Борис Акунин
Коронация (10)

14 май

Когато се събудих, бях целият схванат. Каменният под, макар и застлан с килим, беше твърд и студен. Нощес дълго не можах да се успокоя. Ту обикалях край стените, ту се опитвах да отворя ключалката с иглата за вратовръзка — докато не усетих, че силите ме напускат. Легнах. Мислех, че няма да заспя, и завиждах на Ендлунг, който кротко похъркваше в тъмното. Накрая съм заспал. Не мога да кажа, че сънят ми беше отморяващ — събудих се целият вдървен. А Ендлунг все така сладко спеше, подпъхнал лакът под главата си, и нищо му нямаше на лейтенанта дебелокож.

Позата на спящия ми другар по нещастие можах да видя, защото в тъмницата ни вече не беше пълен мрак, а през прозорчето влизаше слаба сивкава светлина. Станах и изкуцуках натам. Прозорчето беше с решетка и не можах нищо да видя. То явно излизаше в някаква ниша, разположена много по-ниско от нивото на улицата. А че гледаше към улицата, нямах никакви съмнения — дочувах приглушен тропот на колела, конско цвилене, свирката на регулировчика. От всичко това следваше, че не е съвсем ранно утро. Извадих часовника си от джоба. Почти девет. Какво ли си мислят в Ермитажа по повод изчезването ни? Ах, днес на техни височества само ще им е до нас — коронацията. Но дори после, когато Павел Георгиевич им разкаже за нашата мисия с Ендлунг, пак не може да ни помогне. Банвил и Кар нямат нищо общо с това, което ни се случи. Наистина ли ще се мре в тази дупка?

Огледах се. Висок мрачен таван. Голи празни стени.

Взрях се и видях, че изобщо не са празни — по тях бяха окачени някакви странни предмети. Приближих се и потръпнах от ужас. За първи път в живота си разбрах, че студената пот не е словесен израз, а истинско явление: неволно си докоснах главата и установих, че цялото ми чело е лепкаво, мокро и студено.

По стените в строг геометричен ред висяха ръждиви окови, чудовищни шипести бичове, многоопашати камшици и какви ли не чудесии, предназначени за нечовешки мъчения.

Наистина ни бяха затворили в карцер за изтезания!

Нямам се за страхливец, но в този миг от гърлото ми се изтръгна истински вопъл.

Ендлунг надигна глава от лакътя си, сънено премига, озърна се. Каза с прозявка:

— Добро утро, Афанасий Степанич. Само не ми казвайте, че никак не е добро. И без това го виждам по ужасеното ви лице.

С треперещ пръст му посочих изтезателните приспособления. Лейтенантът замря с отворена уста насред прозявката. После подсвирна, рипна от пода и свали от стената първо оковите, после страховития бич. Повъртя ги на всички страни, поклати глава:

— Ах, палавници, вижте…

Аз плахо взех бича и установих, че не е кожен, а съвсем лек, копринен. Оковите също се оказаха бутафорни, железните скоби за китките и глезените отвътре бяха подплатени с дебела мека материя.

— За какво са? — попитах с недоумение.

— Вероятно това помещение е предназначено за садистично-мазохистични забавления — обясни Ендлунг с тон на познавач.

— Какви забавления?

— Как може да сте такъв игнорамус^[1], Зюкин, при проявените ви способности. Хората се делят на две категории — наставнически вдигна пръст. — Едни, които обичат да измъчват, и други, които обичат да бъдат измъчвани. Първите се наричат садисти, вторите — мазохисти, вече не помня защо. Вие например сте завършен мазохист. Чел съм, че именно такива хора най-често стават слуги. Аз по-скоро съм садист, защото ужасно мразя да ми наместват ребрата като снощи. Най-добрите съпружески и приятелски двойки се получават от садист и мазохист — всеки осигурява потребното на другия. Тоест, по-просто казано, аз ви пердаша и всячески ви обиждам, а за вас това е сладко като мед. Ясно ли ви е?

Не, беше ми абсолютно неясно, но си спомних загадъчните думи на снощната нимфа и предположих, че в чудноватата теория на Ендлунг може и да има нещо вярно.

Относно бичовете и оковите се успокоих, но и без тях имах премного причини за терзания.

Първо, собствената ни участ. Нима наистина ще ни оставят да умрем тук от глад и жажда?

Отидохме до външната стена, лейтенантът се качи на раменете ми и дълго крещя през прозорчето, но от улицата явно не ни чуваха. После взехме да удряме по вратата. Тя беше облепена с плъст отвътре и ударите се притъпяваха. А отвън не се чуваше нито звук.

Второ, тормозеше ме глупостта на създалото се положение. Вчера мадмоазел Деклик трябваше да открие местонахождението на Линд. Днес Фандорин ще проведе операцията за освобождаването на Михаил Георгиевич, а аз седя тук като мишка в капан, и то поради собствената си глупост.

Трето, много ми се ядеше. И снощи не бяхме вечеряли. Неволно въздъхнах.

— Ама и вас си ви бива, Зюкин — каза Ендлунг с леко предрезгавял глас от викането. — За такива като вас винаги съм казвал, че тихите води са най-опасни. И красавиците не пропущате, и сте смел другар, и не сте хленчо. За какъв дявол ви е тази лакейска служба? Елате по-добре при нас, каптенармус^[2] на „Ретвизан“. Нашите ще ви приемат на драго сърце — та вие сте великокняжески иконом! Всички други кораби ще ни завиждат. Наистина. Преместването от придворна служба на морска ще се уреди лесно. В каюткомпанията ще сте равен с другите — няма цял живот да поднасяте кафетата! Ще си поплаваме прекрасно, Бога ми. Помня, че вълнението не ви се отразяваше. Ех, Зюкин, не сте били в Александрия! — лейтенантът подбели очи. — Himmeldonnerwetter^[3], какви вертепи! Там непременно ще ви хареса, щом си падате по миньончета — има такива финтифлюшчици, направо да ги вземете в шепа, но всичко си им е на място. Вярвате ли, ей тонинка талийка, а тука така и така — той показа със заоблени движения. — Аз винаги съм обожавал пухкави жени, но ви разбирам — миньончетата също са очарователни посвоему. Разкажете ми за Снежневска като на приятел — Ендлунг сложи ръка на рамото ми. — С какво ви е пленило чак толкова туй полякинче? Вярно ли е — така се говори, — че в миг на страст надавала някакви особени звуци, които побърквали мъжете, както сирените омагьосвали с песни спътниците на Одисей? Кажете де! — побутна ме с лакът и смигна. — Поли каза, че по време на единствената им среща не чул никакви особени песнопения, но Поли е още кутре и надали е докарал полякинчето до истинска страст, а вие сте опитен мъж. Разкажете ми, защо не! Все едно живи оттук няма да излезем. Много ми е любопитно да чуя какви са тези звуци — и лейтенантът запя: — „Чувам, чувам звук на полка, звук неземен и божествен.“

За никакви страстни звуци, издавани от Изабела Фелициановна, естествено, не знаех нищо, а и да знаех, не бих споделял подобни неща, което се постарах да покажа със съответния израз на лицето.

Ендлунг разочаровано въздъхна:

— Значи лъжат? Или криете? Добре, като не искате да казвате, недейте, макар че не е по другарски. Между моряци не е приета такава потайност. Когато с месеци не виждаш суша, знаете ли, е приятно да поседнеш в каюткомпанията и да си разказваш с другарите всякакви подобни историйки…

Отдалеч, сякаш от дън земя, долетя мощен камбанен тътен.

— Девет и половина — трескаво прекъснах лейтенанта. — Започва!

— За окайване съм — горчиво се оплака Ендлунг. — Няма да видя коронясването, хем съм камерюнкер. На миналата коронация още бях в кадетския корпус. А до следващата няма да доживея — царят е по-млад от мен. Толкова исках да я видя! Имах и билет за прекрасно място. Точно срещу Червения вход. Сега сигурно излизат от Успенския храм.

— Не — отговорих аз. — От Успенския ще е много по-късно. Знам обреда най-подробно. Да ви го разкажа ли?

— Разбира се! — възкликна лейтенантът и седна по турски.

— Значи така — подхванах, припомняйки си коронационния обред. — Сега от притвора на Успенския храм московският митрополит Сергий държи слово пред негово величество и му говори за тежкото бреме на царската служба и за великото тайнство на миропомазването. Може би вече е приключил. На най-почетно място пред царските двери, сред златотъканите придворни мундири и обшитите с перли парадни рокли белеят прости селски ризи и аленеят покосници — това са специално доставени от Костромска губерния потомци на героичния Иван Сусанин, спасителя на династията Романови. Ето, императорът и императрицата тръгват по пурпурен килим към троновете, въздигнати срещу олтара, специален трон е сложен и за нейно величество императрицата-майка. Императорът е в преображенски мундир^[4] с червена лента през рамо. Императрицата е в сребробял брокат с огърлие от розови перли, а шлейфа й носят четирима камерпажове. Царският трон е старинна изработка, правен е още за Алексей Михайлович и се именува Елмазен, защото в него са инкрустирани осемстотин и седемдесет елмаза, има също рубини и перли. Най-първите държавни сановници държат кадифени възглавници с царските регалии: меч, корона, щит и скиптър, увенчан с прочутия брилянт „Орлов“ — въздъхнах, зажумях и видях пред себе си свещения камък като наяве. — Той е бистър-бистър, по-прозрачен от сълза и с леки синьо-зелени отблясъци, като морска вода на слънце. Теглото му е двеста карата, по форма е като половин яйце, но по-голям — по-прекрасен брилянт няма на целия свят…

Ендлунг слушаше като омагьосан, да си призная, аз самият се бях увлякъл и дълго описвах на внимателния си слушател целия ход на величествената церемония, като си поглеждах все часовника, за да не изпреварвам събитията. И точно когато казах: „Ето императорът и императрицата се качват по стълбите пред Червения вход и три пъти се покланят доземи на събралото се множество. Сега ще гръмне топовен салют“ — и някъде в далечината наистина се чуха гърмежи, които не спряха цели няколко минути, защото според церемониала трябваше да се произведат 101 топовни салюта.

— Как прекрасно описахте всичко — разчувства се Ендлунг. — Все едно видях всичко със собствените си очи и дори още по-добре. Само не разбрах за лачената кутия и човека, дето върти ръчката.

— Това и аз много не го разбирам — признах, — но със собствените си очи прочетох обявление в „Дворцовие ведомости“, че коронацията ще се заснеме с новоизобретен кинематографически апарат и за целта е докаран специален манипулатор — той ще върти ръчката и така ще се направят нещо като движещи се картинки.

— Какво ли не измислят… — лейтенантът тъжно погледна сивото прозорче. — Като спряха гърмежите, сега чувам как ми куркат червата.

Аз рекох сдържано:

— Наистина, и на мен много ми се яде. Дали ще умрем от глад?

— Ами, Зюкин — махна с ръка партньорът ми. — Няма да умрем от глад. Ще умрем от жажда. Човек може да изкара и две, и дори три седмици без храна. Но без вода няма да издържим и три дни.

И наистина гърлото ми беше пресъхнало, а в тъмницата ни същевременно взе да става задушно. Ендлунг отдавна си беше свалил женската рокля и остана само по наполеонки и фланелка на сини и бели ивици, тъй наречената „моряшка“. Сега свали и нея и аз видях на здравото му рамо татуировка — доста натуралистична рисунка на мъжки атрибут с разноцветни крилца.

— Направиха ми я в един сингапурски бордей — обясни лейтенантът, забелязал смутения ми поглед. — Още бях мичман, та от глупост. Заради бас. Сега никоя прилична госпожица няма да ме иска. Май така ще си умра ерген.

Последното впрочем прозвуча без капка съжаление.

Целия следобед се разхождах из тъмницата, все по-измъчван от глада, жаждата и бездействието. От време на време виках през прозореца или тропах на вратата — без никакъв резултат.

А Ендлунг от благодарност за описанието на коронацията ме занимаваше с безкрайни истории за корабокрушения и необитаеми острови, където моряци от различни националности бавно умираха без храна и вода.

Вече отдавна се беше стъмнило, когато той заразправя за някакъв френски офицер, който бил принуден да изяде другаря си по нещастие — корабния каптенармус.

— И представяте ли си? — оживено разказваше полуголият камерюнкер. — После лейтенант Дю Беле казал пред съда, че месото на каптенармуса било много нежно, с розова сланинка, на вкус като свинското. Съдът, разбира се, оправдал лейтенанта предвид изключителните обстоятелства, а и защото Дю Беле бил единствен син на старата си майчица.

На това място поучителният разказ секна, защото вратата на килията ни изведнъж се отвори безшумно и двамата замигахме от ярката светлина на фенер.

Размазаната сянка, която се беше появила насреща ни, произнесе с гласа на Фома Аникеевич:

— Моля ви за извинение, Афанасий Степанович. Вчера, разбира се, ви познах с рижата брада, но и през ум не ми мина, че нещата са приключили така ужасно. А днес на приема в Грановитата палата случайно чух двама от тукашните постоянни посетители да си шушукат и да се смеят как били дали урок на двойка „Блюстители“. Помислих си: дали не говорят за вас? — влезе и съчувствено попита: — Как сте тук, господа, без вода, без храна, без осветление?

— Зле! Много зле! — викна Ендлунг и се хвърли на врата на нашия спасител.

Предполагам, че Фома Аникеевич надали би одобрил подобен порив от страна на потен господин само по долни гащи.

— Това е камерюнкер Филип Николаевич Ендлунг, камерюнкер в нашия дворец — представих го. — А това е Фома Аникеевич Савостиянов, иконом на негово височество московския генерал-губернатор — и след като приключих с необходимите формалности, побързах да попитам за най-важното: — Какво става с Михаил Георгиевич? Освободиха ли го?

Фома Аникеевич разпери ръце:

— Нищо не ми е известно по този въпрос. Сполетя ни друго нещастие. Княз Глински се застрелял. Голяма беля.

— Как така се застрелял? — изненадах се аз. — Нали обяви дуел на лорд Банвил?

— Каза се: застрелял се е. Намерен е в Петровско-Разумовския парк с огнестрелна рана в сърцето.

— Горкият корнет, малшанс — заоблича се Ендлунг. — Англичанинът е извадил точен мерник. Жалко. Чудесен момък беше, макар и педи.