Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Коронация, или Последний из Романов, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)
Корекция
Mandor (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Коронация

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2004 г.

ISBN: 954–9745–69–4

История

  1. — Добавяне

17 май

От огледалото ме гледаше подпухнала джукеста физиономия с почти двойна брадичка и неестествено бели бузи. Без мустаците и бакенбардите лицето ми сякаш изплува иззад облак или от мъгла и се яви пред очите ми голо и беззащитно. Гледката ме разтърси — сякаш за първи път виждах самия себе си. В някакъв роман бях чел, че с годините човек постепенно си създава собствен автопортрет, като нанася върху опънатото платно на дарения му по рождение лик рисунък от бръчки и гънки, подутини и хлътнатини. Както се знае, бръчките биват умни и глупави, добродушни и злобни, весели и печални. И поради тази паяжина, налагана от самия живот, едни с годините стават по-красиви, а други по-уродливи.

Когато мина първият потрес и се вгледах по-внимателно в автопортрета си, разбрах, че не мога със сигурност да кажа дали съм доволен от творбата си. Гънката край устата, да речем, да: тя подсказваше натрупан жизнен опит и безусловна твърдост на характера. Но широката долна челюст говореше за тежък и мрачен характер, а увисналите бузи навеждаха на мисълта за предразположение към несполуки. Най-поразителното беше това, че премахването на окосмяването промени външността ми много повече от рижата брада, която наскоро си бях сложил. Изведнъж престанах да съм великокняжески иконом и станах някаква буца глина, от която наново можеше да се извае човек с всякакъв произход и звание.

Но Фандорин, който проучваше новото ми лице с вид на художествен познавач, изказа друго мнение. Остави бръснача и изговори като на себе си:

— Не ставате много-много за маскировка. Важността си остана, надменната бръчка на челото си стои, п-положението на главата… Хм, Зюкин, изобщо не приличате на мен, никак — освен може би по ръст… Но нищо, Линд знае, че съм ненадминат в превъплъщенията. Толкова очевидно несходство дори може да е по-убедително, че вие сте аз. Как да ви нагласим? Да речем, чиновник шести-седми клас. По-нисък чин никак не би ви отивал. П-почакайте тук, аз ще отида на „Сретенка“ в конфекцията за военни и чиновници. Тъкмо ще избера и нещо за себе си. У нас в Русия е най-добре човек да се предреши в мундир.

Снощи в същия вестник „Грошик“, в който бяхме прочели лигавата обява на доктор Линд, Ераст Петрович намери обява за даване жилище под наем:

За коронацията се дава под наем жилище от седем стаи с мебелировка, обзавеждане и телефон. При Чистие пруди. 500 рубли. Срещу допълнително заплащане възможно използване на прислуга. „Архангелски переулок“, домът на стат. съв-ца Сухорукова. Справка в портиерната.

Пихме чай в пищно, но безвкусно обзаведена гостна, и обсъдихме плана за по-нататъшни действия. Впрочем разговорът ни по-скоро се изля в монолог на Фандорин, аз бях най-вече слушател. Подозирам, че за Ераст Петрович така нареченото обсъждане всъщност беше просто размишление на глас, а обръщенията към мен за мнение или съвет бяха само речеви обрати.

Впрочем тъкмо аз подхванах разговора. Ходът на Линд и новопридобитият покрив над главата ми подействаха по най-ободряващ начин, така че предишното ми униние се изпари.

— Сега вече е лесно — заявих. — Ще пратим писмо с условията за размяната и ще заемем наблюдателна позиция близо до гишето за писма до поискване. Когато се появи човекът с банкнотата, незабелязано ще го проследим и той ще ни заведе до новото леговище на Линд. Вие самият казахте, че докторът е останал само с двама помощници, тъй че ще се справим сами, без полиция.

Според мен планът беше много добър, но Фандорин ме изгледа така, сякаш съм казал някаква глупост.

— Вие подценявате Линд. Номерът с приносителя на банкнотата има съвсем друг смисъл. Докторът, естествено, очаква, че аз ще п-проследя куриера му. Сигурно е наясно, че сега играя собствена игра и властите не ми помагат повече, напротив, издирват ме. Щом цялата градска полиция знае нещо, то не може да остане тайна. Значи Линд си мисли, че действам сам. Тоест, че ще вися в пощата да дебна пратеника му, а същевременно друг ще ме издебне мен. И ловецът ще падне в капана.

— Тогава какво ще правим? — почудих се.

— Ще влизаме в капана. Д-друг начин няма. Аз разполагам с коз, за който Линд няма и представа. Този коз сте вие.

Поизпъчих се, защото — не крия — ми стана приятно да го чуя от устата на самодоволния Фандорин.

— Линд не знае, че имам помощник. Така ще ви гримирам, че да заприличате на Фандорин — не, не на Фандорин, а на г-гримиран Фандорин. С вас сме почти еднакви на височина, това е най-важното. Вие сте доста по-пълен, но това може да се скрие с по-широки дрехи. Всеки, който кисне повечко на въпросното гише, ще събуди подозрението, че това съм аз в дегизиран вид.

— Но по същия начин ще може да се разпознае и човекът на Линд — нали той, да използвам думата ви, ще „кисне“ някъде наоколо.

— Не е задължително. Хората на Линд може да се с-сменят. Знаем, че докторът има поне двама п-помощници. Те не са по-малко важни за мен от самия Линд. Кои са? Как изглеждат? Какво знаем за тях?

Свих рамене:

— Нищо.

— За съжаление е точно така. Като скочих в гробницата, не успях да видя нищо. Както сигурно си спомняте, веднага ми се нахвърли онзи грамаден господин, комуто бях принуден да притисна сънната артерия. Докато се занимавах с него, Линд успя да изчезне, запазил пълно инкогнито. Какво ли все пак искаше да ни съобщи Емилия за него? „Това е…“ Какво? — недоволно се намръщи. — Както и да е. Но за п-помощниците можем да кажем само едно. Някой от тях е руснак или поне много време е живял в Русия и прекрасно владее езика.

— Кое ви кара да мислите така?

Ераст Петрович ме изгледа снизходително.

— Текстът на обявата, Зюкин. Според вас чужденец ще напише ли „орльо, елмаз сапфирен“? — стана й се разходи из хола. Извади от джоба си нефритена броеница, преметна няколко зелени зърна. Не знам откъде се беше взела тя — сигурно от пътната чанта. Очевидно от същата се появиха бялата риза с отворена яка и лекото кремаво сако. А бутилката уиски, подарък от мистър Фрайби, се премести от чантата върху бюфета. — Утре, в-всъщност вече е днес, предстои решителната ни схватка с Линд. И двамата го знаем — и аз, и той. Равният резултат се изключва. Такава е особеността на с-стокообмена ни: всеки е твърдо решен да изземе всичко и да не загуби нищо. Какво би означавало в нашия случай „равен резултат“? Ние с вас спасяваме заложниците и губим „Орлов“ — Фандорин погледна към чантата, беше прибрал брилянта в нея. — Линд остава жив, аз също. Това не е приемливо нито за него, нито за мен. Не, Зюкин, до равен резултат не може да се стигне.

— Ами ако мадмоазел и Михаил Георгиевич вече са мъртви? — изрекох гласно опасението, което най-много ме плашеше.

— Не, живи са — уверено заяви Фандорин. — Линд п-прекрасно знае, че не съм глупак — няма да му дам камъка, докато не се уверя, че заложниците са живи — той преметна още едно зърно и прибра броеницата в джоба си. — Значи действаме така. Вие к-като уж Фандорин следите гишето. Хората на Линд следят вас. Истинският Фандорин следи тях. Всичко е много просто, нали?

Неговата самоувереност ме обнадежди, но същевременно ме вбеси. Точно в този миг мъчителното колебание, което ме измъчваше още от снощи, най-накрая намери решение: няма да му предам думите на Ксения Георгиевна. Господин Фандорин бездруго има твърде високо мнение за собствената си персона.

Той седна до масата, помисли и написа няколко реда на френски. Гледах през рамото му.

За мен — за разлика от Вас — хората са по-скъпи от камъните. Ще получите елмаза. В четири през нощта докарайте момчето и жената на пустеещото място при завоя от Петербургското шосе за Петровия дворец. Там ще направим размяната. Ще бъда сам. С колко души ще бъдете Вие ми е безразлично.

Фандорин

— Линд ще го хареса: сумрачен предутринен час, затънтено място. Всъщност това е без значение. Ще свършим по-рано… Лягайте да спите, Зюкин. Утре ни чака интересен ден. А аз отивам да занеса писмото в пощата. Кореспонденцията, получена сутринта, се издава от три следобед. Тогава ще застъпите на поста си. Но първо ще ви преобразим до неузнаваемост.

От тези думи ми се сви сърцето. И с право, както се изясни.

 

 

Московската поща ми се видя грозна, не можеше дори да се сравнява с петербургската, тъмна, тясна, без никакви удобства за посетителите. Градът с милионно население според мен би трябвало да се обзаведе с по-представителна главна пощенска сграда. Но в моя случай мизерната обстановка в това държавно учреждение беше от полза. Заради блъсканицата и мижавото осветление безцелното ми размотаване из пощенския салон не биеше много на очи. Фандорин ме нагласи като колежки съветник от Министерство на земеделието и държавните имоти, тъй че изглеждах доста солидно. И защо такъв солиден човек с гладко обръснати бузи, подпрени с колосана якичка, трябва да обикаля с часове край разкъртените банки. На няколко пъти уж случайно поспирах пред излющеното огледало, та неусетно да понаблюдавам влизащите. Пък и защо да крия — да видя и себе си по-подробно.

Според мен външният вид на чиновник шести клас доста добре ми подхождаше. Сякаш се бях родил с кадифените петлици, украсени със златни ширити, и с „Владимир“ на шията (орденът беше пак от чантата). Никой от посетителите не ме зяпаше с изненада или недоверие — чиновник като чиновник. Може би само служителят на гишето „До поискване“ след време взе да ми хвърля внимателни погледи. Та аз марширувах пред очите му още от три следобед. А работното време в пощата по случай коронационните дни и голямото количество писма и пратки беше удължено чак до девет, така че доста време набивах крак.

Но служителят както и да е. По-лошото е, че само си губех времето. Никой не показваше на гишето банкнота. Никой не се навърташе наоколо подозрително дълго. Не забелязвах и друго, за което ме беше предупредил Фандорин: някой да излиза от салона и после пак да влиза.

В края на деня започна да ме обзема отчаяние. Нима Линд е проумял замисъла ни и всичко се е провалило?

А в девет без пет, когато вече се подготвяха да затварят, с бърза делова походка влезе снажен моряк с прошарени мустаци в тъмносиня куртка и фуражка без кокарда — на вид бивш боцман или кондуктор. Без да се оглежда, отиде направо на гишето с надпис Poste restante и изгъргори с дрезгав впиянчен глас:

— Тук трябва да имам писъмце. Срещу представяне на банкнота с номер… — порови в джоба си, извади банкнотата, отдалечи я и с явно далекогледи очи прочете: — Едно — три — седем — нула — седем — осем — осем — пет — девет? Дошло ли е?

Безшумно се приближих с разтреперани крака.

Служителят го зяпаше с недоумение.

— Няма такива писма — рече накрая след дълга пауза. — Нищо такова не е пристигало.

Как не е пристигало? — ахнах мислено. А къде е тогава? Нима напразно висях тук цели шест часа!

Боцманът също се навъси:

— Само дето ме разкараха, стария човек. Тю! — сърдито сви гъсти вежди, оглади с пръсти буйните си мустаци и си тръгна.

Оставаше ми само едно — да го последвам. В пощата нямаше за какво да стоя, а и работното им време свърши.

Излязох навън и тръгнах на прилична дистанция подир стареца. Морякът впрочем изобщо не се обърна. Вървеше с ръце в джобовете, уж без много да бърза, но с доста добра крачка — едвам го следвах.

Увлечен от дебненето, отначало дори не си спомних, че имам съвсем друга роля — на мюре. Трябваше да проверя дали някой не ме следва. Съгласно получената инструкция извадих от джоба си часовника, в чието капаче Фандорин специално за целта ми монтира малко огледалце, и се престорих, че се взирам в циферблата.

Аха! На двайсетина крачки зад мен вървеше съмнителен субект: висок, попрегърбен, с вдигната яка и голям каскет. Той явно ме наблюдаваше. За всеки случай леко извърнах часовника, за да огледам и от другата страна на улицата, та видях още един, не по-малко съмнителен — пак такъв бабанка, и той проявяваше нескрит интерес към моята персона. Хванаха ли се на въдицата?

Двама наведнъж. Да не би и доктор Линд да е някъде наоколо?

Вижда ли Фандорин всичко това? Аз си изпълних ролята на примамка, сега е негов ред.

Боцманът свърна в пресечката. Аз подир него. Онези двамата — подир мен. Вече нямах никакви съмнения — те са, двамката помощници на доктора!

Внезапно морякът влезе в тесен безистен. Аз объркан забавих крачка. Ако двамата ме последват, а Фандорин е изостанал или изобщо е някъде другаде, съвсем вероятно е да не изляза жив от тази тъмна дупка. Пък и старецът май не е толкова загубен, както ми се видя в началото. Дали да се тикна драговолно в капана?

Не издържах и открито се озърнах. Из пресечката нямаше жива душа освен онези двамата. Единият се престори, че разглежда табелата на бакалски магазин, вторият уж се зазяпа нанякъде. И никакъв Ераст Петрович!

Какво да правя — влязох в безистена. Той се оказа дълъг, после двор, още една арка, и още една, и още една. Навън се беше смрачило, тук пък беше съвсем тъмно, но все пак бих съзрял силуета на боцмана. Само че той беше изчезнал нанякъде, все едно се беше изпарил.

Не би могъл тъй бързо да преодолее цялата тази анфилада. Освен на бегом, но тогава щях да чуя екота на стъпките му. Или е свил в първия двор?

Изведнъж от тъмното чух някъде встрани гласа на Фандорин:

— Какво сте щръкнали тук, Зюкин? Вървете спокойно и гледайте да сте на светло, за да ви виждат.

Окончателно ми се замъгли картинката и аз послушно закрачих напред. Откъде се взе Фандорин? И къде се дяна боцманът? Да не би Ераст Петрович да го е нападнал и да го е скрил някъде?

Отзад отекнаха стъпки. Забързаха се, взеха да се приближават. Май преследвачите бяха решили да ме настигнат?

И внезапно чух сухо щракване, от което ми се изправиха косъмчетата на тила. Предостатъчно се бях наслушал на такива щраквания, когато зареждах револверите и запъвах спусъците за Павел Георгиевич — негово височество обичаше да се пробва по стрелбищата.

Извърнах се в очакване на гръм и блясък, но не последва изстрел.

На фона на осветения правоъгълник видях два силуета, после трети. Този сякаш изскочи от стената и с невъобразима бързина изпружи крак, та един от преследвачите ми се преви одве. Другият бързо се извърна и видях съвсем ясно цевта на пистолет, но мълниеносната сянка замахна с ръка косо от долу на горе — и огненият език литна вертикално към каменния свод, а самият стрелец отхвърча към стената, свлече се по нея на земята и остана неподвижен.

— Зюкин, насам!

Аз се втурнах, шепнейки: „И ни очисти от всяка сквернота и спаси нашите души.“ И аз не знам какво ми стана, може би от потреса.

Ераст Петрович се сведе над свлеклия се, драсна клечка кибрит.

В този миг видях, че това изобщо не е Ераст Петрович, а онзи боцман с прошарените мустаци. Замигах като ударен.

— П-проклятие — каза боцманът. — Непремерен удар. Заради проклетата тъмнина. Счупил съм му носа и костта се е забила в мозъка. Убил съм го на място. Я да видим другия — той отиде до първия бандит, който се мъчеше да се надигне от земята. — Ч-чудесно. Този е свеж като к-краставичка. Светнете ми, Афанасий Степанович.

Запалих кибритена клечка. Слабото пламъче освети несмислени очи, задъхана уста.

Боцманът, който все пак беше Ераст Петрович и никой друг, клекна до него и му удари няколко звънки плесника.

— Къде е Линд?

Никакъв отговор.

— Ou est Lind? Wo ist Lind? Where is Lind? — повтори, изчаквайки, на различни езици.

Погледът на бандита от несмислен стана остър и злобен. Устата му се затвори, затрепери, изду се напред и той плю в лицето на Фандорин.

— Du, Scheissdreck! Kuss mich auf…[1]

Хрипливият му вик секна, когато Фандорин с отсечен къс удар заби длан в гърлото на храбреца. Злобният блясък в очите му угасна, главата му с тъп звук се удари в земята.

— Вие го убихте! — извиках в ужас. — Защо?

— Все едно нищо няма да ни каже, а имаме много малко време — Ераст Петрович изтри плюнката от бузата си, свали куртката на убития. Хвърли на гърдите му нещо малко, бяло — не видях какво. — Живо, Зюкин! Събличайте мундира, хвърлете го. Облечете това.

Отлепи прошарените си мустаци и вежди, хвърли на земята боцманската куртка и отдолу се оказа в полусюртук с тесни пагончета, на фуражката сложи кокарда и аз разбрах, че тя изобщо не е моряшка, а е полицейска.

— Трябва ви сабя — отбелязах. — Полицейските офицери винаги са със саби.

— Лесна работа. П-после — Фандорин ме дръпна за ръката и ме повлече подире си. — Бързо, Зюкин, бързо!

Стана ми жал да хвърлям на земята новия мундир и го закачих на бравата — може някой да си го хареса.

Фандорин се озърна:

— Орденът!

Свалих „Владимир“ от шията си и го прибрах в джоба.

— Закъде бързаме? — викнах, втурнал се подире му.

Не последва отговор.

Изскочихме пак на „Мясницка“, но точно пред пощата влетяхме през някакви порти. Зад тях имаше тесен каменен двор, към който излизаха няколко служебни врати.

Фандорин ме дръпна зад големите боклукчийски кофи, пълни с кафява амбалажна хартия и парчета канап, и си погледна часовника.

— Д-девет и девет. Бързо се справихме. Той сигурно е още т-тук.

— Кой той? — попитах задъхан. — Линд ли?

Фандорин пъхна ръка в кофата и извади дълъг тесен пакет. Разви го — вътре имаше портупей и полицейска сабя.

— Нашият приятел от Poste restante. Той е, не разбрахте ли?

— Той е доктор Линд? — втрещих се.

— Не, човекът на Линд. Всичко излезе много просто, много по-просто, отколкото бих п-предположил. И загадката с писмата се разясни. Сега ми е ясно защо писмата идваха в Ермитажа без клеймо. Пощенският служител, който работи за Линд — да го наречем за удобство Пощенеца, — просто ги е слагал в чантата с кореспонденцията за калужката поща. И нашето днешно писмо веднага е попаднало при него. В-видял е как сновете тук край г-гишето и веднага е уведомил Линд, а онзи е пратил хората си, к-които търпеливо ви чакаха отвън. Тоест са чакали Фандорин, з-защото се е смятало, че вие сте аз.

— Но… как се сетихте за всичко това?

Той се усмихна самодоволно.

— Седях в чайната срещу пощата. Чаках ви да излезете подир човек, който ще п-прибере писмото. Времето минаваше, вие не излизахте. Такава мудност от страна на Линд ми се стори странна. Та той е заинтересован от с-срещата ни не по-малко от мен. Никой от влизащите в пощата не се задържа дълго и нищо съмнително не забелязах. Интересното започна с появата на двамата господа, които дойдоха в четири без четвърт. При това пристигнаха заедно, после се разделиха. Единият седна в моята чайна през две маси от мен, на немски пожела да го настанят на маса до прозореца. Н-наникъде не погледна, беше се втренчил само във вратата на пощата. Вторият за малко влезе в сградата, после се присъедини към първия. Следователно хората на Линд ви бяха открили, но не проявяваха интерес към писмото. Поумувах д-доста дълго по въпроса и накрая стигнах до една хипотеза. Точно преди да затворят, влязох да я п-проверя. Видяхте ли как ме з-зяпна Пощенеца, когато се представих като приносител на банкнотата? За него това беше пълна изненада, защото той е знаел много добре, че не може да има никакъв приносител. Пощенеца не овладя мимиката си и така се издаде. Вероятно той е руският помощник на доктора, автор на закачливата обява. Сега чрез Пощенеца ще спипаме Линд.

— Ами ако притеснен от появата на загадъчния моряк вече се е втурнал да предупреди Линд?

Фандорин ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващо се дете.

— Кажете ми, Зюкин, случвало ли ви се е някога да получавате писма до поискване? Не? Личи си. Пощата пази писмото или пратката до три дни безплатно, после започва да тече глоба.

Попих урока, но не открих в него никаква връзка с изказаното си опасение.

— И какво?

— Такова — търпеливо въздъхна Ераст Петрович, — че щом някъде се получават пари, там съществува финансова отчетност. Нашият п-приятел не може да отиде никъде, докато не отчете касата — иначе ще е т-твърде подозрително. Онази врата е служебният изход. След пет минути, най-много десет, Пощенеца ще излезе оттам и много спешно ще отиде право при Линд. А ние ще го последваме. Много се надявам д-докторът да е останал вече без помощници. Че до гуша ми дойдоха.

— Защо убихте онзи немец? — попитах аз. — Само задето ви заплю? Та той не беше вече опасен.

Фандорин се учуди.

— Вие, Зюкин, май ме имате за някакво чудовище като Линд? Защо да го убивам? Да не г-говорим пък, че ще е ценен свидетел. Само го приспах за около четири часа. Предполагам, че дотогава полицията ще намери нашите юнаци. Не ви ли се вижда интересна находка: труп и до него човек в безсъзнание с револвер в джоба. Оставих и визитната си картичка с обяснение: „Този е човек на Линд“.

Спомних си, че хвърли на гърдите на бандита нещо бяло.

— Може Карнович и Ласовски да му измъкнат нещо. М-макар че не ми се вярва — сред п-помощниците на Линд няма предатели. Но полицията поне ще се усъмни дали ние с вас сме крадци — пак добре.

Последното ми се видя много разумно и понечих да му го съобщя, но Фандорин с въпиюща безцеремонност ми запуши устата.

— Тихо!

Тясната врата се отвори рязко и в двора излезе, по-скоро се втурна одевешният служител, но сега с униформена фуражка и папчица под мишка. Заситни покрай кофите и свърна към арката.

— Бърза — прошепна ми Ераст Петрович. — Чудесно. З-значи не може да телефонира или нямат апарат. Интересно тогава как е известил Линд за идването ви? С бележка? Следователно леговището на доктора е някъде наблизо. Да вървим!

Излязохме бързо на улицата. Заоглеждах се за свободен файтон — щом Пощенеца бърза, непременно ще вземе файтон. Но не — фигурата в черен пощенски мундир пресече бързо булеварда и хлътна в малка уличка. Значи Ераст Петрович е прав и Линд е някъде наблизо?

Фандорин, без да спира, ми нареди:

— Трябва да изостанете на двайсетина метра от мен и да спазвате дистанцията. Но б-без да тичате.

Лесно е да се каже! Самият Ераст Петрович по някакъв начин успяваше да крачи скоростно, без видимо да прибързва, на мен ми се наложи да го следвам като ранен заек: мина двайсет крачки, пък се позатичам, мина още малко — и пак подтичвам. Иначе щях да го изпусна. Вече почти притъмня за щастие, иначе странните ми маневри можеше да привлекат вниманието на малцината минувачи.

Пощенеца покриволичи из пресечките и внезапно се спря пред малка дървена къща без двор — вратата й излизаше направо на тротоара. Един от прозорците с пердета светеше — там имаше някой. Пощенеца не позвъни, а си отключи и влезе.

— Какво ще правим? — настигнах Фандорин.

Той ме поведе малко встрани.

— Не знам, чакайте да преценим.

На светлината на уличната лампа видях как се сбърчи гладкото му чело под лачената козирка на полицейската фуражка.

— Има няколко възможности. Първа. Доктор Линд и заложниците са тук. Тогава трябва да наблюдаваме прозорците и да чакаме. Щом излязат — нанасяме удар. Втора възможност. Тук е само Линд, а Емилия и момчето са някъде другаде. Пак трябва да чакаме докторът да излезе и да го проследим — той ще ни заведе при заложниците. Трета възможност. Нито Линд, нито заложниците са тук, а само Пощенеца и семейството му — прозорецът светеше. В такъв случай ще дойде пратеник на Линд. Надали в тази къщурка има телефонна връзка. Значи пак се налага да чакаме. Да видим кой ще дойде и после да действаме според ситуацията. И така, имаме три варианта и във всички се налага изчакване. Д-да се разположим по-удобно — може да се проточи повечко — Ераст Петрович се огледа. — Зюкин. Я докарайте файтонджия от булеварда. Не му казвайте посока. Кажете му само, че го наемате за по-дълго и ще му се плати щедро. А аз да се огледам за хубаво местенце.

Когато след четвърт час слязох от файтона на същия ъгъл, Фандорин изскочи от тъмнината. Подръпна портупея и изкомандва със строг началнически глас:

— Номер триста четирийсет и пет? Цяла нощ си на наше разположение. Ще ти се платят двайсет и пет рубли. Отивай в онзи безистен и чакай. И да не заспиш, вологда! Ясно ли е?

— Що да не е ясно? — бодро отговори файтонджията, млад мъж с будно чипоносо лице. Как Фандорин само по вида му се беше досетил, че е от Вологда, не знам — кочияшът наистина говореше на „о“.

— Да вървим, Афанасий Степанович, н-намерих много удобно място.

Точно срещу къщата имаше доста по-внушително здание с ограда от кръстосани летви. Ераст Петрович я прескочи с лекота и ми направи знак да го последвам. В сравнение с оградата на Нескучната градина тази тук беше нищо.

— Е, добре ли е? — гордо попита Фандорин и посочи отсрещната страна на уличката.

Наистина се разкриваше идеална гледка към къщата на Пощенеца, но да нарече „много удобен“ наблюдателния ни пункт би могъл само член на мазохистическата (ако правилно съм запомнил думата) общност в клуб „Елизиум“. Зад оградата имаше гъсти бодливи храсти, които веднага се забиха в дрехите ми и ми издраскаха лицето. Аз с пъшкане се опитах да си издърпам лакътя. Наистина ли цяла нощ ще стърчим тук?

— Няма нищо — бодро ми прошепна Фандорин. — Китайците казват: „Благородният мъж не милее за уют.“ Хайде сега да гледаме прозорците.

И ние се взряхме в прозорците.

Право да си кажа, не виждах нищо интересно — само на два-три пъти през пердето се плъзна неясна сянка.

В другите къщи прозорците отдавна бяха угаснали, а обитателите на нашата очевидно не възнамеряваха да си лягат — единствено това можеше да мине за съмнително.

— Да не е четвърта? — попитах след около два часа.

— Какво четвърта?

— Възможност.

— А именно?

— Да сте сбъркали и пощенският служител да няма нищо общо с Линд?

— Изключено — някак твърде гневно изсъска Фандорин. — Сто на сто има. И непременно ще ни отведе п-право до доктора.

От вашите уста в Божиите уши, дойде ми на ум народният израз, но нищо не казах.

Мина още половин час. Замислих се, че за пръв път в живота ми се объркаха дните — какво е днес: петък или събота, седемнайсети или осемнайсети? Не че беше чак толкова важно, но някак не можех да мирясам. Най-накрая не издържах и попитах шепнешком:

— Днес седемнайсети ли сме?

Фандорин извади джобния си часовник, блеснаха фосфоресциращите стрелки.

— От пет минути сме осемнайсети.

Бележки

[1] Лайнар! Цуни ме… (нем.) — Б.пр.