна бяла ивица. — Нищо особено, куршумът само ме близна, но за миг загубих съзнание и доктор Линд успя да се измъкне… Следвах го по петите от страна в страна и през цялото време съвсем мъничко закъснявах. А в Рим — това беше преди около половин година — научих от достоверен източник как прочутият варшавски бандит Близна се похвалил в тесен кръг, че лично доктор Линд го кани в Москва за някаква много важна операция. Като руски поданик Пендерецки много добре познава московския престъпен свят — и хитровския, и сухаревския. Сигурно точно като вътрешен човек е бил избран от Линд, к-който досега никога не е действал в Москва. Аз пък толкова се чудих за какво му е на доктора патриархална Москва. Сега ми е ясно…

— Изключено, напълно изключено! — обади се сърдито Симеон Александрович, обърнат към негово величество, а не към Фандорин. — Моите хитрованци и сухаревци никога не биха участвали в злодейско нападение на царската фамилия! Грабят и колят — да, но верността към престола е в кръвта на тези апаши! Моят Ласовски много пъти е използвал криминални елементи за залавяне на терористи. Например за коронационните тържества е сключил своего рода джентълменско споразумение с главатаря на всички хитровански крадци, викали му Краля, че полицията няма да се занимава с джебчиите, но пък те ще докладват незабавно за оръжие и други съмнителни предмети, ако открият такива в джобовете на хората. Краля веднага се съгласил с това условие и заявил, че и той самият е самодържец в известен смисъл, а монарсите трябва да си помагат. Не твърдя, че се е изразил именно така, но смисълът бил този.

Това съобщение малко разведри мрачното настроение на събралите се, а поощреният от усмивките Симеон Александрович с лукав вид додаде:

— Хитрованското величество се заклел с думите: „Жижница да ме гори!“ Ласовски казва, че това е една от най-железните бандитски клетви.

— Какво-какво? — заинтригува се императорът. — „Жижница да ме гори“? Жижница е силен огън, нали? Ще разкажа на Алиса, това ще й хареса.

— Ники, Сам — строго се обади Кирил Александрович, — нека доизслушаме господин Фандорин.

— Краля не е единственият хитровански главатар и във всеки случай изобщо не е самодържец — макар да отговаряше на репликата на генерал-губернатора, Ераст Петрович също гледаше императора, а не него. — Говори се даже, че дните на Краля са преброени, че днес-утре ще го бастисат, тоест ще му видят сметката така наречените джелати, тоест млади безпощадни бандити, които вече дават тон в Хитровка и на Сухаревския пазар. Има една банда, на Ранет, който се е захванал с нов бранш — търговия с опиум; има и един, Хрущяла, той се профилира в убийствата и изнудванията; появил се е и някакъв Чукан, с конспирацията и дисциплината в неговата банда не може да се мери дори неаполитанската камора.

— Чукан? — учуди се императорът. — Много странно име.

— Да. К-колоритен персонаж. Ампутирана му е дясната ръка и на чукана има закрепена пластина, в която според случая завинтва ту лъжица, ту кука, ту нож, ту верига с метална ябълка на другия край. Говори се, било страшно оръжие, смъртоносно. Джелатите, ваше величество, не се стряскат от кръв, не признават бандитските закони и Краля не го имат за никакъв. Предполагам, че Пендерецки е свързан с някого от тях. Следя Белязания и неговите хора още от Варшава, но много потайно, за да не го подплаша. Той два пъти се завъртя в кръчмата „Зерентуй“, а тази кръчма е известна с това, че не снася сухо на Краля. Надявах се покрай Белязания да попадна на следа на доктора, но не стана. За десетте дни, докато поляците бяха в Москва, Пендерецки всеки ден ходеше в пощата, на гише „Кореспонденция до поискване“, доста се навърташе край Александрийския дворец и Нескучната градина. Поне четири пъти влезе през оградата в парка около Ермитажа. Сега разбирам, че си е търсел добро място за засада. Вчера още от пладне той и юнаците му вече бяха на входа на градината откъм „Болшая Калужкая“, бяха докарали и карета. В шест и нещо оттам влезе каляската с великокняжеския герб и поляците потеглиха след нея. Ние с моя помощник ги следвахме отзад с два файтона. После от великокняжеската каляска слязоха две дами, момче и мъж със зелена дреха — Фандорин погледна към мен. — Пендерецки вече си беше сложил фалшивата брада, така че не го познах веднага. Той тръгна подир вас. Каретата с бандитите подкара бавно зад него. Тогава с помощника ми минахме от д-другата страна и аз се насочих към разхождащите се. Дебнех дали няма да се появи Линд… — Ераст Петрович съкрушен въздъхна. — Как можах т-така да сбъркам! И през ум не ми мина, че каретите са две, а не една. Разбира се, че Линд е подготвил две карети, защото е искал да се отвлекат и момичето, и момченцето, а после да бъдат откарани в различни скривалища. Затова Белязания е хванал само великата княгиня. За великия княз е била предвидена втора карета. Сигурно и Линд е бил там, което най ме ядосва. Гувернантката неволно е облекчила задачата на похитителите, като е отнесла детето точно там, където са се крили в з-засада похитителите от втората група. Планът им е сполучил само наполовина, но това нищо не значи. Линд така или иначе е сграбчил Русия за гърлото…

При тези думи негово величество с безкрайно тревожен вид се заозърта и заоглежда ъглите на гостната. Направих малка крачка напред в опит да отгатна желанието на императора, но не успях.

— Чичо Джорджи, къде имате икона? — попита монархът.

Георгий Александрович с недоумение погледна племенника си и сви рамене.

— За Бога, Ники! — намръщи се Кирил Александрович. — Само, моля те, без „помазаник Божи“. А и още не си помазан. Провали ли се коронацията, няма и да бъдеш.

Негово величество му отговори с дълбока убеденост:

— Не виждам какво друго може да помогне освен молитва. Всичко е в ръката на Всевишния. Ако е решил да ме изправи пред такова изпитание мен, слабия и недостойния, значи в това има някакъв важен смисъл. Трябва да се доверим на волята Му и Той ще ни дари избавление.

Спомних си, че бях виждал в кабинета на негово височество някаква опушена икона с потъмняло от старост кандило. Безшумно излязох за миг и донесох на императора иконката, но първо я избърсах със салфетка.

Докато императорът с искрено чувство и дори със сълзи в очите произнасяше думите на молитвата, великите князе чакаха търпеливо, само Симеон Александрович се прозяваше и полираше с кадифена кърпичка и без това безупречните си нокти.

— Може ли да продължим, Ники? — безизразно попита Кирил Александрович, когато императорът се прекръсти за последен път и ми върна иконката. — И така, да направим тъжната равносметка. Мика е отвлечен от жесток и хитроумен престъпник, който заплашва не само да умъртви детето, но и да провали коронацията. Какво може да се направи, освен да се уповаваме на помощ от Всевишния?

Карнович се понадигна и пошушна от ъгъла си:

— Трябва да намерим негово височество и да го спасим.

— Прекрасно — извъртя се към него Кирил Александрович и язвително се изсмя. — Търсете, полковник. Господин Линд ни е дал срок до пладне. Имате на разположение цял час и половина.

Началникът на дворцовата полиция си седна на стола.

В този момент за първи път заговори Павел Георгиевич. С подпухнало и още мокро от сълзите лице той се обади с разтреперан глас:

— А не може ли да го дадем? Мика е жив човек, а „Орлов“ в края на краищата е просто камък…

Вечните противници Кирил Александрович и Симеон Александрович възкликнаха в един глас:

— Не!

— Изключено!

Императорът със състрадание погледна братовчед си и меко каза:

— И освен това, Поли, господин Фандорин съвсем убедително ни обясни, че и да дадем елмаза, това няма да спаси нашия Мика.

Павел Георгиевич изхлипа и неприлично забърса бузата си с ръкав.

— Излез, Поли — строго каза баща му. — Почакай ме в стаята си. Срам ме е от теб.

Горкият Павел Георгиевич, бремето на августейшата отговорност му тежеше. Във възпитанието на великите князе и княгини на първо място е постигането на самоконтрол и самообладание, умение да се владеят във всякакви обстоятелства. От ранно детство техни височества се обучават да изтърпяват дългите и уморителни парадни обеди, дори нарочно ги слагат до най-глупавите и непоносими гости. Децата трябва внимателно да слушат какво говорят възрастните, да не издават, че ги намират скучни и неприятни, да се смеят на шегите и колкото са по-плоски, толкова смехът трябва да е по-искрен. Ами трикратните целувки на Великден с офицерите и подофицерите в полковете на техни височества? Понякога се стига до над хиляда целувки за два часа! И не дай Боже да издадат умора или отвращение! Но Павел Георгиевич винаги е бил толкова живо и непосредствено дете, вечно имаше трудности с упражненията по самообладание, а и сега, макар и вече пълнолетен, имаше още много да учи.

След като вратата се затвори подир великия княз, се възцари дълго мрачно мълчание. Всички потръпнаха, когато часовникът удари единайсет без четвърт.

— Но ако не дадем „Орлов“ — трепна негово величество, — този Линд ще убие Мика, а утре ще разхвърля тялото му по Червения площад или пред храма „Христос Спасител“. За да опозори мен, руския цар, пред целия цивилизован свят!

— А заедно с теб и цялата династия Романови — вметна Симеон Александрович.

Кирил Александрович мрачно додаде:

— И цяла Русия.

— Бог ми е свидетел — горчиво въздъхна царят, — никога не съм искал короната, но види се, такъв е кръстът ми. Неслучайно съм роден в деня на Йов Многострадални. Господи, научи ме, вразуми ме как да постъпя!

Вместо Господ му отговори Фандорин с една-единствена ясно изречена дума:

— Назаем.

— Какво? — изви в почуда вежди негово величество.

И на мен ми се стори, че нещо не съм дочул.

— Трябва да се вземе от Линд назаем „Орлов“ до края на к-коронацията.

Симеон Александрович поклати глава:

— Дивотии!

А най-възрастният от великите князе съсредоточено присви очи да вникне в смисъла на безумното предложение. Не успя и попита:

— Как така „назаем“?

Фандорин хладнокръвно обясни:

— Трябва да се съобщи на Линд, че условието му е прието, но по обясними причини не може да бъде изпълнено преди коронацията. Затова за всеки ден забавяне докторът ще получава определена сума, доста значителна — все едно временно му взимаме „Орлов“. Нали до коронацията остава една седмица?

— Но какво печелим с това? — хвана бухналия си мустак Георгий Александрович.

— Как какво, Джорджи — време! — възкликна Кирил Александрович. — Цяла седмица!

— И вероятност да спасим детето — допълни Фандорин. — Нашето условие ще б-бъде следното: вноските се плащат всеки ден и при всяка вноска трябва да имаме несъмнено доказателство, че момчето е живо. Това са седем д-дни живот за негово височество. И седем шанса да хванем нишка, която ще ни заведе при доктора. Колкото и да е хитър Линд, и той може да направи грешка. Аз ще го издебна.

Георгий Александрович скочи и се изпъна в целия си двуметров ръст.

— Да, сега виждам, че това е отлично хрумване!

Идеята наистина изглеждаше много сполучлива — дори Симеон Александрович не намери какво да възрази.

— А за посредник ще предложа най-подготвения си агент — каза Карнович.

— Аз имам същински хиени в Тайната полиция — незабавно парира московският генерал-губернатор. — И прекрасно познават града, не като вашите паркетни царскоселци.

— П-предполагам, че ще е най-добре аз да поема ролята на посредник — тихо предложи Ераст Петрович. — Естествено, маскиран. Добре познавам и Москва, и хитрините на Линд.

Кирил Александрович сложи край на спора:

— Това ще решим допълнително. Най-важното е, че вече имаме поне някакъв план за действие. Ники, одобряваш ли го?

Въпросът беше чисто формален, защото негово величество никога не възразяваше срещу нещо, предложено от най-възрастния му чичо.

— Да, чичо Кир, изцяло и напълно.

— Чудесно. Полковник, седнете, вземете шифъра и подгответе посланието… негово височество се разходи из гостната с ръце зад гърба. — „Съгласни. Необходима отсрочка седем дни. За всеки ден сме готови да изплащаме по сто… не, по двеста хиляди рубли. Вноските на части на всяко посочено място и всякакъв посочен час, но задължително срещу представяне на пленника.“ Добре ли е? — попита той впрочем не августейшите си сродници, а Фандорин.

— Не е лошо — нагло отговори онзи на командващия императорската гвардия. — Но аз бих п-прибавил: „Иначе сделката отпада.“ Линд трябва да разбере, че признаваме силния му коз и сме готови да платим прескъпа цена, но няма да се оставим да ни води за носа.

 

 

Височайшите гости не се разделиха и след взимането на трудното решение, защото Фандорин изказа твърда убеденост, че отговорът на Линд ще последва в най-скоро време със същите светлинни сигнали, по телеграфа (в Александрийския дворец имаше уред за далекопис), по телефона или по някакъв най-необичаен начин. Ераст Петрович каза, че в един подобен случай посланието на доктора влетяло през прозореца със стрела, запратена от далечно разстояние.

Невероятно — императорът на цяла Русия, генерал-адмиралът на флотата, командващият гвардията и московският генерал-губернатор търпеливо чакат кога ще благоволи да им отговори някакъв шарлатанин! Сигурен съм, че такова нещо не е бивало в руската история още от времето на Тилзитските преговори[5] с Корсиканеца, но Бонапарт поне е бил император.

За да не губят време, великите князе използваха чакането, за да инструктират височайшия си племенник относно приемането на чуждоземните пратеници и августейшите особи, пристигащи за тържествата. Именно тези срещи са главният смисъл на коронацията, защото при уж протоколните аудиенции често се решават най-деликатни въпроси от междудържавните отношения, предприемат се свръхважни дипломатически действия, създават се нови алианси.

Негово величество, естествено, все още беше твърде неопитен във всевъзможните тънкости и се нуждаеше от наставления. Да не говорим, че покойният император, който нямаше твърде високо мнение за умствените способности на престолонаследника, не беше сметнал за необходимо да го посвещава в тайните на висшата дипломация. Например новият император едва след встъпването на престола, и то не веднага, научи, че линията на руската външна политика тайно се е обърнала в диаметрално противоположна посока: макар уж да сме приятели на негово величество кайзера, сме сключили негласен отбранителен съюз с най-големия враг на германците, Франция. И това беше само един от многото сюрпризи за младия наследник.

Инструктажът беше от много деликатно естество и аз, след като се уверих, че на масата има всичко необходимо, се оттеглих. Деликатността на положението дори не идваше толкова от секретността на сведенията, колкото от изключително родствения тон на подхванатите разговори. В смисъл че негово императорско величество не усвояваше съвсем бързо указанията, чичовците му губеха търпение и понякога употребяваха по адрес на племенника изрази, които може и да са допустими между най-близки сродници, но са немислими в присъствието на слуги.

Още повече че имах и свои собствени гости, не тъй именити, но безспорно много по-взискателни. След като настаних господин Фандорин, полковник Карнович и княз Глински в хола, където помощникът ми Сомов сервира кафе и пури, отидох в лакейската стая, уютно помещение на първия етаж редом с кухнята. Там пиеха чай икономът на генерал-губернатора Фома Аникеевич икономът на най-възрастния от великите князе Лука Емелянович, камердинерът на негово величество Дормидонт Селезньов и Фандориновият японец Маса. Помолих мадмоазел Деклик от време на време да навестява гостите ми, за да не се чувстват изоставени — пък и да осигуря някакво занимание на клетата жена, смазана от стоварилите й се нещастия. Прекрасно знам от собствен опит, че в миг на тежко нравствено страдание няма нищо по-добро от изпълнение на задълженията в светското общество.

В лакейската стая видях освен бледата, но на вид съвсем спокойна гувернантка също и мистър Фрайби, седнал отделно от цялата компания с неизменната книга в ръка. Впрочем нищо чудно. Валеше дъжд, английските джентълмени бяха излезли за принудителния си promenade и мистър Фрайби сигурно се беше отегчил да седи сам в стаята си. Всеки иконом знае, че лакейската стая е нещо като гостна или казано по британски маниер — клуб за старшите слуги.

В първия момент присъствието на англичанина ме смути, защото възнамерявах да проведа с гостите си мое собствено тайно съвещание, но веднага след това си спомних, че мистър Фрайби не знае нито дума руски. Ами нека си чете.

Обслужваше ни новият лакей Липс, в чиято опитност и школовка вече бях имал възможността да се убедя. Той самият прекрасно разбираше на какъв важен изпит е подложен сега и вършеше всичко безукорно — аз го наблюдавах изключително придирчиво, но не забелязах никаква грешка. Наредих му да чака отвън, защото разговорът не беше за неговите уши, и когато трябваше да донесе или отнесе нещо, го виках със звънеца. Чухонецът бързо, но без поривисти движения — тоест точно както е редно — изпълняваше указанието ми и пак изчезваше зад вратата.

По-строги познавачи и ценители на лакейското изкуство от моите гости надали можеше да има някъде по света. Особено достопочтеният Фома Аникеевич.

Трябва да обясня, че ние, слугите, имаме своя йерархия, която не зависи от положението на господарите ни, а се основава изключително върху опитността и достойнствата на всеки. По тази йерархия главният сред нас несъмнено беше Фома Аникеевич, икономът на негово височество Симеон Александрович, най-младия от августейшите чичовци. С Лука Емслянович бяхме горе-долу на едно ниво, а Дормидонт, царският камердинер, при целия блясък на заеманата длъжност в нашите среди се смяташе още за калфа. И той самият си знаеше мястото, седеше скромно, без да се обляга на стола, мъчеше се по-малко да говори и повече да слуша. Общото мнение за него беше следното: способен, наблюдателен, умее да се учи и ще стигне далеч. От добро дворцово семейство, то си личи от името: Дормидонт Кузмич. Всички наши, наследствените служители, се кръщават с най-обикновени старовремски имена, та да се спазва редът на нещата и всяко човешко същество да се именува според предназначението си. Че какъв лакей или сервитьор ще е, ако се зове Всеволод Аполонович или Евгений Викторович? Само посмешище и гавра.

За годината и половина ново царстване Дормидонт много израсна в очите на дворцовите познавачи. Ами да вземем дори онзи случай в Ливадия веднага след кончината на предишния император, когато новият цар, още покрусен, едва не излезе при дошлите да изкажат съболезнования с пагоните и без черен креп. Селезньов хвана негово величество за лакътя, когато вече се отваряха вратите, и за пет секунди смени пагоните му с еполети и закачи черна лента на акселбанта. Ама конфуз щеше да стане!

Но разбира се, още не може да се мери с такива орли като Фома Аникеевич или покойния Прокоп Свиридович. На Фома Аникеевич се беше паднал тежък кръст — да служи на човек като Симеон Александрович. Направо не е за завиждане. Колко пъти Фома Аникеевич е предпазвал негово височество от излагане и резил! Ако генерал-губернаторската власт в Москва все още има някакъв авторитет, дължи го единствено на великата княгиня Елизавета Феодоровна и иконома.

А за Прокоп Свиридович, камердинер още на цар Александър Освободител, в нашите среди се разказваха легенди.

Веднъж по време на балканската кампания, точно по време на третото плевенско настъпление, заблудена турска граната паднала право пред императора, който тъкмо решил да се подкрепи. Прокоп Свиридович, както си му е ред, стоял до него с подноса, на подноса — чашка бульон, хлебче и салфетка.

И не щеш ли — огнено кълбо! Паднало в малък тревясал трап, съска там, подскача, плюе дим, аха да гръмне. Цялата свита примряла, само камердинерът не загубил присъствие на духа: без да изпусне таблата, направил две малки крачки към трапа и полял гранатата с бульона! Фитилът угаснал. Най-забележителното е, че негово величество, увлечен в хапването, изобщо не забелязал това дребно произшествие и само се учудил, че в купата има толкова малко бульон. Когато Комисаров блъсва дулото на цареубиеца Каракозов, императорът му дава дворянско звание[6], а за Прокоп Свиридович, както казва народът, пържен вятър на скара, защото никой от присъствалите дежурни генерали и флигеладютанти не обяснил нищо на царя. Засрамили се, че камердинерът се проявил по-смел и решителен, а самият Прокоп Свиридович не беше от тези, дето се хвалят.

Но още по-голяма смелост този изключителен служител беше проявил на друг фронт, интимния. Може да се каже, че е запазил мира и спокойствието в августейшото семейство. На един имен ден на императрицата негово величество се компрометирал — докато вадел от джоба си подаръка, пръстен с голям сапфир във формата на сърце и инициалите на императрицата, изпуснал на пода друг, съвсем същия, но с инициалите на княгиня Тверская.

— Какво е това, Санди? — попитала императрицата, присвила късогледи очи да разгледа какво се търкаля по пода, докато същевременно вадела от чантичката си лорнета.

Императорът се вцепенил и не знаел какво да отговори. А Прокоп Свиридович бързо се навел, взел пръстена и моментално го глътнал. Първо го преглътнал, пък после обяснил най-почтително:

— Виноват, ваше императорско величество, аз съм изпуснал медицинския си хап за катара. Много ме мъчи стомахът[7].

Такъв човек! После лично Пирогов му извадил пръстена от стомаха.

Именно неговия пример ме вдъхнови, когато миналата есен постъпих, смея да кажа, и аз доста смело, спасявайки Георгий Александрович от подобна деликатна колизия във връзка с писмо от балерината Снежневска. Слава Богу, хартията не е сапфир, така че не се наложи хирургическо вмешателство.

 

 

Когато се присъединих към почтената компания, разговорът се въртеше около скорошните тържества. Дормидонт, явно развълнуван — и с право, не му се случва често да вземе думата в такова общество — разказваше интересни неща за императора. Фома Аникеевич и Лука Емелянович го слушаха благосклонно. Японецът, издул бузи и облещил дръпнати очи, пиеше чай от чинийката. Мадмоазел любезно кимаше, но по погледа й личеше, че мислено е далеч оттук (май вече бях споменал, че при цялата си сдържаност не умее много да овладява очите си). Мистър Фрайби уютно пуфкаше лулата си и прелистваше страниците на книгата.

— … си калява характера — каза Дормидонт точно когато влязох в лакейската стая. Щом ме видя, се надигна почтително, после продължи: — Много е суеверен, но на всяка цена иска да пребори съдбата. Нарочно избра несретен ден за идването в Москва, на свети праведни Йов Многострадални, а преместването в Кремъл е оставил за тринайсети, макар че можеше и по-рано да стане. Според мен нямаше нужда да изкушава съдбата. Ето вчерашния Йов — видяхте какво стана — и красноречиво погледна към мен, очевидно сметнал за неуместно да се задълбочава относно нещастието в Зеления двор.

— Какво ще кажете, Лука Емелянович? — попита Фома Аникеевич.

Икономът на Кирил Александрович, солиден и представителен мъж, се позамисли и каза:

— За монарха укрепването на волята не е лошо. На негово величество не би навредило да е с малко по-твърд характер.

— Тъй ли мислите? — поклати глава Фома Аникеевич. — А пък според мен не е хубаво. Трябва да се управлява и да се живее леко и радостно, съдбата обича такива хора. А който сам си търси белята, захлупва го като черен облак. Тя и без това държавата ни не е твърде весела, пък ако и императорът вземе да изпитва съдбата… А и нейно величество е с много тежък и нерадостен характер. Като посвикне царят и вземе да управлява сам, ще си избере и същите такива министри, мрачни и несретни. То се знае, какъвто царят, такъв и кучкарят.

Изненада ме не това, че Фома Аникеевич тъй волно разсъждава за негово величество (това е прието в нашия кръг помежду свои и е от полза за работата), а че изобщо не си мери приказките пред чуждия човек — японеца. Очевидно в мое отсъствие Фандориновият слуга е успял да заслужи с нещо доверието му. Фома Аникеевич е проницателен човек, хората за него са като на длан и той прекрасно знае пред кого какво може да се говори и какво не може.

По гладкото безизразно лице на азиатеца не можеше да се познае дали е наясно за какво иде реч или просто се звери над чая.

— А вие какво ще кажете, Афанасий Степанович? — обърна се към мен Фома Аникеевич и по въпросителния му поглед разбрах, че въпросът е зададен в съвсем друг смисъл: намирам ли възможно да се обсъжда най-важното събитие или предпочитам да се огранича с някакви по-странични теми.

— Като му дойде времето, то ще си покаже — отговорих аз, седнах и звъннах с камбанката на Липс да ми налее чай. — В историята има случаи доста слабодушни наследници впоследствие да се проявят по най-достоен начин. Вземете например Александър Благословени или пък Франц-Йосиф.

Говорех едно, а си мислех друго: дали е редно да им разкажа за взетото горе решение?

Японецът така или иначе ще научи от господаря си. Мадмоазел също не бива да е в неведение — това би било твърде жестоко. Фома Аникеевич и Лука Емелянович могат да дадат уместен съвет. Само присъствието на мистър Фрайби ми създаваше затруднение.

Почувствал погледа ми, британецът откъсна очи от книгата си и избръщолеви нещо неразбираемо — лулата му се полюшна нагоре-надолу.

— Знам всичко — преведе мадмоазел на руски, произнасяйки „зням“ вместо „знам“. — Милохдът ми хазказа.

Бътлърът пак заби нос в книгата, с което даваше да се разбере, че може да не му се обръща внимание.

Значи в Англия господарите нямат тайни от икономите си. Още по-добре.

Накратко разказах на събралите се за писмото, зловещия доктор и решението, взето на тайното съвещание. Всички ме слушаха мълчаливо. Само при думите ми, че доктор Линд не пуска жертвите си живи, мадмоазел неволно ахна и здраво стисна юмручета над масата. За да й помогна да преодолее разбираемото вълнение, направих кратко отстъпление и разказах за чудесното самообладание, проявено от Георгий Александрович. Но реакцията на мадмоазел (както впрочем често се случваше) ме изненада.

— Геохгий Александхович има шестима синове от нейно височество и още двама от малката балехина. Ако доктох Линд беше отвлякъл единствената дъщехя на негово височество, той щеше да се дъхжи съвсем хазлично.

Да си призная, бях шокиран — и от самото й хрумване (може би донякъде вярно, защото наистина Ксения Георгиевна беше любимката на Георгий Александрович), и от нетактичното споменаване за госпожа Снежневска.

Фома Аникеевич смени темата и замаза неудобството:

— Не може ли ние, слугите, да помогнем с нещо от своя страна?

Това се казва истински иконом — с няколко пестеливи думи отмахна всичко ненужно и съсредоточи всеобщото внимание върху най-важното. Все пак пред него сме същински пигмеи.

— Извинете, че го казвам, Афанасий Степанович — с присъщата си учтивост продължи Фома Аникеевич, — но става дума не само за живота на Михаил Георгиевич, а и за много по-значителни материи — за съдбата на монархията и на самата руска държавност. При всичките ни вътрешни трусове, разногласия и безредици, при явната слабохарактерност и неопитност на императора — сега и този удар, и то пред очите на цялото общество и целия свят. Не се знае какви ще са последиците. Ние, слугите на дома Романови, не бива да го допуснем.

Японецът хласна чинийката на масата и така рязко заби чело в покривката, че се уплаших да не го е ударила дамла. Не, оказа се, че това е поклон. Склонил глава досами масата, азиатецът разчувстван се обърна към Фома Аникеевич:

— Цувам думи на истински самурай. Фома-сенсей, вие сте брагороден цовек.

„Самурай“ означава нещо като японски рицар, чел съм за тях. Какво означава „сенсей“ не знаех. Вероятно някакво почтително източно обръщение от рода на cher maitre.

Фома Аникеевич отговори с любезен поклон и японецът вдигна глава.

— Трябва помост за мой гаспадзин — заяви той на чудноватия си, но съвсем разбираем руски. — Само мой гаспадзин мозе спаси маркия оджи[8] и цестта на империята.

— Много съм чувал за Ераст Петрович, господин Маса — каза Фома Аникеевич. — Май при губернаторството на княз Долгорукой той е извършил тук, в Москва, доста изключителни деяния?

Не знаех, че Фома Аникеевич е осведомен относно Фандорин, но никак не се учудих на този факт.

А японецът солидно потвърди:

— Да, доста-доста много. Но това не е вадзно. Вадзно е, це мой гаспадзин няма да е дзив, ако е дзив докутор Ринд.

Малко объркана фраза, но разбрах смисъла.

Мадмоазел попита със съвсем друг акцент, много по-приятен за слуха:

— Но какво може да напхави той, ваш господин?

— Всицко — отсече Маса. — Господар мозе да направи всицко. Докутор Ринд няма да зивее.

Фома Аникеевич отрони въздишка, която вероятно означаваше: чул ви Господ.

— Госпожо, господа. Предлагам следното…

Веднага настъпи тишина и дори мистър Фрайби откъсна поглед от книгата и над очилата се взря с интерес във Фома Аникеевич.

— Нашите господари за жалост не са в много добри отношения помежду си. Това може да попречи. Дайте да се разберем, че поне ние, слугите, ще сме сплотени. Нека се предупреждаваме помежду си и да пазим негово величество и техни височества от грешки. Доколкото ни е възможно.

Точно така го каза — скромно и мъдро.

В този миг в лакейската стая надникна моят помощник Сомов, сложи ръка на гърдите си и помоли за прошка:

— Афанасий Степанович, господа, извинете ме, но викат мадмоазел Деклик при нейно височество — и веднага с поклон се оттегли.

— А, да, мосю Зюкин — обърна се към мен гувернантката. — Клетата Ксения нищо не знае. Какво мога да й кажа?

— Не бива да уведомявате нейно императорско височество за заплахите на Линд — отвърнах строго, неприятно изненадан от фриволната фамилиарност спрямо Ксения Георгиевна. — Просто кажете на нейно императорско височество, че похитителите искат откуп и че откупът ще бъде платен.

Мисля, че тръгна надлежно засрамена.

Само след минута съжалих за отсъствието на мадмоазел, защото мистър Фрайби изведнъж отвори уста и изрече някаква кратка дума.

— Какво благоволихте да кажете? — попита Фома Аникеевич.

— Той казар „спион“ — преведе Маса, който знаел английски, както се оказа.

— В какъв смисъл „шпион“? — не разбрах аз.

Британецът с надежда погледна към Фома Аникеевич и онзи внезапно се навъси угрижен.

— Господин Фрайби е абсолютно прав. Имало е шпионин. Похитителите бяха осведомени за вчерашните ни обиколки. Не искам да ви тревожа, Афанасий Степанович, но е много вероятно сред персонала ви да има съгледвач на доктор Линд. Можете ли да гарантирате за слугите?

Почувствах как пребледнявам.

— В никакъв случай. За петербургчани гарантирам. Всички освен Липс — този, който ни обслужва — са стари и проверени. Но тук имам временен персонал от девет души плюс приходящи. Местните изобщо не ги знам, с тях се занимава Сомов.

— Значи се налага изключителна предпазливост — авторитетно рече Лука Емелянович.

А Фома Аникеевич каза на англичанина:

— Благодаря ви, мистър Фрайби, за уместната забележка.

Онзи сви рамене в знак на неразбиране, аз си спомних, че нося в джоба подарения ми речник.

„Благодаря“ беше „тенк“ на английски. „Ви“ — още по-лесно: „ю“.

Така че казах:

— Тенк ю, мистър Фрайби.

Той кимна и пак се зачете в своя Trollope (проверих в библиотеката — има такъв английски романист).

Още някое време обсъждахме помежду си начините конфиденциално да се свързваме едни с други, после съвещанието ни бе прекъснато — пак надникна Сомов и по израза на лицето му разбрах: случило се е нещо важно.

Помолих за извинение и излязох в коридора.

— Ето — каза той шепнешком, не знам защо, и ми подаде бял плик. — Намерен. Портиерът го намерил. Не е ясно откъде се е взел.

Поех плика и прочетох написани с молив печатни букви:

AVEC LES COMPLIMENTS DE DR. LIND[9]

С невероятно усилие на волята успях да запазя външно невъзмутим вид.

— Къде е намерен?

— На входа, точно пред вратата. Портиерът излязъл да види дали не е спрял дъждът, и го видял.

Значи и отвън може да са го хвърлили. Някой е прескочил оградата и го е подхвърлил, много просто. Малко ми олекна. Но съвсем малко.

Разбира се, не отворих плика, макар да не беше залепен — и спешно го понесох към горния етаж. Ако Сомов не ме гледаше, щях да се затичам.

Спрях до вратата на малката гостна, преди да почукам, и се ослушах. Винаги го правя, и то не за да подслушвам, а за да не попреча с почукването на нещо важно и интимно.

Отвътре се чу плътният сърдит глас на Кирил Александрович:

— Ники, не може да си толкова загубен! По време на аудиенцията на Ли Хун Чан[10] не бива да споменаваш никакви концесии! В никакъв случай! Всичко ще развалиш!

Неволно поклатих глава с мисълта, че това не може дълго да продължи. Императорът не е чак толкова слабодушен, както си мислят техни височества. И е злопаметен.

Почуках силно, подадох посланието и веднага излязох в коридора.

Чакането ми продължи не повече от пет минути. Георгий Александрович се подаде от вратата и ме повика с пръст. Неговият поглед ми се стори някак странен.

По съвсем същия начин ме погледнаха императорът и останалите велики князе — сякаш ме виждаха за първи път или, да речем, за първи път са забелязали, че на тоя свят съществува човек на име Афанасий Степанович Зюкин. Това никак не ми се понрави.

— Нали знаеш френски? — попита Кирил Александрович. — На, прочети го.

Аз не без трепет взех разгърнатия лист и прочетох:

Условията се приемат, но всеки ден отлагане струва милион. Утре в три през деня ваш посредник сам, в открита каляска да се движи по „Садовое кольцо“ от Калужкия площад към улица „Житна“. Парите да са в куфар в банкноти по двайсет и пет рубли. При най-малък признак за нечестна игра от ваша страна ще се смятам свободен от всякакви уговорки и ще ви върна принца според обещанието си — на части.

И последно. Посредник да е слугата, който беше в градината: с брадавица на бузата и кучешки бакенбарди.

Искрено ваш

доктор Линд

Първото чувство, което изпитах, беше обида. Favoris de chien? Така е написал за грижовно поддържаните ми бакенбарди?

Едва след туй проумях целият ужасяващ смисъл на посланието.

Бележки

[1] Ermitage (фр.) — отшелническа килия, постница. — Б.ред.

[2] Тафелдекер — трапезар (нем.). — Б.пр.

[3] Стъклена имитация на елмаз или друг скъпоценен камък, наречена на името на австрийския химик Йозеф Щрас (или Щрасер), който през 1758 г. добил стъкло с оптични свойства, подходящи за качествени имитации. Според други източници думата е свързана с името на Жорж Фредерик Страс, известен френски бижутер, който през 1746 г. възражда известен още в древен Египет начин за направа на изкуствени скъпоценности от кристал. В наши дни нещо подобно представляват бижутата Swarovski. — Б.пр.

[4] Стилет — кама с триъгълно острие. — Б.пр.

[5] През 1807 г. в Тилзит (по-късно гр. Советск, Калининградска област) се срещат лично Александър I и Наполеон I, за да сключат мирна спогодба за контрибуции и преразпределение на територии и сфери на влияние след победата на последния в руско-пруско-френската война 1806–1807 г. — Б.пр.

[6] На 4 апр. 1866 г. Дмитрий Каракозов стреля почти от упор в император Александър II, по случайно оказалият се наблизо Осип Комисаров почти инстинктивно удря ръката му и куршумът не уцелва жертвата. Императорът му дарява дворянско звание и имение в Костромска област, откъдето бил родом Комисаров, а сервилни придворни дори разпространяват за него слуха, че е потомък на Иван Сусанин, който е спасил цар Михаил Фьодорович — родоначалника на династията Романови. — Б.пр.

[7] Катар на стомаха е старо наименование на гастрита. — Б.пр.

[8] Оджи — принц (яп.). — Б.пр.

[9] С благопожелания от д-р Линд (фр.). — Б.пр.

[10] Бележит китайски държавник (1823–1901), от 1870 г. ръководи външната политика на Китай; прави първи опити да отвори страната си за европейската цивилизация; представлява китайския император на коронясването на Николай II в Москва. — Б.пр.